Галерия

1

Полина Спартянова
    Когато хората прекрачват прага на избирателните секции и упражняват правото си на вот, не се замислят през какви препятствия е минало обществото, за да си извоюва тази свобода на избора. Но ако се върнем назад в историята става ясно, че всъщност женският пол е водил най-тежката битка за извоюването на правото си на глас. Жените на Балканския полуостров започват своята борба за избирателни права още в началото на XX век заедно със своите съмишленички от останалата част на Стария континент, като последната печеливша битка в региона е в полза на гръцките жени.
    Албанските жени първи получават избирателни права на Балканите през 1920, благодарение на това, че първите стъпки към европейско просвещение на жените там са направени още през 1891, когато в страната е отворено първото училище за момичета. Първото мисионерско училище е спонсорирано от Америка и точно то дава шанс на жените да се отделят от семействата си, без да загубят идентичността си. Двайсет години по-късно, албанските жени за първи път организират движение, чиято цел е да окаже натиск върху властта и да спомогне за образованието на албансата жена като цяло и прераства в борба за изборни права.
    Вълната за еманципация на женското население залива постепенно и останалата част от Балканския полуостров, благодарение на отстъпването на Османската империя от тези територии в началото на XX век и политическия смут, който настъпва след всяка една война в региона.  Когато през 1923 Мустафа Кемал идва на власт в Турция и се захваща с нелеката задача да изравни страната с модерна Европа, той заявява на едно от събранията със съмишлениците си: "Ние трябва да станем цивилизовани. Нашите мисли, нашият манталитет трябва да се измени от главата до петите... повече не можем да чакаме. Цивилизацията е такъв силен огън,че изгаря и унищожава всичко, което остане извън нея...".
    По този начин той поставя само началото на Кемалистката революция, която инициира редица промени в турското общество, така че то да скъса със своите корени в Османската империя. Така се стига до 4-ти октомври 1926, когато се утвърждава нов Граждански законник, който дава равни права на жените с мъжете и само няколко години по-късно статутът на турската жена се издига още повече. От 3-ти април 1930 нежният пол придобива правото да участва в общинските избори и всяка жена може да гласува и да бъде избирана на местно ниво, а от 1935 и на национално.
    Малко след тях и българките получават избирателни права в страната си, макар и само фиктивно. Българските феминистки, ентусиазирани от постигнатото от женските движения в съседските държави след Първата световна война, възобновяват акциите си пред правителството и политическите партии с настояване жените да получат политически и граждански права, равни с тези на мъжете, но молбите им са отхвърлени от управляващите. Чак през 1937 българките си спечелват частични политически права със закона за местните избори, според когото само майките от законен брак са дарени с правото да гласуват, но са лишени от пасивното избирателно право и възможността да бъдат избирани за народни представителки.
    Десет години по-късно при управлението на Отечествения фронт е приета нова Конституция, позната като „Димитровска”, според която "избиратели  и  избираеми  са  всички  граждани  на  Народната  Република , навършили 18  години , без  разлика  на  пол , народност ,  раса ,вероизповедание ...” и по този начин жените и мъжете в България стават равнопоставени. Идеята на комунистическата партия по това време е била да се създаде колективен образ в обществото и да има равно участие в сферата на труда при мъжете и жените. На практика управляващите не премахват сексизма, а само нагледно го ограничават и пропагандираната идея за полово равенство така и не се осъществява по времето на тоталитарния режим в България.
    В съседна Социалистическа федеративна република Югославия, в която също се установява авторитарен режим, също няма особени резултати в постигането на равенство между половете извън законовите норми. По време на Втората световна война Югославската народна освободителна армия, начело с Йосип Броз Тито, организира женски анти-фашистки фронт в окупирана Югославия и набира жени за въоръженото си партизанско движение. Армията допуска участието на жените в комунистическата партия и им дава право да гласуват и да бъдат избирани за важни административни задачи и функции. В резултат на участието на жените в антифашистката съпротива по време на Втората световна война за първи път през 1946 в новата Конституция на Социалистическа федеративна република Югославия са изписани техните политически, социални и икономически права, които отразяват радикалното и революционно становище на Югославската комунистическа партия по отношение на предишните национални и класови различия.
    За разлика от останалите балкански държави новото законодателство в СФРЮ има за цел да  преодолее дискриминационното третиране на жените по отношение на техните икономически и наследствени права, попечителството над децата при развод и раждането на извънбрачни деца.
    Родината на демокрацията, Гърция, последна предоставя избирателни права на жените в страната заради множеството войни и последвалата ги политическа нестабилност. Поради настъпилия период на противопоставяне на политическите сили след края на Гражданската война в Гърция, правителствата не се задържат дълго време на власт и само в периода от 1945 до 1952 Гърция е управлявана от общо 17 различни правителства. През 1952 по време на служебното правителство на Димитриос Киосопулос е приета нова конституция, с която гласуването в Гърция става задължително и се провеждат избори по новия избирателен закон, въвеждащ мажоритарна система.
    В него се залага и новия ред в обществото и на 28-ми май 1952 гръцките жени получават пълни избирателни права. Според новия закон те имат право да гласуват и да бъдат избирани в местни и парламентарни избори. Но въпреки това, те не успяват да се включат в изборите за ново правителство през ноември същата година, тъй като регистрацията им в избирателните списъци била забавена.  Третата гръцка република от 1974 слага окончателен край на дискриминирането на женския пол  в образованието и различните професионални сфери едва през 1975, когато е въведено конституционното равноправие на жените и мъжете в Гърция.
    Днес, 39 години по-късно демокрацията в Гърция е стигнала до такова развитие, че стана възможно дори една чужденка, българката Костадинка Кунева, да бъде избрана за депутат в Европейския парламент с листата на гръцката партия СИРИЗА.