Спортният журналист Костас Калифопулос работи за вестниците “Neue Zurcher Zeitung” и “Катимерини” и е член на Асоциацията на чуждестранните кореспонденти в Гърция и на Гръцкия клуб на авторите на криминална литература. Автор е на няколко есеистични книги, преди да се отдаде на възкръсването на позабравения жанр roman noir. “Кафене Лукач” излиза през 2008. Преведен е на български от Здравка Михайлова и издаден през 2013 от издателство “Фондация за българска литература”.
Из улиците на Пеща
Класически автори и поети от деветнайсети век, но най-вече значими мислители и социолози, уловили овреме облика и усещането на големия град, са на мнение, че всяко блуждаене в един мегаполис е подобно на това да прекосяваш лес. Отначало всичко ти изглежда познато и светло. Наслаждаваш се на даровете на природата, извиквайки в ума си романтичните поети и художници, или още повече Торо[1]1, крачиш уверено по очертаните пътеки, внимаваш за разни указателни табели, забелязваш познати и непознати дървета, дори да не си любител на природата, изучаваш пейзажа, може би присядаш на някоя пейка или влизаш в колиба, скована от дървесни стволове, а ако имаш късмет, можеш да нахраниш някоя катеричка или да се полюбуваш на някой елен, дори може би ще се озовеш в някоя светла просека или до някое поточе. Имаш усещането, че запазваш способността си да се ориентираш спрямо главния път, но колкото повече навлизаш във вътрешността й с предпазливи крачки, колкото повече пейзажът помръква от сенките на дърветата, които все повече се сгъстяват, толкова повече те обзема и неусетна тревожност да не се загубиш.
Нещо подобно се случва и когато скиташ из един град, дори когато си с впечатлението, че го познаваш. Носиш мислено в ума си неговата карта в груби линии, често слизаш в центъра, където лицата ти се струват по-близки, по-всекидневни, поставяш знаци, за да не се объркаш, наблюдаваш гъстотата или рехавостта на строителните карета, фасадите на сградите, витрините на магазините, физиономиите в тълпата, четеш имената на улиците по кръстовищата, спускаш се и се изкачваш във входовете към метрото, влизаш и излизаш от пасажите, докато светлината се редува със сенките, отброяваш крачките си, сякаш играеш на дама върху картата на града, и дори когато имаш усещането, че временно си изгубил посоката си се надяваш, че някъде лабиринтът ще има белег за изхода от него (когато си изгубил всякаква надежда да срещнеш Ариадна), освен ако не става дума за касба или за град като онзи в прекрасния, нов свят[2].
В моя случай, нещата бяха малко по-различни. Докато моят град беше или първоначално ми се струваше, познат, изведнъж след срещата ми в кафене Lukács и случката на Budakeszi utca, започна да добива несвойствено измерение, което нямаше връзка със сградите му или с някои тайни пасажи, а преди всичко със събитията от последните дни, със сенките на лицата и нещата. Лицето на онази жена продължаваше да ме съпътства по време на моето бродене. Денят, в който я срещнах в сладкарницата, домът й, миговете, които прекарахме заедно, с такъв заряд, но и толкова мимолетни, а след това тълпата пред входа на кооперацията и по-късно тази пред Kis Gerbeaud, запознаването ми с полицая, бележката без подпис, двете убийства, всички те се бяха погрижили да променят нагласата и настроението ми, без да зная как трябваше да реагирам. Макар че можех да опростя нещата, с други думи да взема нощния влак за Германия, една морална дилема изглежда продължаваше да ме занимава: смятах, че ако замина от Будапеща, нещо за което никой не би могъл да ме упрекне, (в края на краищата бях непричастен, нищо неподозиращ и едновременно с това извън всякакво подозрение относно всичко случило се през тези дни, а имах и съгласието на инспектора), щеше да бъде сякаш слагах оръжие и щях да се отнеса непочтително към паметта на тази жена, която ми бе дарила незабравимо преживяване не само със силната си еротичност, която ме грабна и ме завъртя във вихър като вестник повлечен от вятъра по улиците, а най-вече като отплата за онази мелодия на щастието[3], която тя ми бе подарила в дома си, връщайки ме обратно в моето детство, което неизменно и с прекомерно старание се грижех да запазя, доколкото ми позволяваха годините, които минаваха, условията и прозата на ежедневието.
Опитах се да събера мислите си, за да ги сложа в ред и да премисля възможностите, които се отваряха пред мен, но не знаех нито къде, нито кое бе началото на нишката. В ума ми започна да се избистря един tangram[4], чиято форма дори не можех ясно да различа, камо ли късчетата от които се състоеше: черен, мрачен, компактен, неопределим.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
