Галерия

1

Тази седмица имаме повод да се върнем към миналото на Македония и затова ви предлагаме откъс от романа Мрачен Вардар на Елена Хузури. Родената в Солун атинска писателка, журналистка и литературна критичка е номинирана за Държавната награда за литература още за първия си роман - Мрачен Вардар през 2004. През 2010 произведението е издадено и на български език от издателство Сиела в превод на Здравка Михайлова. Издаван е и на сръбски и турски език и е специално представен от GRReporter.

Дали, впрочем, си срещнал красивото седемнайсетгодишно момиче преди да заминеш? И ако ли да, дали сте се врекли един на друг, разменяйки си клетви? И какви ли клетви биха могли да си разменят двама млади от старо гръцко планинско градче на Османската империя през 1911 г., година преди големия пожар през 1911 г. и три преди още по-големия и световен пожар? Да се държат ръка за ръка? Да се гледат в очите с изгарящи погледи, както виждаме по пощенските картички от онова време? А не, изключвам това. По вашия край, там в Мелник с кестеняво-зелените оттенъци, със самовилите и самодивите, пърхащи край бреговете на Бистрица, танцуващи в среднощна доба из дефилетата и в гранитните пропасти наоколо, заедно с призраците на византийски велможи и генерали, наказани с изгнание на това място, което историята ни в клин, ни в ръкав бе захвърлила там. Не бе възможно двама млади, които се обичаха тайно да се държат за ръка като в захаросаните европейски романчета и да заемат пози, като онези върху ретушираните пощенски картички от онова време. И все пак, как бих могла да бъда толкова сигурна в обратното? Мога обаче само да подозирам, че ти много би искал Елени да ти пристане, както щеше да го направиш с другата Елени четиринайсет години по-късно. Само че тогава вече щеше да си истински мъж, учител по гръцки с утвърден авторитет, с редовна заплата от кралство Гърция, а не осемнайсетгодишен кандидат-ученик в педагогическата гимназия от незнатно потекло. Как да се осмелиш в ситуацията, в която се намираш, да поискаш от баща ти да изпрати сватовници при семейство Дукас? И все пак, ти си рожба на двайсети век, различен си от баща си. Затова, колкото и да го уважаваш, дръзваш да оспориш авторитета му. А после, както и да го погледнем, колкото и да се тревожиш за Елени, колкото и да ти става тежко на сърцето, когато пристигнеш в Солун през онзи септемврийски ден на 1911 г. с разкъсаните облаци, “белите облаци” и влагата, за да се запишеш в педагогическата гимназия и в пансиона окото ти няма да може да се насити.

            “В Солун, Стефане, дръж ушите си запушени, защото говорят, че ако чуеш еврейка да пее губиш разсъдъка си, омагьосва те, превръщаш се в същото като “омагьосаните”;  чувал ли си за “омагьосаните?” “Не”, отговаряш ти на Тодорос, “не съм чувал”. А той само това и чака, за да ти разкаже историята:

            “И така, казват, че те били еврейски момичета от знатно семейство: три сестри, греели от хубост: едната червенокоса; втората синеока и русокоса като слънцето, третата с черни като абанос коси, и пеели, казват, Стефане, по-сладко и от най-сладкопойния славей, едната от тях свирела на тамбура, втората удряла дайре, а третата - най-малката и най-смуглата, свирела на саз. И един пролетен ден, така разправят, когато Солун греел с палатите, кулите, църквите, синагогите и джамиите си, излезли красноликите сестри в благоуханната, отрупана с цветя градина и подели своята музика и песни. А оттам, по същата улица, казват, минавал беят със синовете си възседнали черни атове и щом ги чули спрели поразени. И отворили, казват, със своеволието на властта високата външна порта и отведнъж се озовали в градината на момичетата, чиято красота била такава, че и беят, и синовете му останали безмълвни и от недрата на сърцата им се надигнало и ги завладяло дълбоко желание да ги вземат за одалиски в харемите си. Омар, най-големият с поглед като бръснач - червенокосата, Осман, средният, с прякор Орела - втората, русата и синеоката, а Кемал, най-малкият със златната душа - третата, красавицата с цветовете на нощта. И те веднага рекли: “Хайде, пригответе се да ви вземем в харема” и изкусно гравираните ножници на ятаганите им святкали, бляскали и скъпоценните камъни по чалмите им, така че приличали на странни богове, дошли от други светове, и те наистина били дошли оттам, защото какво общо имали, Стефане, еврейските девойки с тези мохамедани? Тогава, казват, Йехова, техният Бог настръхнал и за да ги спаси от своя противник Аллах, тъй като те двамата са противници, Стефане, някой друг път ще ти разкажа една история за тях двамата, та за да ги спаси Йехова ги омагьосал и ги превърнал в паметник, който оттогава се нарича “Las Incantadas”(1) и ти знаеш къде е. Аз, който съм ходил в Солун, знам. Забутан е сред домове и къщурки в еврейската махала, в Овриаки, както я наричат. Внимавай обаче, когато минаваш през нея и не забравяй да запушиш ушите си, защото казват, че тези сестри толкова много се страхуват, че чалмалиите яхнали черните си атове ще дойдат да ги откраднат, че дори и “омагьосани” като усетят наблизо миризма на мъж, започват да пеят по-сладостно и от най-сладкопойния славей и край: омагьосват нещастника, който се е приближил към тях, и върви след това че развържи омаята, завтича се несретникът към морето с облещени и неподвижни очи, изплезил език като побеснял пес, хвърля се във водата и се удавя.

            Ще си припомниш тези приказни като бленуванедуми на Теодорос докато пристигаш в Солун. Сигурно обаче си чувал и от сериозния, замислен и практичен твой баща македонец други истории: за търговски кервани, за чуждоземци, които идват, за да купят и продадат, вече не с кервани, а било то с железницата свързваща Солун със Сърбия чак горе до Белград, минаваща през Битоля, а от 1896 г. и със Цариград; било то с дългите и тесни пощенски кораби, боядисани наполовина в черно, наполовина в червено, онези с австрийските, френските и немските флагове, които пристигаха ли, пристигаха в просторното пристанище. И не е възможно да не си дочул - понеже беше завладян от любопитство за това какво, къде и кога - чуждите имена, които подхвърляха за новите банки в Солун баща ти и неговите приятели, също толкова практични и немногословни. Имена, които те произнасяха тежко, недодялано, на които ти по-късно щеше да се опиташ да придадеш подходящия нюанс, изтънченото им произношение, особено на френските, без обаче и ти напълно да се отърсиш от тежкото македонско произношение. Виждам, че, макар и сричайки, се опитваш да прочетеш тези имена или по-скоро названията на всички онези европейски компании, докато правиш първите си опознавателни обходи през онзи септември на 1911 г., от една страна като отбягваш да минеш през еврейската махала, следвайки съветите на Теодорос, но същевременно измъчван от непреодолимо любопитство да зърнеш, макар и отдалеч, омагьосаните еврейски девойки. Впрочем, педагогическата гимназия не беше много далеч от омагьосаното място, тъй като се намираше срещу голямата византийска църква на “Неръкотворната”, тоест “Света Параскева”, която още тогава се наричаше “Ески Джума”.

            Убедена съм, че си бил елегантно облечен през онзи неделен следобед на 29 септември 1911 г., когато си се впуснал в първата си опознавателна разходка извън пансиона на училището към многоликата пъстрота на площада. Образът на елегантно облечения френски журналист неотлъчно те преследваше. Баща ти не се бе поскъпил и ти бе дал каквито средства му бяха по силите, за да може да се сбъдне юношеската си мечта: да станеш истински господин. “Жалко”, мислеше си, “че Елени не е тук да ме види, да ми се възхити”. Играта на обайването посредством чара вече бе пуснала корени в теб и осемнайсетте ти години неудържимо те пришпорваха да я играеш, макар и поне за момента без нейния адресат, тъй като “времето познава превратности”, както често пъти казваше баба ти Агни и ти нямаше никаква причина да не й вярваш. Така ти побърза да си купиш нов панталон, тъмносив на цвят с едва забележим ръб; от мек плат - “английски” - както те увериха, бяла риза от отбрана батиста, задължителната черна връзка, чифт обувки и, разбира се, пелерина с двойно лице от мек като коприна плат, захарна на цвят от едната страна, тъмносива от другата. А как знаеше накъде да се упътиш в един непознат за теб подобен на лабиринт град, шумен и гъмжащ от народ, според твоя дотогавашен аршин, с който мереше всекидневния живот? Никак не ти бе трудно да свикнеш с големия град и да намериш онова, което искаше. От първия миг, в който ти и добрият приятел на баба ти Емануил Мадзиуридис, заел се да те придружи любезно и  с голямо желание, пристигнахте в Солун след двудневно пътуване, очите ти поглъщаха образи с бързината на дигитален фотоапарат от двайсет и първи век. Гледаше и запечатваше в паметта на сечащия ти осемнайсетгодишен мозък. Множество табели ти правеха впечатление, но погледът ти се спря върху големия надпис, който заемаше почти цялата дясна страна на внушителната триетажна сграда: “Тиринг”, пишеше отгоре, а по-надолу: “Магазини за модни стоки”. Добрият и заможен приятел на твоята баба улови изпълнения ти със захлас и копнеж поглед и се наведе към теб:

            “Нови големи магазини за модни стоки, Стефане. На “Тиринг”. Бие ги парата; бие ги. И какви стоки само! Най-добрите. Направо от Европа. Надпреварват се, казват, дори със “Стайн”. Ще ти покажа рекламата в “Нея Алития” на Кускурас да разбереш за какво става дума. Никой не помества реклама на цяла страница с изключение на “Тиринг”. Невиждани досега нрави. Нов век, нови нрави, Стефане, моето момче. Впрочем, длъжни ли сме да се приспособим ние търговците и как, при какви условия? Как трябва да реагираме в една империя, която умира бавно? Ще видиш, Стефане, че тази гнила история няма да продължи още дълго. Имам информация аз от европейските търговци и агенти - Македония и Солун са пълнили с агенти, моето момче - французи, англичани, руснаци, германци, една конфузия, краят й не можеш хвана. И разбира се, това не е случайно. Казанът ври, младежо. Младотурците обнародват една след друга прокламациите си и непрестанно заплашват, албанците вече от месеци са разбунтувани и не знаят как да им свият сармите, за българите не е нужно да ти разправям, ти и другите мелничани сами сте го преживели: страх и ужас! Видя ли какво стана с метоха на Розину? Разпадането на държавната машина е стигнало дотам, че йерархията вече въобще не функционира, в резултат на което всеки си прави каквото му скимне. Тук Халил бей, коджам министър на вътрешните работи, е заповядал на префекта на Солун да предаде църквата на мелнишкия метох на Розину на гърците, а той си прави оглушки, понеже искал да се погажда с разбойническата шайка на Сандански. Добре че се задействахме чевръсто и изпратихме всички отнасящи се до случая документи на Халил бей и той проумя какво точно става и че несъмнено църквата на Розину, както и прилежащите към нея имоти, са законна собственост на Иберонския манастир в Атон. Вярвам, че този път солунският префект ще се съобрази с нарежданията на министъра на вътрешните работи, ще отстрани натрапниците българи и ще върне църквата на законните й собственици - гърците. Съвсем очевидно, обаче е, Стефане, че се намираме в навечерието на исторически събития от световен мащаб. Големи исторически промени ще настъпят на Балканите. И за нещастие, опасявам се, не без войни.”

            И докато добрият приятел на твоята баба Емануил Мадзиуридис се впускаше по-скоро в мрачни политически анализи и прогнози, единственото за което ти си мислеше бяха новите магазини “Тиринг”, тъй като вече се бе отегчил за кой ли път години наред да слушаш едни и същи приказки, било то от баща си, било то от приятелите ти и най-важното, искаше да се преобразиш в елегантен учащ се младеж, чиято осанка и поведение да напомнят за Европа и новия век. Не че не беше родолюбец, тъкмо напротив, но на осемнайсет ти за пръв път се намираше в големия град и, въпреки тъгата и тревогата ти за Елени, искаше да научиш, да видиш, да почувстваш, да изживееш, тъй като всичко - добро или лошо, което се задаваше - би било печалба за твоя живот, както, впрочем, винаги става.

            “А как се нарича тази улица?”, попита ти изведнъж, прекъсвайки политиканската тирада на твоя спътник. На Емануил Мадзиуридис му бяха необходими няколко секунди, за да се върне към настоящето, изгледа те някак настойчиво, може би раздразнено, и променяйки духа на разговора, ти отвърна:

            “Улица “Шеври паша”. Най-скъпата търговска улица в Солун. Тук, Стефане, ще видиш и други магазини за модни стоки, при което”, допълни той многозначително, “можеш да избереш, ако пожелаеш да ги посетиш, онова от което имаш най-голяма нужда според обстоятелствата. Все пак, драги младежо”, върна се към бъбривостта и високопарния си стил приятелят на твоята баба, “бих те посъветвал да се разходиш по улица “Ломбард Хан”. На нея се намират канторите на значимите европейски застрахователни компании, като прочутата “Equitable”, точно срещу Отоманската банка, френско-италианската “Allenda”, макар че мнозина се чувстват по-сигурни с английската “Loyd”. Ако трябва да бъда откровен, аз предпочитам гръцка застрахователна компания. Гръцкият капитал има нужда от подкрепа, и аз, макар че съзнавам риска, му я предоставям. Така се чувствам сякаш участвам в усилието за преустройство, извършвано през последните години в Гърция. Тъй като, драги ми младежо, бъди сигурен, че от промените, които се очакват, ще се ползваме и ние. Съвсем не е изключено в близко бъдеще да се разхождаме вече в гръцки, а не в отомански Солун. За това и аз предпочитам “Анатоли”, чието седалище от една страна е в Пирея, но и тук поддържа няколко централни кантори, разбира се на “Ломбард Хан”, до онези на “Equitable”. Там ще прескоча веднага щом те настаня, Стефане. Много работа ме чака”.

             Наистина добрият и заможен приятел на твоята баба Агни те настани на 14 септември 1911 г. в деня на празника на издигането на Честния кръст, както си вписал във вече познатия ни твой дневник, след като те информира за това-онова, докато прекосявахте града с екипаж, който Емануил Мадзиуридис побърза да наеме, избирайки едно от многото и почти еднообразни паркирани едно до друго пред новата железопътна гара возила. Ти, разбира се, би предпочел да се качиш на онова издължено зеленикаво превозно средство със странните антени и звъненето, подобно на което не беше виждал; беше ти заприличало на играчка, след като видя как ту един, ту друг със смешно подскачане се мяташе върху платформата му, докато то се търкаляше бързо върху здраво вкопани в земята железни релси. Кой знае как си го гледал, че твоят придружител за пореден път се намеси и те осведоми: “Какво ти казвах аз, моето момче, за новите нрави на новия век? Ето на, новата технология дойде и при нас. Това, Стефане, е трамваят. Вече не теглен с конска сила, а задвижван с електричество. Няма вече мръсотия по улиците, нито нищо. Да не говорим за скоростта. Едното няма нищо общо с другото. От 1908 г., когато трамваите преминаха на електрическо захранване, градът се промени. Разбира се, някои предизвикаха познатата шумотевица, която се чува винаги щом нещо ново нахлуе в ежедневието ни и вместо да се зарадват за толкова положителните неща, които внесе трамваят в града, започнаха да протестират. “Избиват магаретата ни”, крещяха те. Ами, разбира се! Като оставяш добитъка си върху релсите естествено, че ще бъде прегазен от трамвая щом развие скорост от петнайсет-двайсет километра в час, чуваш ли, млади човече? Какво да правят тогава ослите и конете… Но откъде ти акъл, че да проумеят какво означава нов век, нови нрави. В погледа ти обаче чета, момчето ми, желанието и ти да се качиш на трамвай. Не бързай, имаш много време пред себе си, за да го сториш. Днес се задоволи със стария ни добър файтон. Благодарение на неговото лениво темпо можеш да разгледаш града по-добре докато ни отвежда към твоето училище. Но ей на и един автомобил. Погледни го, Стефане, погледни го само как лети. Не е ли удивително? Не е ли прекрасно? Ах, много бих искал да имам такъв. Но това надхвърля финансовите ми възможности. Няма какво да се лъжем, това ново возило могат да си го позволят само паралиите. Идва направо от Европа и е изключително скъпо. На пръстите на едната ръка се броят онези, които го притежават в Солун. А вече минаха две години откак солунчани видяха първия автомобил”.

            Ти сега, наистина!, слушаше ненаситно разговорливия Емануил Мадзиуридис, слушаше го, докато погледът ти не успяваше да фотографира трамвая, автомобила, внушителните сгради, шумната навалица с червени фесове на главата като онзи, който и ти щеше да носиш след няколко дни. Нов, от отбрана чоха, макар че много би ти се искало да имаш красива, умело изработена европейска шапка, елегантна шапка с периферия, като онази, която носеше френският журналист, но за да осъществиш това свое желание да не приличаш на ориенталец трябваше да почакаш още една година, когато Солун вече нямаше да бъде част от Османската империя, а от гръцкото кралство. И ето сега файтонът прекосява площада при пристанището, който “моето момче, след като младотурците завзеха властта прекръстиха на площад “Елефтерия”(2), завива по “Улицата на франгите” и “виждаш ли, Стефане, това тук е Отоманската банка. Тук поставиха взривния механизъм българите през април 1903 г. и гръмнаха всичко във въздуха. Това тук е новата сграда.”

            Файтонът продължава да си пробива път напред, все напред, шмугва се из тесните улички, едва се побира, влажният вятър довява до слуха ти турски псувни, а може и гръцки, не си сигурен, гледаш долепените един до друг дюкяни и собствениците, които се отдръпват, за да не попаднат под колелата. Дали, впрочем, те не са същите, които приблизително две години по-късно Огюст Леон Дил ще снима, дали същите миризми, които сега буквално гъделичкат ноздрите ти няма да нахлуят и в неговия нос? “Знаеш ли как наричат турците Солун, Стефане?”, чуваш ти Емануил Мандзиуридис да шепне до ухото ти. “Селаник”, го наричат, “Селаник”, отговаря си той сам и допълва твърде многозначително като снишава глас: “Фатален град; фатален. Невиждани чудеса са ставали тук с младотурците. Тук са се събирали и са заговорничели за всичко. Въобще не ги е подушил оня другият - Абдул Хамид, онова ненаситно чудовище, което се хвалеше като надут пуяк, че нищо не му убягвало - комар да бръмнел, веднага го улавял и го изпращал в преизподнята. Въпреки това, именно те му скроиха номера. Знаеш ли, един от водачите им е тукашен, солунчанин, друго чудовище е и той, хитър като лисица, нищо не му убягва. Разправят, че имал синьо око, само като те погледнел и те пронизвало открай докрай, също като сабята му, и храбър бил, много смел, забележителен офицер, но и да те е страх от него. Да те е страх от всички тия, младотурците. Ето, заповядайте, задължиха всинца ни да носим фес. “Яшасън Хуриет”*, но в името на кого? Ако е за всички, както, спомням си, гръмогласно крещеше онзи техен професор, как му беше името, а да, Рефик Бей, на следващия ден след като движението бе прокламирано от балкона на хотел “Сплендид” пред множеството народ, събрало се отдолу, ако, както казваш, е било за всички, защо се опитват да ни направят турци? Защото именно това се опитват да направят, оповестяват го и в прокламацията си и това е, което ме плаши. Ще си имаме разправии с тях, и то големи, помни ми думата, Стефане, момчето ми”, захвана отново прокобните си прогнози приятелят на твоята баба, но в ума ти се бе запечатала само една-единствена фраза, онова “фатален град, фатален”. Какво ли имаше предвид бъбривия приятел на баба ти? Защото разбира се, ти както и аз, която чета мислите ти, не можеше да повярваш, че онова, което изключително го занимаваше бяха младотурците и техните фесове. Ти бе по-склонен да вярваш на историите на Тодорос и бе убеден, че ако той бе тук сега, щеше да ти разкаже много повече, така че тази фраза да придобие плът и кръв и да не бе изпразнена от смисъл. Защото какво те интересуваха теб младотурците и техните движения? Други работи те влечаха на твоите осемнайсет години. Други неща, които още не бяха придобили форма и цвят, нямаха очертания, но ти ги предусещаше дълбоко в себе си, толкова че чак тръпки те полазваха, но не смущаващо, а със странно усещане за задоволство.

            Със същото задоволство ти се бе зазяпал при първата си разходка през онзи неделен следобяд на 29 септември 1911 г., когато някой те бутна и ти се съвзе от омаята. И веднага след това чу онзи, който те беше блъснал в теб да те пита с чуруликащ глас: “Грък ли сте?” Ти го погледна недоумяващо. Беше приблизително на твоите години, хайде малко по-голям, а от брадичката му се опитваше да поникне нещо, което имаше претенциите да бъде брада. “Евреин”, помисли си ти веднага и без да искаш се стегна. Какви истории ти бе разправял Тодорос за евреите с думи не можеха да се опишат, но последната беше тази за “омагьосаните” еврейски девойки. Обаче юначето срещу теб изглеждаше всичко друго, но не и опасно. Напротив, имаше големи кръгли влажни, кестеняви, пълни с мекота и спокойствие очи. “От Мелник”, отвърна ти. Като може би си добавил “грък от Мелник”.

            Така ти се запозна с Ино, който ти направи компания при онази твоя първа разходка из новия град, “фаталния”, както го бе нарекъл Емануил Мандзиуридис, като ти говореше ту на гръцки, ту на напевния си език, ту на турски и така успяхте да се разберете, но докато ти му разказа защо и как си се озовал в Солун не посмя да го попиташ нищо за “омагьосаните”, понеже не забравяше, че и Ино бе един “юдей”, затова за всеки случай “страх лозе пази”, както казваше мъдрата ти баба. По-късно щеше да осъзнаеш, че Ино действително бе специален случай, което стана причина и за изненадата на баща ти Йоанис през първото лято когато ти се завърна в Мелник: “Евреин да подходи към теб? Исусе Христе! Как е възможно? Те ни виждат и ни обръщат гръб да не би да ги оскверним, те скверните! И  какво е искал от теб, защото със сигурност е искал да получи нещо, няма как иначе”. И въпреки това, можеше и още как, но хайде върви сега да обясняваш на баща си онова, което се разбира от само себе си: че не всички хора са еднакви, така че да не ги слага в един кюп, и не без тъга всеки път когато се връщаше в Мелник ти усещаше, че баща ти все повече и повече се отдалечава от теб и ти се отдалечаваш от него, не успяваше точно да го определиш. Както не успя да разтълкуваш и онази тъмна история с екзархистката Василики, която говореше български, Не се връзваше с представата, която ти имаше за Йоанис Фуртунас, но представите, които носим в себе си за хората не са фотографии, Стефане, където по никакъв начин не можеш да се скриеш, както ти по никакъв начин не можеше да прикриеш гордостта си, граничеща с надменност, но и огромния си, неудържим гняв, напиращ от вододелната за мен снимка, направена ви от френския фотограф през септември 1913 г. в малкото градче където ви отведе пътя на бежанци - Сидирокастро(3).

            Всичко това, обаче, ти не знаеше през онази есен на 1911 г., когато започна да посещаваш уроците в първи клас на мъжката гимназия. До теб седеше с една година по-големият Милтос от Битоля, където толкова пъти баща ти ти бе обещавал, че ще те заведе: “Ще се прошетаме, синко, по Широкия друм, за да видиш, Стефане, и да се възхитиш от прекрасните сгради и от гръцките магазините построени в редица. Ако ти се нрави, ще идем и във фотото на братя Манакис, да ни направят снимка кир Янакис или по-малкият му брат кир Милтос, да видим на кого от двамата ще попаднем, понеже ту единият, ту другият тичат насам-натам и снимат. Какво да кажа? Какво ли ще правят с толкова много снимки? Наистина акълът ми не го побира”.

            Разбира се, думите на баща ти Йоанис си останаха обещания, понеже всеки път когато той заминаваше за Битоля, ти не можеше да зарежеш по средата учението и така нито с тези двама чудновати братя, които сякаш осъмваха и замръкваха с фотообектива при нозе можа да се запознаеш, нито да се прошеташ по Широкия друм на Битоля. Единственото, което получи от сноването на баща ти напред-назад до Битоля бе едно водоустойчиво сетре от аба, онзи дебел плат от агнешка козина, който бе абсолютно непромокаем, както за дъжда, така и за студа, с който се обличаше дори английската войска, дотам стигаше умениетона битолските търговци, факт, който Йоанис Фуртунас особено ценеше.

            И ето че сега ти се случи да седиш на един чин с битолчанин и виждам, че си задаваш въпроса: “Що за хора ли, са впрочем, тези битолчани?” като хвърляш скришом погледи към този смугъл широкоплещест младеж, който има вид сякаш няма да те удостои дори с един снизходителен поглед, нито пък да ти проговори, и изпитваш силна тъга, но и известен гняв, докато мисълта ти отлита към достъпния Ино с меките, спокойни, кестеняви очи и напевния му език. И ти ще направиш първата стъпка, за да се сближиш с него, тъй като социалните контакти и разговорите винаги са ти били по вкуса и ти притежаваше особена дарба да влизаш под кожата на другите. Така ти успя и с битолчанина с навирения нос. И добре стори, защото твърде скоро пред теб се разкри един друг Милтос: закачлив, с режещ като бръснач ум младеж, който обичаше и желаеше страстно, често пъти неконтролируемо, всичко с изключение на уроците и книгите, затова и с хиляди мъки бе завършил прословутата буржоазна школа “Мусикиос” в родния си град, като дори бе изгубил една година. И щом като баща му настояваше, “хайде, от мен да мине”, каза той, “ще отида в Солун в педагогическото училище”, по-скоро за да се отърве от него да не му досажда, докато всъщност този битолчанин с дяволития и проницателен поглед имаше други неща наум. И е вярно, независимо че тези неща ти не бе вписал в твоя дневник, че благодарение на Милтос ти научи много за “фаталния град”. Ще ми кажеш, че откъде познаваше той, един чуждоземец, потайностите та да се забърква в разни неприятни истории? Да допусна ли, че той притежаваше инстинкта към греха - защото и това е инстинкт, и то един от най-силните. Може би го притежаваше. Той обаче изкласи и избуя благодарение на Константинос, двайсетгодишният естет, този солунски романтик и идеолог. Младият випусник на Търговското училище Константинидис и ученик в Лицея на френската светска мисия.

            Отново бе неделен следобед в началото на ноември 1911 г., единственият когато се разрешаваше на учениците от интерната да излязат в града, когато ти и Милтос се разходихте по булевард “Хамидие” с красивите неокласически сгради. Онзи, който дължеше името и славата си на иначежестокия султан Абдул Хамид, онази, която младотурците нарекоха “Единение”, а гърците на “Националната отбрана”. Но, “Стефане”, чувам Милтос да ти казва изведнъж с характерното си тежко гръко-македонско произношение, което не съм в състояние да предам върху хартията, “друго е истинското й име, друго: “Улицата на гъркините”. И знаеш ли защо?” Младежът битолчанин обаче не иска да обяснява причината. Това прави Д.К. Вардуниотис в текста му, публикуван в “Дневникът на К.Ф. Скокос” от 1910 г.