Галерия

1

Спортният журналист Костас Калифопулос работи за вестниците “Neue Zurcher Zeitung” и “Катимерини” и е член на Асоциацията на чуждестранните кореспонденти в Гърция и на Гръцкия клуб на авторите на криминална литература. Автор е на няколко есеистични книги, преди да се отдаде на възкръсването на позабравения жанр roman noir. “Кафене Лукач” излиза през 2008. Преведен е на български от Здравка Михайлова и издаден през 2013 от издателство “Фондация за българска литература”.

Из улиците на Пеща

          Класически автори и поети от деветнайсети век, но най-вече значими мислители и социолози, уловили овреме облика и усещането на големия град, са на мнение, че всяко блуждаене в един мегаполис е подобно на това да прекосяваш лес. Отначало всичко ти изглежда познато и светло. Наслаждаваш се на даровете на природата, извиквайки в ума си романтичните поети и художници, или още повече Торо[1]1, крачиш уверено по очертаните пътеки, внимаваш за разни указателни табели, забелязваш познати и непознати дървета, дори да не си любител на природата, изучаваш пейзажа, може би присядаш на някоя пейка или влизаш в колиба, скована от дървесни стволове, а ако имаш късмет, можеш да нахраниш някоя катеричка или да се полюбуваш на някой елен, дори може би ще се озовеш в някоя светла просека или до някое поточе. Имаш усещането, че запазваш способността си да се ориентираш спрямо главния път, но колкото повече навлизаш във вътрешността й с предпазливи крачки, колкото повече пейзажът помръква от сенките на дърветата, които все повече се сгъстяват, толкова повече те обзема и неусетна тревожност да не се загубиш.

           Нещо подобно се случва и когато скиташ из един град, дори когато си с впечатлението, че го познаваш. Носиш мислено в ума си неговата карта в груби линии, често слизаш в центъра, където лицата ти се струват по-близки, по-всекидневни, поставяш знаци, за да не се объркаш, наблюдаваш гъстотата или рехавостта на строителните карета, фасадите на сградите, витрините на магазините, физиономиите в тълпата, четеш имената на улиците по кръстовищата, спускаш се и се изкачваш във входовете към метрото, влизаш и излизаш от пасажите, докато светлината се редува със сенките, отброяваш крачките си, сякаш играеш на дама върху картата на града, и дори когато имаш усещането, че временно си изгубил посоката си се надяваш, че някъде лабиринтът ще има белег за изхода от него (когато си изгубил всякаква надежда да срещнеш Ариадна), освен ако не става дума за касба или за град като онзи в прекрасния, нов  свят[2].

             В моя случай, нещата бяха малко по-различни. Докато моят град беше или първоначално ми се струваше, познат, изведнъж след срещата ми в кафене Lukács и случката на Budakeszi utca, започна да добива несвойствено измерение, което нямаше връзка със сградите му или с някои тайни пасажи, а преди всичко със събитията от последните дни, със сенките на лицата и нещата. Лицето на онази жена продължаваше да ме съпътства по време на моето бродене. Денят, в който я срещнах в сладкарницата, домът й, миговете, които прекарахме заедно, с такъв заряд, но и толкова мимолетни, а след това тълпата пред входа на кооперацията и по-късно тази пред Kis Gerbeaud, запознаването ми с полицая, бележката без подпис, двете убийства, всички те се бяха погрижили да променят нагласата и настроението ми, без да зная как трябваше да реагирам. Макар че можех да опростя нещата, с други думи да взема нощния влак за Германия, една морална дилема изглежда продължаваше да ме занимава: смятах, че ако замина от Будапеща, нещо за което никой не би могъл да ме упрекне, (в края на краищата бях непричастен, нищо неподозиращ и едновременно с това извън всякакво подозрение относно всичко случило се през тези дни, а имах и съгласието на инспектора), щеше да бъде сякаш слагах оръжие и щях да се отнеса непочтително към паметта на тази жена, която ми бе дарила незабравимо преживяване не само със силната си еротичност, която ме грабна и ме завъртя във вихър като вестник повлечен от вятъра по улиците, а най-вече като отплата за онази мелодия на щастието[3], която тя ми бе подарила в дома си, връщайки ме обратно в моето детство, което неизменно и с прекомерно старание се грижех да запазя, доколкото ми позволяваха годините, които минаваха, условията и прозата на ежедневието.

         Опитах се да събера мислите си, за да ги сложа в ред и да премисля възможностите, които се отваряха пред мен, но не знаех нито къде, нито кое бе началото на нишката. В ума ми започна да се избистря един tangram[4], чиято форма дори не можех ясно да различа, камо ли късчетата от които се състоеше: черен, мрачен, компактен, неопределим.

         Струваше ми се, че някакви лица се криеха зад някакви други или някои техни места в пъзела по начало бяха заблуждаващи, в една криптична, почти дяволска подредба, която не ми подсказваше и с най-малкък знак откъде да започна. Продължавах да прекосявам булевардите и улиците на Пеща (правеха ми впечатление множеството сутерени, предимно барове и малки гостилници), понякога чувствайки се ориентиран в една позната среда, доколкото може да бъде познат един град, който си посещавал по друго време, а след това се залутвах из тесните улички и вътрешни дворове (напомниха ми за Берлин), друг път се озовавах в градинки с шахматисти на открито и хлапета, които ритаха топка тичайки напред-назад из пасажите, зяпах кафенетата, витрините на книжарниците и гравюрите в антикварните магазини, олющените фасади на старите сгради, опитвайки се от една страна да си припомня някогашните си стъпки и да открия някои отчетливи - доколкото бе възможно - промени, но и сходства, а от друга страна да се разсея, макар и временно, от инцидента, който ме бе погълнал.        

             X. Един първи (почти) осветляващ разговор

             Два дни по-късно се озовах отново в познатия ми вече кабинет на д-р Лукач. Този път той ми се стори още по-празен, а самият той ми се видя по-формален, по-замислен и при всички случаи по-сдържан. Очевидно бремето на двете убийства имаше значително въздействие върху нашия разговор, но вероятно имаше и нещо друго (може би документът, който му бе  предаден при предишната ни среща?), което той прикриваше с професионална доблест. Направи ми впечатление, че върху бюрото му вместо обемисти служебни папки и документи, освен препълнения с угарки пепелник, имаше само една книга, която той ми подаде, питайки ме дали съм я чел.

           Беше издание на „Досието Одеса”[5] от Фредерик Форсайт, трилър на тема военнопрестъпника Едуард Рошман[6] и мрежата около него, който бях чел преди години, макар че единственото, което смътно си спомнях бяха маршрутите на героя, който прекосяваше Германия със спортния си автомобил.

           „Ще ви разкажа с няколко думи историята на жертвата. По отношение на втората жертва все още сме в неведение. Причината поради която ви попитах дали книгата ви е известна не е литературна, при все че ми е известна вашата склонност към четене. В известен смисъл съществуват определени общи препратки към нашия казус, поне доколкото сочат първите данни и веднага ще ви поясня какво имам предвид.

          Както може би знаете, ODESSA произлиза от инициалите на думите Organisation Der Ehemaligen SS-Angehörigen и е авторова измислица. При все това тя ни препраща към съществуващи мрежи, улеснявали военнопрестъпници като Менгеле и Айхман при бягството им през 1945-та в чужбина.

          Сега що се отнася до жертвата: била е на шейсет и една години, казвала се е Ержибет Хорват, работила е известно време в Операта, изпълнявайки второстепенни, предимно оперетни роли. Произходът й е бил от историческа и аристократична фамилия – от рода Мартинович, на якобинец, водач на унгарската Реформация през осемнайсети век, осъден на смърт във Виена. По майчина линия има еврейски корени. Според една от версиите, чичото на жертвата, дипломатическо аташе в множество посолства преди войната – Белград, Атина, Истанбул, (припомних си „Аферата Цицерон” с невъзможния за разчитане подпис), е сътрудничил тясно с Джорджо Перласка[7], италианец спасил много евреи до влизането на съветската армия в Будапеща. Да речем, че е бил нещо като унгарския Шиндлер[8]. Един демонично изобретателен италиански търговец, предприемач, представител, дори е служил като дипломат, спасявайки заедно с Валенберг – Раул Валенберг? Шведски търговец? Говори ли ви нещо това име? – хиляди евреи от Аушвиц, успявайки в крайна сметка да ги изпрати в Португалия. През 1956-та взима участие в унгарските събития, разбира се, известно време е бил сътрудник на Дьорд Лукач (дали пък посвещението в книгата не беше от него?), а след смазване на въстанието е принуден да замине за Виена. Връща се в края на седемдесетте, когато мерките срещу противниците на народната демокрация са донякъде охлабени. Във всеки случай през последните години тя е водила уединено съществуване в тесен семеен и приятелски кръг, който изглежда непрестанно се е стеснявал.

         „Полицейското й досие е престанало да бъде актуализирано оттогава. Във всеки случай допускаме, че вашата среща не е била толкова случайна, колкото ви се е сторило.”

         Кимнах в съгласие с неловка усмивка, макар че непосредствено след това се почувствах зле само при мисълта, че и двамата може да намеквахме за едно и също нещо.

         Той сякаш прочете мислите ми и ми предложи цигара, допълвайки, че полицията, още по-малко пък лично той, сега вече (стори ми се наблегна на тези думи) не се интересуват от ничий личен живот, доколкото той не се отнася или не улеснява техните разследвания.

        Направи ми впечатление речникът, който използваше по определени парещи въпроси, които понякога звучаха помпозно, а и тонът на гласа му, когато споменаваше разни ситуации, за които преди това се бе изказвал с други думи или бяха изричани с различна окраска. И той изглеждаше повлиян от промените или поне имаше вид сякаш ги приемаше със служебна съвестност, държейки се на дистанция от миналото, но и с безразличие към близкото бъдеще.

          „Успокойте се, естествено нямах предвид нещо, което би я принизило. Интересният въпрос, натам е насочено и нашето разследване, е друг. Жертвата, а това очевидно вие не можете да знаете, между другото е била сътрудник на Симон Визентал[9] и близка приятелка на Ели Визел[10].

          „Наистина, занимавал ли ви е някога този въпрос, от теоретичен интерес или поне от любопитство, как се обяснява този натрапчивост на евреите да имат имена, които са препратка към природата, цветята, а в нашия случай, към ливада или равнина? Блументал, Лилиентал, Розентал[11] – сигурно майка ви има някой скъп сервиз от прочутата търговска марка - Визентал, Визенгрунд, попита ме направо той с известна доза флегматичен хумор, прекъсвайки мислите ми.

            „Също така предполагам, че не знаете много за депортирането на унгарсите евреи. Вероятно само сте чувал за режима на Хорти[12] и разрушенията предизвикани от него в моята страна, повличайки и Будапеща, която бе буквално сравнена със земята през последните месеци на войната. Фактът, че и вие сте се занимавал с подобна тема, както ми казахте и доколкото ми е известно, макар тя да не е придобила трагичните измерения на геноцида над евреите, може би ще улесни нашия разговор.

          И така, съгласно нашите сведения, но и според по-стари публикации в унгарския печат, жертвата е била по следите на Алоис Брунер[13], който, както сигурно знаете, има връзка и с вашата страна, тъй като е бил отговорен за ликвидирането на евреите във вашата родина, само че не си спомням в кой град, а също така е била отдадена на борбата за осъждането на Курт Бехер[14], който, въпреки неговата дейност срещу евреите в моята страна и въобще обремененото му минало, след войната е успял да се разгърне като преуспял бизнесмен. Нали виждате, системата, дори бих казал всяка система (и тук той отново натърти и двете думи), в последна сметка възнаграждава и най-отвратителния престъпник, стига той да й е верен, да сътрудничи и да й носи дивиденти, както изглежда. Според други сведения обаче, които във всеки случай все още не сме успели да проверим, знаете, както в Съветския съюз, така и американците все още държат затворени голяма част от архивите попаднали в техни ръце, хората на Рошман трябва да са поддържали контакти с гореспоменатите дори след смъртта му.

        Дотук - добре, nicht wahr[15]? Но случаят се заплита още повече при евентуалността, макар все още да нямаме никакво потвърждение от нашите тайни служби, жертвата да е била по следите на един още по-опасен военнопрестъпник – Ариберт Хайм[16], известен като „Doktor Tod”[17],  действал в Маутхаузен и Бухенвалд, факт, който още повече усложнява нещата. Неговият случай е още по-заплетен, а най-лошото е, че разполагаме с оскъдни данни по отношение на сродни казуси. Във всеки случай ние сме в готовност и очакваме следващия ход, следващата грешка, следващата жертва, честно казано - не знам. Впрочем, както казваше и моят прочут съименник, „животът се състои в това, че междувременно винаги нещо се случва, възниква някакво препятствие. Стига да имаш късмет да успееш да го преживееш. И, преди всичко, да си го спомняш, дори когато годините са минали”. Не забравяйте това, kedves báratom!”[18]

         Докато разговорът ни се въртеше около темата за военнопрестъпниците и местата на мъченичество (Брунер, Бехер, Росман, Хаим; Бухенвалд, Маутхаузен, Берген-Белзен; имената кръжаха в лудешки хоровод над главата ми; мрачни лица, мъже с бръснати глави и очила с кръгли рамки или с есесовски униформи, разговарящи сред идилични пейзажи за Endlösung[19]; концентрационни лагери, лекари, над които тегнат обвинения в експериментиране с човешки същества с научни изтезания и които или са успели ловко да се измъкнат от преследвачите си, или са живели нормален живот под друга самоличност в Европа или Латинска Америка, в скривалища и влажни подземия, уредени като бункери или помещения за разпит, черно-бели картини, които познавах от историческите документални филми; съдбата на евреите в Унгария и в моята страна, гетата, натоварените вагони, телените мрежи, наблюдателните кули с прожекторите и картечниците, продълговатите дървени бараки, машини за изтребление с извратена изобретателност, звуците на цигулка от газовите камери, масовите гробове, съюзниците, които ги разкопават, Германия в развалини, „Черният Ангел на Историята”), все повече придобиваше формата на кошмарен исторически семинар, напомняйки ми за студентските години или пък връщайки ме към една печална действителност, с която се бях срещал чрез подобни истории, но със съвършено различен произход и завършек, покрай съдбата на политемигрантите по време на  Гражданската война в моята страна. Само че на мястото на някои твърдоглави партийни кадри и разни догматични бюрократи съществуваха индивиди, които носеха отговорност за военни престъпления и масови убийства в концентрационни лагери и крематориуми, разпръснати из цяла Европа, в най-мрачния може би период от нейната история. Онова, което знаех от книгите, сега започна да придобива заплашителни измерения, като огромна сянка, която пълзи бавно нагоре по стената на улица без изход.

          Докато полицаят ми говореше, умът ми се опитваше да свърже някои първи сглобки, по-скоро пораждайки въпроси във връзка с ролята на жертвата, въпреки честните усилия на Dr. Lukács да хвърли светлина върху миналото. Трябваше да установим онези дадености, свързващи историческото минало с биографията на жертвата, така че да проумеем мотивите на убийството, тоест да стигнем до извършителя. От пъзела липсваха доста късчета, едни разпръснати, а други тъмни, на инспектора му липсваха предположения и данни, а от моя страна желание да се замесвам в един случай, който ме връщаше по най-неприятния начин към въпроса и обстановката, които бях преживял през годината прекарана от мен като стипендиант. И то по начин опасен, съдейки по последното развитие на събитията, което признавам предизвика у мен страх - макар и незабележим - пред евентуалността да съм станал мишена за тези тъмни сили, с които дори тайните служби не можеха от толкова години да се справят с пълен успех.

           Поисках от полицая да ми позволи да си взема довиждане, обещавайки, че ще се свържа с него възможно най-скоро. Върнах се в хотела, тревожен, объркан и безпомощен. Влизайки в стаята, видях, че книгата бе изчезнала от възглавницата. Нещата започнаха да изглеждат заплашителни.

             XI. Bellaria

             Незабавно позвънях на полицая от хотелското лоби. Някакъв негов подчинен ми даде да разбера - този път на поносим английски - че той е излязъл навън, но ще се върне по някое време през деня. Оставих името си с молба да ме потърси в хотела, а още по-добре, ако можеше да се срещне с мен там. Не можех да си намеря място в стаята или пък може би самият град бе този, който като огромна зала с бавно плъзгащи се навътре стени, ограничаваше пространството и движенията ми, показвайки ми по своя си начин, че не трябва да се занимавам с въпроси, които не ме засягаха и съветвайки ме дискретно, но без недоразумения, да поема по пътя на обратно? Помислих си дали да не се разходя до Városliget[20] и околностите, опитвайки да разсея тревогата си, доколкото бе възможно при настоящите обстоятелства.  

             Стигайки отсреща, от страната на парка, усетих че сякаш някой ме следеше. Продължих да крача, изчаквайки да намеря подходящо място, което щеше да ми даде възможността да проверя дали подозренията ми бяха верни. В подобни случаи винаги помага едно кратко поспиране (навеждаш се да вържеш връзките на обувките си) или някой вход към вътрешен двор (шмугваш се в някоя от сградите), един павильон (преструваш се, че четеш вестниците или че купуваш нещо), а още по-добре някоя витрина на магазин (в отражението й можеш да виждаш зад себе си), места, които напълно отсъстваха от околния декор. Помислих си, че щеше да бъде по-благоразумно да се упътя към центъра. Ако наистина някой ме следеше, щеше да бъде по-лесно и да го изясня, но и да успея да се изплъзна, или прибягвайки до някоя оживено място, или поне като се смеся с навалицата.

            Излизайки на Dózsa György utca[21] чух гуми да изсвистяват по асфалта и едновременно с това два (или три?) пъти един познат звук, сякаш от спукана гума от ауспух на мотор. Не сварих да се обърна назад и бегло видях един автомобил да набира скорост, като едновременно с това чух внезапно изстенване и тъп удар (не можах да различа кое предхождаше кое). Буквално бях загубил ума и дума. За стотни от секундата и както първоначално вървях, а след това се обърнах назад да видя какво точно се беше случило (или, може би, се бе случило в обратен ред?), автомобилът вече бе изчезнал по широкия празен булевард, а един човек лежеше паднал до тротоара недалеч от мен. Завтекох се към него и в същия миг видях някакви минувачи, които викаха и жестикулираха развълнувано от отсрещния тротоар. Приближих се и видях петна от кръв върху сакото му, върху плешките, край ребрата и хълбока му. 

           Жертвата бе паднала по очи и дишаше трудно. Опитах се със самообладанието, с което все още разполагах, (от времената на студентските вълнения в моята страна не бях виждал ранен от куршум човек, потънал в кръв на улицата) да обърна внимателно тялото му по гръб. Съблякох сакото си, сгънах го набързо и внимателно го подпъхнах под главата му като възглавница. Беше по-скоро възрастен мъж с издължено лице и голям нос, подобен на арменски, имаше дълбоки бръчки по лицето и бели мустачки. Малко преди минувачите да се приближат към нас от отсрещния тротоар и докато си разменяхме неловки и тревожни погледи, той прошепна накъсано на срички два-три пъти „Bel-la-ria”, а дишането му ставаше все по-трудно. В същия миг над нас се наведоха някакви хора, а други говореха на жертвата и ме разпитваха да разберат какво се бе случило. „Ném tudom, ném ertem”[22], повтарях аз непрекъснато, говорейки на смесица от английски и немски („shot down, ném ertem, erschossen”)[23], придържайки без да изпускам главата му, докато различавах единствено думата rendőrség, тоест „полиция”.

          Суматохата не трая дълго, противно на онова, което бих си представил при подобни ситуации и в условия на свърхнапрежение, тъй като не след дълго пристигна патрулна кола и кръгът бавно-бавно започна да се разрежда Полицаите повикаха линейка, един от тях за щастие можа да се разбере с мен на немски,  жертвата изглежда бе изгубила съзнание (така ли ми се бе сторило или не исках да си помисля фаталното?), малко по-късно пристигна и линейката, аз облякох отново сакото си, давайки данните си на полицая, показвайки журналистическата си карта заедно с картичката на полицейския инспектор, като му казах непременно да се свърже с него.

          Поискаха да ги последвам, но странно, не ме вкараха в патрулната кола, както са опасявах. Един от тях седна на мястото до шофьорското и започна да говори по уоки-токито. Изминаха няколко минути, които ми се сториха като часове, от другата страна на приемника се чу някой да отговаря, но изкривяването на звука от честотата остави у мен съмнения дали това бе полицейският инспектор; те разговаряха още известно време по безжичния предавател, размениха си погледи и мнения, и след това ме пуснаха,  напомняйки ми във всеки случай да не напускам града, нещо, което неочаквано ме стресна, но и ми даде чувство на временно облекчение, без разбира се да ме отърве от образите, които се бяха раздиплили като на филмова лента и най-вече сцената на застрелването.

           В ума ми се въртеше думата Bellaria заедно с изражението на лицето на жертвата, която ту притваряше очи, ту се опитваше да ги отвори широко, докато дишаше със затруднение.

           Каква връзка би могъл да има с този случай един исторически киносалон във Виена, където се прожектираха филми от периода между двете войни и където обикновено ходеха хора от третата възраст, и кой бе онзи, който малко преди това ме следваше по петите, а след това бе станал жертва на опит за убийство на едно от най-оживените места в града? През ум ми мина една мисъл, която ако първоначално ме успокои, малко след това предизвика у мен страх: очевидно извършителите бяха взели на прицел този човек, но какво би им попречило рано или късно да стигнат до мен?  

           Върнах се в хотела. От кабинета на полицейския инспектор нямаше никаква реакция. Качих се право в стаята си, а думите Bellaria и Виена  продължаваха да дълбаят в мозъка ми. 

           При други обстоятелства едно посещение в града на „Третия човек” (колко ли пъти бях гледал този филм и колко ли пъти бях чел книгата?) би било приятна пауза по време на една отпуска, или още по-добре, правилна дестинация за ваканция, не непременно коледна, както повелява туристическата традиция на Виена. В моя случай това би било една ще по-непредвидена спирка, спирка в една странна история, в която се бях озовал като участник съвсем случайно (или съдбовно?), като статист във външни снимки на филм, за които той не знае почти нищо.       

           XII. Wien, Wien, nur du allein[24]

           На следващия ден и след като, странно как, нямах никакви новини от службата на Dr. Lukács оставих на рецепцията бележка за полицейския инспектор с молба да бъде уведомен незабавно и да я получи максимално бързо (описвах набързо, почти в телеграфен стил, случилото се, обяснявайки и причините за прибързаното ми отпътуване), и слязох към гарата. Взех обедния влак за Виена, с „Игра с риска” от Ерик Амблър, която купих в книжарницата на гарата, в раницата ми. Този маршрут не предлага голямо разнообразие на пътника. В ранния следобед се озовах във Виена. Отидох направо в един малък пансион на Пратера, където отново преди много години бях нощувал. Щом започна да се свечерява, хванах транспорт за града. По пътя си спомних едно-две кафенета, които знаех от предишни мои посещения, но и от съответни издания за историческите кафенета на Виена, за които някога бях писал във вестника. 

          От спирката на която слязох продължих пеш до Museumstrasse[25]. Малко по-надолу различих изящната козирка на Bellaria. Приближих се към входа и видях на витрината, че дават „Барон Мюнхаузен” (съвпадение, което ме развълнува, тъй като извика отново, макар и мимолетно, образа й, тъй като книгата с неговите приключения бе една от онези, които бях видял на лавицата в библиотеката й), режисиран от Йозеф фон Барки, с Ханс Алберс  и Кете Хак в главните роли. Запалих цигара, позяпах известно време снимките с кадри от филма и - на отсрещната витрина ”предстоящите прожекции”, където щеше да бъде прожектиран La Habanera със Зара Леандер[26], последната мелодрама на Детлеф Зирк[27] преди да напусне Германия и да започне в Америка нова кариера като Дъглас Сърк, докато, вътре на касата възрастна виенчанка решаваше кръстословица. Купих си билет и зачаках започването на прожекцията. В залата сигурно нямаше повече от десетина зрители, повечето както и очаквах, в напреднала възраст. На големия екран се появи Ханс Алберс, който ми намигна от един огромен портрет в рамка на барон Мюнхаузен, сякаш ми казваше, почти напевно, с басовия си глас, ”не се страхувай, всичко е игра, като приказка” или сякаш искаше да ми напомни, че той е преминал през по-трудни ситуации и въпреки това накрая е успял. Оставих се на вихъра на един танц под звуците на бароков оркестър, в който преобладаваха мъже в хусарски униформи и жени с бели перуки в тон с тоалетите им и с изкуствени бенки по бузите. Сцената в която Ханс Алберс намира на стълбите на вилата ешарпа на партньорката си, с който малко по-късно покрива една статуетка върху парапета на стълбището, ме разсея и ми вдъхна нотка на временен оптимизъм, напомняйки ми нещо от собствената ми история. След около час и половина се появиха надписите в края на филма и салонът отново бе облян в светлина.

          Излизайки на изхода, госпожата на касата почука по стъклото на гишето, давайки ми знак да се приближа. ”Някакъв господин остави това за вас”, каза ми тя с характерен австрийски акцент, подавайки ми обемист плик с формат Α4.  Каза и нещо друго, този път на виенски диалект, който естествено не можах да разбера (стори ми се сякаш негодуваше срещу мисията си), докато й благодарях, докато поемах плика в ръце (едва по-късно се озадачих как би могла да ме разпознае като вероятния получател на плика). Сложих го в раницата си, нямайки търпение да го отворя в пансиона. Поех по обратния път, крачейки за малко по празните улици сред декора на Hofburg[28]. Замислен върху събитията, които се развиваха като сценарий на трилър, и любопитен относно онова, което вероятно се криеше или разкриваше в плика, който държах в чантата си, изпълнен с въпроси, които колкото и просто да звучаха, се открояваха с подчертано мрачен контур. Фаталната среща в кафето, еротичното опиянение, писмото… Писмото! В онзи момент си помислих, че не бях изяснил какво пишеше в стихотворението, което тя в известен смисъл ми бе посветила („сигурна съм, че ще намерите някой да ви го преведе…„) и в което, както отново го извиках в ума си, си припомних, че някои стихове - окончателно погребани в книгата, която бях убеден, че никога отново нямаше да намеря - бяха подчертани.

         Взех влака към Пратера. Във вагона един пътник с шапка и шлифер, стоеше близо до вратата зад широко разтворен вестник „Standard„[29] (тази картина ми напомни съответната сцена от филма „Американския приятел„).  Не зная защо, но несъзнателно отворих раницата си, за да се уверя, че пликът бе на мястото си.

            XIII. Примката се затяга, границите се размиват          

             Щом ме видя, подавайки ми ключа, служителят на рецепцията ме попита дали ще остана и следващата нощ или искам вече да ми приготви сметката. Отговорих му утвърдително и изчаках да напише фактурата, а междувременно ми се стори, че някой се качва по стълбите.

           Малко след това влязох в стаята си и запалих лампата. Преди още да бях успял да сваля раницата от гърба си усетих удар по главата от тежък предмет. Когато що-годе се свестих, все още бях на пода и усещах цицина – която колкото повече опипвах, толкова повече ме болеше, така че с мъка сдържах сълзите си. Срещу мен седнал на стола, преметнал крак върху крак, седеше един мъж. Отначало го виждах размазано (както в съответните кадри с нефокусиран обектив, които предават усещането за шок след припадъка), докато опипвах непрекъснато подутината, както когато бях дете непрестанно търках бузата си след някой шамар отвъртян от майка ми.

           Беше рус, със сини (или може би сиви?) очи, около трийсетгодишен. Облечен в шлифер, сив костюм, с бяла риза, без вратовръзка; би могъл да бъде дипломатическо аташе, висш фирмен кадър, но и обикновен cleanser[30] като онези, които показваха в старите криминални филми. Би могъл обаче да бъде и спътникът ми от влака.

           В ръката си, отпусната в скута над кръстосаните му крака, държеше пистолет, а в другата плика. Гледаше ме безизразно в очакване да дойда на себе си. След това заговори на немски, но с онова носово, почти смешно френско произношение, което окръгля „r”-тата, пропуска „h”-тата и превръща всички думи в силно ударени, правейки успоредно с това някакви, донякъде комични гримаси, сякаш полагаше особено усилие да формулира мислите си или да произнесе някои думи на немски, и ако главата не ме болеше, с мъка бих се сдържал да не се разсмея. Обаче думите и спокойствието му говореха за професионалист (с ръце на пианист, както си спомних по-късно), който умееше да върши точно работата си, с абсолютен контрол над пространството и ситуацията. „Вие притежавахте нещо, с което от край време за нас представлява интерес да се сдобием”, бяха първите думи, които чух в замайването си. „И ето на, че вече се сдобихме с него”, продължи той, повдигайки леко плика от бедрото си. „Вярвайте ми, няма абсолютно никаква причина да узнавате съдържанието му, нито пък да продължавате да се бъркате в работи, които не ви засягат. Вие журналистите имате склонност към съчиняването на истории и често пъти ви харесва да си играете на детективи. А ние гледаме работа и интересите си. Бих ви посъветвал абсолютно същото да направите и вие. Върнете се във вашата страна и забравете този неприятен - най-вече за вас - случай, от който уверявам ви, нямате никаква, ама никаква полза. Напротив, може да ви навреди повече от болката, която все още изпитвате от подутината на главата ви. Преспокойно можех да съм ви убил, ако беше необходимо, или с един по-брутален удар, или сега с един куршум, но ние не сме коравосърдечни убийци, за каквито ни смятате или, за да го кажа по-различно, когато интересите ни не са непосредствено заплашени, не прибягваме до насилие, а впрочем, и не обичаме публичността. Затова и отново ви съветвам да се върнете колкото е възможно по-скоро във вашата страна. Хванете първия влак за Будапеща, или още по-добре, върнете се със следващия полет във вашата родина. Това е вашият последен шанс и би било благоразумно и целесъобразно да се възползвате от него по подходящ начин. Забравете какво сте видели и какво сте чули. Казвам ви, събитията са толкова главоломни, че тези истории не интересуват вече никого, повярвайте ме. Когато стигнете до Будапеща, ще разберете какво имам предвид. Bonnuit mon-sieur et… güte Reise!”[31] 

          Той стана от стола, прибра пистолета в кобура от вътрешната страна на сакото си, взе плика под мишница, погледна ме за последен път, доближавайки  показалеца си до слепоочието подобно на козируване (или, да не би, като намек да внимавам за в бъдеще?), из затвори вратата след себе си. Надигнах се с мъка, отидох до малкия хладилник и извадих формичката за лед, веднага я допрях до цицината и легнах в леглото. Лека-полека ледът ми донесе облекчение, докато найлоновата му торбичка бавно се разтичаше по слепоочието и покрай ухото ми, сякаш ме обливаше студена пот. Разбрах, че това беше и краят на пътя. Посетителят ми знаеше какво говореше и, най-вече, какво имаше предвид и какво искаше.

          Нощта не можа да ми донесе нито сън, нито успокоение. В ума ми все още се въртеше образът на човека със странното произношение, който ме удари, за да вземе плика от ръцете. Развиделяването ме свари полузаспал и целият подгизнал от торбичката за лед, който се бе разтопил. Раницата все още бе там, където я бе оставил моя посетител, от джоба й „Игра с риска” стърчеше с иронична символика, между напомняне и предупреждение.

          Взех първия влак за Будапеща, отнасяйки със себе си усещане за разочарование, капитулиране и празнота. Нямах настроение нито да си купя вестник, камо ли да чета Амблър, който описваше подобна история по време на войната. В състоянието, в което се намирах, многолюдието на гарата и натъпкания до пръсване влак не ме занимаваха. За главоломните събития щях да науча малко по-късно.

          По пътя размишлявах върху това, че бях един трагичен Monpti: провалил се, непотребен, плах и безволев; отстъпил, некадърен и неспособен да реагирам, нерешителен и наплашен и, най-вече, пълен с въпроси, върху които нямаше да бъде хвърлена светлина и в последствие. Колко бързо бях забравил моралните дилеми, обещанията пред самия себе и вричанията за почит към паметта и възмездието за историята на онази жена! При първата трудност вече бях сложил оръжие, паникьосан бях захвърлил щита и се бях завтеккъл да се спасявам, както мога.