Галерия

1

Никос Казандзакис е може би най-известният гръцки автор в чужбина. Романът му „Алексис Зорбас“ става световен бестселър след филмирането му от Михалис Какоянис („Зорба Гъркът“). Следват и романите „Христос отново разпнат“, „Свобода или смърт“, „Последното изкушение“, „Рапорт пред Ел Греко“, които стават световно известни. Преди няколко седмици ви представихме и откъс от друг роман на Казандзакис - “Капитан Михалис”.

            Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова.

Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах.

През живота ми мои най-големи благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Ако обаче бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, бих се ограничил вероятно на трима-четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас.

Първият бе за мен ясното, блестящо око — като слънчевия диск, — което осветява със спасителното си сияние всичко; Бергсон ме избави от неразрешими философски терзания, които ме измъчваха през ранната ми младост; Ницше ме обогати с нови терзания и ме научи да превръщам нещастието, огорчението, неувереността в гордост; а Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта.

Ако би трябвало днес да избера измежду всички хора някого за свой духовен водач, „гуру“, както го наричат индусите, „старец“, както го наричат монасите в Света гора, сигурно щях да избера Зорбас.

Защото той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който в миг се стрелва високо и улавя храната си, онази, съзидателна, всекидневно обновяваща се простота да вижда винаги нещата сякаш за първи път и да придава девственост на вечните обикновени елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверена ръка, младо сърце, смелост да се подиграва със собствената си душа сякаш в него имаше някаква друга, по-голяма от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните моменти избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине и сриваше всички прегради — морал, религия, отечество, — които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.

Когато помисля с каква храна са ме тъпкали толкова години книгите и учителите, за да наситя една изгладняла душа, и с какъв лъвски ум ме нахрани Зорбас за няколко месеца, с мъка успявам да сдържа гнева и огорчението си. По една случайност животът ми отиде на халос — много късно срещнах този „старец“ и онова, което все още можеше да се спаси в мен, беше вече незначително. Големият поврат, цялостната промяна на фронта, „възпламеняването“ и „обновлението“ не станаха. Беше вече много късно. И така, Зорбас, вместо да стане за мен един висок, повелителен образец на живот, изпадна дотам, че се превърна, уви, в литературна тема, та да надраскам още доста коли хартия.

Тази жалка привилегия — да правиш от живота изкуство, се оказва гибелна за множество хищни души. Защото намирайки по този начин изход, силната страст се измъква от гърдите и душата бива облекчена, не се разпалва вече, не чувствува вече нужда да се бори тяло с тяло, като се намесва пряко в живота и деятелността — а се радва, когато вижда как силната й страст се разтапя във въздуха като колелце от дим.

И не само се радва, но се и гордее с това; смята, че върши някакво високо дело, като превръща този мимолетен неповторим миг — единствения, който в безкрая на времето има плът и кръв — уж във вечен. И така, Зорбас, този изтъкан само от плът и кости човек, се превърна в ръцете ми в мастило и хартия. Без да желая това — напротив, аз дори исках тъкмо обратното, — в мен отдавна започна да кристализира митът за Зорбас. В глъбините на душата ми започна тайнствената преработка; отначало някакво звучно вълнение, една трескава наслада и тревога, сякаш в кръвта ми беше проникнало чуждо тяло и организмът ми се мъчеше да го надвие и унищожи, като го асимилира. И около това ядро започнаха да се въртят думите, да го обграждат и да го хранят като зародиш. Избистряха се мъглявите спомени, изплуваха потъналите в забрава радости и скърби, преместваше се в някаква по-лека атмосфера животът, превръщаше се Зорбас в приказка.

Не знаех още каква форма да придам на тази приказка за Зорбас: роман, песен, заплетен фантастичен разказ на Шехерезада или сухо, кратко да възпроизведа разговорите си с него някъде из критското крайбрежие, където живяхме известно време — копаехме и търсехме уж лигнит. И двамата знаехме много добре, че този практичен повод беше само прах в очите на хората; ние гледахме час по-скоро да залезе слънцето, да си отидат работниците, та да се проснем и двамата на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от сухото критско вино и да подхванем приказките.

Аз повечето пъти не говорех: какво може да каже един „интелигент“ на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, вълците, комитите, „Света София“, лигнита, магнезита, жените, бога, отечеството и смъртта — и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, той скачаше прав върху едрия крайбрежен чакъл и почваше да играе хоро.

Як, строен, кокалест, с отметната назад глава, със съвсем кръгли, малки като на птица очи, той подскачаше и крещеше и тупаше с широките си ходила край брега, и пръскаше със солена вода лицето ми.

Ако се бях вслушал в зова му — не в зова, а във вика му, — животът ми щеше да придобие стойност, щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркоман обмислям и създавам с перо и хартия.

Но не посмях. Гледах как Зорбас посред нощ играе хоро и цвили и ми вика да изскоча и аз от удобната черупка на благоразумието и навика, да тръгна на големи пътешествия с него, но аз продължавах да стоя неподвижно и да зъзна.

Много пъти съм се срамувал през живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие — същността на живота — ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас.

Една сутрин, на разсъмване, ние се разделихме; аз потеглих пак за чужбина, неизлечимо засегнат от фаустовската болест на познанието; а той се отправи на север и се установи на една планина близо до Скопие, където открил уж богата жилка магнезит, омотал неколцина паралии хора, закупил инструменти, наел работници и отново започнал да пробива галерии под земята. Хвърлил във въздуха скали, прокарал пътища, докарал вода, построил си къща, оженил се — здравенякът му старик! — за една хубава и весела вдовица, Люба, и й направил едно дете.

Един ден в Берлин получих телеграма „Открих прекрасен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.

Беше тъкмо през периода на големия глад в Германия. Марката беше толкова паднала, че дори и за някаква дребна покупка човек трябваше да мъкне цял чувал с пари; а когато отиваше да се нахрани в ресторант, разтваряше издутата си от банкноти чанта и я изпразваше върху масата, за да плати сметката; а настъпиха и дни, когато бяха необходими десет милиарда марки за една пощенска марка.

Глад, студ, протрити сака, пробити обувки, румените немски бузи бяха пожълтели. Духаше есенен вятър и хората капеха като листа по улиците. На бебетата даваха да смучат парче гума, та да се залъгват и да не плачат. Полицията патрулираше по мостовете, за да попречи на майките да се хвърлят нощем с пеленачетата си в ръце в реката, за да се отърват.

Зима, валеше сняг. В съседната стая един немски професор синолог^[1], за да се сгрее, вземаше дългата четчица и се мъчеше по уморителния далекоизточен начин да препише някоя стара китайска песен или някоя сентенция на Конфуций. Върхът на четчицата, високо повдигнатият лакът и сърцето на учения трябваше да образува триъгълник.

„Само след няколко минути — казваше ми доволен той — пот започва да се стича под мишниците ми и по този начин се сгрявам.“

През тези именно горчиви дни получих телеграмата на Зорбас. Отначало се ядосах. Милиони хора се унижават и падат на колене, защото нямат и парче хляб да подкрепят тялото и душата си, а този тук седнал да бие телеграми да съм преминел хиляди километри, за да видя един хубав зелен камък! Проклета да бъде, казах, красотата, защото е безсърдечна и никак не я е еня за мъката на човека.

Но изведнъж се изплаших; гневът ми беше преминал и аз с ужас почувствувах, че този жесток повик на Зорбас откликваше на някакъв друг жесток повик в мен. Някаква свирепа хищна птица размахваше вътре в мен криле и се готвеше да отлети.

Но не отлетях; пак не се осмелих. Не се качих на влака, не последвах божествения див вик в мен, не извърших една смела безразсъдна постъпка. Последвах трезвия, студен човешки глас на разума. И тогава взех перото, писах на Зорбас и му обясних…

А той отвърна:

„Ти си, да прощаваш, началство, един писарушка. Можеше и ти, нещастнико, поне веднъж в живота си да видиш един хубав зелен камък, но не го видя. Дявол да го вземе, седях си понякога, когато си нямах работа, и си казвах: «Има ли, или няма ад?» Но когато получих вчера писмото ти, си рекох: «Сигурно трябва да има ад за някои писарушки!»“

Заредиха се спомените, почнаха да се блъскат помежду си и да бързат. Време е да сложим ред. Да започнем с живота и дейността на Алексис Зорбас от самото начало. И най-незначителните случки, свързани с него, блестят в този миг в паметта ми, ясни, живи и свидни като пъстроцветни риби сред бистро лятно море. Нищо от него не е умряло в мен, всичко, до което се докосна Зорбас, сякаш стана безсмъртно, и все пак тези дни изпитвам някаква внезапна тревога: две години, откакто не съм получил писмо от него, Зорбас ще да е на седемдесет и няколко години вече, може би се намира в опасност. Сигурно се намира в опасност, иначе не мога да си обясня обхваналата ме внезапна нужда да прехвърля през ума си всичко, свързано с него, да си припомня всичко, което каза и извърши, и да го закрепя на хартия, за да не изчезне. Сякаш искам да прогоня чрез заклинания смъртта. Неговата смърт. Не е, боя се, книга това, което пиша, а помен.

Тя притежава, сега виждам това, всички белези на помена. Украсеният поднос с коливото, посипано с дебел пласт ситна захар, а върху нея — написано с канела и бадеми името: АЛЕКСИС ЗОРБАС. Гледам името и изведнъж синьото критско небе се надига и залива мислите ми. Думи, смях, хора, гуляи, грижи, тихи разговори привечер, кръгли очи, които ме гледаха с нежност и презрение, сякаш всеки миг ме поздравяваха с „добре дошъл“, сякаш всеки миг се сбогуваха с мен, завинаги.

И както когато гледаме богато украсения погребален поднос, провисват на връзки като прилепи и други спомени в пещерата на сърцето ни, така и сега, без да желая това, още от първия миг със сянката на Зорбас се преплете една друга любима сянка, а зад нея неочаквано още една — сянката на една изпаднала, нагиздена, нашарена, безброй пъти любена жена, която срещнахме някога със Зорбас на един песъчлив критски бряг, на Ливийско море…

Изглежда, че човешкото сърце е една затворена, пълна с кръв яма и когато тя се открие, всички жадни и безутешни сенки, които непрекъснато се струпват около нас и затъмняват въздуха, се втурват да пият, за да оживеят. Втурват се да пият от кръвта на сърцето ни, защото знаят, че друго възкресение не съществува. И днес пред всички тях тича: Зорбас, с големите си крачки, и отмества настрани другите сенки, защото знае, че за него се извършва днес поменът.

Нека тогава му дадем от кръвта си, за да оживее. Нека сторим всичко, което можем, за да поживее още малко този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.