Галерия

1

КУПОЛЪТ                                       

Най-красивата църква в нашия град беше и продължава да бъде “Света София”(1), която, както разправят, била построена по образ и подобие на “Света София” в Константинопол, но в умален мащаб – точно както човек е образ и подобие на Бога. Само че другата “Света София”, Голямата, придобила съвършено различен смисъл от нашата “Света София”. Особено жителите на Константинопол произнасяли името й като една дума - Ая-София. Тоест, далеч надхвърлила първоначалното си име, това на божията премъдрост, и се превърнала в самостоятелна дума с много по-голяма тежест.

Солунската “Света София” има много красив купол. Зеленикаво-златистите й мозайки изобразяват Възнесението с дванайсетте апостоли, които се разхождат по разноцветни морски камъчета сред върбови и палмови дървета и, следвайки кривата на купола, се извивати прощават с Христос.

Куполът виси от небето, а куполът на Ая-София, уверяваха ме – виси на съвсем тънък конец, който дори птиците не забелязват и отвреме навреме връхлитат върху него. Когато човек се озове в Цариград, настояваха те, и стои с часове на площада пред нея, ще забележи, че знаещите птици описват кръг, за да избегнат удара, а незнаещите падат поразени на земята. Така и неверникът ще се убеди, че конецът наистина съществува. 

(Разбира се, същото разказват и турците за Синята джамия в съседство. Просто в техния разказ местата на правоверния и неверника са разменени.)

Разказваха се и други истории за Константинопол и Ая-София, като тази за Вкаменения император(2), която завършва с рефрена “след време, след години, пак наши ще бъдат”(3), както и другата за Кокини милия(4) или за рибите, които скочили оживели от тигана(5), предсказвайки превземането на Константинопол. По един или друг начин, всичко сочело, че това “било писано да се случи” и нямало място за въпроси и обяснения.

Всеки път, когато отивахме да се черкуваме в нашата “Света София”, размишлявах натрапчиво върху това какво ще рече “било писано да се случи” и се опитвах да различа конеца, на който се крепи куполът. Ако се скъсаше, казвах си, щеше ли да е писано това да се случи? Или може би щяха да бъдат виновни тежестта, времето и от какъв материал е?

Така един ден на излизане от църквата попитах с трепетно очакване баба да ми каже колко време още ще издържи куполът. След това я попитах какво означава “било писано да се случи” и дали това е била причината за падането на Константинопол.

“И да, и не”, отвърна баба загадъчно. “Или по-скоро – да, но не така, както всички си мислим. Константинопол паднал, защото не бил спазен един договор. А един истински договор винаги е писан, нали така?”

И дума не разбрах от смътните й приказки. Какво означава “и да, и не”? Нещо или е или не е, мислех си - няма трето положение. Това, впрочем, бях научила от самата нея. Защо ли си бе променила мнението сега?

Минаха цели три дни и по всичко личеше, че разговорът ще остане недовършен. Но късно вечерта на третия ден, в часа когато по принцип би трябвало вече да съм в леглото и да съм заспала, баба започна да разказва сякаш говореше сама на себе си, (и до ден днешен не съм сигурна дали знаеше, че говореше на мен):

“Ключовият камък е великата тайна на градежа. Който знае как да постави ключовия камък, умее да строи църкви и палати. Който знае да строи църкви и палати, става велик и могъщ и името му влиза в Историята”.

И като изпревари въпроса, който беше на устата ми, тя продължи:

* * * *

Ключовият камък представлява триъгълен камък, който се поставя на върха на купола, камък, който скрепява и държи всички останали камъни. В действителния живот ключовият камък замества копринения конец на Бога.

И заради един такъв ключов камък ние сме изгубили завинаги Константинопол!

И така, в старите времена, когато все още строяли църквите от камък, най-трудно от всичко било да се построи куполът. Камъните трябвало да бъдат подредени един след друг в редица и постепенно да се скосяват навътре, докато обгърнат кръга и куполът на църквата се издигне по образ и подобие на другия свод - небесния. Повечето хора не можели да разберат на какво се крепяли куполите и казвали, че както небесният свод се крепял по божия воля и не падал да сплеска земята, така и църковните куполи висяли на божествен конец. Казвали също така, че било добър знак, ако сводът издържи, тоест знак, че има Бог и той се грижи за света, държейки конците. Ако сводът е стабилен, Бог е на страната на света. Обратното, когато по някаква причина куполът рухнел, хората веднага започвали да се подозират един друг в страховити грехове, защото все върху някого трябвало да хвърлят вината.

По онова време те се взимали много на сериозно, като смятали, че единствено и само техните действия  предизвиквали земетресения, епидемии и наводнения; и че пак благодарение на техните действия всичко би могло да бъде избегнато. С други думи всеки вярвал, че е пъпът на света.

Същото, разбира се, смятал и император Юстиниян – той обаче имал основателна причина.

И така, за да изтъкне величието на своята държава и да запише името й незаличимо за вековете, той замислил амбициозен план: щял да построи най-големия храм с невиждан дотогава купол. Така нямало да има никакво съмнение къде се намирал центърът на света – в Цариград, срещу неговите палати. И за да почете Бог, който притежавал мъдростта да го направи император, решил да посвети храма на “Света София” – на Божията Премъдрост.

Повикал най-добрите архитекти на неговото време - Антемий и Изидор(6), които разбира се, също копнеели да останат в Историята. Разяснил им амбициозния план и им възложил проектирането и изграждането на храма. Поставил само едно условие: не трябвало да има равен на него в целия свят.

Архитектите незабавно се хванали на работа и след няколко месеца изготвили проектите. Но величавостта на замисъла не личала толкова ясно на хартия и така те се видели принудени да изработят макет, умалено копие на храма, за да докажат на Императора, че хората ще изглеждат пред него като мравки. Горд, той занесъл макета в палата и го поставил пред трона, за да видят всички негови посетители какъв велелепен градеж е замислил. Като, разбира се, не забравял да подчертае съотношението с мравката.

Така изминала първата година и основите били изградени.

За да се получи всичко съвършено, инженерите от време на време правели замервания, така че да не се отклонят ни на йота от плана и теорията да не се размие в практиката. Като гледали как архитектите замерват с теодолита(7) и отвеса, зидарите – както обикновено хора от народа – казвали, че наистина долу-горе по същия начин небесният Бог размервал света.

Градежът бързо напредвал; Императорът не бил стиснат.

След три години необозримо високите стени били вдигнати, носещите колони били иззидани, построени били входните аркии прословутитесферични триъгълници,благодарение на които куполът щял да изглежда още по-голям. Настъпил великият миг, онзи, в който цялото дело щяло да бъде подложено на преценка. Ударил часът на купола.

Скелетата били изградени и започнали да зидат камъните един по един. Те били специално изрязани във форма на трапец и всеки един имал своето място и номер. Щом долният ред бил завършен, вдигали скелето и започвали да редят горния.

Цариград бил затаил дъх и се питал какво ли щяло да стане когато махнат скелетата. Щял ли Бог да даде благословията си? Щял ли, макар и в последния момент, да изпрати ангелите си, да привържат и овесят отвисоко купола?

В пристанищните вертепи и по трибуните на Хиподрума се правели смели облози. Но вътрешно в себе си всички желаели Бог да благослови Града.

В часовете, когато всички си задавали подобни въпроси, в една мрачна работилница на тяхната гилдия каменоделците изработвали клиновидния ключов камък за купола.

Ключовият камък бил разковничето на занаята. Който умеел да го поставя, знаел да строи църкви и палати. Който умеел да строи църкви и палати, можел да стане велик и могъщ, да се храни на императорската трапеза и името му незаличимо да бъде вписано в Историята. Защото в реалния живот ключовият камък замества копринения конец на Бога.

Истината е, че членовете на каменоделската задруга знаели, че нищо не виси на копринени конци. Някои архитекти били стигнали дотам да твърдят, че дори небесният свод се крепи на нещо. Той не е овесен, казвали, от Божието Провидение, нито пък го крепят на раменете си сонм ангели, пърхайки непрестанно по линията на хоризонта. Той също се крепи на равномерното разпределение на тежестта посредством гредореда върху колони – също както човешките дела. И естествено в зенита на небесата, както и на върха на най-малкия купол, един огромен клиновиден ключов камък придържа космическия градеж да не падне да ни затисне. Такива неща говорели те, но били дали клетва да ги пазят в тайна.

“Света София” била построена за пет години. В деня, когато скелетата били свалени, Цариград затаил дъх. Сега щяло да проличи дали куполът ще издържи! Молитвите на събралото се множество се опитвали да умилостивят Бога, измолвайки опрощение за онова, което са извършили, и давайки обещания за добродетелност и въздържание. Настъпил труден час.

Ключовият камък застинал в празното пространство. Тълпата коленичила. Но след това куполът меко се наместил върху четирите колони или според мнозина увиснал във вселената. Така че ключовият камък си застанал на мястото – или може би това бил конецът на ангелите, който крепял тежестта? Каквото и да било, тълпата избухнала във въодушевени акламации.

Архитектите си поели дъх. Десетте хиляди строители вече можели да се разотидат по домовете си.

Императорът се изправил и самонадеяно изрекъл: “Победих те, Соломоне(8)!” А намръщен, Господ запомнил това.

Същата година било направено официалното освещаване на храма от патриарха. Византия, която тогава все още наричала себе си Източна Римска империя, спечелила още една битка.

 Така минавали годините. Императорът имал незавидната съдба да види повечето от битките си отново изгубени, а завоеванията му да попаднат повторно в чужди ръце. От някогашната Римска империя останало само името.

Самият той вече не бил млад. През последните години бил станал жлъчен и суров като виждал, че усилията му са отишли почти на вятъра. Единствената му радост била с часове да се любува на Великата църква. Това поне е дело, което ще пребъде, мислел си той. Нещо, което ще остане, когато ще съм си отишъл от този свят. Така, отвреме навреме той отивал със свитата си и се дивял на купола отвън и отвътре.

Архитектът Изидорос отдавна бил умрял, но Антемий бил жив и бил любимецът на палата.

 Тогава връхлетяло голямото зло. Сякаш не трябвало да остане нищо, когато Императорът си отиде от този свят, сякаш не трябвало никога да е казвал “Победих те, Соломоне!”, Господ изпратил земетресение. Затрити били къщи и човешки живот, Босфорът придошъл и залял града – но най-лошото било, че бляскавият купол рухнал.

Последвали ридания и горки вопли. Императорът се затворил в палата, а народът осиротял. Господ, казвали, бил изоставил Града Си, и виждали непревземаемите стени да рухват, враговете да нахлуват, робството и беднотията да настъпват.

Мрачната поличба се проявила; куполът се разбил на хиляди парчета.

Архитектът Антемий бил неутешим. Затворил се три дни у дома си без хляб и вода, очаквайки гнева на императора. Бил склонен да плати дори с живота си, за да бъде поправена загубата, тъй като някога бил дръзнал да каже, че куполът може да устои на всичко.

Но императорът разбрал, че животът на Антемий не може да спои обратно отломките от купола. В природата на камъка било да се разтрошава винаги на по-малки парчета и нямало връщане назад към първоначалния вид. Впрочем, архитектът бил много по-полезен жив, отколкото мъртъв, тъй като, както твърдели, противно на мрамора при човешката природа има връщане назад и тя подлежи на изправяне. И така, Императорът се произнесъл, че станалото-станало и дал нареждане веднага да изградят купола наново. Сега той поставил друго условие: Не да нямало равен на него в света, а да успеел да го види преди да склопи очи. Защото усещал, че краят му наближавал.

 Майсторите отново се качили по скелетата и започнали да нареждат един след друг по местата им номерираните камъни. И лека-полека куполът отново започнал да се издига. Само един проблем останал неразрешен – ключовият камък. Строшил се на хиляди парчета и трябвало непременно да бъде намерен същият гранит, за да поправят загубата и лошата поличба да бъде изтрита от паметта. Трябвало да бъде компактен и здрав, без жилки и пукнатини, които с течение на времето щели да го разцепят. Цветът му трябвало да бъде светлорозов, подобен на цвета на небето при изгрев слънце, за да изглежда в часа на утринята като къс от сутрешното небе. Такъв го искали архитектите. Това било и правилно, така че теорията да не се отдалечава ни на йота от практиката.

Без подходящия ключов камък било направо невъзможно отново да бъде отслужена литургия в “Света София”. Дамгата щяла завинаги да преследва императора и като научели това, враговете му щели да разберат, че ключовият камък бил началото на края на Цариград.

Разпратили вестоносци по четирите краища на империята, в старите и новите, дори в изгубените владения. Със себе си те носели къс от строшилия се ключов камък, пъхнат в калъф с императорския печат, за да го показват и да го сравняват с други подобни.

Но никакъв резултат. Из цялото Средиземноморие, от иберийското крайбрежие до Дамаск в Сирия, нямало същата жилка. На едни места цветът на камъка жълтеел, на други бил зеленикав, в Киренайка имал пръски, покрай Евксински Понт носел отпечатъци от странни клонки и листенца; но никъде, ама никъде не приличал на оригинала. Изглежда Бог го бил сътворил само веднъж, за да има по-голямо разнообразие в света.

Като виждал пратениците да се завръщат с празни ръце, Антемий бил обзет от още по-голяма покруса. Скелетата стърчели празни. Зидарите били освободени и се разотишли по домовете си, докато се намери някакво разрешение. Освещаването на “Света София” било отложено.

Тогава архитектът се качил на скелето като последен работник, приближил се колкото можал повече до Бога и потърсил просветление от самата Божия Премъдрост – от разбирането за нея, а не от постройката – в чиято чест било започнало всичко.

“Накажи ме”, рекъл, “ако някога съм имал лукави помисли относно това на какво се крепи небосводът. Избързах да поставя моите мерки и теглилки над Небесните и може би плащам за този грях. Но е грехота да измъчваш Твоя Град. По-добре да се гневиш само на мен”.

Изпитал боязън и страхопочитание пред собствените си думи и изведнъж проумял, че съдбата му отдавна е предопределена: на всяка цена трябвало да открие подходящия мрамор; поради тази причина бил дошъл на този свят; без ключов камък щял да живее живот лишен от смисъл и щял да премине през света без да остави никаква диря след себе си.

Така че от този час нататък ключовият камък се превърнал за майстора в самия смисъл на неговия живот.

 Захвърлил багрените одежди на придворен и нахлузил черна власеница. Облечен така като обикновен калугер, с покрито лице за да не го познаят, излязъл извън стените на Града на Градовете, прекосил Босфора и потеглил на Изток. Бил чувал, че всички скални образувания са се зародили, както разправяли, в Кавказките планини и че там бил скрит истинският пъп на света. Тоест бил убеден, че там със сигурност щял да открие матрицата на ключовия камък.

Междувременно в Цариград повярвали, че е заминал, за да се отърве от наказанието. Не го потърсили, тъй като никой не искал да покаже, че се интересува от човек, изпаднал в немилост. Сега всички споменавали Изидор като единствения архитект. Това бил неписан закон на Двора – да поставя и пропъжда хора от императорската трапеза, да изтрива и пренаписва историята без никога да задава въпроса какво е станало с излишните.

Въпреки това, Антемий неотклонно напредвал на изток, като разпитвал всеки срещнат за Кавказките планини. Дните станали седмици, седмиците месеци, и за Цариград той сякаш никога не бил съществувал. Дори понякога изглеждало така сякаш и за самия него Цариград не съществувал. В източните провинции се носели легенди за градежа на “Света София” като най-разпространената  била “Ти ме победи”. Тези думи, както казвали, промълвил с въздишка не императорът, а мъдрият Соломон, тъй като преобърнатата действителност винаги се превръща в най-добрия мит. Все още не била пристигнала съкрушителната новина, че куполът е рухнал, а Цариград осиротял, тъй като тогава светът се движел на бавни обороти и изглеждал много по-необятен.

След много перипетии Антемий стигнал до Солената пустиня и решил да я прекоси пеш, подлагайки на изпитание Божието търпение. Ако волята Божия е да оцелея, помислил си той, тогава нямам нужда нито от храна, нито от вода в пустинята. Ако пък ми е писано да умра, и цял керван няма да ме спаси. Начертал мислено пътя си, прекръстил се и поел. На хоризонта се провиждала Кавказката планинска верига, родината на всички планини и скали.

Дни наред крачил под жаркото слънце. Водата му привършила, храната също, но планините които виждал далеч на хоризонта, го крепели на крака. А където срещнел чукар или скала по пътя си, веднага го кръщавал “ключов камък” и завтичайки се към него изпълнен с надежда, всеки път установявал, че се е излъгал - скалата била черна и ръбеста като камък от Пъкъла. А нощем му се присънвал пейзаж осеян с триъгълни камъни, всичките в подходящ цвят – хиляди червеникави клиновидни камъни, издялани от непозната ръка и разхвърляни безразборно по планинския склон, за който той вътрешно в себе си знаел, че е Кавказ.

 Антемий изгубил посоката и вече не знаел накъде вървял - на запад ли, на изток ли, на север или на юг. Вятърът го прегънал на две, прахта задавяла устата и замъглявала взора му и не можел дори да се помоли Богу за помощ. Накрая прегърнал една скала, която случайно открил на пътя си, вкопчил се в нея и ласкаво я нарекъл “ключов камък”. Усещал, че не му оставало да живее дълго и непременно искал да довърши делото си, макар и насън, макар и във въображението си. Тъй като изгубвайки пътя, лека-полека губел и разсъдъка си.

Тогава внезапно чул звън. Чул кучешки лай, а от вдигналата се пушилка се появил дълъг керван. Видял стотици камили в редица, натоварени догоре със скъпоценности, да напредват в пясъчната буря. Изглеждали така сякаш познавали пътя. Антемий затворил очи и се усмихнал с облекчение; вече бил сигурен, че Бог го обича и му праща спасение.

Както по-късно му казали хората, които го прибрали, за негов късмет се бил озовал на Пътя на Коприната, който започвал от далечен Китай и стигал до крайбрежията на Босфора. Сигурно го закрилял някой бог, който го спасил, рекли те – или някое велико дело. Така гласяло тяхното предание за изгубените и отново намерени пътници, оставили подире си неплатени сметки; затова те се погрижвали на заминаване от дома си да оставят някой неплатен дълг.

Отвели го в шатрата на един старец, най-мъдрия и най-възрастния търговец на племето, който очаквал да научи кой е той, откъде идва и какво иска.

 Антемий му разказал историята си от самото начало. Спомнил си деня, когато императорът го извикал заедно с Изидор, за да им възложи строежа. Припомнил си проектите, макета и съотношението с мравката, градежа, думите на императора “Победих те”, патриаршеския водосвет и накрая земетресението, клина и лошата поличба, връхлетяла Града. След това му разказал за пътуването си и му казал за Кавказ и за видението с хилядите клиновидни камъни.

Разказът траял нескончаеми часове. Търговецът го слушал внимателно, като всеки път искал пояснения за местности и лица сякаш ги вписвал в някакъв тефтер. Искал да научи колкото може повече. Хитрите му очи следели разказвача, претегляли го и се опитвали да прозрат отвъд думите, тъй като в работата си винаги трябвало да знае какво може да спечели, какво може да научи и каква лихва да начисли. През целия си живот купувал и продавал най-трудните неща. Сега разбрал, че бил настъпил моментът за най-изгодната сделка, тази за която мечтаел всеки търговец.

Демонът се вселил в него и той казал:

“Добре познавам мястото в Кавказ, за което говориш! Много пъти съм минавал оттам и съм виждал около себе си хиляди триъгълни скали във всякакви размери и цветове. Сиреч, ключови камъни за всякакви куполи. А ти си голям късметлия, защото съм натоварил няколко, да не се връщат камилите ми празни, да не ги отнесе вятърът! Срещу подходяща цена всичките са твои. Мога съвсем спокойно да ти продам и животните заедно с тях, за да пренесеш камъните до Цариград и да построиш купола още по-бързо. Разбира се, въпросът е в това какво си склонен да платиш...“

Но Антемий не носел нищо със себе си. Бил тръгнал като монах на поклонение, уповавайки се на Бога за живота си. Смятал, че било светотатство да носи със себе си злато и с него да откупи една толкова велика цел. Ако е рекъл Господ, ще го бъде; а онова, което не е по волята му, не се купува.

Казал само, че негова лична собственост бил един палат в Цариград, и че щом пристигнел щял да се издължи на търговеца двойно и тройно. Той му отвърнал, че трябвало да даде нещо в замяна тук и сега, ако ще да е някаква малка предплата, в противен случай сделката пропадала. И го предупредил, че ако подпишел полица с начисляване на лихва, нямало да му стигнат не един, ами и тринайсет палата, за да се издължи (тринайсет било магическо число за търговците – наричали го “Дяволска дузина”).

“Такива се сделките на пустинята”, рекъл старецът. “Тъй като не могат да бъдат дадени други гаранции, освен честната ни дума – но както всички знаем, тук в пустинята думите са кухи и вятърът ги отвява – лихвите са непосилни. Това е въпрос на доверие”.

Тогава казал на търговеца да му донесат хартия и перо, за да запише дълга си и да се подпише под него.Ако ще да му струвало цяло състояние, нека да загубел всичко – от значение било да занесе ключовия камък в Цариград. Сметката щял да плаща по-късно, колкото и голяма да бъдела.

Когато обаче започнал да съчинява текста, търговецът го хванал за ръката.

“Има и друго решение”, казал му той, “едно улеснение, което предоставям само на най-отбрани клиенти. Не забравяй, че при всеки дълг, освен двамата договарящи се и сумата, съществува и един трети фактор – времето. Ако удължим времето, ще видиш, че всичко ще ти се стори много по-леко. Разбира се, и сумата ще нарасне, защото лихвите ще текат, но кого го е грижа какво ще стане, например, след хиляда години? Дори лихвите да се развихрят и накрая да доведат до конфискуване, дотогава не се знае кой ще е сред живите, кой сред умрелите, и дали изобщо светът все още ще е на мястото си...”

Като видял, че Антемий се колебае, продължил:

“Спомена, че си поел голяма отговорност - да спасиш “Света София” след земетресението и преди всичко отново да изградиш купола. Ти каза, че това било най-важно от всичко...

Кажи ми, обаче, известна ли ти е сграда, която да е надхвърлила хиляда години живот? Храмовете и мавзолеите са запустели и никой не знае как се изглеждали. Керваните спират да пренощуват сред техните руини, а след това продължават по пътя си без да знаят в кой забравен палат са спрели и кой владетел е царувал някога там. Дори боговете са се сменили. Всичко отминава, всичко се забравя и накрая пустинята го покрива.

Какво имаш да губиш? Нищо. Напротив, ще си спечелил цели хиляда години – толкова ти отпускам в кредит! Нека да подпишем, че след хиляда години ще ми предадеш “Света София” срещу твоя дълг и че залогът ще бъде Цариград. И че ако дългът не бъде изплатен, тогава ще бъда принуден да конфискувам Цариград. Но, повярвай ми, дотогава по всяка вероятност никой няма да си спомня за него!”

И така Антемий подписал. Подпечатвайки договора, старецът му подарил бастун, донесен от далечен Китай.

“Подпирай се на него, докато бушува бурята. А в случай, че всичко се провали”, посъветвал го той, “този бастун ще те спаси, тъй като във вътрешността си крие митично богатство. Отвори го щом пристигнеш на място, където има зеленина”.

На излизане от пустинята, като минавал през предхълмията край Бурса(9), Антемий си спомнил за вълшебния бастун и го строшил надве, за да види какво се криело в него. Отвътре изхвърчали две-три бели пеперуди, който затанцували, снесли яйцата си по дърветата и умрели.

“Странно”, помислил си Антемий, “какво ли съкровище може да роди една бяла пеперуда? Има право старецът, след хиляда години никой няма да си спомня за дълга, може би изобщо няма да си спомнят нито за храма, нито за купола – може би това искат да кажат белите пеперуди. Но името ми ще остане незаличимо записано завинаги. Тъй като нещата изчезват, но имената остават.”

Без да знае това, той бил донесъл в страната си коприната.

И така, Антемий се върнал в Цариград и построил отново купола (този път по-нисък, по-скромен). Императорът успял да го види преди да склопи очи. Клирът и народът ликували с възгласи “Да живей”, като виждали Бог отново да крепи купола на света и гълъбите да описват кръгове, за да не се оплетат в конеца Му. Антемий доживял до дълбоки старини, щастлив, че името му било незаличимо вписано в страниците на Историята. Погрижил се за Изидор в аналите да остане само кратка бележка и то с много ситни букви.

С течение на времето хората започнали да говорят, че куполът на “Света София” бил неръкотворен, тоест че не бил съграден от човешка ръка, а че една нощ се спуснал от небето и легнал върху четирите носещи колони, овесен от Божията ръка, която държала конеца.

И никой не отворил повече дума за дълга.

 Но годините си вървели и лихвите се трупали. По време на първото поколение сумата се утроила, а след това нараснала десеторно, тъй като и новите лихви се олихвили. През първите петдесет години дългът достигнал стойността на тринайсетте палата, а през следващите изгубили сметката, всеки палат раждал тринайсет нови в дълг и скоро целият квартал Галата нямало да стигне за изплащането му. Накрая казали, че това била просто легенда, прославяща величието на Цариград.

Вековете се изнизвали и, разбира се, никой не държал сметка, защото кой ли вярва на приказки? Всички били заслепени от славата на града и вярвали, че е непревземаем. “Господ”, казвали те, “си знае работата” и “дотогава не се знае кой ще е сред живите, кой сред умрелите”.

 Но точно след хиляда години, когато полицата, която никой не се погрижил да изплати, изтекла, потомците на заемодателите се появили с топове и ятагани пред стените на града, за да си получат лихвите. Носели със себе си и договора, пазен от хиляда и толкова години като зеницата на окото в позлатен сандък редом с най-свещените съсъди и повелите на Мохамед.

“Сега”, казали те на свой ред, “ще се види кой ще бъде сред живите и кой сред умрелите!”

Този път Бог не успял да отърве Константинопол. Колкото и литийни шествия да преминали върху крепостните стени, пеейки Богородичния химн “Возбранное воеводе” за закрила на града, договорът, който врагът държал в ръцете си, бил скрепен с подписи, имал дати и клаузи – с други думи бил писан, а каквото е писано, не се отменя. Заемодателят никога не забравя за дълга; длъжникът забравя за него.

Така Константинопол паднал заради един камък в купола на “Света София”.

В продължение на три дни и три нощи бил предаден на далечните потомци на децата на търговеца, които опожарявали и опустошавали, докато не сметнали, че целият дълг е изплатен.

Разправят, че сред първите, които паднали убити там, където турците влезли вероломно през Керкопорта(10), били и далечните потомци на децата на Антемий. 

Дори Бог проронил сълзи, когато видял как вандалстват в храмовете Му, как иконите му били предавани на огъня, а оброците на вярващите били залагани на зарове, как коне влизали и излизали от “Света София”, как сечали глави и ръце сякаш никога не са съществували мъдрост и божествен разум.

Въпреки това, продължил да крепи купола на конеца, дори когато “Света София” била превърната в турска джамия, защото като Бог бил длъжен да защитава правото. А този път правото било на страната на противника.

 Цариград не паднал заради един ключов камък в купола му, както разправяли. Градът на градовете паднал, защото хората се били хванали в обичайния капан: хилядата години били изминали неусетно, а освен Бог никой друг не знаел, че хиляда години минават на един дъх, като един ден.

 * * * *

Не повярвах на нищо от казаното по-горе. Бяха изминали години от времената на Адам и Ева – това, казваха, били детски истории. Дори да се бяха случили нещата за които баба разправяше, то беше съвпадение, помислих си аз. По-скоро ставаше въпрос за причини, измислени впоследствие на резултата, като историята с рибите, които изскочили от тигана: един монах казал, че колкото рибите можели да скочат живи от тигана във водата, толкова било възможно и Цариград да е паднал; и те начаса се метнали в Босфора.

Един ден, обаче, му дойде времето и открих в учебниците историята на “Света София”. Тогава прочетох, че наистина куполът й е паднал и бил съграден наново по-нисък, не с толкова размах и амбиция. Научих също така, че ключовите камъни крепят сводовете на каменните сгради, дори на мостовете.

Колкото до небесния свод, и той се крепи на определени закони, и законите му напомнят за конеца. А в книгите по история хиляда години отлитат като един ден, че и по-малко.

Единствено гълъбите изглежда остават безразлични към проблема и си седят безстрашно върху купола на (нашата) “Света София” А отвътре дванайсетте апостоли се разхождат по разноцветни морски камъчета средвърбови и лаврови дървета, и следвайки кривата на купола, се извиват и се прощават с Христос..

 Кой ли, впрочем, може да изключи възможността Градът на градовете да е паднал заради един ключов камък?