Режисьорът Димитър Гочев разказва за професията на театралния режисьор и за новото си представление по трагедията на Есхил „Перси”, което ще се играе в края на месец юли в Епидавър. Когато неговият колега Хайнер Мюлер му казва, че „режисьорите са просяци, които живеят от подаянията на актьорите”, Гочев се съгласява, но допълва, че „трябва много добре да се молиш, за да получиш нещо”. До момента той се справя чудесно!

Вие ще представите в Епидавъра трагедията „Перси” на Есхил. Това е голямо събитие, защото ще се играе в рамките на Атинския фестивал, където тази година гостува и „Зимна приказка” под режисурата на Сам Мендес с участието на Итън Хок, „Федра” с Хелън Мирън...

Аз съм поканен от Националния театър в Атина от години наред, но сега намерих възможност да отговоря на поканата. Моето условие беше да се играе постановката ми на сцената на Епидавъра, защото мечтая да пристъпя в това хилядолетно пространство и да се опитам да играя в него, което за мен е нещо изключително. Това е пространство, което изисква много от актьорите. Отдавна се готвя за тази среща.  Естествено, в Епидавъра не може да се играе Ибсен или Чехов или може, но това пространство е изградено за срещи с други текстове. Заради това се спряхме на Есхил и то на „Перси”. Аз съм поставял „Персите” и в Берлин, но тази постановка няма да има нищо общо с предишната. Самото пространство налага друго виждане, други решения. Оказва се, че те субстанциално променят, дори обогатяват концепцията, върху която съм работил досега. Това за мен е нещо изключително.

Текстът на Есхил разказва за трагедията на персите след погрома им в битката при Саламина. Предполагам, че сте мислили за някакви паралели със съвременността. За какво мислите, когато я режисирате?

Мисля същото, което съм мислил и първия път, когато я режисирах. Споменах, че пространството променя, изисква и задълбочава в тази пиеса. Това, което откривам наново и се задълбочавам е темата за губещите, за жертвите. В постановката в Берлин само една актриса играе хора, докато тук са седем жени и седем мъже. Този момент за мен е много съществен. Да направя анатомия на тия, които губят войната. В момента това е темата, която ме вълнува и също с каква естетика да се покаже това без да се използват техники. Работя изключително и само с актьори, без външни средства. Само тела и език. Един друг нов момент е, че вкарваме една фигура, която не съществува в пиесата. Нещо като селски идиот, клоун, който коментира това, което става с тези жертви. Той е единственото лице, което не е в тази мелница на войната. Единственото лице, което може да се изкикоти на това, което вършат политиците, една много по-свободна фигура.

В началото на месец юни играхте „Хамлет Машина” в Националния театър на Атина. Как се прие от гръцката публика?

Познавам горе-долу манталитета на балканската публика – в България, в Югославия сме гостували и тук също преди две години играхме „Иванов” на Чехов. Изненада ме много с каква интензивност ни посрещна публиката. Въпреки че имаше субтитри. Моите колеги ми казаха, но и аз усетих, че публиката интензивно преживя текста на Мюлер. Моето субективно усещане е, че беше едно от най-добрите представления, които сме играли. И това преди всичко се дължи естествено на публиката. Това приятно ме изненада и ме амбицира още повече.

Означава ли, че ще го изиграете пак?

Да, имам покана, искат да гостуваме пак.

„Хамлет-машина” е пиеса за соц-реалността. Не е ли далече от хората?

Аз също имах съмнения. Още като започнахме постановката в Берлин. Предполагах, че ще я играем седем-осем пъти, но вече за 47-мо представление в Берлин билетите са разпродадени. Интересът на публиката е огромен и преди всичко на млада публика, което ме изуми. 2/3 от салона са млади хора, и тук също.

Хамлет на Мюлер казва „има нещо гнило в този наш век на надеждата”. Вие разкрихте ли тайната на този наш век?

Не, не съм. Все още сме в лайната на този век, така че сме задръстени и се опитвам да изскоча малко от това задръстване.

Всъщност става дума за миналия век..