Галерия

1

За 17-а поредна година международният филмов фестивал „Премиерни нощи” предлага на атиняни и посетителите на столицата един интригуващ подбор на ленти, между които премиери на очаквани филми, непознати досега режисьори, „странно” кино и музикални документални филми.

Сред премиерите се отличават филмите на Джордж Клуни “The Ides of March”, “The conspirator” на Робърт Редфорд, “Machine Gun Preacher” на Марк Фостър, музикалната комедия “Killing Bono”, както и гръцкият филм „Мляко” на режисьора Гиоргос Сиугас, който на практика е пренасянето на една успешна театрална постановка на големия екран.

Филмите, които участват в състезателната част ще бъдат оценявани от международно жури, съставено от млади професионалисти. Сред тях е и 21-годишната българка Светослава Лапчева, която GRReporter представя на своите читатели.

Коя е Светослава Лапчева?

Уча кино в King’s College в Лондон от две години. Преди това завърших Америакнския колеж в София с направление литература и история, така че беше съвсем естествено да се запиша да уча кино. Всъщност главната ми идея беше да уча нещо, свързано с изкуството, но понеже не бях решила до последно нещата се стекоха така. Истината е, че съм много доволна от избора си, защото смятах да уча фотография, изкуство или дизайн и реших, че киното по някакъв начин обединява всички тези неща.

Как попадна в журито на фестивала? Как дойде поканата от страна на организаторите?

В университета получаваме бюлетин с новини, свързани с изкуството и съвсем случайно попаднах на международния фестивал в Атина. Реших, че трябва да опитам, понеже знаех, че става дума за международно жури с участието на млади хора. Предположих, че всички ще бъдат студенти и понеже уча кино и през последните две години в Лондон съм посетила доста кинофестивали, като публика разбира се, ми стана много интересно да видя дали все пак има шанс да дойда. Освен това исках да видя и Атина. Подадох документите си. Нямаше конкурс, но трябваше да напишем кратко есе на избрани от нас тема и филм. Точно тогава бях гледала новата лента на Вернер Херцог за пещерата Chauvet във Франция, който е първият му 3D-филм. Той предизвика в мен силни чувства, почти ме разплака, въпреки че е документален, защото беше направен прекрасно. Написах есето по тази тема. Малко по-късно организаторите ми изпратиха покана. Аз, разбира се я приех и от два дни се намирам в Атина.

Можеш ли да опишеш чувството да си член на жури, въпреки краткия ти опит?

Много е приятно. Бих била много щастлива, ако това или нещо свързано с него би могло да ми бъде професия. Пристигнахме преди два дни още същата вечер присъствахме на откриването на фестивала. Филмът беше „Артистът” на режисьора Мишел Хазанависиус. Нов, много красиво направен филм в стила на 20-те години на миналия век, в периода на преминаване от нямо кино към кино с говор. Мога да кажа, че беше много интересна премиера. След това имаше парти, на което се запознахме с различни и много приятни хора.

В интерес на истината съм много приятно изненадана от Гърция, чувствам се много добре тук. Особено приятно ми е да се запознавам с хората. Всички са много усмихнати и приятни, а с останалите членове на журито си допаднахме много. Всяка сутрин гледаме по два филма за конкурса, а след обяд избираме сами какво ще гледаме.

Очакваш ли с нетърпение да гледаш някой конкретен филм, на някой конкретен режисьор?

Аз постъпих малко непрофесионално, но реших да не погледна кои са филмите в състезанието, нито тяхното обощено съдържание. Изобщо не обичам рекламните материали, в които се описва филмът, защото ми развалят удоволствието най-вече от операторската работа. Така че в общи линии съм непрекъснато изненадана, което ми харесва много. Смятам, че в киното не може да ти се случи нищо по-хубаво от това да се изненадаш приятно.

Всички снимки, които гледахме до момента ми бяха интересни. Очаквам утрешната прожекция на един английски филм със заглавието „Submarine” (Подводница) на Ричард Аюадe. Това е неговият първи филм, доколкото знам. Интересът ми е свързан с това, че преди години той участваше в един английски сериал, който ми бе харесал по субективни причини. Освен това видях няколко кадъра, които засилиха желанието ми да гледам филма, който така или иначе участва в състезанието. До момента има други филми, които ми харесаха много, но засега няма да кажа кои са те.

Какво трябва да има един филм, за да те впечатли и да му дадеш най-високата си оценка?

Понеже се занимавам с фотография от много години държа много на операторската работа. Колкото по-интересна, абстрактна и странна е тя, както и монтажът, толкова повече ми харесва филмът. Но, в крайна сметка всеки филм е толкова различен. През последните години съм гледала неща, които не съм и очаквала, че ще ми харесат. Никога не съм била фен на американското кино, но мюзикалите от 30-те и 50-те години ми харесаха страшно много, против очакванията ми. Затова се опитвам да не бъда много предубедена или с някакви грандиозни очаквания, защото до момента много рядко съм оставала разочарована.

Сподели все пак един случай на разочарование.

На София Филм Фест тази година фокусът по някаква причина бе насочен към „Черния лебед”, един крайно комерсиален филм. В един момент разбрах, че организаторите са имали възможност да излъчат „Пина” на Вим Вендерс веднага след фестивала в Берлин, което е била една страхотна възможност за българската публика. Филмът не е бил излъчен и съответно Вим Вендерс не е присъствал на фестивала. Разочарована съм от гледна точка на това, че ако в България имаме някакъв фестивал, който би могъл да стане мащабен, това е именно София Филм Фест. И ако има възможност творец като Вендерс да участва организаторите трябва да направят всичко възможно това да се случи. Не защото той е много велик или звезда, а защото е интересна личност, която би могла да предзвика интереса на публиката.

Аз живях в София пет години и познавам много хора, които биха искали да гледат кино, което по една или друга причина не достига до България. Съществуваше едно европейско кино, нещо като къща на изкуството, където излъчваха филми на Педро Алмодовар с месеци наред. Колкото и да се наслажда публиката на Алмодовар, все пак не може да гледа едно и също. Смятам, че навлизането на нови неща предстои. Освен това има много млади хора, които учат в чужбина и се интересуват от театъра и киното. Много от тях се връщат в България. Така че публика за стойностни неща има.

Ти смяташ ли да се върнеш?

Не знам. Зависи как ще се стекат обстоятелствата. Ако ми го позволят - да. Но ако в чужбина имам по-добра възможност за някакъв друг тип работа, сигурно не. Но аз нямам намерение да живея някъде конкретно и да се установя там завинаги. Може би това е най-интересното в киното: Че непрекъснато наблюдаваш неща, които се намират в други страни, различни култури, реално един обмен на емоционална и духовна информация. От друга страна хората, с които се срещам са в непрекъснато движение, идват от различни страни, имат различни интереси и това ми харесва най-много от всичко. Затова ми харесва и този фестивал и все още не съм успяла да разгледам дори малка част от Атина.

Как определяш нивото на организацията?

Прекрасно е. Ходила съм на големи фестивали в Лондон, но там мащабът е друго, финансирането също. Тук в Атина се грижат много за нас, насочват ни и ни помагат по много начини, което е непривично за мен. А и хората са по-отпуснати, по-южняци в най-добрия смисъл на думата.

Какво е мнението ти за съвременното българско кино?

Наскоро гледах „Мисия Лондон” и „Love.net”. Излязъл е и още един филм, но не съм запозната с него. Не мога да кажа, че „Мисия Лондон” е сред филмите, които бих могла да разбера, защото хуморът  в него е свързан малко или много с нещо, което не съм преживяла. „Love.net” не надмина очакванията ми, но пък беше добре заснет.

Мисля, че когато хората правят филми и то успешно не мога да ги критикувам за това, че лично на мен не са ми харесали. Всяка работа и всеки екип е сам за себе си. Фактът, че някой е от България не би могъл да стигне до световно признание. В този смисъл мисля, че ще бъдат създадени все нови и нови творби. В никакъв случай не трябва да се поддаваме на някакви лоши настроения от типа на това, че „ние в България нямаме кино” и подобни. Така са се стекли нещата досега. Въпросът е какво ще става занапред.

Преди няколко години беше излязъл филмът „Дзифт” на Явор Гърдев. Филм ноар, много добре направен, тип криминале, който ми хареса страшно много. Разбира се, нямаше нищо общо с реалността на 60-те години в България, но в крайна сметка един интересен поглед и препрочитане на историята.

Творчеството и усещането за творчество няма нищо общо с това кой откъде идва. В киното винаги има нещо, което може да бъде направено с или без бюджет. Затова нека си пожелаем да имаме много нови и интересни филми.