Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Лявата ръка на Афродита" на Такис Теодоропулос

29 Юли 2014 / 08:07:32  GRReporter
7281 прочитания
Такис Теодоропулос е роден в Атина през 1954. Следвал е сравнително литературознание, театрология и антропология  на гръко-римската цивилизация в Париж. Дълги години е работил като журналист и е първият редактор на известното списание за културна проблематика “То тетарто”, издавано от известния гръцки композитор Манос Хадзидакис. От 1996 е отговорен редактор на поредицата за чуждестранна литература в атинското издателство “Океанида”. Романът му “Силата на мрачния Бог” е отличен с наградата на фондация “Уранис” към Атинската академия на науките за 1999. През 2004 Френската академия го удостои с медал за заслугите му за популяризиране на френския език и литература в чужбина и за романите му преведени на френски език. Бил е председател на Националния център за книгата на Гърция (2010-2011).Представяме ви откъс от романа му "Лявата ръка на Афродита" в превод на Здравка Михайлова и издаден от издателство Сиела през 2011.

 

НЕКА СЛОЖИМ НЕЩАТА В НЯКАКЪВ РЕД. На 15 април 1820 г. някакъв селянин на Милос на име Йоргос Кендротас, събирайки камъни в нивата си с цел да построи нещо - безразлично какво, хората все нещо строят по тези места - изважда на бял свят статуята, известна днес като Венера Милоска и намираща се в Лувъра. Статуята била строшена на две части, едната – голият торс с главата, а другата – долните крайници, обгърнати от гънките на пеплума, и се намирала заровена в купчина камъни в подножието на една скала, наподобяваща гроб от илюстрациите на Новия Завет – гроба от който Иисус изважда Лазар или гроба, от който самият той ще възкръсне след тридневно пребиваване. За да избегнем всякакви недоразумения предупреждавам читателя, че препратката към Светото Писание съвсем не е от метафорично естество и че не възнамерявам впоследствие да се отдам на по-скоро безвкусни паралели между Възкресението Господне и възмогването на Афродита от небитието на вековете към нейното съвременно съществуване. Просто се опитвам да опиша с възможно най-голяма точност мястото на което била намерена Венера Милоска, някъде по пътеката, водеща към античния театър – мраморен градеж от римската епоха с трибуни обърнати към морето, към залива на Милос. Нивата на Йоргос Кендротас не била някакъв необятен имот. Става дума за терасиран склон върху хълма, на върха на който се издига централното селище на острова  - Плака, и наистина предизвиква недоумение фактът как собственикът й толкова време не се бил натъкнал на статуята, която се намирала заровена под купчината камъни, тоест на практика била затрупана върху земната повърхност.

Предполагам, че същото ще е будело недоумение в онзи ден и у самия Йоргос Кендротас, чиято роля в цялата тази история, доколкото е възможно, се опитват да омаловажат свидетелствата за откриването и похищаването на шедьовъра. Или наричайки го просто „гръцки селянин”, както прави Дюмон Дюрвил, който се отнася към него сякаш е някакво неодушевено оръдие на съдбата, метеорологическо явление или нещо подобно, или с краткото Йоргос и „примитивния собственик” на Афродита, както пише виконт Марселюс в неговите „Мемоари”.

И така, този Йоргос с неизвестна самоличност, може и да бил „примитивен”, тъй като по презумпция най-вероятно нямал понятие от история на изкуството и от неокласическите нрави, запленили  европейските вкусове по онова време, но както се оказало впоследствие, съвсем не бил глупав човек. Най-вероятно, когато се озовал пред неочакваното присъствие на мраморната жена с разголена гръд и в неговия ум се породили някои обясними въпроси. Не може да не се е запитал как  е било възможно да не я е забелязал толкова време самият той, или някой друг преди него - например баща му - ако предположим, че въпросната нива той бил наследил от своя родител. Не може да не се е запитал как е било възможно да не я е подушило неговото куче, обърквайки поне за миг неодушевеното тяло от мрамор с живата снага на едно видение, дошло да се просне по гръб пред очите му, неизвестно по какви причини и неизвестно с каква цел. Това обаче била по-скоро мигновена разсеяност, която се дължала на полуспящото му съзнание, тъй като „откритието” изглежда станало твърде рано призори, преди още слънцето да е напълно изгряло. Вероятно дори си помислил, че „някой” я бил поставил тайно там, където я намерил той, и то съвсем неотдавна, иначе самият той още преди време щял да забележи нейното присъствие.

Йоргос Кендротас, когото видните дарители на Лувъра се опитват да представят като безхаберник и невежа, не бил нито такъв безхаберник, нито толкова невеж, и по тази причина веднага след това затрупал статуята, а не защото не разбирал какво виждали очите му или понеже мислел, че имал пред себе си някакъв фантом, както с видимо саркастично предразположение намеква мосю Марселюс в неговите ”Мемоари”. Покрил я, за да спечели време, за да може да премисли, докато решал какво да предприеме.

Може Йоргос Кендротас да не знаел значението на думата „класическо”, може никога да не бил чувал понятието „неокласическо”, предъвквано като вкусен карамел в устата на изтънчена Европа, но той имал някакъв усет за приемственост във времето, както и известно предусещане за стойността на тази древност. И тук не говоря за онзи гръцки ген, който неизменен преминава през вековете и бива използван от големия историк Константинос Папаригопулос(1), за да подкрепи тезата за непрекъснатата приемственост на гръцкия род от епохата, когато Кронос изяждал децата си до времето, когато гръцкият народ се вдигнал на въстание, за да извоюва независимостта си от османлиите, ген, консолидирал корпуса на новогръцката идеология и отговорен за психопатологичното поведение на един напълно разминаващ се с действителността етноцентризъм. Имам предвид онази особена чувствителност, която предизвиква съотнасянето на руините, на „травмите”, с които вековете са белязали настоящето. Тя внушава усещането за известна святост и дори и да не може да бъде преведена в естетически категории, притежава способността да произвежда мощни количества духовна енергия.

Тя се проявява по време на обсадата на Акропола, когато гърците решават да се оттеглят, тъй като затворените вътре в стените османци разрушават колоните на храма, за да излеят куршуми от оловото на сглобяващите ги метални скоби. Това е описано и от генерал Макриянис в неговите ”Мемоари”(2), там където забранява на някакви селяни да продадат статуята, случайно намерена от тях в нивата им, както - на добър му час - Йоргос на някакви „френци”, казвайки им, че за неща като тези били проливали кръвта си поборниците от 1821. Но ще ми възразите, че тук се случило тъкмо обратното. Йоргос продал на  „френците” статуята намерена в неговата нива, така че съвсем логично някой би могъл да твърди, че всички тези приказки относно „чувствителността” са вятър и мъгла, когато си имаш работа с народ, който се опитва да изпълни колкото е възможно по-добре земното си предопределение, с други думи „да преживее” колкото може по-добре. Само дето през април на 1820 година кръвта на гърците още не била започнала да се пролива, перспективата за независимата гръцка държава, макар и не чак толкова далечна, продължавала да е доста смътна, а „френците”, освен просто „френци”, след преминаването на Наполеон имали и славата на освободители по Средиземноморските брегове. Може сега той да се намирал в заточение на Света Елена - един от островите в Атлантическия океан, който от далеч мореплавателите объркват с морските китове, но Йоргос Кендротас не бил длъжен да знае разликите между външната политика, разграничаващи Франция на демоничния император от Франция на „краля-подагра”, както политическите му противници наричали последния Луи. С две думи нещата са малко по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед, както са по-сложни и отколкото се опитват да ги представят някои гръцки автори, които твърдят с патриотичен плам, че французите ни откраднали Афродита от Милос по същия начин по който лорд Елгин(3) отмъкнал фризовете и метопите от Партенона, или шумната компания „Дилетанти”(4), опоскала храма на Аполон Епикурейски във Васес в Аркадия.

Приблизително пет години преди Афродита от Милос да се възмогне от нивата на Йоргос Кендротас, един друг Луи - Лудвиг I Баварски, баща на първия наемател на трона на гръцкото кралство - Отон, бил купил античния театър на Милос. Той останал в историята като знаменит любител на изкуствата и почитател на гръцката древност – и двете наклонности вървели ръка за ръка в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век. Това е същият онзи, който поръчал на архитекта Кленце(5) да построи неговата Валхала(6) в Шварцвалд, прекопирвайки Партенона.

Тогава парите от продажбата на театъра били получени от османския ага на Милос, който по някаква причина решил да отпусне част от сумата на гръцките първенци, за да издържа учението на двама младежи в странство, при условие, че щели да станат лекари. Резултатът бил, че тези двама младежи така и никога не се изучили по простата причина, че броят на кандидатите за стипендията скоро достигнал девет и не можели да се спогодят с какви критерии да подберат стипендиантите. Междувременно се появил и някакъв селянин, който с оправданието, че овцете му вече от две поколения пасели по затревената сцена на театъра, позовавайки се на онова, което по-късно юридически било закрепено в термина „право на давност”, претендирал за част от сумата. Пет години по-късно се предполагало, че пиастрите продължавали да бъдат съхранявани в сандъка в дома на един от първенците, който когато съветът на стареите заседавал, бил използван за сядане. Не посмявали да се докоснат до него, понеже ги било страх да не би агата да се ядоса и да оттегли дарението си.

Колкото до този щедър и милозлив османски сановник, от време на време той разпитвал как се развивали двамата младежи, изучаващи се за доктори, но изглежда се задоволявал с техните увъртания, че уж още не били взели решение и изчаквали да навърши пълнолетие някое „изключително даровито дете”, което със сигурност щяло да бъде единият от двамата. Описват го като мъж на неопределена възраст, с бели коси, но с много младежко лице и тъжен поглед, който рядко излизал от господарския си дом в ограденото пространство на венецианската крепост. Там той живеел като отшелник с една много по-млада от него ханъмка, трима арнаути наемници, които играели ролята и на жандармерия и цяла една популация от котки – около стотина по най-скромни изчисления. Обожанието, което изпитвал към гъвкавото домашно животно, отдавали на неговата набожност. Освен че при всеки удобен случай повтарял, че Мохамед не ставал от мястото си, за да не обезпокои котката си, твърдял, че Пророкът му бил изпратил един свой представител в образа на котка, за да му спаси живота. Веднъж, когато се бил излегнал на пясъка, бил задрямал и не усетил как една от прословутите бели пепелянки, въдещи се по крайбрежията на острова, щяла отровно да го клъвне, ако като по чудо не се била появила черно-бяла котка с огромни зелени очи, която разкъсала влечугото с нокти. На този инцидент той отдавал уважението си към четириногите пратеници на Пророка, който според ислямската традиция, също бил спасен от змийско ухапване от една котка. Колкото до неговото уединение, то трябва да бъде отдадено на един вид депресираност, от която страдал във време, когато конкретната болест не била позната, и се подразбира, че не съществували лекарства за справяне с нея. Въпросът е, че през април 1820 г., когато Афродита изплувала от „мълчанието на вековете”, самият той отпреди доста време се бил потопил в мълчанието на неговата обител. Вече никога не излизал от дома си.

Във всеки случай всички тези сметки с покупко-продажбите, стипендиите и сандъка с пиастрите не били изличили магията на мястото. Разни древни вярвания за сили, които витаели в района и били способни да съсипят разсъдъка ти, запазвали все така неспадащ авторитета си и всички вярвали, че ако сънят те унесял върху трибуните на древния театър или в някое из околните полета, когато са събудиш – ако успееш да се събудиш, защото сънят е тежък и продължителен – вече не би могъл да различиш днешния ден от утрешния и от вчерашния. Това заплетено хронологично кълбо, казвали, предизвиквало безпрецедентно объркване, тъй като жертвите били убедени, че неща случили се в миналото на живота им щели да се случат в бъдещето и че каквото преживявали в онзи момента, или вече го били преживели, или щели да го преживеят. Някой си дори бил докаран до самоубийство, тъй като всяка сутрин, когато виждал слънцето да изгрява, мислел, че това бил един от изгревите, които е преживял в миналото, когато бил дете, и посред отчаянието си, убеден, че никога повече нямало да види един нов изгрев, а щял само да наблюдава как се повтарят старите, се удавил.

За да избегнем недоразуменията, тук съм длъжен да уточня, че не споменавам тези суеверия, за да принизя нечий интелект - нито този на читателя, нито този на „публиката на Милос”, тъй като, въпреки привидния им „примитивизъм”, както би го окачествил цивилизованият до безнадеждност виконт Марселюс, те съхраняват първичното си усещане за присъствието на древните руини в пейзажа на съвременния свят. Искам да кажа, че този тип „магическо” подхождане към мраморите, със суеверията и неговите тромави шифри, описва с относителна точност онова, което изпитваш, когато внезапно след някой завой по пътя на фона на морския хоризонт видиш да стърчат трибуните на древен амфитеатър подобно кости оцелели от тялото на вековете – във всеки случай емоционална точност по-голяма, отколкото може да постигне екскурзоводска обиколка с дати, имена и разясняване на художествени стилове. Ако не съществувало онова изначално усещане за магията, която по някакъв начин изкривява праволинейния ход на времето, превръщайки го в геометрия, която виждаш със собствените си очи там пред себе си, и я докосваш със собствените си ръце, тогава никой не би си направил труда да отиде да търси и да намери дати, имена и художествени стилове, никой, освен служителите на Археологическата служба – антропологичен вид, който обаче, за щастие или нещастие, все още не се бил появил на Милос в началото на деветнайсети век. А в края на краищата този вид „магическо” подхождане към древностите не прави нищо повече от това да превежда на един език по-малко обработен – съгласен съм, и с по-малко изразни възможности – приемам го, нематериалната и изплъзваща се реалност на естетическото вълнение. Ако не нещо друго, избърсва праха от скуката на социологическите определения и на всевъзможните символики, превърнали ги във вестоносци на междукултурни договорености, лишавайки ги от съставката на анархичното, което ги е породило и им позволява да претендират за неизменността на човешката природа.

Инцидентът с онази статуя, открита през четиринайсети век в Сиена случайно – като Афродита, не само разкрива архаичността на суеверията, разтерзавали човешкия мозък към края на Средните векове. Той описва и устрема, с който се надигнала Античността през Ренесанса и водовъртежа, предизвикан в умовете от нейното появяване, което, преди да бъде узаконено, било посрещнато като първокласен скандал. Както споменава Гиберти(7), ставало дума за голо мъжко тяло, което когато жителите на Сиена намерили, го приписали на Лизипи(8) го поставили при чешмата Fonte Caja. Някой обаче го порицал публично, отдавайки злините докарани от войната на „идолопоклонническата и забранена от вярата им реликва”. Решили да го закопаят, за да се отърват от присъствието му, дори били убедени, че и под земята щяло да разтоварва върху техните противници целия заряд от беди, които носело в себе си. Внимание: не ги смущавала неговата голота. Не че били скандализирани като някакви набожни пуританки. Смутила ги идолопоклонническата му природа. Разпознали еретическото му естество и именно от него се опитали да се отърват, когато го закопали. Не били далеч от истината.

След това кратко отклонение мога да се завърна към онзи ден – петнайсети април на 1820, когато Йоргос Кендротас се озовал лице в лице с голата гръд на Афродита и, както твърди виконт Марселюс в неговите „Мемоари”, решил отново да я покрие. Йоргос Кендротас, който в текста на мосю виконта заедно с останалите негови данни е изгубил и фамилията си и е останал просто като Йоргос. Защо решил да я покрие отново с камъните, от които току-що я били изровили? Дали защото не разбрал какво било това, което виждали очите му, тоест объркал белотата на мрамора с останалия камъняк около него, както се подразбира от писанията на естета мосю виконт? Дали не бил скандализиран от зрелището на голите женски гърди? – на това място действително би могъл да се вметне един от онези постмодерни антропологически трактати със заглавие: „Как възприемало женските гърди мъжкото население по егейските острови през първите десетилетия на деветнайсети век”. Или може би, имайки предвид онова, което се случило с античния театър, пиастрите и стипендиите, си помислил да покрие древната статуя, за да спечели време, докато решал какво да прави с нея? Не е изключено дори да се е ужасил, да се е уплашил, че мозъкът му ще се оплете като кълбо, тъй като малко преди това сънят неусетно го бил унесъл и той се събудил от виковете на своя чирак, който току-що бил отдръпнал камъка, под който се открила голата гръд на Афродита?

Той, чиракът на Йоргос Кендротас, не се появява в никое от френските свидетелства, мълчанието го е погълнало заедно с фамилното име на Йоргос, но все пак е споменат в минималните на брой гръцки източници за откриването и похищаването на статуята, с които разполагаме. Остава безмълвен персонаж, но ролята, която е изиграл в целия сюжет е много по-значима, отколкото изглежда на пръв поглед. Името му било Андреас Калокеринос, бил син на поп от остров Китера и Кендротас го бил взел при себе си да чиракува с намерение да го осинови.

През 1820 г. не трябва да е бил повече от дванайсет-петнайсегодишно дете. Произходът му от остров Китера вече му придава някаква метафорична връзка с митологията около богинята, която, както е известно, освен Киприда, е наричана и Китерида. Ако обаче предположим, че той бил онзи, който повдигнал съдбовния камък благодарение на който статуята излязла на бял свят, което е и най-вероятното, продължението на неговия живот те кара да заподозреш, че това движение съвсем не било случайно и че този човек притежавал вроден „археологически усет” - седмо чувство, осмо или девето, няма значение – което предал в наследство и на сина си. Няколко години след случките, описани в тази история, когато Йоргос Кендротас умрял без да успее да осинови помощника си, както възнамерявал, Андреас Калокеринос заминал от Милос, за да отиде на Крит, където се и установил във Фоделе, недалеч от Ираклион.

Там сключил изгоден брак, както личи се развъртял с добри постижения в сферата на вносната и износна търговия, а през последните десетилетия на същия този век неговият син Минос Калокеринос открил Кносос доста години преди с него да се заеме сър Артър Еванс с известните от това резултати. Говори се, че Минос Калокеринос прекратил разкопките си не поради липсата на пари, тъй като харчел щедро от имуществото си, за да утоли археологическата си жажда, а понеже се опасявал, че находките му ще бъдат конфискувани от османските власти. Както бил изолиран на Крит и нямайки друг начин за общуване с международната общност, успял да изпрати в чужбина някои предмети, за да убеди повсеместно интересуващите се, че не бил някой с мръднал мозък, който копаел насляпо в пръстта на родната си земя. Един от тях – делва с доста внушителни размери – днес се намира в Британския музей, в коридора, водещ към залата с мраморните фризове от Партенона. Откриването на Венера Милоска и на Кносос, в разстояние само на две поколения – от баща и син, длъжен съм да призная, не може да е случайна работа.

Както не е случайно, че върху личността на Андреас Калокеринос се съсредоточават понякога подозренията за изчезването на лявата ръка на Афродита. Така както остава безмълвен и беззащитен едва петнайсетгодишният тогава чирак на Йоргос Кендротас, той притежава всички качества, за да играе първостепенна роля във всевъзможни сценарии. Може да се предположи, че докато вдигал камъните, за да извади статуята, наистина открил ръката с „ябълката на раздора”, но когато отново я преместил, за да я покрие, както му заповядал Кендротас, я изгубил. Може да се допусне, че взел ръката, която било сравнително лесно да бъде пренесена, и я скрил зад някакъв храст или в хралупата на маслиново дърво без точно да знае какво щял да прави с нея, а когато през следващите дни избухнала цялата тази суматоха, се уплашил и я разкарал оттам, за да не си намери белята. Хипотезите се редуват една след друга и често пъти впечатляват с абсурдността и примитивността си. Някъде прочетох, че например Йоргос Кендротас решил отново да зарови статуята, за да я запази за себе си, или другояче казано, да се върне вече сам на същото място и да блудства над голата богиня, при условие, разбира се, че е възможно да задоволиш нагона си с еднотонен мраморен блок, с тяло, което може от една страна да е проснато пред очите ти, тоест в известен смисъл да е „на разположение”, но все пак не престава да бъде строшено на две парчета и изработено от мрамор.

Привържениците на това мнение дори се позовават на един древен източник – автора Псевдо-Лукиан, живял през втори век сл.Хр., който споменава някакво свое посещение в Книдос, където тогава се намирала прочутата Афродита изваяна от Праксител, който използвал като модел любовницата си – прочутата хетера Фрина. За разлика от нейната съперница – Афродита от Милос, чийто образ се е съхранил в един-единствен оригинал, Книдската Афродита е позната само от нейните копия. Има я в Капитолийския и във Ватиканския музеи в Рим, както и „Venus Pudica” (Свеняща се Афродита) в сбирката на Медичите във Флоренция. Последната представя богинята докато се приготвя да влезе в банята. Тя е чисто гола, косите й се вдигнати, а до нея има хидрия(9) върху която е оставила пеплума си. Позата й издава слисване сякаш е усетила някой, който я наблюдава, докато тя неподозираща се подготвя да вземе вана - опитва се да прикрие гърдите си с дясната ръка, а венериния хълм с лявата - макар и да няма значението, което има за Афродита Милоска, все пак нека отбележим, че лявата ръка е взела под закрилата си самия пол на богинята.

Нека също така отбележим, че Книдската Афродита е по-малко ”средиземноморска” от всички останали известни ни Афродити: гръдта й е доста налята, а бедрата й - чувствително прибрани. Макар че съответства с по-голяма точност на по-модерния идеал за женска красота, с възраждането си в съвременността тя не е завоювала нито славата, нито блясъка, нито „всенародното” одобрение като Венера Милоска. Тази значи, Афродита от Книдос била разположена в средата на малък кръгъл храм с изглед към морето, заобиколен от градина отрупана с лозя, миртови дървета и бръшлян, която вярващите трябвало да прекосят, за да стигнат до статуята, тоест да преминат през един вид пречистващо сетивата умивание, по-скоро в стил рококо, така че да бъдат подготвени да застанат лице в лице с тяхната богиня. Колкото до вида готовност, той по-скоро ще трябва да бъде възприет буквално, тъй като, както споменава Псевдо-Лукиан, бедрата на статуята, както и заобикалящият я нисък предпазен зид, били покрити с петна от спермата на младите поклонници. И то като се има предвид, че статуята на богинята била боядисана в ярки цветове и някакъв местен човек на изкуството се бил нагърбил да ги освежава на редовни интервали, си представям как преследва онези вярващи, приближаващи се към нея със заплашителни намерения и как се кара с пазача, който им е позволил срещу известна парична сума, да я прегръщат и да блудстват върху неговата живопис.

С какъв ли цвят бил покрил плътта на Афродита неизвестният й създател? Дали бил по-скоро керемиден или може би с нюанс на охра? Дали, впрочем, оцветявали женската плът в различен цвят от мъжката, както имали обичая онези, които изписвали съдовете? Във всеки случай, трудно ми е да повярвам, че са използвали такива ярки плакатни цветове, плътно покриващи повърхността на мрамора, с които направили опит да възпроизведат древностите, смятайки че били оцветени, някои хора на изкуството от деветнайсети век. Те подхождат повече на вкусовете на неокласицизма и най-вероятно са боравели с онези землисти и някак прозрачни цветове, съхранили се върху някои оцветени надгробни стели.

Както и да е, различни били нравите от втори век сл.Хр. - едно е да вярваш, че компетентно за еротичния ти нагон божество е Афродита, други са нравите на деветнайсети век в изключително православната среда на  гръцката общност на Милос, където строгият, лишен от женственост образ на Богородица предпоставял разбиранията за женска красота. Едно е да имаш срещу себе си цяла статуя, и то оцветена в името на правдоподобността, друго е да трябва да прегърнеш строшен торс, без ръце, проснат в нивата ти сред камъняка, все още изцапан с пръст, тревички и петна от влага. Без, то се подразбира, да пренебрегвам фактора „изненада”, впечатлението, което трябва да е произвело върху Йоргос Кендротас и неговия чирак ненадейното повяване  на разголената женска гръд – и то така добре оформена, като тази на Афродита – сред сенките на ранното утро, докато все още неразсънени и нищо неподозиращи събирали камъни с чевръсти движения, за да приключат час по-скоро. Това е един вид изнасилване на ежедневието, показателно за начина по който едно произведение на изкуството се възмогва от породилата го далечна действителност в настоящето като пукнатина образувала се върху повърхността на времето. Впечатлението е още по-неконтролируемо, когато  това произведение се появява от природата, като природна стихия, следователно почти живо, преди все още да бъде подредено в някоя музейна зала сред себеподобните си творения, които биват показвани на подготвените и предупредени относно онова, което ще видят посетители.

Така може да се обясни онова спонтанно „ma Vénus”, изтръгнало се от устните на Вутие, като отглас на копнежа му по мадам Брест, както може да бъде разбрано и нервността, която изпитал Йоргос, когато за пръв път съгледал Афродита и шамара, който отвъртял на чирака си, тъй като не знаел какво по-добро да стори. Дори е твърде вероятно този първи плесник да бил последван и от един втори, щом Йоргос установил, че Андреас Калокеринос продължавал да стои вкаменен като „солен стълб”, гръмнат от гледката на голата жена, в резултат на което чиракът се уплашил и си плюл на петите, разплакан, стиснал здраво в обятията си лявата ръка на богинята, която Йоргос не бил забелязал в сумрака. Може наистина така да е изчезнало „необоримото доказателство” за самоличността на богинята.

Вероятностите са много, но засега никоя не е потвърдена.

Единственото сигурно е, че на петнайсети април 1820 призори Йоргос Кендротас и неговият чирак Андреас Калокеринос открили статуята на голата жена в тяхната нива. Също така е сигурно, че по-късно през същия онзи ден, когато пладнето клоняло към следобяд, с платна полуиздути от лекия северозападен вятър в залива на Милос се плъзнала шхуната „L’Estafette” с вдигнато знаме с лилиите на бурбонския герб и с капитан мосю Робер. Също така знаем, че сред екипажа на шхуната бил и младият кадет Оливие Вутие, когото щом Екатерина Брест съзряла на кея, изгубила свяст, а той  побързал да я прихване през кръста, за да я предпази от последствията на внезапното строполяване. През последвалите три дни, при първия зареден с искра поглед, който двамата си разменили на мястото на припадането се прибавили и още, също толкова искрометни погледи, придружени от вричания, планове за бъдещето, а сред тях и други симптоми на едно по-скоро екзалтирано проявление на любовната им страст, постоянната склонност да се прегръщат и целуват, която могла да се сбъдне се само два-три пъти на тайно място. Изглежда, че за да облекчи донякъде въздействието на тези излияния, в часовете когато не можел да бъде със своята любима, младият кадет бродел из нивята и планинските склонове в околността, показвайки особено предпочитание към трибуните на античния театър, откъдето съзерцавал часове наред морския хоризонт, особено преди залез, търсейки някакъв отдушник за чувствата си.

Там го срещнал Йоргос Кендротас и като си мислел, че древностите го интересували – той си спомнял, че така бродел из околностите и онзи барон, пратеникът на Лудвиг Баварски, преди да стигне до закупуването на амфитеатъра – решил да му покаже своята находка, която отново бил затрупал с камъни. Нека отбележим, че в писмото си, което изпраща до виконт Марселюс четирийсет години по-късно, Вутие твърди, че наистина разходките му из местността наоколо се дължали на археологическите му интереси, но това вероятно ще трябва да бъде отдадено на склонността му да защити репутацията на мадам Брест и да съхрани, запазвайки изключително за собствените си спомени своите драгоценни чувства. Виждайки Афродита, Вутие решил да я нарисува, замисляйки едновременно и плана за бягството си с Екатерина Брест.

Наистина не е изключено планът им да би успял, ако на шестнайсети същия този месец в пристанището на Милос не била доплавала баржата „La Chevrette” със заместник-капитан Дюмон Дюрвил и, ако, възмутен от шамарите и поведението на неговото началство, Андреас Калокеринос не бил изповядал тайната си.

 

                                               Превела от гръцки: Здравка Михайлова

 

 


1 В петтомната си „История на гръцкия народ от древността до наши дни”, излязла от печат 1860-1874 г., К. Папаригопулос лансира теоретична концепция върху гръцката история, издържана в духа на Романтизма, която е пронизана от идеята за континюитета в гръцката история, за историческото единство на гърците и неизменността на гръцката нация от древността до наши дни. – Бел. прев.

2 Йоанис Макриянис (1794-1864) – търговец по професия, поборник, герой и генерал от гръцкото национално-освободително въстание от 1821 г. Самообразовал се, за да напише своите мемоари. - Бел.прев.

3 Томас Брус, Лорд Елгин - (1766-1841) е британски дипломат, служил и като посланик в Османската империя, известен с това, че отнесъл с разрешение на Високата порта мраморни скулптури (известни като мраморите на Елгин) от Партенона. Обвинен в безчестие и вандализъм от английския поет лорд Байрон за този акт. По препоръка на парламентарна комисия, оправдала и възмездила поведението му, “мраморите” били откупени от британската държава през 1816 срещу 35,000 лири стерлинги и депозирани в Британския  музей, където се намират и до днес. – Бел. прев.

 

4 Обществото „Дилентанти” е основано през 1734 г. в Лондон като клуб на британски господа, повечето от които предприемат „Голямата обиколка”, пътуване по свързаните с античността места в Италия  и Гърция, с цел културно обогатяване. The Dilettanti combined revelry and witty irreverence with serious study of antiquity.”Дилентанти” съчетават веселието и остроумието със сериозно изучаване на древността. В средата на XVIII век членове на дружеството започват да сThey sponsored archaeological expeditions, assembled celebrated antiquities collections, and elevated classical art and architecture as models of refined taste and styl, спонсорират археологически експедиции в Близкия Изток, Гърция и Турция, както и да публикуват резултатите от тях. Their aim was to produce empirical drawings of the most famous, but little understood, monuments of antiquity.Целта им е да представят емпирични рисунки от най-известните, но малко разбирани, паметници на античността. Passionate precision was a hallmark of the society's books, which heralded the development of archaeology as a rigorous scholarly disciplineОтличителна черта на книгите на обществото е прецизността, допринасяща за развитието на археологията като строга научна дисциплина. – Бел. прев.

5 Лео фон Кленце (1784-1864) – архитект и художник, интелектуалец от епохата на класицизма. Пристига в Гърция като пратеник на Лудвиг I Баварски с двояка мисия: политическа и артистична. Бил таен съветник в двора на неговия син и първи гръцки крал Отон I, дипломат и царедворец, изпратен, за да обнови градоустройствения план на новата столица Атина и да построи кралския дворец. Елинофил и  първопроходник на гръцката археология. – Бел. прев.

6 Паметникът Валхала (митично място, където отиват падналите достойно в битка войни в скандинавската митология, Дворец на падналите войни), който се намира близо до Регенсбург в Германия. Замислен като „Храм на славата“, той е построен от 1830 до 1842 г. със субсидиране от Лудвиг I Баварски. Изграден е в класически стил и на външен вид наподобява мраморен гръцки храм, подобен на Партенона в Атина. От 1842 г. насам в него с мемориални бюстове и паметни плочи се почитат знаменити немци, както и личности, свързани с историята на Германия и на немскоговорящите народи. – Бел. прев.

7 Джан Матео Гиберти (1495-1543) - италиански дипломат, епископ на Верона и кардинал. – Бел.прев.

8 Лизип - древногръцки скулптор и архитект от четвърти век пр.Хр.Работил изключително статуи от бронз  Смятан е за един от най-значимите древни скулптори, когото древните източници нареждат наравно с Праксител и Фидий. – Бел. прев.

 9 Керамичен съд от гръцката античност с яйцевидно тяло, издължена „шия”, кръгло отверстие и дръжка за вдигане и носене. Етимологията на думата е от древногръцкото ύδωρ (вода). – Бел. прев.

 

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus