Галерия

1

Полина Спартянова
    „1300 години България“ е архитектурен комплекс в София, посветен на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Негови автори са професор Валентин Старчев, архитект Александър Баров, архитект Атанас Агура и инженер Милчо Брайнов. Паметникът е построен за рекордните осем месеца с цел да увенчае откриването на Националния Дворец на Културата в края на март 1981 за XII конгрес на Българската комунистическа партия. Вероятно и заради прибързаната работа, той започва да се руши от само себе си десетина години по-късно.
    Паметникът „1300 години България” е висок 35 метра, а композиционните фигури по него са с дължина 7 метра. Самата композиция е групирана в три теми – минало, настояще и бъдеще, които са представени чрез книжовността, признателността и съзиданието на българския народ. Съвременното, модерното и абстрактното също са групирани в три огромни блока, разположени във възходяща линия и завършващи с крило - символ на полета на мисълта, свободата на волния дух и на неудържимия човешки стремеж към съвършенството.
    Първата фигура от долу на горе в композицията е на „книжовниците” и цар Симеон, които олицетворяват Златния век на България. Втората изобразява скърбящата за децата си майка като израз на почит към падналите бойци за свободата на страната. Третата е на съзидателя-работник, който е вперил поглед в бъдещето на Народна Република България.
    Върху другата страна на паметника са били изписани мислите на Васил Левски – „Времето е в нас и ние сме във времето”, Стоян Михайловски – „Върви народе възродени” и Христо Ботев – „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Преди няколко години, когато паметникът бе обезопасяван от рушащите се плочи върху него, бяха свалени и бронзовите надписи. Столична община премахна тонове желязо от разпадащия се монумент и го „разсъблече” напълно, за да не застрашава живота на минувачите.
    Тъй като вътрешността му е куха и в нея може да се влезе през подземията на София, там се е настанил да живее бездомен човек, за когото градската легенда разказва, че любовта на живота му е разбила сърцето и в момента той се утешава като пише поезия във вътрешността на „1300 години България”.
    През последните 10 години паметникът и неговото бъдеще е в центъра на публичните дебати. След проведената от Столична община анкета през 2012 стана ясно, че по-голямата част от софиянците искат паметникът да бъде премахнат, но това така и не се случи. От две години се разискват различни идеи и проекти за нова концепция и визия на монумента, но все още не се е стигнало до крайно решение. В интервю за държавната телевизия един от авторите на паметника професор Валентин Старчев, сподели, че “Ние не можем да изтрием тези години от нашата история. А на всичкото отгоре, този паметник със своите композиции е обобщаващ паметник на 1300 години, а не на някакъв кратък режим, който ние сме преживяли”.
    След като Столичният общински съвет събра всички възможни гледни точки за бъдещето на паметника „1300 години България” най-накрая взе решение да обяви конкурс за нова визия на монумента. В неговото жури ще влязат и международни представители и ще бъдат поканени да участват и чуждестранни архитекти и организации. Очаква се до лятото да бъдат избрани няколко проекта за обсъждане в общината, за да се придвижи по-бързо осъществяването на един от тях.
    Архитектът Павел Попов прави интересно обобщение за историческата ситуация и значението на паметника в контекста на построяването и трансформациите на Националния Дворец на Културата : „ Днес паметникът е феномен тъкмо защото четвърт век, след като беше създаден, той все по-точно представлява онова, което България е – наперена, нелогична, самодоволна, бъбрива, хаотична, сбъркана като конструкция и ориентация, саморушаща се структура. Днес паметникът много по-точно символизира това, което трябваше да символизира – страна, която от 100 години юридически и от 130 години практически е свободна да се докара сама до състоянието, което паметникът интерпретира. Винаги съм смятал, че паметникът трябва да се премахне без много шум или да се преработи драстично. Днес обаче мисля, че вземайки нужните предохранителни мерки, паметникът трябва да се остави, какъвто е, без никакви намеси... докато България не се промени дотолкова, че да заслужи друг паметник.”.