Галерия

1

Тази седмица имаме повод да се върнем към миналото на Македония и затова ви предлагаме откъс от романа Мрачен Вардар на Елена Хузури. Родената в Солун атинска писателка, журналистка и литературна критичка е номинирана за Държавната награда за литература още за първия си роман - Мрачен Вардар през 2004. През 2010 произведението е издадено и на български език от издателство Сиела в превод на Здравка Михайлова. Издаван е и на сръбски и турски език и е специално представен от GRReporter.

Дали, впрочем, си срещнал красивото седемнайсетгодишно момиче преди да заминеш? И ако ли да, дали сте се врекли един на друг, разменяйки си клетви? И какви ли клетви биха могли да си разменят двама млади от старо гръцко планинско градче на Османската империя през 1911 г., година преди големия пожар през 1911 г. и три преди още по-големия и световен пожар? Да се държат ръка за ръка? Да се гледат в очите с изгарящи погледи, както виждаме по пощенските картички от онова време? А не, изключвам това. По вашия край, там в Мелник с кестеняво-зелените оттенъци, със самовилите и самодивите, пърхащи край бреговете на Бистрица, танцуващи в среднощна доба из дефилетата и в гранитните пропасти наоколо, заедно с призраците на византийски велможи и генерали, наказани с изгнание на това място, което историята ни в клин, ни в ръкав бе захвърлила там. Не бе възможно двама млади, които се обичаха тайно да се държат за ръка като в захаросаните европейски романчета и да заемат пози, като онези върху ретушираните пощенски картички от онова време. И все пак, как бих могла да бъда толкова сигурна в обратното? Мога обаче само да подозирам, че ти много би искал Елени да ти пристане, както щеше да го направиш с другата Елени четиринайсет години по-късно. Само че тогава вече щеше да си истински мъж, учител по гръцки с утвърден авторитет, с редовна заплата от кралство Гърция, а не осемнайсетгодишен кандидат-ученик в педагогическата гимназия от незнатно потекло. Как да се осмелиш в ситуацията, в която се намираш, да поискаш от баща ти да изпрати сватовници при семейство Дукас? И все пак, ти си рожба на двайсети век, различен си от баща си. Затова, колкото и да го уважаваш, дръзваш да оспориш авторитета му. А после, както и да го погледнем, колкото и да се тревожиш за Елени, колкото и да ти става тежко на сърцето, когато пристигнеш в Солун през онзи септемврийски ден на 1911 г. с разкъсаните облаци, “белите облаци” и влагата, за да се запишеш в педагогическата гимназия и в пансиона окото ти няма да може да се насити.

            “В Солун, Стефане, дръж ушите си запушени, защото говорят, че ако чуеш еврейка да пее губиш разсъдъка си, омагьосва те, превръщаш се в същото като “омагьосаните”;  чувал ли си за “омагьосаните?” “Не”, отговаряш ти на Тодорос, “не съм чувал”. А той само това и чака, за да ти разкаже историята:

            “И така, казват, че те били еврейски момичета от знатно семейство: три сестри, греели от хубост: едната червенокоса; втората синеока и русокоса като слънцето, третата с черни като абанос коси, и пеели, казват, Стефане, по-сладко и от най-сладкопойния славей, едната от тях свирела на тамбура, втората удряла дайре, а третата - най-малката и най-смуглата, свирела на саз. И един пролетен ден, така разправят, когато Солун греел с палатите, кулите, църквите, синагогите и джамиите си, излезли красноликите сестри в благоуханната, отрупана с цветя градина и подели своята музика и песни. А оттам, по същата улица, казват, минавал беят със синовете си възседнали черни атове и щом ги чули спрели поразени. И отворили, казват, със своеволието на властта високата външна порта и отведнъж се озовали в градината на момичетата, чиято красота била такава, че и беят, и синовете му останали безмълвни и от недрата на сърцата им се надигнало и ги завладяло дълбоко желание да ги вземат за одалиски в харемите си. Омар, най-големият с поглед като бръснач - червенокосата, Осман, средният, с прякор Орела - втората, русата и синеоката, а Кемал, най-малкият със златната душа - третата, красавицата с цветовете на нощта. И те веднага рекли: “Хайде, пригответе се да ви вземем в харема” и изкусно гравираните ножници на ятаганите им святкали, бляскали и скъпоценните камъни по чалмите им, така че приличали на странни богове, дошли от други светове, и те наистина били дошли оттам, защото какво общо имали, Стефане, еврейските девойки с тези мохамедани? Тогава, казват, Йехова, техният Бог настръхнал и за да ги спаси от своя противник Аллах, тъй като те двамата са противници, Стефане, някой друг път ще ти разкажа една история за тях двамата, та за да ги спаси Йехова ги омагьосал и ги превърнал в паметник, който оттогава се нарича “Las Incantadas”(1) и ти знаеш къде е. Аз, който съм ходил в Солун, знам. Забутан е сред домове и къщурки в еврейската махала, в Овриаки, както я наричат. Внимавай обаче, когато минаваш през нея и не забравяй да запушиш ушите си, защото казват, че тези сестри толкова много се страхуват, че чалмалиите яхнали черните си атове ще дойдат да ги откраднат, че дори и “омагьосани” като усетят наблизо миризма на мъж, започват да пеят по-сладостно и от най-сладкопойния славей и край: омагьосват нещастника, който се е приближил към тях, и върви след това че развържи омаята, завтича се несретникът към морето с облещени и неподвижни очи, изплезил език като побеснял пес, хвърля се във водата и се удавя.