Галерия

1

КУПОЛЪТ                                       

Най-красивата църква в нашия град беше и продължава да бъде “Света София”(1), която, както разправят, била построена по образ и подобие на “Света София” в Константинопол, но в умален мащаб – точно както човек е образ и подобие на Бога. Само че другата “Света София”, Голямата, придобила съвършено различен смисъл от нашата “Света София”. Особено жителите на Константинопол произнасяли името й като една дума - Ая-София. Тоест, далеч надхвърлила първоначалното си име, това на божията премъдрост, и се превърнала в самостоятелна дума с много по-голяма тежест.

Солунската “Света София” има много красив купол. Зеленикаво-златистите й мозайки изобразяват Възнесението с дванайсетте апостоли, които се разхождат по разноцветни морски камъчета сред върбови и палмови дървета и, следвайки кривата на купола, се извивати прощават с Христос.

Куполът виси от небето, а куполът на Ая-София, уверяваха ме – виси на съвсем тънък конец, който дори птиците не забелязват и отвреме навреме връхлитат върху него. Когато човек се озове в Цариград, настояваха те, и стои с часове на площада пред нея, ще забележи, че знаещите птици описват кръг, за да избегнат удара, а незнаещите падат поразени на земята. Така и неверникът ще се убеди, че конецът наистина съществува. 

(Разбира се, същото разказват и турците за Синята джамия в съседство. Просто в техния разказ местата на правоверния и неверника са разменени.)

Разказваха се и други истории за Константинопол и Ая-София, като тази за Вкаменения император(2), която завършва с рефрена “след време, след години, пак наши ще бъдат”(3), както и другата за Кокини милия(4) или за рибите, които скочили оживели от тигана(5), предсказвайки превземането на Константинопол. По един или друг начин, всичко сочело, че това “било писано да се случи” и нямало място за въпроси и обяснения.

Всеки път, когато отивахме да се черкуваме в нашата “Света София”, размишлявах натрапчиво върху това какво ще рече “било писано да се случи” и се опитвах да различа конеца, на който се крепи куполът. Ако се скъсаше, казвах си, щеше ли да е писано това да се случи? Или може би щяха да бъдат виновни тежестта, времето и от какъв материал е?

Така един ден на излизане от църквата попитах с трепетно очакване баба да ми каже колко време още ще издържи куполът. След това я попитах какво означава “било писано да се случи” и дали това е била причината за падането на Константинопол.

“И да, и не”, отвърна баба загадъчно. “Или по-скоро – да, но не така, както всички си мислим. Константинопол паднал, защото не бил спазен един договор. А един истински договор винаги е писан, нали така?”

И дума не разбрах от смътните й приказки. Какво означава “и да, и не”? Нещо или е или не е, мислех си - няма трето положение. Това, впрочем, бях научила от самата нея. Защо ли си бе променила мнението сега?

Минаха цели три дни и по всичко личеше, че разговорът ще остане недовършен. Но късно вечерта на третия ден, в часа когато по принцип би трябвало вече да съм в леглото и да съм заспала, баба започна да разказва сякаш говореше сама на себе си, (и до ден днешен не съм сигурна дали знаеше, че говореше на мен):

“Ключовият камък е великата тайна на градежа. Който знае как да постави ключовия камък, умее да строи църкви и палати. Който знае да строи църкви и палати, става велик и могъщ и името му влиза в Историята”.

И като изпревари въпроса, който беше на устата ми, тя продължи:

* * * *

Ключовият камък представлява триъгълен камък, който се поставя на върха на купола, камък, който скрепява и държи всички останали камъни. В действителния живот ключовият камък замества копринения конец на Бога.

И заради един такъв ключов камък ние сме изгубили завинаги Константинопол!