Галерия

1

„Доня Алба“ на румънския писател Джиб Михаеску (в превод на Христо Боев, изд. „Персей“) е модерна градска история за жени, пари и кариера, ситуирана в периода между двете световни войни. Сравняван с Достоевски и Мопасан, румънският автор Джиб Михаеску успява да пречупи влиянията на руските и френските класици през призмата на живота в Букурещ между двете световни войни през ХХ век.

В романа си „Доня Алба” Михаеску ни повежда из улиците на магнетичния свят на декадентската и загадъчна румънска столица от времето между двете световни войни, за да ни разкрие нейните потайности и една модерна приказка за принцове и просяци. По улиците на декадентски Букурещ се разхожда ослепително красивата принцеса от гръцки произход Алба Ипсилант, която привлича погледите на минувачите. Животът на един от тях ще бъде променен завинаги. Твърдо решен да се изкачи високо във върховете на обществото, но и да открие романтиката на своето време, младият Михай Аспру е готов да бъде като рицарите от древните времена и да извърши велики дела в името на своята принцеса. Какво означава това обаче в един свят на нови буржоазни отношения, в който огнедишащият змей приема формата на съпруга на принцесата? Отговорът на този въпрос не е нито лесен, нито предвидим…

Неотдавна българското издание на „Доня Алба” бе представено в Дом-паметник „Йордан Йовков” в град Добрич със съдействието на Румънския културен институт в Букурещ, издателство „Персей” и Регионален исторически музей – Добрич.

         Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова.

Трябва да си припомня онзи момент от живота ми, който бе отправна точка за случките, които ще последват от това, което ще ви разкажа. Бе толкова драматичен моментът, в който видях за първи път Алба. Но тогава не знаех, че достолепната и горда жена, висока и вкаменяващо красива, която мина покрай мен, носеше името Алба, нито че имаше видна фамилия, което научих по-късно, и нито че пътищата ни ще се пресекат отново.

Достатъчно е, че навсякъде тези младежи, сред които се намирах и които се бяха струпали пред вратата със затъмнени стъкла и с тежки решетки на гимназията, където трябваше да държим абсолвентския изпит, пълномощието, както му казвахме, бяха обзети изведнъж от мъртвешко мълчание. Бяхме всички твърде напрегнати. Мили момчета, облечени елегантно, повечето в първия си цивилен костюм, стояха на первазите на прозорците като на крепост, на партера на огромната сграда, или прави в шумни групи, всички опиянени от цветовете на цивилните дрехи, повечето от които ― убийствени ― в морскосиньо. Сред по-неподвижните групи на момчетата, по-раздвижените на момичета, на по пет-шест, с ръце, вплетени една в друга над шаловете, преминаваха, хвърляйки на всяка крачка цветя: сини, зеленикави, тъмно ръждиви или черни като страха, извиращ от дълбините на ужасяващия мрак.

И изведнъж настъпи онова мълчание, което се предаваше от група на група като светкавична инфекция: преминаваше тя, Алба. С наперена стъпка, с поглед, който не се спираше никъде, тя вървеше през талазите от младежи, които се отдръпваха като вълните на Червено море пред пристъпването на Моисей. Самите момичета събраха цветята си: сини, кестеняви и тъмни, и в знак на естествено преклонение, ги хвърляха над нея, докато не зави зад ъгъла. В очите на повечето не се четеше завист, а гордост поради вярата в собственото си бъдеще, от което ги деляха само два-три изпита. Но чудната преминаваща фигура не погледна и за миг нито едната, нито другата група; само аз успях да извърна очите ѝ към мен, с несигурен цвят, но, във всеки случай, ужасно тъмни, и даже да изтръгна усмивка, какво говоря, която прерасна в смях, от цветето на устните ѝ.

Но как? Господи, какъв успех!

Бях я видял още отдалеч, но когато се озова директно пред погледа ми, за първи път ми се случи през живота, ръката ми започна да трепери, като че обзета от нервно втрисане и изведнъж, големите речници, този от над 2000 страници на Бейли, формат 8 и онзи на Кишера от над 1500, започнаха да ми играят под мишницата: докато не протегнах другата си ръка да ги спра; когато тя се озова на една крачка от мен, Бейли се спусна към калдъръма, където се спря с гръмогласен трясък, а после потегли и Кишера с остатъка от книгите. Тя ме изгледа, смаяна от тази случка, и цялата ѝ снага се разтърси неколкократно от избухванията в смях, които, въпреки това, се опита да потисне.

По-горда от себе си ли се почувства, като продължи по-нататък? Защото бе очевидно, по огъня, лумнал в бузите ми и ушите ми, който чувствах като два пламъка, тя си е дала сметка каква е причината за болезнената ми непохватност. Дълго около мен кънтеше смехът на момчетата и момичетата; последните ме гледаха настойчиво и продължително изпод сведените мигли на очите, но когато видяха, че извръщам моите настрани, не можеха да се спрат да не избухнат в заразителен кикот, всяко с глава зад рамото на другите.

Докато се случваше всичко това, мисълта ми полетя далече в онзи следобед. Без да искам, и дори насилвайки се да отхвърля такива налудничави идеи, не можех да си обясня защо преминаващата фигура, която изглеждаше благородна и вече заета, разтърси толкова бурно и с такъв трясък речниците с мъртви езици. Съвсем логично, отговорът е ясен: кой не би потреперил, когато на един кос коджамити офицер, с три петлици на ръкава, му се изплъзват две солидни книги направо от ръката и се трясват с такава сила в асфалта? Но стори ли ми се само..., че видях това потреперване, не, напротив, добре го видях... и далеч не бе само това... като че бе потрепване на недоволство от всеки шум, от всяка случка, неуместна спрямо хода на мислите и приличието на обстоятелствата, която тази красива жена очакваше да види на пътя си. Смя се, без съмнение, в крайна сметка, и в смеха ѝ пулсираше гордостта, че ѝ бе оказано неочаквано толкова необичайно зачитане, но сега, когато в изпитната зала скърцат само токовете на обувките, и очите проникват толкова по-дълбоко в заплетения Цицеронов стил, виждам добре, че онзи смях бе като че от облекчение, от задоволство, от радост, че цялата експлозия, напълно неочакваната забавна случка, не бе нищо друго, освен това, което бе ― само още един комплимент, смирен комплимент на бедно офицерче, без параден колан и демобилизирано, което си взема поправителен изпит, непохватен и искрен комплимент, неволно адресиран към рядката ѝ красота.

Но толкова и нищо повече: тя тръгна с онзи полъх на страх, който запулсира едновременно и в очите, и в сърцето, бе се отдалечил с нея, покрит само с една усмивка на благодарност, радост и гордост. Не знам дали сте виждали дете, крехко и красиво, опарено от някакъв моментен страх, и не сте ли желали, този страх да има истинска причина, да не бъде подклаждан от нещастно детско видение, за да се намесите решително, дори и да рискувате живота си, само да получите от тънките устни и големите очи знак на благодарност, само да видите ръцете, малки и трескави, да се протягат признателно към вас? Но сега, представете си тази красива жена как ви моли за помощ в момент на пълна паника, в страшно душевно объркване. Може ли да има нещо по-чудно, по-сладко, по-смущаващо, отколкото признателността в красивите очи на жена? Бях приключил, смятам добре, дипломните ми работи по латински и още по-добре, по гръцки (продължих с класическите езици, защото на пристанищата бях започнал да се справям сносно с модерния гръцки и въпреки особеностите на езика на древните елини, ми беше ужасно лесно да разшифровам текстовете и да използвам огромния речник, който ме бе изложил на публичен срам преди време) и докато очаквах сигнала за тръгване, вървях мислено след жената, която ми бе благодарила с очите си за спонтанния ми възхитителен гаф. Ако сърцето ѝ бе смутено, пътят ѝ щеше да се движи по заплетени пътеки, мислех си и се виждах как излизам насреща ѝ в най-трудния момент в живота й.