Галерия

1

Здравка Михайлова, специално за GRReporter
Реа Галанаки е родена в 1947 в Ираклио, Крит. Следвала е история и археология в Атина. Автор на романи, разкази, стихове и есеистика, тя е сред членовете-съоснователи на Сдружението на писателите (1981) в Гърция. Двукратно е удостоявана с Държавна награда (през 1999 за романа й „Елени или Никой“ и през 2005 за сборника й с разкази „Една почти синя ръка“). Носител е и на наградата за проза на фондация „Костас и Елени Уранис“ на Атинската Академия (за 2003 за романа й „Векът на лабиринтите“), на наградата „Никос Казандзакис“ на община Ираклион, Крит (1987) и на наградата на читателите на Националния център за книгата за 2006 за романа-хроника „Безмълвни, дълбоки води“. Романът й „Житие на Исмаил Ферик паша“ е първата гръцка книга включена в колекцията на ЮНЕСКО „Представителни литературни творби“ (1994), а “Елени или Никой“ е била във финалната листа на трите претендиращи за Европейската награда „Аристион“ (1999) книги. Нейни произведения са преведени на петнайсет езика сред които и български. Работила е с режисьора Тео Ангелопулос по сценария на неговия последен и недовършен филм „Другото море“.
- Вашият роман „Житие на Исмаил Ферик паша“ (българско издание „Лада“, София, 1998) бележи началото на поредица творчески експерименти третиращи въпроса за раздвоената, двояка идентичност: отношението провинция-център, Изток-Запад, мъжко-женско начало, християни-мюсюлмани... Мотивът за хората раздвоени между две общности или две религии прозира още в „Историята на Олга“  („Концентрични разкази“, изд. „Агра“, 1985; сборникът разкази е преиздаден  от изд. „Кастаниотис“, 2004, със заглавие „Една почти синя ръка“). Как тази тема, която явно дълбоко ви занимава, се променя и еволюира в следващите ваши произведения?  
- Всичко, което казвате е вярно. Раздвоеността на някои мои герои е видима. В тази фундаментална раздвоеност често пъти се вписва и един друг доминиращ в моите произведения мотив – този за завръщането (νόστος). Не зная дали той се развива линейно или следва някакъв кръговрат; във всеки случай търпи литературна диференциация в отделните мои книги, тъй като във всеки мой роман архитектониката и стилът се променят съобразно темата, героите или по друг признак. Всяка тема влече подире си и свой прийом, но отпечатъкът на автора е неизменно лесно различим. Бих допълнила, като отдавна известен факт, че човешката драма е предизвикана от сблъсъка между две ситуации, например в античната трагедия  - от конфликта между две начала: божествения и човешкия закон. Не съм прибавила нещо ново, просто рискувах да поставя подобни, колкото съвременни, (толкова и останали без отговор или получавали различни интерпретации във времето) въпроси в определен исторически контекст, след дългогодишно отсъствие на историческото време от новогръцката проза. Тръгнах от историческото време, за да стигна дотам да изследвам тези, както и други въпроси, дори в съвременни общества. Като винаги съм се облягала на дълбокото, затрогващо вълнение предизвикано у мен от дадена личност, някакво събитие, от дадено премълчаване или може би неправда, за да изградя около тях собствения си авторски сценичен декор.
- В едно ваше интервю казвате, че „твърде отрано сте станала жертва на приказното“. Виновен ли е за това вашият роден остров Крит с изобилието му от толкова митове и легенди?
 - Всяко дете може да стане „жертва на приказното“, както всеки възрастен може да стане „жертва на една любов“. То е едно и също. Не вярвам да има специална връзка с Крит, въпреки че митовете на съседен Кносос (родена съм и съм живяла в Ираклио) са неизличимо вдълбани върху твърдия диск на детската ми памет, както личи от някои мои писания. Решението ми да уча археология и история до голяма степен е плод на очарованието от митовете и легендите, но и на разказите за премеждията на моя род във времена на мир и война, чути от мен на семейната трапеза.
- В романа „Огньове на Юда, пепелища на Едип“ (изд. Кастаниотис, 2009) пристигането през 2000 година на млада гъркиня от еврейски произход, за да учителства в едно критско село, както и великденският обичай да бъде изгаряно чучело на Юда, ви дават повод да направите разрез на „непристъпните“ съвременни затворени планински общности  на острова. Изобилстват конфликти и противоречия - между закона и беззаконието, любовта и ритуалността, убийства и премълчавания. Как и защо древната критска традиция приписва на библейския Юда съдбата на митичния Едип?

- В този мой последен роман съчетах две неща. От една страна знанието, че в една поема на критската книжовност от 15-ти век (издадена само преди няколко години) Юда е обременен, освен с неговите собствени, и с „греховете“ на Едип, тоест с несъзнателното отцеубийство на Лай и с кръвосмешението с майка му Йокаста. Устни разновидности на поемата са запазени на Крит до 20-ти век. Така Юда, а впоследствие и всички евреи, са олицетворявали абсолютното зло, не само на Крит в онази епоха, а в един по-широк район, тъй като този мит е особено разпространен в цялото Средиземноморие. Един нов тип антисемитизъм и расизъм, вече разпознаваеми в Гърция от началото на 21-ви век, преди да избуят в наши дни. Колкото до Огньовете на Юда, става дума за съществуващия в много гръцки села обичай всяка година на Великден с тържествена празничност да бъде изгаряно чучело на Юда, за да бъде символично наказан по такъв начин евреинът.
И така, сътворих роман, в който съчетах гореспоменатия мит в социограма със съвременен Крит, по-специално с „непристъпната светая светих“ на някои от неговите планински села, в които процъфтяват съвършено незаконни и много доходоносни начинания. Когато тяхното съществуване бе разкрито, се вдигна голям шум, но монолитното мнение на мас медиите относно тези села не ме задоволява и не съвпада изцяло с моето. Познавах присъщата на такива общности многослойност. Затова и се спрях на техните вътрешни конфликти, на различните роли на мъже и жени, както и на тяхното ненадейно преобръщане, на онова, което действа подмолно, но решаващо под повърхността на нещата. Интересът ми бе задвижен от попаднала ми кратка информация, че „в тези общности нито един учител не е могъл да се задържи повече от година“. И така, обрисувах образа на младата гръцка учителка от еврейски произход, тоест, на “два пъти „чужденката“, чието пристигане в подобна „непристъпна“ планинска общност разбунва някои премълчавани местни истории от времето на германската Окупация, възкресява обичаите за наказание и отмъщение, предизвиква любов и смърт, продължава сблъсъка на писания с неписания закон.
При все това, този роман никога не би бил написан без непосредствено предшестващата го моя книга, „Безмълвни дълбоки води“ (2006), в която изследвам в дълбочина и пресъздавам под формата на романова хроника историческо и всеизвестно отвличане, станало на Крит през 1950. Двете книги би трябвало да бъдат четени в успоредица. Огледалото между тях са петдесет години, които делят събитията. Отраженията от затворените планински общности се виждат кристално ясно в техните сходства и различия, сблъсъкът между писаното и неписано право продължава да крепне, раздвоявайки хората, времето минава, оставайки  неподвижно като високите планини.
- Сборникът (събрани ваши статии публикувани в периода 1992-2011), със заглавие „От живота към литературата“ (изд. Кастаниотис, 2011), е книга-мозайка от късчета живот, изповедни ретроспекции във времето, хора и места, мисли за литературата, Историята и съвременното „женско слово“. Действа ли тази книга и като фрагментарна автобиография?
- Тя би могла да бъде видяна и като „късчета автобиографичност“. Книгата включва статии свързани с определени хора, играли значима роля в живота ми, статии написани тъй като по някакъв повод ми е било поръчано от различни печатни издания да кажа нещо за тези прекрасни мъртъвци. С други думи, не самата аз съм седнала да си припомня и да разкажа живота си, а просто съм написала някои неща за себе си, говорейки за други. Една автобиография не би била написана па такъв начин.
Като „автобиографични“ би трябвало да видим и останалите статии в книгата, отнасящи се до литературни въпроси, като например, ролята на родното място в моето писане, начина по който съм развила връзката История-Литература, „майсторството на текстовете“ , съвременното „женско писане“ и т.н. Някои от тях са ми били поръчани, други не. Приемам и тях за „автобиографични“, тъй като животът на всеки един от нас е не само низ от събитията и съдбовните срещи, но и идеи, мировъзрения, глождещи ни безпокойства, въпроси, преразглеждане на мнения, поведения. И литературата не се състои единствено от събития, те са режисирани сред идеите, манталитетите и сблъсъците на определена епоха.
- На общинските избори през 2010 вие бяхте избрана в новото общинско ръководство на Атина в листата на кмета Георгиос Каминис. Изборът ви в общината на доста челно място говори, че вашите книги въздействат от само себе си върху една широка публика. Заместник-председател сте на Управителния Съвет на общинската радиостанция „Атина 9.84“. Как съчетавате ролята на литературен творец с тази на общински служител? Остава ли ви време да се занимавате с писане?
- Избирането ми наистина бе изненада, тъй като бях отказала да направя какъвто и да било предизборен ход в подкрепа на моята кандидатура, и поради това, че живея в Патра през последните трийсет години. Исках просто да помогна в една посока, както настойчиво бях поканена да сторя. Дали избирането се дължи на книгите ми? То е облог спечелен за всички книги, за всички читатели. Не само за мен.
Направих си много изводи. Един от най-важните, с целия риск на моята лична преценка е, че, особено днес, изкуството и активната политическа дейност не могат да вървят по един и същи път. Те имат различни посоки, изискват различна мисловна настройка, различна е и етиката на всяка една. Кризата поляризира техните различия, именно понеже тя е не само икономическа. Никоя криза никога не е била само едното или другото, докато всички кризи са били използвани и като претекст за институционално насилие от всякакво естество.
Във всеки случай, липсата на финансови средства е поставила изкуството на колене, особено в сферата на правенето, разпространението и пазара на книгата, но и на всички културни продукти зависими от държавно субсидиране. Писателите изтръпнаха, но не престанаха да пишат, добри книги излизат, макар и по-малко, но рядко следват траекторията, която имаха до неотдавна. Съществуват обаче и други явления. Например, театърът и музиката бележат голям разцвет в Атина на кризата, тъй като малки алтернативни групи намират пространства, където дават спектакли, получават непосредствени приходи, без верига от посредници, както се случва, например, в сферата на книгата. Фестивалите оцеляват с намалени бюджети, но с достойна програма. Цените на билетите са занижени, има множество намаления, хората подкрепят изкуството, когато могат. С други думи, липсата на пари може би е накарала някои аспекти на изкуството да паднат на колене, но не го е изтребила, тъй като никоя криза никога не е унищожила изкуството.
Тъй като никоя криза никога не е унищожила изкуството, повтарям това. Това е причината поради която изкуството днес се съпротивлява, особено творците, именно защото то черпи нов материал, бих казала „бозае“ от останалите аспекти на кризата: нейната безнравствена страна, недопустимото беззаконие, държавната авторитарност, механизмите на корупция, човешкото падение, гнева, бедността, глада, самоубийствата. От некадърността на управляващите да спрат този гибелен ход, може би понеже самите те не са засегнати пряко, както не са засегнати и мнозина други, предизвикателно видими сред нас. Изкуството, както аз го разбирам, не може да се облегне на друго, освен на човешката драма, каквато и маска на времето или лицата да използва, в каквато и форма да се облече, на каквато и теория да се позове. Около нас се случват много драми, „всеки ден бива написван по един уличен роман“, както казвам другаде.
- Ваши стихове са включени в Антологията „Дъщери на Сапфо: съвременни гръцки поетеси“ (Daughters of Sappho: Contemporary Greek women poets. [tr.by]: Rae Dalven · Editor Rae Dalven. Rutherford: Fairleigh Dickinson University Press, 1994, наред с творби на гръцки поетеси като М. Полидури, Зои Карели, Рита-Буми Папа, Елени Вакало, Виктория Теодору, Лидия Стефану, Кити Димула, Нана Исайя, Зефи Дараки, Катерина Ангелаки-Rooke, Павлина Пампуди, Дзени Мастораки, Βероники Далакура и др. Какъв отзвук намери това издание сред англосаксонската читателска аудитория?
- Нямам представа каква е съдбата на антологията. Но ме учудва, че питате за нея, когато различни мои романи са преведени общо на петнайсет езика. И за тях, към които имам по-непосредствен интерес, нямам някаква ясна представа. Отначало получавах информация, но не за всички преводи. След това нещата заглъхнаха. Особено през последните години, когато гърците започнахме да бъдем приемани за граждани втора категория и вече “не искат да си играят с нас“, а и кризата е поразила много страни. Донякъде е замряло и превеждането на чужди автори на гръцки. Доколкото ми е известно, освен хубавите криминални романи на Петрос Маркарис, творчеството на никой друг съвременен гръцки автор няма дълготрайно и живо присъствие в чужбина.
Бих искала, обаче, да допълня нещо: няма значение. Пишем на гръцки, пишем за онова, което преживяваме, но и за онова, което владее въображението ни, литературата ни тук прецизно измерва относителното ни тегло. Останалото или идва, или не идва. Затова и няма значение.
През 2011 в музея „Бенакис“ на улица Πиреос 138 бе показана голяма изложба на художника-маринист Йоанис Алтамурарас (Италия, 1852 – Спецес 1878), син на първата гръцка художничка от 19-ти век, Елени Букура-Алтамура. Става дума за жена разчупила много от стереотипите и условностите на нейното време. Успоредно с тази експозицията в Националната филмотека бе прожектиран документален филм (режисьор Клеони Флеса) за живота на Е. лени Алтамура. Тя е дъщеря на Йоанис Букурас, герой от гръцката освободителна революция от 1821, корабопритежател от остров Спецес, предоставил част от състоянието си за националната борба. Следвала рисуване в Рим и Флоренция, докато живее в Италия, заедно със съпруга си италианския художник Саверио Алтамура, Елени участва в революционното брожение за обединение на Италия. Хвърля ли тази кинобиография достатъчно светлина  върху съзидателния, поетичен и революционен начин по който тази жена и художник-първопроходник е изживяла живота си? От какъв аспект претворявате вие живота на Елена Алтамура във вашия роман „Елени или Никой?“ Съдържа ли това заглавие препратка към отговора даден от Одисей на Циклопа, когато го пита „Кой си ти?“, а хитроумният герой от Итака му отговаря Никой («Ούτις»)?        
- Романът ми доста предхожда филма. Те се различават, както установявате, и това е естествено. Разликата се вижда още от заглавието, което действително препраща към «Ούτις», към „Никой“ – отговора на Одисей към Циклопа. Тоест, може да бъде видяна разлика на множество нива, които романът съдържа.
Опитах се да видя живота на Елени Алтамура като една женска Одисея, затова и разделям текста на 24 части (Омировата „Одисея“ съдържа 24 песни – бел. З.М.). Това „Никой“ най-напред е отзвук от женската Одисея, второ от забравата покрила живописта на Елени Алтамура, която все още почти обгръща женското творчество, трето от факта, че художничката живее преоблечена като мъж в продължение на две години, за да може да следва рисуване в Италия, в средата на 19ти век, когато в рисувателните академии се допускат само мъже. Τοзи мой роман бе написан със стремежа да съчетае много познавателни нива, множество размишления за това какво означава женско битие и жена-творец, наред с проблема, който ме занимава, за възприемането на „родината“ и на „Историята“ от жените, за тежестта на техния бунт и неговото осуетяване, но и за тежкия жребий, който заемат в техния живот преди всичко смъртта, оплаквачеството и жаленето; или дори граничното им съжителстване с призраците на обични близки, с проблема за „женската лудост“. Романът има строга и взискателна наративна композиция. Нека да добавя, че проведеното лично от мен историческо изследване разкри много нови данни за живота на Елени Алтамура.
И още две думи. Има и друг един филм за Елени Алтамура преди да излезе моя роман, както и една успешна театрална постановка по моя роман, под формата на сценичен монолог (2012). В каталога на споменатата значима изложба в музея „Бенакис“ съм автор на встъпителния текст за художничката, написан с изцяло исторически критерии. Откъс от романа за нея е включен в учебната програма по новогръцка литература за трети гимназиален клас, често пъти гостувам в училища за да обсъждането му с ученици. Но най-важното за мен са отзивите, че романът „Елени или Никой“ е допринесъл за „възкресяването“ на случая на трагичната художничка, както и за да бъде проумян и като модел отнасящ се и до нашата епоха.
- В миналото сте имала активно присъствие в политическия живот на Гърция, участвала сте в съпротивата срещу диктатурата. Как бихте коментирали високия градус на народното недоволство преобладаващо вследствие тежката икономическа ситуация? Както и в резултат на подкопаването на демокрацията и духовната нивелация, която цели закриването на Държавното радио и телевизия ΕΡΤ?
- Военната диктатура е много стара история за всички, които сме я преживели отблизо. Днес, в епохата на глобализация, интернет, зависимост от международните борси, са се променили и начините за налагане и доминиране, но и начините за оказване на съпротива. Днес нямаме работа с военна диктатура, както често се чува, а с една изключително авторитарна демокрация. Закриването на ЕРТ, по жалкия начин по който това стана пред очите ни, беше най-опасното издевателство над демократичните институции през последните години. За мен това беше един предел. Незабавно подписах заедно с други писатели протестен апел. Както хиляди други, отидох пред сградата на ΕΡΤ, говорих, присъствах на записа на последния концерт на Симфоничния оркестър на радиото и телевизията в голямото студио, прекарах часове в двора на сградата, слушайки и обсъждайки. Имам впечатления и от някои от протестните демонстрации. Никога през годините на кризата не съм виждала хората, приятелите, моите съмишленици, толкова гневни. Също така трябва да подчертая много издържаното ниво на протеста в случая с ΕΡΤ - с концерти, изказвания, песни и др., по-скоро неочаквано от страна на толкова разгневени хора ниво. По-натам не мога да знам.