Галерия

3

2

1

Мария Спасова

    “Знаеш ли какво ще помнят хората за мене? Ще казват: “Той спеше с Мария Калас. Той спеше с Жаклин Кенеди. И той пре...ваше богатите”, това доверява в края на живота си легендарният гръцки корабен магнат Аристотел Онасис на един от най-близките си съветници. Ако не наистина, то със сигурност го казва в пиесата на Мартин Шърман “Онасис”, която този сезон можеше да се види в лондонския театър “Новело”. Пиесата е базирана на скандалната книга на Питър Еванс “Немесис”, публикувана през 2005 година, в която авторът изследва възможността лично Онасис да е платил за убийството на Боби Кенеди. Аристотел вярва, че Кенеди не му позволява да сключи изгодна сделка с арабите и затова плаща на палестинските си партньори да го отстранят. Според друга версия всъщност съпругата на Онасис Тина Ливанос издава плановете му на любовника си, най-големият му съперник Ставрос Ниархос, който ги осуетява.
    Като използва средствата на документалистиката, но без да претендира за документалност творбата на Мартин Шърман се концентрира върху последните 12 години от живота на милиардера и връзките му с жените. От произведението липсват важни персонажи в живота на Онасис като например дъщеря му Христина и първата му съпруга Тина Ливанос, за да се даде възможност на автора да се съсредоточи най-вече върху връзката Аристотел - Жаклин и борбата за надмощие на единия над другия.
    “Когато бях на 16 години, за да осигуря храна на семейството си трябваше да ме обладае турски войник. Тогава разбрах какво чувства жената, когато я обладават. Знам какво да дам на жените в леглото. Ако не вярваш, питай сестра си”, това изглежда да е казал Аристотел Онасис при първата му среща с Жаклин Кенеди. Тя е все още първата дама на Америка, току що е изгубила бременност и се възстановява на яхтата на милиардера. Първоначално шокирана от директността на домакина си, Жаклин очевидно е заинтригувана от този мъж, който рязко се отличава от мъжете в собствената й среда. Той си позволява да я третира като жена, като обект на сексуално желание, без да го е еня чия съпруга е тя в момента и какъв е социалният й статус. Ако се съди от историята, тактиката се оказва печеливша.
    Отношенията между двамата любовници, а в последствие и съпрузи са центърът на пиесата, чието действие освен на прословутата яхта на Онасис се развива и на собствения му остров Скорпиос, където двойката се венчава и в Белия дом, където корабният магнат е поканен като специален гост за погребението на Джон Кенеди. Стремежът за власт над другия, който в началото възбужда първичните нагони и на двамата властни партньори постепенно се превръща в досада, лишена от всякаква доза еротичност, в жлъчна търпимост между отегчен съпруг и пръскаща космимически суми за дрехи безскрупулна съпруга.
    С голяма методичност Шърман изгражда образа на един циничен Онасис, с подчертано консумативно отношение към нежния пол, чиято жизнена енергия е съсредоточена изцяло в обладаването на известни жени. Правенето на пари е прието като факт, като всеизвестна истина, която не занимава автора. Трудно е да се каже, че милиардерът, за когото световната литература се изчерпва с Омир, а музикалните му вкусове не стигат по-далече от ребетико - песните на градските лентяи от Мала Азия, може да оцени изкуството на Мария Калас. За него тя е оперната дива, която от една страна липсва в колекцията му от известни любовници, а от друга придава интелектуален привкус на компанията от безсъдържателни светски знаменитости, с която героят се е обградил. По същия начин за Онасис Жаклин Кенеди е символът на американската висша класа, която никога не го е приемала особено искрено, а обладаването й е поредната победа над поредния противник.
    Историята в “Онасис” е разказана  изцяло в древногръцките литературни традиции. Ролята на разказвачите е поверена на финансовите съветници на Аристотел, които са най-доверените му хора, най-близките му приятели, разбира се платени. Единствените, които продължават да го търпят до края на дните му. Събирателният им образ е на платени лицемери, готови на всичко, за да угодят на капризния си работодател. Никак не е случайно, че атинската фондация “Александър Онасис”, в чийто управителен съвет работят наследниците на истинските финансови сътрудници на Онасис не закъсня да “реагира” на пиесата и в официално изявление подчерта, че книгата на Еванс е художествено произведение, а не биография. “Учудвам се, че на бизнесмените от фондация “Александър Онасис” им отне 5 години, за да установят този факт”, бе лаконичният коментар на Питър Еванс.

    Както във всяка древногръцка драма, така и в “Онасис” има и хор, в случая е ребетико група с бузуки и танци, която със съзнателно долнопробното си звучене говори за артистичните вкусове и предпочитания на главния герой.  Отличните декори с изчистената си линия и минималистичния си стил пренасят зрителя от Гърция във Вашингтон и на морски пътешествия, а за атмосферата на повествованието допринасят и уместните видео  инсталации и аудио ефекти.
    Представлението се игра цял сезон пред препълнения салон на театър “Новело”, въпреки скептичните оценки на строгата английска театрална клиника. Безспорно за успеха на пиесата допринася изключителния актьорски състав. Роберт Линдзи е великолепен в ролята на Аристотел Онасис. Едно от най-популярните лица на съвременната английска театрална и филмова сцена, носител на най-престижните британски награди БАФТА и Тони е усвоил изцяло езика на тялото, маниерите и международния акцент на легендарния гръцки корабен магнат. Зрителят инстинктивно вярва на неговия Онасис - безскрупулен, циничен, чиято философия е “Посягам да взема всичко, което искам” и който въпреки всичките си пари умира самотен и нещастен.
    Също толкова убедителна е Лидия Леонард в ролята на също толкова властната и безскрупулна, макар и по различен начин Жаклин Кенеди. И тук визуалната прилика и имитирането на акцента и гласа на първата дама на Америка е впечатляващо. По-малка, но изиграна със същото изящество е ролята на Ана Франколини като Мария Калас.
    Сезонът на “Онасис” на лондонския Уест Енд свършва на 8 януари 2011 и едва ли представлението ще бъде играно след тази дата. Разбира се, то би могло да гостува в Атина, Вашингтон или Бостън, но фондация “Александър Онасис” едва ли ще позволи това. Колкото до историческата истина - хм, ако Wikileaks съществуваше преди 40 години, щяхме да я знаем със сигурност. Истината е, че героите на Мартин Шърман звучат достоверно и убедително и са също толкова скандални и провокативни, колкото и самият Аристотел Онасис.