Галерия

1

 Журналистът на BBC е категоричен- както и да си представяте Михаил Баришников- като една от най-харизматичните фигури, стъпвали някога на световната сцена или като Александър Петровски от популярния сериал „Сексът и градът”- абсолютно е невъзможно да си представите метаморфозата му в „Старицата” («The Old Woman»).

Става въпрос за представление на „магьосника на образите” и чест гост в Гърция през последните години Боб Уилсън, където балетната звезда се появява като актьор, заедно със също много известния Уйлям Дефо. Представлението сеигра преди няколко дни на Международния фестивал в Манчестър и в периода 18-21 юли ще гостува в Атина, в Залата на литературата и изкуствата на Фондация Онасис като най-очакваната проява в рамките на тазгодишния Атински фестивал.

„С лицето му, гримирано в бяло като призрак, с очите му и устата му в черно като силен контраст, прилича на клоун или анимационен герой” казва журналистът от BBC. Постановката се базира на едноименния разказ на руския писател Даниил Хармс (1905-1942).  Това за Баришников е поредната стъпка в една кариера, която премина от класическия балет, през съвременния танц, през Бродуей, киното, телевизията. Качествата му не спират тук, тъй като той е фотограф, колекционер на произведения на изкуството, продуцент и естествено съпруг, баща и дядо.

„Това е най-голямото предизвикателство в живота ми”казва Баришников за „Старицата” преди няколко дни. Той добавя, че е бил затруднен още повече от изискванията на Уилсън. „За повечето режисьори един актьор знае как работят какво може той да очаква”допълва Баришников и добавя, че Уилсън изисква от актьора да прави неща, които той никога не си е представял- да пее, да прави хореография. Често Баришников отказва да го направи, защото не се смята за хореограф. Уилсън е смятан за перфекционист и Баришников го потвърждава. Казва, че да репетираш с Уилсън е по-изтощително, отколкото да танцуваш 24 часа и добавя, че това е най-трудното нещо, което е правил.

„Старицата” и Даниил Хармс

 Представете си, че излизайки от жилището си един обед срещате непозната старица и си говорите с нея. Представете си, че връщайки се вкъщи вечерта, ви посещава същата старица, заема любимото ви кресло и ви принуждава да легнете по очи на пода. Когато се вдигате глава, виждате,че старицата е починала. Ще повикате ли полиция? А ако ви обвинят, че сте я убили? Може би е по-добре да се отървете от нея тихо? Но как? Това е кошмарът на главния герой на разказа „Старица” от руския поет, драматург и прозаик Даниил Хармс.

Днес Даниил Иванович Ювачёв (както е истинското му име) е смятан за един от значимите писатели на руския авангард от първата половина на 20-ти век. Роден е в Санкт Петербург през 1905 и умира през 1942 в психиатричното крило на затвора Крести в Ленинград по време на немската блокада. Привърженик на руските футуристи и основател на  авангардното Обединение на реалното изкуство, стои далече от социалистическия реализъм. Два пъти лежи в затвора заради участие в антисъветския съюз на писателите.

Публикува детски разкази в списания, които се радват на успех. Другите му текстове, иронични, сатирични, кошмарни, откъслечни, сюрреалистични, еротични си остават в голямата си част непубликувани преди смъртта му. Ръкописите му са спасени от приятеля му Яков Друшкин , пазейки ги десетилетия в един куфар.

Критиката започва да се интересува от Хармс първоначално заради детските му разкази през 60-те години,  когато  са първите издания на негови произведения на запад. Разказът „Старицата”, написан през май-юни 1939, е включен в тома „Синя тетрадка”  (превод на гръцки Родула Папа, издателство Нефели, 2010), в който са включени и стихотворения, скици, бележки на този писател.

Кой е Михаил Баришников?

Роден в Рига, Латвия, през 1948, има трудно детство. Баща му го възпитава строго, по военному, и тези навици Баришников използва в своите изпълнения, признава самият той в интервю за New York Times. С танци се занимава 12-годишен, а когато става на 16 започва да учи в Балетната академия Ваганова . Дебютът му е през 1967 с балет Киров в „Жизел”. Скоро най-известните руски хореографи, Олег Виноградов, Константин Сергеев, Игор Черников, Леонид Якобсон създават балети за него. Балетът «Vestris» на Якобсон  от 1969 се смята за крайъгълен камък в кариерата му.  

Публиката е очарована, специалистите също. Критикът Калйв Барнс пише за Ню Йорк Таймс , че Баришников е най-съвършеният танцьор. До края на 60-те години Баришников става един от най-важните балетисти в Съветския съюз.

Въпреки успеха и славата, през 1974, докато е на турне с балета на Болшой Театър, иска политическо убежище в Торонто, Канада. След това се мести в САЩ. По-късно оправдава бягството си на запад, като казва, че е индивидуалист- нещо , което в СССР се смята за престъпление. Дори и днес той е обърнал гръб на корените си. Не чувства нужда да се върне в Русия, а за политиката на Болшой театър смята, че е отровна.

В САЩ работи за American Ballet Theatre до 1978. През тези четири години танцува в много постановки, работейки с много хореографи. „Няма тайна как да научиш толкова много роли. Необходима е положителна енергия, талант, жесток труд,  и малко късмет винаги помага” казва Баришников за Harvard Business Review, през май 2011.

Освен апетита за работа, Баришников има нужда от разширяване на хоризонтите „Няма значение дали всеки балет е успешен. Този опит ми дава много” заявява той на критика Anna Kisselgoff  през 1976.  Работата му обаче е изключително успешна.

На Коледа през 1977 Баришников играе главна роля в „Лешникотрошачката” с American Ballet Theatre, в продукция на телевизия CBS.Представлението е номинирано за Еми, и до днес е най-популярната и излъчвана телевизионна продукция от жанра.

Балетистът решава да направи първите си крачки в киното в филма „Критична точка”, заедно с Ан Банкрофт и Шърли Маклейн. За ролята си е номиниран за Оскар за главна мъжка роля. През 1978 решава да се посвети на New York City Ballet, който смята за свой дом, под ръководството на Жорж Баланчин. Баланчин не създава произведения за него, но го учи на своя особен и уникален стил на танцуване. След по-малко от две години обаче Баришников се връща в American Ballet Theatre, този път като творчески директор и остава на това място почти десетилетие.

Обръща се отново към киното с филма „Бели нощи” (1985), режисьор Трълър Хакфорд, в който участва заедно с Хелън Мирън и Изабела Роселини, Появява се и във филма «Dancers» на Хърбърт Рос през 1987, а през 1991σ заедно с Джин Хекман играе в „Последните двойни агенти”. Играе на Бродуей- през 1989 участва в представлението «Metamorphosis», по едноименното произведение на Кафка, печелейки награда Тони.

През 90-те напуска American Ballet Theatre и подготвя свой авангарден проект- групата за модерен танц White Oak Project, в сътрудничество с Марк Морис. През 2004, вече награден от Kennedy Center за постиженията си, поставя началото на новия си проект, Baryshnikov Arts Center (BAC) в Ню Йорк. Този център е сцена за среща на творци от всички страни и видове и включва театър, танци и други видове творчество. Появява се в последния сезон на сериала „Сексът и градът”. Той самият с изненада и усмивка казва, че и до днес някои хора мислят, че се казва Петровски и е художник.

Продължава да танцува дори и на 50 години. Когато минава 60-те обаче спира, за да не стане за смях , както самият той казва. Но не се е пенсионирал, напротив, намерил е доста начини да запази контакта си с публиката- главно като преподавател и актьор. През 2011 играе в представлението «In Paris», по Иван Бунин, а тази година – в „Старицата” по Хармс, под режисурата на Боб Уилсън.