Галерия

4

3

2

1

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter

Днес, когато пушилката от идеологическите битки на миналия век се е поразсеяла и духовете са се поуталожили, може да бъде направен нов прочит на творчеството на Янис Рицос с различен поглед, дистанциран от раздвояването и закостенелите гледни точки от миналото. Трябва да приемем разбиращото се от само себе си, че при Рицос политическата ангажираност е тъждествена с поетичното слово, че тяхната неделима сплав представлява гръбнакът на  неговата поезия и съществуване: “Твоето първо и последно слово изрече любовта и революцията. Цялото твое мълчание го изрече поезията”. Това е стихотворната максима на самия поет. За добро или лошо Рицос е ляв поет, защото такъв е могъл и такъв е искал да бъде, (както Фр. Селин и Е. Паунд, например, са симпатизирали на фашизма). Дори в най-неясните си стихове той говори просторечиво, с думи всекидневни и „похабени” от употреба, за неща близки и смирени.
Рицос е един от най-големите - не само гръцки - творци и интелектуалци, отдали творческата си енергия на така нареченото “ангажирано” изкуство на своето време, потопили се дълбоко в Историята, взимали значими естетически и граждански решения, веднъж правилни, друг път погрешни. Както самият творец пише: “Ако опрощение не е поезията – прошепна насаме, – тогаз отнийде милост да не чакаме”.
Петнайсет години след смъртта на поета през 1990, през 2005 г. в атинския музей “Бенаки” на международен конгрес с надслов „Янис Рицос-поетът и гражданинът” бе съизмерено звученето на пророческия глас на поета с отзвука и възприемането му от по-младите поколение. Споделено от участниците в него бе убеждението, че Рицос заема по достойнство място сред съзвездието на най-откроените гръцки поети от миналия век, но и на големите творци от световен калибър с универсално звучене, било то с леви убеждения или не, осветлили с истините или със заблудите си историята на двайсети век. Предложени бяха нови подходи и тълкувания с цел да бъде провокирана по-широка дискусия, която да достигне до четящата публика и до всички, които обичат поезията.
Онова, от което Рицос е бил лишен приживе, през годините, когато служи на поезията като “първия поет-черноработник” (по собствените му думи) е същинското признание на цялостното му творчество, с неговите антитези и синтези, с противоречията и преувеличенията му. Рано открива поезията, дълбоко белязан от загубата на близки хора и траура в семейството. Върху оформянето на душевността му тегнат скръбта по мъртвата майка и мъртвия брат, душевното заболяване на бащата и на любимата му сестра, финансовата разруха сполетяла семейството, а и собственото му заболяване от туберкулоза и трудният му живот в Атина. Още с първата си стихосбирка Рицос понася високо знамето на едно революционно слово и предизвиква смут и неловкост във всички идеологически кръгове в Гърция. Консервативно настроеният критик Андреас Карандонис му отказва дори правото да се нарича поет, а литературната критика на левицата го призовава към по-малко модернизъм и повече съобразяване с еталоните на социалистическия реализъм. Осъзнат модернист, повлиян от тенденциите на Запад, но и от съветското авангардно изкуство, неизменно вплел в поезията си отпратки към гръцкия фолклор, Рицос преживява неизповядано и драматично раздвояване.
Докато сблъсъкът между двете доминиращи през двайсети век идеологии достига своя апогей в света и в Гърция в периода от края на четирийсетте до средата на седемдесетте години, единствената неизменна твърд в позицията на поета като гражданин е верността му към комунистическия идеал. Многократно е изпращан от консервативните правителства в Гърция на заточение по отдалечените егейски острови, съпричастен е към страданията и премеждията на гръцкия народ. Превръща се в бард на Левицата, част от поезията му се поставя в нейна служба. Постепенно набира скорост и дискусията около неговото творчество, поетът се превръща в икона, а тялото на поезията му бива разчленено, за да бъде благословено или низвергнато от различни идеологически течения и да обслужи разнородни целесъобразности.
Дълго време Рицос остава извън канона на съвременната гръцка поезия, като второразреден, “ангажиран”, поет, определение, намерило елегантно, все пак, изражение от страна на добронамерените критици в тяхната оценка за него като “всеобхватен поет”. Определение, предизвикано от факта, че Рицос е най-продуктивно пишещият съвременен гръцки поет, че творчеството му е неравно, изпълнено с подеми и висоти, но и с по-посредствени творби, тъй като обемът на сътвореното от него е огромен: 127 книги със стихове, пиеси и проза, към която той се обръща в по-късния си творчески период.
Стихове на Рицос, по които е композирана музика от творци като Микис Теодоракис и други известни гръцки композитори, се пеят по целия свят. Поетичните му композиции от петдесетте и шейсеттте години, цикълът поетично-философски монолози “Четвърто измерение” (българско издание от „Фондация за българска литература”, 2002, прев. З. Михайлова) по мотиви от древногръцките митове, най-вече цикъла на Атридите, кратките му стихове от последния период и преди всичко произведенията му в проза от деветте творби с общ надслов “Иконостас на анонимни светци” (една от които - “Ариостос Внимателния разказва мигове от сънищата и живота си” - излязла на български от изд. „Балкани”, 2005, прев. З. Михайлова), “Тези странни неща” (друго заглавие от същия цикъл) изправят поета еретичен и разголен пред собствените му желания и пред вечността, и ще накарат критиката на ортодоксалната левица да се отнася към него с още по-голямо недоверие, да се опитва дори да го игнорира и омаловажава.
Сродни души като поета Луи Арагон веднага разпознават в младия Рицос съмишленика. Четейки поемата “Лунната соната”, френският поет казва, че почувствал “буйната тръпка на гения”. “У Рицос патосът винаги се крие в простотата на нещата...”, казва отново Арагон. В творчеството му е силно изразено люшкането между тленноста, смъртта, разрухата и тяхното надмогване. Несъвършенство се надига дори от най-светлите му стихове. Именно посредством тази своя достъпност за обикновения човек, Рицос предлага и най-голямото си служение на гръцкия модернизъм, който въпреки всичко, може би, никога не го е приемал като равноправен събеседник. Поради факта, че творчеството му е обичано и разбираемо за една широка публика, Рицос разчиства пътя за модернисти като Елитис и Сеферис – и тримата поети принадлежат към така нареченото поколение от Трийсетте години в гръцката литература.
Макар и литературна икона, поезията на Рицос си остава неопозната в дълбочина дори в Гърция. С рухването си социализмът повлича към забрава и своите светини. След смъртта му през 1990 г. настъпва период на мълчание обгърнало словото му. Доказателство за възродения днес в Гърция интерес към творчеството на поета, е издадената след дългогодишен труд на гръцкия литературен критик Хриса Прокопаки, признат познавач на творчеството му, най-пълна до този момент Антология на поета (изд. „Кедрос, 2000). Пространният предговор на авторката представлява осветляващо въведение в творчеството на Рицос, а благодарение на направения от нея сполучлив подбор читателят добива представа за разноликото, многопластово писане на поета от Монемвасия, чрез едни от най-представителните му творби: стихосбирките “Пролетна симфония”, “Надгробно ридание (Епитафий”), „Камъни”, „Каменно време”, „Кварталите на света”, “Гърция”, “Свидетелства”, “Жестове”, „Зидове”, “Чудовищният шедьовър” и др.
Подходът на Янис Рицос към митологията в цикъла поеми-драматични монолози «Четвърто измерение» значително се различава от традиционната интерпретация на мита. Поетът се отказва от всякаква “естетизация” на мита, подлага на преоценка заложените в него ценности и подхвърля на съмнение обичайната мотивация на митологическите събития, като предлага свое тълкувание, което по негово мнение много повече съответства на логиката на човешкото поведение. Прехвърля асоциативни мостове между съвременността и митологията, пресъздава ситуации вътрешно родствени на митологическите, изпълва мита със съвременно съдържание и мотиви, раздвижва рамките на традиционния сюжет, като го доразвива във времето и пространството.
По-голямата свобода при тази интерпретация е изразена в отсъствието на всякаква последователност при възпроизвеждането на събитията, в смешението на митовете, в своеобразното използване на митологически “намеци”, “ориентири” и пр. Това са поеми само до известна степен вдъхновени от митологията, Омир и древните трагици Есхил, Софокъл и Еврипид. Тяхната структура и действие са много по-сложни, почти всички те са ескизи и вариации на митологична тема, почиващи върху три-четири основни трагически мотива. В лицето на изгубилата разсъдъка си сестра, която говори в “Мъртвия дом” (1959), можем да разпознаем Електра. В по-късните поеми вече проличават постоянни препратки към древните митове и герои, те носят и техните имена: Филоктет, Орест, Аякс, Агамемнон, Персефона, Хрисотемида, Елена, Измена, Ифигения, Федра. Изостреният интерес към античната митология и обръщането на Рицос към нея не са случайни. Те се обясняват с богатството на литературната традиция, тъй като в новогръцката литература древногръцката митология се чувства “у дома си”. Близостта с богатите фолклорни традиции дава представа защо Рицос, както много други гръцки автори - К. Кавафис, Г. Сеферис, К. Варналис, Н. Казандзакис, свободно борави с митологически мотиви, като не се страхува, че това би ограничило кръга на читателите му. Поверителните изповеди на героите са пропити с тънък лиризъм, многоизмерно виждане за света и епически размах на повествованието. Започналото в най-ранната от тях - “Лунната соната”, философско обобщение за сложните взаимоотношения на личността с обществото и историята се разширява и задълбочава в по-късните поеми.
Поетът черпи и от личната памет на едно митологизирано по различен начин време – от детството и от неговото семейство, белязано по особено трагична участ. “Мъртвият дом” е заможният бащин дом на Рицос в родната му Монемвасия в Пелопонес, запуснат и отъждествен с дворците на Микена, видени в техния възход и упадък. Тук, в детските години на поета могат да бъдат открити и основните психологически пластове на поемите, разковничето на личните взаимоотношения в семейството, дори фройдистките комплекси, които по такъв интересен начин оживяват в тези текстове, раждат идеализирания образ на майката Клитемнестра и на един свръхтираничен баща и пр. Откроява се тежкият емоционален заряд на един детски живот, на който е писано по-късно да затъне в болести, разруха и траур. Най-често пространството, в което се произнасят монолозите е затворен дом, разяден от белезите на разруха и гниене, тъждествен с бащиния дом на поета, заобиколен от природата на Лакония, полята край Eвротас, нарязаните “сини хребети” на Тайгет от неговото детство.
За Рицос не е свойствено абстрактното митологизиране, за него митът е важно средство за организиране на повествованието и способ за боравене с историческия и социален материал. Също така за Рицос определящо е гръцкото пространство, в което се източва нишката на мита. Това е пространството, което съхранява историческата памет, което съдържа в сърцевината си културното наследство. Къщите и домовете в него представляват смешение от древни палати и руини, сякаш времето е това на древността, но видяно през неговата историческа перспектива. По такъв начин “статуите не са в музея”, те са вклиняват в живота и едновременно с това са отражения на родовата памет.
    По повод стогодишнината от рождението му в Монемвасия през 1909  миналата година в бе посветена на поета, като под егидата на гръцкото министерство на културата се проведоха чествания, поетични четения, негови стихове „пътуваха” в метрото, срещайки атиняни във всекидневието им с изкуството на неговото безизкусно и насъщно като хляб слово. С подкрепата на Националния център за книгата на Гърция на български се появи изданието „Писмената на зрящия” (изд. Стигмати, прев. З. Михайлова) - антология с творби от по-непознати досега в България периоди от творчеството му: цикълът философски поеми „Четвърто измерение”, „Дванайсет стихотворения за Кавафис”, стихосбирките „Статуетки от Танагра”, „Повторения”, „Жестове”, „Светът е един”, „Слово от плът” и др. Изданието може да бъде намерено във всички добре снабдени български книжарници, със сигурност в „Български книжици” „под колоните на бившия Кристал”. Ще го познаете по корицата, илюстрирана с един от „рисуваните камъни” на Рицос - мъжки образ напомнящ античен профил. Следвайки жилките на камъка, на дървесни коренища и други есттествени материали, Рицос създава безброй такива творби по време на заточенията си по егейските острови, дарени от дъщеря му Ери Рицу на музея „Бенаки”.   
Наред с „Четвърто измерение” и „Ариостос Внимателния....” изданието „Писмената на зрящия” представлява още един опит за представяне на непознатия в България Рицос. Философско-поетичните импресии от “Ариостос...” поднасят изненада на онези, които познават поета от ранния период на неговото творчество, от времето на пролетарската му и бойка революционна поезия, предимно превеждана в България до края на осемдесетте години по обясними причини. “Ариостос...” е и необичайна по жанр книга. Тя съдържа миниатюри, в които спомени за преживяното се преплитат с проникновения на мисълта и видения на фантазията. С пластичния си език, богатата си асоциативност и емоционалната си многобагреност тези кратки форми въздействат като елегантни импресии, а на места метафоричната дълбочина им придава характер на притчи.  
Димитрис Арванитакис, уредник на архива на поета в „Бенаки”, казва за твореца: “Както Максим Горки, така и Янис Рицос, би могъл да ни покаже неговите ”университети”: това е кипящото дихание на историята; това е пътуването подир воплите на обикновения човек и надеждата, породена от неговата жертва; това е разкопаването на езиковите пластове и онази „межда”, която зейва там където обществената принуда се среща с взискателното божество на Поезията. Янис Рицос пожела да стане едно с езика и материята на мечтите на неговото време, поет, който не се поколеба да се потопи в реалността и да издигне високо в слънчевия светлик смирените неща от живота.”