Галерия

1

След големия изборен успех на крайнодясната и неонацистка партия Златна зора на изборите на 6 май, все по-често журналисти и граждани се питат: Дали представянето на лидера и членовете й във вестниците с голям тираж и най-гледаните телевизионни предавания ги разобличава или е в тяхна полза?

Не са малко тези, които смятат, че интервютата на Никос Михалолиакос или изказаната напълно погрешно граматически военна заповед „Стани, мирно!” ще уплашат гласоподавателите и те няма да повторят грешката си от 6 май. Според други обаче „за малките и маргинални партии лошата публичност е по-добра от липсата на известност”.

В книгата си „Медиите и крайната десница: Изиграването на картата на национализма” асистентът по социология и политология в университета в Никозия Андонис Елинас анализира възхода на крайната десница в Австрия, Германия, Франция и Гърция.

В днешната гръцка реалност, където реториката срещу имиграцията е завладяла много от членовете на властващите в политическото пространство партии, изследването на автора събаря още един мит: Тази стратегия не само не отнема вотове от крайната Десница, а дори узаконява нейната основна теза. Това е една късогледа стратегия, която може да се превърне в бумеранг. Когато една партия като Нова демокрация изразява крайни позиции, тя е подложена на натиск от страна на умерените си поддръжници. Ако спечели изборите и състави кабинет пък ще е подложена на натиск от международната общност. В даден момент големите партии просто са принудени да отстъпят и така оставят цялото това пространство на крайната Десница.

Интересното в книгата е, че като първа крайнодясна формация в Гърция се разглежда партията Политическа пролет, която Андонис Самарас учреди през 1993 след оттеглянето си от Нова демокрация. Както всички крайни партии, несъществуващата вече партия на днешния лидер на „сините” е използвала един въпрос от национално значение, за да се утвърди на политическата сцена. И това бе въпросът за името на Македония.

„Нова демокрация пое по националистически път във връзка с Македония, преди международният натиск да я принуди да оттегли тази стратегия. Този ход, който бе приет като оттегляне откри възможност за възхода на Политическа пролет”, която „подпомогната от съществената публичност в медиите успя да отбележи успех на изборите през 1993”, пише Андонис Елинас. Една от причините, които изпратиха партията в историята бе кризата с Турция за скалистите острови Имия, която предостави възможността на Нова демокрация „да възстанови рентабилността си относно „националните” въпроси”.

Георгиос Карадзаферис намери своята възможност да създаде партията ЛАОС в предизвикалото бурни реакции предложение да не се изписва религиозната принадлежност в личните карти на гърците. Партията му придоби широка публичност във всички големи медии, „прегърна” крайнодесните формации на Макис Воридис и Константинос Плеврис и отбеляза успех на местните избори през 2002.

За възхода на ЛАОС авторът на книгата обвинява и ПАСОК: „Социалистите помогнаха за засиленото присъствие на ЛАОС в медиите”, защото смятаха, че партията отнема вотове от Нова демокрация. Влизането на ЛАОС в парламента през 2007 бе подпомогнато от един друг национален въпрос, който „избухна” по това време. Това беше учебникът по история за 6-ти клас, в който авторката Мария Репуси бе написала, че през 1922 гърците са се струпали на пристанището в Смирна и с това си спечели ненавистта на всички „патриотично” настроени гърци.

Дебатите около учебника превърнаха Георгиос Карадзаферис в постоянен гост на телевизионните студия. „Вниманието, което бе обърнато на партия ЛАОС бе толкова голямо, че предизвика съмненията, че тя има подкрепата на контролираните от ПАСОК медии”, пише авторът на книгата. Според неговото изследване през последния преди изборите месец Георгиос Карадзаферис е получил 9 на сто от появите на политическите лидери по телевизията и радиото, а през последната седмица те са достигнали до 11 на сто. При едно такова лансиране, далеч по-голямо от това на лидерите на радикалната левица СИРИЗА и на Комунистическата партия не е за чудене, че партията успя да излъчи 10 депутати.

От приложените случаи в други държави впечатление прави Германия, където крайната десница не е успяла да влезе в Бундестага. „Медиите предоставиха значително представяне на крайнодесните от „Die Republikaner” през 1989, след успеха им на изборите в Берлин. Въпреки че публичността не беше позитивна и лидерът им беше наречен „новият Фюрер”, това беше достатъчно, за да впечатли 7 на сто от избирателите, които гласуваха за тях на изборите за европейския парламент. От тогава немските медии решиха да избягват да дават трибуна на крайната десница”.

Най-горещият въпрос днес е дали възходът на крайната десница в Гърция е временен или не. Според автора на книгата отговорът е „да” и обяснението е, че задълбочаването и продължителността на кризата във времето подхранват политическия екстремизъм. Той подлага на съмнение притеснението, че покачването й заплашва демокрацията и разбива погрешното усещане, че националният идентитет е свързващата сила в едно общество, понеже създава сред неговите членове чувството за принадлежност. „Напротив, политизирането на идентитета заплашва социалната сплотеност, като определя чужденците като гнездо на злини”, пише той. 

Във всеки случай в последните социологически проучвания процентите на Златна зора варират между 3,6 и 5,1 на сто. По всичко личи, че на 17 юни партията все пак няма дя успее да достигне постигнатия на 6 май успех с 6,9 на сто от гласовете.