Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от новелата “Балсамираният котарак” на Томас Скасис

29 Октомври 2014 / 13:10:37  GRReporter
9598 прочитания

Гръцкият писател Томас Скакис е завършил право в Атинския университет и в University College в Лондон. Той е практикуващ адвокат и един от най-добрите гръцки преводачи. За превода на романа „Трамваят” от Клод Симон е удостоен с Държавната награда за превод през 2004. Самият той е автор и на много романи, един от тях „Часовникът на сянката” е номиниран за Държавната награда за проза през 2004. “Балсамираният котарак”, 1988 е в превод на Здравка Михайлова.

 

 

 

Балсамираният котарак

                                                                                              Che faró senza Euridice

                                                                                              С.В. Глук, “Орфей и Евридика”

                Подчертаваме формата, понеже не схващаме изтънчеността на едно абсолютно движение.                                                                                                              Ницше

                                                              

                               ".....Но най-печалното не е пред нас, не виждат го очите ни".

                                                                                                              Софокъл, “Едип цар”

 

                                                               ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

                Историята, която ще прочетете, ми бе разказана преди няколко години от моя стара приятелка, преподавателка по английски в частно училище в северните предградия на Атина. На самата нея тя се бе случила доста време преди да реши в последна сметка да ми я довери с пълните й подробности. Става дума за две жени, запознали се през ноември 1973 г., няколко дни след събитията в атинската Политехника, сближили се сливайки самотата си докато траеха студовете през онази противна зима и разделили се завинаги с настъпването на пролетта.  Едната - моята приятелка - тогава била в ранните си студентски години. Другата - много по-възрастна, била вдовица, която живеела в квартал Маруси. Доста странен човек, ако съдя по чутото. И двете не участвали в съпротивата срещу хунтата, не разговаряли и за политика. Разговорите им се въртели изключително около миналото на едната и бъдещето на другата.

                Това раздипляне на разказа, предаден от три усти - или по-скоро, за да бъдем точни, от две усти и една ръка -  докато стигне до хартията, както и изминалите междувременно години, помътващи образа, невъобразимо затрудняват точното предаване на събитията и подтикват разказвача към произвола на въображението в най-важните моменти. Затова, бъдете снизходителни към него, ако някъде въображението ви пожелае да запълни някоя празнота, да прибави или да отнеме нещо, това е добре дошло. Хайде, прелистете страницата.

                1.

“Отдавна ти бях обещала, че един ден ще ти разкажа историята на възрастната госпожа от Маруси, каза ми тя, упътвайки се към старото писалище, което използваше като бюро. Отвори последното чекмедже и извади голяма претъпкана папка. От нея изпаднаха други по-малки, със стара кореспонденция. Коленичи на килима, порови се за малко из тях, разстилайки ги със длан наоколо и накрая изтегли сгънат на четири лист хартия и ми го подаде. 

                “Всичко започна с тази обява, която видях във вестник “Акрополис”.

                Разгърнах го и оттам изпадна пожълтяла изрезка от вестник. Безцветната лепенка, която я придържаше, бе съвсем изсъхнала и я последва падайки на земята. Вдигнах я и прочетох: “Възрастна госпожа търси младо, образовано и приятно момиче за компаньонка. Няколкочасова заетост - изключително добро възнаграждение. Телефон:…”

                “Първото нещо от нея, което опознах”, продължи тя, “ако мога да кажа, че съм опознала нещо, беше гласът й, в който нямаше нищо от угасналите нотки и неувереността на старостта. Изпълнен с решимост, почти младежки глас ми отговори по телефона и ми определи среща на следващия ден следобяд. Това разминаване между глас и възраст не ме озадачи и когато за пръв път застанах очи в очи с нея. Много по-късно започнах да размишлявам върху всяка подробност от характера и поведението й, връщайки лентата на мислите си назад, като се опитвах да намеря логично обяснение за онова, което се бе случило. Логично обяснение…”, тя се усмихна бегло сама на себе си, докато ръцете й механично събираха папките в скута й.

                “По онова време приятната изненада, че няма да си имам работа с някоя болнава и немощна старица - както се опасявах - бе толкова голяма, че приех като съвсем нормално тази съсухрена, прехвърлила седемдесетте жена, да притежава жизнеността на трийсетгодишна. Можеш да си представиш колко се зарадвах когато вместо опърничавата бабичка, която в най-добрия случай очаквах да заваря, вместо вдовицата, която щеше да мърмори безспир за болести и лекарства, или старата мома с истеричните обсесии, опознах човек, когото въпреки половината и повече век, който ни делеше, веднага почувствах като по-голяма приятелка”.

                Тя поспря и ме погледна, по-скоро без да ме вижда.

                “Виждаш ли, пак казах опознах. Дори казах, че сме се сприятелили. Може би защото неизменно смятаме, че познаваме приятелите по-добре, колкото и малко време да е изминало от запознанството ни. Така обаче се чувствах тогава и ще излъжа, ако го отрека. Дори след настъпилите през следващите месеци събития, чиято кулминация беше пожарът, доста време живеех с усещането, че съм изгубила скъпа приятелка, много близък мой човек. Дали впрочем не бе виновна неопитността на младостта? Или самотата?”

                Тя направи още една пауза, стана, остави писмата върху писалището без да ги подреди в голямата папка и запали цигара. Отказах другата, която предложи на мен, и зачаках мълчаливо продължението на разказа. Очевидно бе, че имаше нужда от слушател, а не от събеседник. Затова ме бе повикала през онзи мразовит зимен следобед, а не за някое от обичайните ни бъбрения с часове на всякакви възможни теми. Във всеки случай дългогодишното ни приятелство щеше да ми помогне да сдържа нетърпеливостта си и да откликна успешно на трудната роля на мълчалив статист в произведение, написано за две действащи лица и един глас.                 

                2.

                Какво ли ми стана, та извърших такава глупост?... Да е жив и здрав кръщелникът ти… Дето майка му го довеждаше до външната врата, пиленцето ми, а след това заставаше и го чакаше отвън… Веднъж в годината, за да му дам пари за харчлък… Та не смееше да влезе с него вътре. Малката ни бедна родственица... Дори вътре в двора не смееше да пристъпи… Само веднъж има дързостта да застане срещу мен на стълбищната площадка…Чичо горе ли е?... Не отвърнах. Дума не казах. Само я изгледах. Стоях на прага и я гледах безмълвно в очите, докато пусна ръката на детето и излезе от градината… Отиде и седна на пейката до зида. Затвори дворната врата подире си и остана да чака отвън. Така беше по-добре… Дума не обелих. Каква ли вина имаше това несретно дете?...Само повтаряше кръстнице, та кръстнице… Веднъж в годината за хилядата драхми…Облечено в празничните си дрешки, умито, чисто, с пригладен с вода настрани път… Русичко с прави косици. И тогава и сега когато вече е пораснал. Не са потъмнели… Чертите на другото лице не са се заличили… И светлозелени очи, като твоите. Беше миловидно и едно такова срамежливо. И все питаше…Кръстнице, какво е това? Кръстнице, какво е онова? Сочеше с пръст всичко и искаше да го пипне …. С къси панталонки и сандалки идваше. Все с една и съща ризка зиме и лете, чак жал да ти стане на душата… Толкова ли нямаше пари да му купи някоя дрешка да се облече? Да не му посиняват коленцата от студ?... Душата ме болеше, но какво да кажа... Събирам му ги в касичка, сряза ме тя един ден, когато понечих да отворя дума пред нея за това… Така значи. Стигнах дотам да й се обадя по телефона. За да разбереш колко го обичам това дете… Да проверя дали няма нужда от нещо. Заради него го направих; да не мислиш, че заради нея… Намерила го беше него, милозливия, и вече го беше омотала. Ожени се за нея на бърза ръка и се преместиха в друг квартал. Успя все пак да роди преди да е влязла в хорските уста... Така да бъде… Сега се подреди и се развява с чантичка овесена на ръката и червени пантофки… Крачи нагоре-надолу по тротоара, сякаш знае, че тайно ще надникна иззад пердето да я зърна… Докато детето си изяде реването и си изпие сумадата и дойде време да си ходи…Чичо е болен. Чичо спи… Винаги питаше за теб, милото ми… Не го пускаше да се качи да те види. Какво ли имаше толкова да види?... Всяка година на първи ноември, когато се почита паметта на свети Врачове – Козмас и Дамианос, рано следобяд щом пукнеше зората идваше… А тя отвън да кибичи и да крачи напред-назад… В дома ми няма да стъпи и тя го знаеше.  Достатъчно се преструвах на добра… Не падай до нейното ниво, си викам. Пази си достойнството, си казвах. Но всяко нещо си има граници… Няма да позволя да ме взима за глупава… В собствения ми дом… А с годините то се издължаваше и се разхубавяваше. Престана да сочи с пръст и да разпитва… Сега вече е пораснал и е станал истински мъж, чукна трийсетте. И все така неизменно идва да ме види в един и същи ден…Сам… А аз: Козмас, ето нещичко за именния ти ден. Сега когато знам, че той сам разполага с тях, му ги давам от сърце… Рус като теб и хубавеляк. Има да разбива женски сърца… От това кръстнице обаче не се е отказал… Научи се да говориш, бре. Научи се, както се научих и аз, която промених говора си… Но се научих и да мълча; да мълча и да чакам… Кръстнице, да си вземеш някой да ти помага, някой да ти прави компания. Имаш нужда от нещо такова… Че от какво да имам нужда аз?  Всичко си имам тук наоколо… Нагоре-надолу по стълбите, два етажа разстояние е животът ми и едно мазе. Кого да вкарам тук вътре?...  Да ти намерим някого, някое добро момиче да се грижи и за чичо… Знам ги аз тия добри момичета. За миг да затвориш очи и са способни да скочат на одъра ти… Какво да му река?  За срамотиите на майка му ли? Все така продължава неизменно да пита за теб… По-добре е, детето ми, по-добре… Обаче не е поискал да те види. Не се е метнал на нея. И парите насила ги взима… Добро момче е Козмас. Че какво е виновен и той горкият?.. Имам една съседка, вдовица, добра жена. Да ти я пратя ли да ти помага веднъж-два пъти в седмицата?... Само това ми е притрябвало… Какво да му кажа? Добре, щом като стариците не са ти по вкуса, пусни обява. Има студентки, които разполагат със свободно време следобяд.  Ти я напиши, а аз ще я дам във вестника…. Що ли ми трябваше да го послушам? Притисна ме с неговите приказки… А и как да му откажа? Да му скърша хатъра… Ето, че сега иззвъня телефонът… Няма да ни оставят на мира… Да не се окаже някоя подставена да ме шпионира? Да дойде да ми разправя надълго и нашироко преживелиците си?... Но ти рахат бъди, аз ще внимавам за това. Не ми трябват повече разправии сега на дърти години… Никой няма да стъпи тук горе. Никой няма да те притеснява…. Който и да е, ще го отпратя веднага… Хайде, успокой се сега…  А пък утре пак… Сутринта ще дойда да те нагледам как си.

                3.

                “Ще ти разкажа обаче всичко отначало. Беше през седмата есен на диктатурата. Павлос го бяха взели войник през лятото, а аз току-що бях пристигнала от Солун, непозната сред непознати. Добре, че се прехвърлих в Атинския университет, понеже там на север атмосферата вече не ми понасяше. Преследвана от образа на военизирания град и семейната мизерия, имах усещането, че тук дишах свободно. Наех една гарсониера под нивото на улицатав Галаци и отчаяно търсех си работа. Парите, които баща ми изпращаше едва стигаха за наема, а задължителното присъствие в университета не ми позволяваше да стана редовна служителка където и да било. Кой ли, впрочем, щеше да ме назначи само заради черните ми очи? В английска филология не те научават нито на машинопис, нито на счетоводни умения, а аз, както знаеш, никога не съм била практичен човек или особено оправна. Тъй като това бяха единствените ми видими качества, аз бях особено мнителна към усмихнатите предложения на кандидат-работодателите. Колкото повече къркореше стомахът ми, толкова с по-голяма лекота ги отхвърлях. За щастие преди нещата съвсем да са се затегнали и да се видех принудена да отида там където биха ме взели от раз, късметът ми се усмихна в лицето на беззъбия будкаджия от кварталния павильон за вестници, който за да ми покаже симпатиите си всеки ден преглеждаше малките обяви вместо мен. Той ми я намери. Впрочем, представяш ли си ме мен да чета “Акрополис”?  Дори я беше отрязъл с ножица и ми я даде един следобяд три дни след събитията в Политехниката. Даже настояваше още на момента да се обадя по телефона от будката. Добър човечец и май че не беше полицейски доносник…”

                Тя поспря и дръпна дълбоко от цигарата, която бе забравила запалена между пръстите на дясната си ръка. Пепелта се търкулна върху полата й. Тя я изтръска с механично движение на другата ръка и продължи:

                „Къщата беше стара неокласическа постройка в Маруси, с керемиди, избеляла розова фасада, бели гипсови козирки над прозорците и колонки по балконите. Непосредствено до тази на художника Папуцис, а една стена я делеше от засаденото със средиземноморски пинии имение Громан. Неподдържаният двор беше непроходим от бурени, диворасляци и сухи ниски дръвчета, затова и пожарът в имението през следващото лято го погълна така лакомо. Заедно с него изгоря и домът на художника и така купища картини се завърнаха в небитието, отървавайки се от гостните на новобогаташите. От двете злини - по-малката… И това все пак е нещо. Знам от думите й колко много този непритворен човек страдал от социалните си контакти, които славата му като човек на изкуството била изплела около него в края на живота му. Бил нарисувал и един нейн портрет на младини, който висял в гостната между двата прозореца, обграден от плюшените завеси отстрани. Може би би трябвало да кажа обвит като в саван… Светло лице на фона на ренесансовия цвят сепия. Нито следа от гръцката светлина. Само нещо в очите… “Чел ли си Оскар Уайлд?” Тя ме попита  отривисто без обаче да очаква отговор. “Не, не се притеснявай, няма да ти разкажа историята на един женски Дориан Грей. Тя сигурно е била остаряла, а портретът непроменен е очаквал пламъка, който щял да погълне младежката кожа и да угаси блясъка на очите. Кое ли от любимите си същества, впрочем, е взела в прегръдките си в онзи сетен час?”

                Тя запали още една цигара и я остави в пепелника до себе си. Серпантина синкав дим свързваше сега масичката, намираща се между нас двамата, с къделката, която се бе образувала над главите ни.

                “Като влизах през тежката желязна порта си спомням как ме изплаши една котка, която ненадейно скочи от пезула на стената и се изгуби към задната част на градината, стъпвайки по сухите листа. Бързо прекосих тесния плочник, който водеше към мраморното стълбище и входната врата, оглеждайки се неспокойно наоколо и натиснах звънеца. Не се чу никакъв звук. Къщата остана смълчана в здрача. Зад мен в двата края на стълбището две полуизсъхнали кактусообразни растения, посадени в големи саксии с цвят на гранат, плашеха по-скоро мен с човекоподобния контур на трънливите си ръчища умолително вдигнати към небесата, отколкото несъществуващите животни, които биха имали попълзновения към плътта им. Отново натиснах звънеца нервно и многократно и тогава разбрах, че не работеше. Потропах с месинговата ръчичка с топчица на края, която висеше в средата на двукрилата външна врата. След малко сухото потропване на мандалото бе последвано от скърцане на стъпки, които слизаха по дървена стълба. Отвори ми самата тя. А и там нямаше другиго; но това щях да разбера след малко. Тя имаше същият строг кок и внимателно подбрано, изчистено от всичко излишно облекло, което щях да видя на портрета щом влезехме в гостната, същият проницателен поглед. Липсваше само бялата дантелена якичка. Заведе ме в гостната, където в един ъгъл ни чакаха две чаши за чай от китайски порцелан и чинийка със сусамени кравайчета. Когато донесе горещия чайник от кухнята, тя ми каза направо, че й харесват хората, които идват точно в уреченото време за среща и разбрах, че съм преминала успешно първото и може би най-решаващо изпитание. Започна веднага да ми разказва за себе си без да ме попита абсолютно нищо за мен самата. Само ме измерваше с поглед и изглеждаше доволна. Когато му остава да живее малко човек разбира колко безполезно е бързането. Във всеки случай аз намерих за толкова любезно и дискретно, че тя ми оставяше време да се приближа до нея, че тази жена ме спечели моментално. Не се пазарих за пари и работно време. Тя не искаше нищо от мен. Просто ме оставяше да дишам в нейното пространство. Нали разбираш, дори след като са изминали толкова години откак е мъртва, не мога да я нарека старица. Нито дори възрастна, както пишеше в обявата. Тези дума излъчват някаква немощ. Предразполагат към съжаление. Да, въпреки всичко, което се случи, никога не можах да я видя по различен начин, а не като една чудесна жена, като достатъчна сама на себе си и динамична застаряваща дама”.

                4.

                На вратата се почука…Кой е?... Звукът отекна като клепало, само че по-рязко, приглушено… Целият дом отекна като камбана обвита в дрипи… Кого ли търсят?.. Дали времето не се е изтъркулило и Козмас пак да е дошъл? Но не минаха ли само няколко дни откак… Навън пред матовото стъкло неподвижно стои една фигура... Стои уверено… Както тогава, когато изтичвах при всяко почукване и широко разтварях вратата. .. Уверена и аз, че ще отворя и вътре ще се втурне новият свят… Хората и панерите, покупките и съседките… Да видя и аз нещата, украсите, роклите… Да видя… Беше черничка, като опушен тиган… Карирана пола захваната отстрани с метална безопасна игла… Цветовете и отзвукът от всеки глас… Да отваряш по-напред прозорчето, да питаш, ми казваха… Кой е? Звънецът не иззвънява вече дори по грешка. Просяк или амбулантен търговец не прекрачват прага… Какво ли да търси тук и за какво ли да се пазари?... Дребна като мишле с две огромни черни очи, които ме гледат уплашено… Никога не питах… Сигурна бях, че всяко чукане призовава мен… Да изляза на пруста да погледна. Да изтичам първа. Да изпреваря…. Всеки образ е и един подарък… Едно лице цялото само очи, а косите вързани на конска опашка… Търсеха, разговаряха, покланяха се и се тръгваха… Всяка дума - музика. Гласовете песен за ушите ми… А тя мълчалива, срамежлива и премерена. Ръцете сключени в полата, пръстите по-тънки и от дръжката на порцелановата чаша… Стои и гледа… Неща всекидневни, думи заучени и топли… Шепот в гостната; благодарности на вратата на двора; смехове в кухнята… Не разтваряй широко вратата…За мен е, за мен… Да се повдигам на пръсти, да хвана излъсканата топка на вратата, да отместя резето от магическата кутия на външния свят… Защо да питам, когато знам? Мен търсят… И онова двойно почукване на задното стъкло… Да отворя, за да нахлуят ароматите на нощта… Жасмин примесен с кимион; привкус на бадем в устата… щом припаднеше мракът; крадешком… За мен е…. Винаги нощем… Пие чай и се оглежда. С любопитство и увереност, колкото повече времето напредва… Колкото повече времето напредва и аз… Светлината на абажура я разполовява косо; наполовина сянка-наполовина… Пръстчетата й прозрачни и съвсем бели… Като от порцелан.

                Разтвориха широко вратата, за да я изнесат… Не се побираше да премине… Отместиха мандалото и от другото крило… Извадиха резетата от гредата, която подпираше касата, и от пода… Пантите изскърцаха. Двете крила на вратата широко разтворени в дневната светлина… За пръв път… А светлина не преминава през прага… като мебел я изкараха… Дървена, дълга и неудобна… А тя хваща внимателно чаената чаша… Да не се счупи от стискане… Отпива чая на глътки… Една такава дребничка… А аз притисках чашата… Бях застинала с чаша в ръка и я стисках… Не се счупи… Отхапва от кравайчето на малки бързи хапки. Лакомо… За пръв път вратата оставаше отворена и аз гледах… Никой не се погрижи да я затвори.  Никой не побърза… Веднъж се почука и бях сигурна, че не беше за мен…. Никога повече… Изведнъжцелият свят се втурна навън и къщата се изпразни.… Внимателно да не се счупи чаената чаша… Да не каже нещо неуместно. Да не се засмее и да строши мълчанието на хиляди парченца… Какво друго да чуя? Какво да видя?... Сега всичко е тук… Тарполин, децата, ти и тя… Която дойде уверена, че ще й отворя.

                За мен отекваше звънецът на входната врата и уверена аз отидох и хванах дръжката й. Кой ли е?

                5.

                От деня, в който бе умрял мъжът й - когато отидох бяха изминали едва четирийсет дни - тя вече живееше абсолютно сама. Впрочем тя от край време се бе научила да се грижи за потребностите и на двама им. Както ми обясни, не й било по вкуса да купува услугите на трети лица, нито пък някой чужд непрекъснато да се мотае в краката й. И докато те я държели, не възнамерявала да промени навиците си. Още по-малко сега след кончината на покойния, когато всекидневните й нужди били толкова ограничени. Само най-елементарното. Това тя каза почти жизнерадостно. Една залостена къща не се нуждаела от друга грижа, освен повърхностно почистване на праха от време на време.

                - Тук вътре, злато мое, е хубаво сезоните да не се сменят често. Впрочем, трябва да оставяме нещата да следват собствения ни ход.

                В поведението й нямаше нищо притеснително. Не се оплакваше, нито пък напътстваше някаква неопитна млада жена от висотата на възрастта си. Отнасяше се към мен като с равна. И това бе единственият път, когато почувствах това с някого и продължих да го усещам до последния ден. Това е нещо, което никога не съм почувствала с някой мъж”.

                Тя ми хвърли светкавичен поглед и тогава може би за пръв път си даде сметка за моето присъствие в стаята. Във всеки случай не прекъсна темпото на разказа си и така ме спаси от някоя банална забележка, която би рискувала да насочи приказките й  другаде.

                “Почувствах мил уют да ме обгръща в това пространство, което изсмуквайки оскъдната светлина на прокудения ден, потъваше бавно извън времето в нежния сумрак, който толкова му подхождаше. Бях забравила за мизерията на Атина, парите, предаването на курсови работи, изпитите. Страхове и грижи се бяха изпарили, а на тяхно място се бе настанило непознато ликуване, сякаш се бях родила там преди много години, а сега се завръщах на родна земя и… Тогава тя протегна ръка и запали малка стъклена нощна лампа, намираща се на масичката вдясно от нея и така можах да огледам по-добре помещението, където предстоеше да прекараме цяла зима, разговаряйки с часове. Тъй като именно тази щеше да бъде ролята ми. Щях да й правя компания веднъж в седмицата от следобед до времето за лягане. Щяхме да излизаме на малка разходка когато времето го позволяваше и щях да й чета от любимите й книги, сега когато очилата за далекогледство бързо я изморяваха. Колкото до възнаграждението ми; бях очарована. Добрата фея ме бе докоснала с магическата си пръчица. Погледът ми се насочи с признателност към портрета на тази жена, която като ангел надзираваше отвисоко, после се плъзна по отсрещната стена, където висеше пейзаж с маслинови дървета на Канелис, спусна се към старото двуместно канапе със захабената в ъгълчетата тапицерия на цветя, към овалната масичка пред мен с бродираното каренцеи кристалната купа, плъзна се по шарките на персийския килим и се спря на единия от дълбоките фотьойли с гранатовите на цвят калъфи намиращи се в края на стаята вляво и вдясно от камината. Върху нея свит на кълбо огромен черен котарак с леко вирната глава ни гледаше без да мигне. През цялото време докато разговаряхме, той изобщо не бе помръднал и така не го бях забелязала в полумрака.

                - Ах, какъв красив котарак, - казах и се изправих радостно, упътвайки се към него, готова да протегна ръка да го погаля. - Как се казва? 

                - Горкичкият ми Тарполин, почина миналата година през пролетта. Нежен и спокоен, гласът й накара ръката ми да застине във въздуха. Преди да успея да се обърна и да я погледна тя добави:

- Препарирах го и го сложих на любимото му място. Както виждаш, не мога да се разделя със  съществата, които обичам.   

Отстъпвайки назад, отново седнах на стола без да мога да откъсна очи от черния обем. Лицето ми бе пламнало от внезапно лумнала топлина, сякаш цялата ми кръв изведнъж се бе превърнала в спирт, а в ушите ми барабанният бой на пулса свиреше отстъпление в безпорядък. И все пак, толкова ли беше абсурдно? Защо да не препарира едно животно, което й бе правило компания кой знае колко години преди и то да я изостави в сегашната й абсолютна самота? Едно животно за смъртта на което тя употреби думата почина, а не умря, доказвайки по такъв начин колко го обичаше. В края на краищата трябваше ли да оставя едно толкова безболезнено присъствие да развали идеалната атмосфера, която открих в този дом? Защо обаче го държеше с отворени очи?

 - Не се разстройвай, мила моя, - каза тя, отгатвайки мислите ми. - То бе незлобливо животинче, лакомник и бон виван. Какво ли остава сега, когато ни гледа със стъклените си очички. Знаеш ли, продават ги по магазините. Имат за всякакви животни. За вълци, лисици, птици. Само човешки им липсват.

Непринудеността, с която говореше сякаш ставаше дума за нещо толкова обичайно, превърна цялата ми сконфузеност в широка усмивка. Същият сърдечен израз се бе настанил и върху нейното лице. Тя стана и се приближи към котарака.

- Това, мили мой Тарполин, е Кети, нашата нова приятелка, - каза му тя като го погали по главата. Не последвах жеста й. Сприятеляването с препарирания котарак можеше да почака. Той и аз разполагахме с цялото време пред нас. Изправих се да се сбогувам с нея и тогава забелязах, че старият стенен часовник над камината беше спрял. Минутната стрелка припокриваше по-късата, а двете заедно показваха дванайсет. В полунощ или по пладне?  

6.

Отново ми се присъни същият сън. Заедно с баща ми извеждахме Акан на разходка. Йени-капъ, Лалели джамия, Шехдазе. Сокаци потънали в кал и невръстни хамалчета с кошове на гръб. “Да донесем, да донесем”, крещяха те. Навсякъде текат мръсни води и ръми ли, ръми. Небесни нишки галят лицето ми. Дръж здраво каишката, - подвикваше ми той. - Ако не искаш да го закарат в Оксия и да направят от него ръкавици за германците. Смееше се; сам не вярваше на тези приказки. А аз стисках каишката докато ставите на пръстите ми не побелееха. И продължавахме напред. Той пред мен с широка крачка над застоялите води, стъпваше там където между калдъръма не се образуваше локвичка, а аз цапурках отзад там накъдето ме повлечеше кучето. Миришеше на влага и мухъл. Нощната стража отброяваше часовете, удряйки с жезъла по настилката. Отиваме при Ялмаз да напазаруваме месо за вкъщи, казваше той и поемаше по нанагорнището. Запъхтявах се да съм в крак, да не ме изпревари нощта.

После на ченгела висеше прасето и кръвта се оттичаше от него. Обезглавено, одрано, с корем разпран от слабините до гърлото. А отдолу червена локвичка. Капеше бавно, а кожата му - розова, от време на време потръпваше в немощна конвулсия. И изведнъж бе станало шест часа. Среднощ. А пазарът опустял миришеше на амоняк и формалин. Но вътре овесеното с главата надолу тяло на животното лъщеше като полирано. Красиво. Цялата смърт си бе отишла заедно с главата и тялото бе останало оголено, съвсем изправено, непокътнато. А аз се приближих и го докоснах и ми се искаше да го погаля. Хладно и гладко. Изцапа си обувките, извикваше баща ми, а ръцете на Ялмаз бяха върху касапския тезгях. Аленочервени, и ме гледаше. Никакъв шум. Кап-кап-кап. Чуваше се само това, което капеше. Кап-кап.

И аз се събуждах в леглото си - и това ми се бе присънило - а под мрежата за комари ръцете на Ялмаз се разхождаха по мен. Опипваха ме уверено, без да бързат. Не се чуваше нищо. А от мен капеше топла кръв и едно изтръпване и една буца, която се надигаше в гърлото ми. Тогава Акан се разлайваше и аз се събуждах.

7.

 “Започнах работа следващия понеделник. Отначало ходех веднъж в седмицата, както се бяхме уговорили. Скоро обаче те станаха два, а след това - почти през ден. Смешно е да казвам започнах работа, тъй като този дом се превърна за мен в оазис, в убежище от всекидневните грижи, във вълшебен свят където щом прекрачех прага се чувствах наистина свободна. Спокойно усещане за безметежност ме обземаше докато  заседнала върху канапето в гостната си приказвах с нея. Сякаш непрекъснатото сноване по студентските кръчми, баровете и демонстрациите бяха клетка, а тук откритото море. Освен това, къде се е чуло и видяло бъбренетода се брои за работа? Разбира се, по-точно би било, ако кажех, че тя говореше, а аз слушах. Така често пъти оставах с впечатлението, че тя ми плащаше за да ми прави компания; че парите и услугите, които й предоставях аз и за двете ни бяха необходимият претекст, за да укрепне това необичайно в социално отношение приятелство. Във всеки случай посещенията ми зачестиха поради моята вътрешна потребност, а не поради някакво поощряване от нейна страна. Но нима тя да не беше силният магнит, а аз металната стружка, която се залепяше за него? Естествено, тя разбираше това и го култивираше, но без да се оплаква или да моли. Даваше ми, не искаше от мен. И така ме спечелваше все повече с всеки изминат ден.

Отказах да ми се плаща на посещение и въпреки цялата й настойчивост, възприехме средното решение със сума за целия месец. Така или иначе парите бяха много и ме караха да се срамувам, още повече като си помислех, че отделяйки малко повече от свободното си време, получавах в замяна житейски опит. Поне в това бях убедена тогава, когато и времето ми се струваше неизчерпаемо, а и че опитът се придобива чрез приказки. Излъгах се! Но отново не се разкайвам, както съм убедена, че и тя до края не се е разкаяла за нищо.

През онази зима студовете захванаха отрано и ние така и не излязохме на разходка навън. Всеки път я отлагахме за следващия и двете с една и съща непресторена радост, защото така щяхме да седим край чайника и да продължим гмурването назад в живота й оттам където бяхме прекъснали при предишното ми посещение. Хол, трапезария, кабинет, гостна и кухня се изпълваха с несекващите ми въпроси, които помагаха на мисленото ми бродене. Те размотаваха нишката, която ни превеждаше и през най-отдалечените кътчета на музея на нейния живот. Тя неуморен водач, а аз привилегирована посетителка на експонатите.

8.

Кой би могъл да забрави местата, където най-напред е проходил, миризмите, цветовете, звуците… Много време е минало оттогава, казват. Да. Било е много отдавна… Но какво означава времето и как се измерва то?... От изгрев до залез? От война до война? От раждане до смърт?

Навън пред дворната врата напевно преминава гласът на продавача на пасти и сладкиши… баклава с мед, за десетаче, за всеки, който иска… завива зад ъгъла, изгубва се… а след това чаткането от подковите на магаретата натоварени с пясък, чаткат по калдъръма… Подвикванията на керванджиите, които ги бодат с остените, за да изкачат нанагорнището, да стигнат до изкопа за строежа… Само да мръдна и да изляза на стълбищната площадка и ще застана лице в лице с продавачите на кисело мляко с дървените табли върху главата… продавачите на леблебия с дисагите преметнати през рамо; отпред изпечения нахут, а отзад тежестите и кантарчето… водопродавецът да носи вода в менчетата, окачени на извитата кобилица… Ноздрите ми вече вдишват миризмата на канела на салепджията, подправките на ахтарите, ароматичните чайове, които димят в тънките чаши на зелени и червени райета… куру-кафе за петаче и за още едно захар… тежкият аромат от тумбекия в наргилето и миризмата на запечена пастърма от Кесария… В главата ми отеква бълбукането на водата от каменните чешми… и издълбаните върху тях надписи: водата е източник на всичко живо… молитвите на мюезина, извисяващи се над минарето и виковете на екзалтираните вярващи, които се удрят един друг с извитите ножове… Я-Хасан, Я-Хюсейн… воят на  бездомните кучета и запъхтените викове на бекчиите от общинския патрул: янгин вар, янгин вар (пожар, пожар), предупреждаващи за избухналия пожар… тропотът на пожарните команди на тулумбаджиите, бързащи с помпата през рамо… далечната латерна и фонографът през някой осветен прозорец… топовните гърмежи ознаменуващи началото и края на Рамазана, църковните камбанарии в навечерието на празниците и тропарите на клисаря, обикалящ с голобрадите псалтчета из улиците, призовавайки хората на литургия… Времена, извикваше и той на края на всяко псалмопение, времена.  За какви ли времена говореше?

Защо не поизлезете навън, казват. Да вземете глътка чист въздух, да видите свят… От доста време насам не съм виждала свят… Но все още се разхождам из улиците и виждам… Арменци, кюрди, турци, персийци, евреи, араби, левантинци, франги и гърци… Майстори, обработващи дърво, сребро и бакър, занаятчии, които изработват мебели, завивки, юргани, шивачи, които работят с конеца и плата, папукчии със сарашкия нож в ръка, златари, часовникари и бижутери… дюкяни пълни с килими от Белуджистан и Бухара, амбулантни търговци и гостилници, където продават сладкиша “тавук гьоюсю”, мляко, лимонади, дондурма и топли опукани царевични зърна… всички те натъпкани в подобните на лабиринти пасажи на чаршията, на централния пазар, където звучат омесени разноезични говори от четирите краища на света… Зидари от Македония и Мадито, бояджии от Тракия, лодкари от Принцовите острови и рибари от Мраморно море. Амбулантни търговци и търговци на въжета от Кефалония, на зехтин от Митилин и хиоски търговци на цитрусови плодове. Гърци и арменци продавачи на платове и прежди, понтийски търговци на вълна и памук, пекари и едри търговци от Епир, евреи сарафи и наши сънародници търгуващи със зърнени храни от плодородните равнини на Анатолия… Разхождам се и виждам руски мужици поклонници от Йерусалим и мюсюлмани на път за Мека - пъстър рояк живи мъртъвци, а подире им като изоглавена холерата, която час по-скоро ще ги изпрати в обятията на Всевишния….Дървени едноколки с ханъмки облечени в бежови роби и с бели чембери, файтони на чужди посланици и турски магнати с гумени кръгове около колелетата и арабски коне, които ги теглят… Платноходки препълнени с лимони, дини, грозде, товарни кораби със стоки, разтоварвани от кранове, вапори готови да отплават към Мудания, Киос, Миханиона, да пътуват по Черното море до Трапезунд… знамето с белия квадрат на син фон - и този знак за предстоящото отплаване - плющящо върху мачтата.. Параходът “Хиос” отплаващ за Мраморно море и мостовете на Златния рог, които се разтварят, за да излезе от корабостроителницата крайцерът “Явуз”… Ей тъй, само да понеча да изляза и всичко това ще изскочи пред очите ми.

Малко ядете, казват. Слабичка сте. Трябва да си пазите силите… да.  Малко ям. Колкото ми е необходимо. Повече от това ми е излишно… но в устата ми се е запазил вкусът на виното от Мириофито, на сиренето “телемес” от Саранда Еклисиес, на киселото мляко от Силиврия и старопланинския кашкавал… на смокините от Румели Кавак, ягодите от Мегало Ревма, портокалите от Яфа … и тези вкусове и аромати са моята сила. Събирани хапка по хапка, съхранявани глътка по глътка…Кога ли ще се изчерпят?... Сега говоря за тях и ги описвам… Не на онзи, който има слух, за да ме чуе. На себе си ги разказвам и мълчанието ми отговаря. Но кладенецът е толкова неизчерпаем… И настъпват мигове, когато аз се превръщам в мълчание и чувам собствения си глас да ми говори… Тогава задържам дъха си и всичко се завърта вихрено около мен; но това трае кратко колкото едно дихание… Кой ще разбере?... Питат и разпитват, но две-три думи ще се запечатат в ума. Имена изсушени от костния мозък на нещата, които никога не са съзирали. Банални надписи под изплъзващите се образи на един свят, който нахлува и изпълва ума ми… под моите, толкова съкровено мои образи. Каквото имах да видя, съм го видяла до двайсетата си година и досега ми е било достатъчно… Стигнало ми е дотук, ще ми стигне и за по-нататък. Куфарите ми са пълни… и една затворена черна кадифена чантичка, която всеки път щом отворя отвътре отеква сякаш не от този свят гласът на клисаря, отдалечаващ се из сокаците, оповестявайки на висок глас смъртта… молим да почетете изнасянето на тялото й в еди колко си часа …,  а после един друг глас, който разгласява:              

                                               Имаме и пасти „Флора” за Бог да прости

                                               на траурното гости.

Ето ги светът и времето. Само да понеча да прекрача прага и отново ще се изпречат пред мен.

9.

“Родителите й били от стари фанариотски семейства. Майка й била от рода Аргиропулос. Но починала внезапно на трийсет години след силна продължила три дни треска, оставяйки я сираче на възраст, на която границата между въображаемо и реалност все още не е напълно отчетлива. Баща й не пожелал да се ожени повторно - разбира се, той все пак бил с двайсет и пет години по-възрастен от нея. Тази смърт, от една страна, и все по-засилващите се гонения от страна на турците, от друга, ги принудили няколко години по-късно тайно да заминат една нощ, за да се спасят от кошмарите на миналото и настоящето. Оставили подире си дом, мебели, килими и прибори, всичко това разпродадено за няколко лири на един съсед турчин, който предложил услугите си да ги купи заради приятелството им.   

“Аллах е велик, ефенди”, извикал той на баща й в мига когато се сбогувал с него, държейки ключовете от дома му в ръце.

 ”Noblesse oblige”, отвърнал със самообладание старецът без обаче да се обърне да хвърли поглед подире си. Само малко преди да издъхне именно тези думи на турчина щеше да промълви в ухото на дъщеря си вместо някакво друго пожелание, оставяйки я по такъв начин завинаги в недоумение дали в мига когато прекрачваше прага на смъртта пред очите му беше входната врата на онзи дом, която се затваряше, или някоя друга, която се отваряше пред него.

В Истанбул след настойчивостта и съответните спектакли, изнесени от баща й пред разни влиятелни хора, дъщерята бе приета да учи медицина - нали самият той бил лекар. Нали разбираш - единствено дете и той искал да я изучи. Тя била една от първите жени студентки, и то гъркиня, но не успяла да се дипломира. Заминаването се отразило не само на джоба, но и на разсъдъка на възрастния доктор, който освен материалните блага, оставил на брега на Босфора и всичките си прогресивни възгледи. Така в Кавала преди бежанският живот да стопи малкото скътани настрана лири и да разбие общественото му самочувствие, променяйки към по-лошо кръга на евентуалните женихи, се намерила една сватовница и един следобеден чай - както нашия тук сега - оказал се достатъчен, за да бъде наречен задочно за нейн жених синът на заможен търговец на тютюн. Никога след това тя не била съвсем сигурна дали упорството на баща й спрямо учението се дължало на открития му за времето ум или на това, че винаги му се е искало да има син - нещо, което той впрочем не се уморявал да повтаря. Той я бе отгледал без много глезотии и пухени постели, както имал обичая да казва, а със строгостта и изискванията, които родителите предявяват към носителя на семейното фамилно име и бъдещия стопанин на тяхното имане. Това не й се отразило зле. Научила се да не очаква принца и така, когато той пристигнал в образа на елегантното и напомадено денди от Кавала и със самочувствие на желан жених, тя още от първия миг му дала да разбере, че му предстои да измине дълъг път преди да я убеди и тя да постави подписа си под джентълменското споразумение на техните родители. Така или иначе отсъствието на любов й осигурило превъзходство още от първата нощ на брачния им живот и изглежда, че тя го бе запазила и до последната”.

Тя млъкна внезапно сякаш някаква опасна мисъл изведнъж пресече раздиплянето на разказа й. Изправи се, тръгна към прозореца и дръпна завесите. Навън бе започнал да вали сняг. Обърна се и ме погледна.

“Искаш ли да пийнеш нещо?”, попита ме тя, отваряйки шкафа в долната част на библиотеката, който използваше като барче. Кимнах утвърдително и тя поднесе два коняка. Познаваше добре вкусовете ми и така не се наложи да проговарям. Впрочем, аз се страхувах да не би звукът от гласа ми да размие образите от онзи зимен следобед, които като черни птици помрачаваха сега челото й.

“И ние обръщахме по някоя чашка от време на време. От чая преминавахме към “Наполеон”. С изискан вкус до самия край. Усмихвайки се разсеяно, тя задържа за миг във въздуха бутилката “Метакса”, а после се наведе и я постави на мястото й.

“Знаеш ли какво й бе струвало най-скъпо, когато заминали от Истанбул?”, каза ми тя, протягайки чашата към мен. “Може би още повече и от Медицинския факултет? Това, че не могла да вземе със себе си кучето си Акан. В мислите й целият град се бе превърнал в отправна точка за това животно, което естествено бе умряло преди половин век. За нея, обаче, която никога не бе видяла безжизненото му тяло, то още бе живо и заедно с него тя продължаваше самотните си разходки из сокаците и парковете, от площад “Баязид” до крайбрежието на Босфора. Минаваше през касапина Ялмаз да му купи кокали, през ветеринаря Палеологос, който живееше на високото горе в Пера, за ваксините… през гръцките квартали Татаула, Влагá, Кондоскали, всички имена на улиците, лицата и кварталите се бяха изличили от паметта й с изключение на онези, които бяха вързани за червената каишка на Акан и редувайки се, следваха всекидневните му маршрути. Така пред мен дефилираха образите на един окончателно изчезнал за нея и приказен за мен свят; но и за двете ни по-жив от онзи, който връхлиташе върху залостените кепенци на къщата”.

Тя отново седна във фотьойла, разклащайки леко чашата.

10.

Днес се забавлявах от сърце. Слушай само. Скалъпих една история. Как баща ми като лекар имал толкова добра репутация, казват, че клиентелата му лека-полека се умножила сред кръговете на висшите сановници при Високата Порта. И така, един ден го повикали да прегледа сина на Великия везир, който бил болен … изгарял от треска … бил покрит с червени петна и страдал от болки в бъбреците и главата. Около болничното легло на детето пребледнели турските лекари били прострели разноцветните си килимчета и се молели на колене обърнати към Мека. Навъсеността на везира не оставяла мегдан за надежди. На всички било известно какво щяло да последва смъртта на момчето… Четиринайсет дни се борил баща ми с петнистия тиф и на петнайсетия болестта отстъпила. Внимавай сега!... Вика го при себе си преливащ от радоствезирът, целува му ръката и понечва да му даде пунгия пълна със златни грошове. Баща миго възпира с движение на целунатата ръка и му казва:

- Детето ти ще оживее. Дай и ти шанс на моето дете да се изучи да стане лекар.  

Чуваш ли?.... Не взел грошовете. Кой? Той! Да, не взел грошовете. Единственото, което поискал било да бъда приета за студентка по медицина….  За мен го направил; и самият султан Мехмед VI подписал фермана. Така се самопровъзгласих за първата студентка гъркиня в Истанбулския университет, първата жена в Имперската школа по гражданска медицина и фармация! Нали звучеше добре?... Пък и не беше съвсем лъжа… Толкова книги изчетох; всички негови трудове. От малка бях много запалена. Играех си със стетоскопа и с помпичката за клизма. Слагах и вендузи на куклите си с металната чашка за сервиране на варени яйца. По-късно нещата станаха по-сериозни. Бацилите, микробите, спирохетите и хламидиите се превърнаха в спътници на юношеските ми години. Научих наизуст симптомите на всяка болест - правилното диагностициране, имаше обичая да казва той, е алфата и омегата на медицината - а и умеех да предпиша съответното лечение. Той се правеше на болен и ми казваше какво усещал, а аз - лекуващият лекар - трябваше да отгатна правилно. Устройваше ми и капани. Мислеше, че продължавах да си играя. …Че си играехме заедно... Често пъти му мерех кръвното, а когато се разболя от ревматизъм, аз му слагах инжекциите… Колкото книги взе със себе си на тръгване, все още ги пазя тук. Не липсва нито една…. Това го бе грижа да спаси. Нито една ваза, един килим; нито портрета й. Нищо…Само нещата от първа необходимост, и тъпчеше ли книги по куфарите. Изхвърляше дрехите навън и трупаше прашасала хартия…. Тук държа всичко. Пълно с подчертавания и бележки в полетата. С черен молив неговите, трудно четими, изтрити, с червено мастило - моите… И не само това. И още други книги купени оттук. Медицински издания и университетски трудове. В областта, която ме интересуваше, в моята сфера… Имам си знанията и затова дипломата никога не ми е липсвала. Че за какво ли ми е притрябвала? Никога не съм искала да се впусна да лекувам хорицата. От моите си потребности имах нужда… Не го ли видях и него дето от толкова години лекуваше другите… Какво успя да постигне когато удари съдбовния час? Приседна немощно и я гледаше как гасне. Като восъчна свещ. Как се топи… Само й забърсваше потта с една подгизнала кърпичка. Попиваше с одеколон слепоочията й.  Цялата къща миришеше на изветрял лимон… Не беше необходима диплома с восъчни печати и ленти, за да правиш това. Запратих я право в лицето му в деня когато бе скрепен годежът… Не си спомням как стана дума… Счепкахме се и му го казах… Замръзна на място като солен стълб. Не посмя и гък да каже. Само ме изгледа продължително… Не разгневено; гледаше ме печално, защото знаеше. И тогава и аз разбрах, че го бях победила. Щеше да бъде неговата воля, но аз бях победителят и двамата добре знаехме това… Докато беше жив, нито за миг нямаше да му позволя да забрави… Очите ми - огледала, вътре в които се стичаше потта й. Безспир. Пред мен вече не стоеше важният цариградски доктор…- Голямата клечка! Я, не ме разсмивайте! Само мен бе успял да заблуди. И нея, която му стискаше ръката… Пред мен стоеше едно съсухрено човече, една състарена отломка… Търсеше за какво да се залови. За какво ли? Спасявай сега сам себе си, будала доктор!... Затова побърза да я последва. За да се спаси от огледалата… По-добре така. Тъй като не бих могла да го взема със себе си в Атина, да ме гледа в очите всеки божи ден и да свежда поглед. Щях да се изям отвътре, ако знаех, че се разтъпква по кея и си пие кротко кафенцето, докато тя… Не, оставих го на сигурно място. В Кавала. На място злачно и прохладно. На метър и половина под земята… Посетих го на следващата година, когато погребаха свекър ми… Беше си все там на същото място… Оттогава не съм ходила. Какво да ходя да диря там?... Завинаги ще си остане там. Там където заслужава. Далеч от нея и далеч от мен, посред чуждите гробове… А си правеше устатаза Балукли, та да бъдел по-близо до патриарсите!

А после се появи онзи другият, дипломираният! От Атинския фармацевтичен факултет. Голяма работа! Който щом съзреше малко кръвчица, пребледняваше като платно и побеляваше като хасе. Да разбърква прахчета и киселини го биваше… И за още нещо… Когато за пръв път ги завели в моргата, припаднал, ми каза. Останалите пъти неизменно повръщал. Коскоджа ми ти мъжага. И хубавеляк на всичкото отгоре. Но за какво ти е притрябвал такъв? Сякаш не ми стигаше… Стой си, малки ми помощник-аптекарю в магазинчето и си играй с шишенцата си. Там всичко е чисто и подредено. Стой си и чакай да мине времето, та да идеш да почукаш малко табла с компанията. Да смениш обстановката. Стой си в стерилизираната стаичка, щом като не издържаш, и зяпай разноцветните хапчета, защото тук вътре животът си има свой пулс. Сърцето, което тупти също е пълно с кръв, има опасност да се опръскаш, да ми припаднеш… И когато спре, то пак продължава да е пълно…

Но историята със сина на Везира има успех. Дума да няма… Оправи ми настроението. Тя попиваше думите ми като сюнгер и се размечта за Ориента. Пълна загадъчност и екзотика. Минарета, султани, полумесеци, червени фесове, персийски килими и жълтици.

Днес много се забавлявах.

                Превод от гръцки: Здравка Михайлова

 

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus