Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Седем пъти пръстенът” на Измини Капандаи

27 Август 2014 / 16:08:37  GRReporter
5125 прочитания

Измини Капандаи е авторка на множество романи, изследователски трудове и документални филми. Отличена е с Наградата на християнска книжнина през 1990 и с литературната награда “Костас Уранис” на Атинската академия през 1992. Нейни произведения са превеждани на много чужди езици. На българските читатели е позната с романа “Седем пъти пръстенът” в превод на Здравка Михайлова и издаден през 2005 от издателство “Балкани”. GRReporter ви представи гръцката писателка в ексклузивно интервю на Здравка Михайлова.

 

ИСТОРИЯ ПЪРВА

АХЕЯ, 1466-1494

Вземи пръстена ми

и при  теб пази го.

Сапфир е камъкът му,

за благородник е наречен,

красив и изключителен,

носи го вместо мене…

                                  “Флорос и Пладжия Флора”

                    (Народна балада)

 

 С  горчилки и беди изпълнен беше онзи час 

с ридания и сълзи и писък на възбог.

Когато турци влизаха по домове на първенците

прозорците трошаха, изтръгваха вратите,

и от света обител прокуждаха монаси

от манастири праведни девици…

 

                                               “Ридание за Константинопол”

                                               (Народна песен)

 

Кратко описание на случилите се във времето на първата новела исторически събития

             Възползвайки се от раздорите между двамата братя Палеолози, през 1458-1459 Мохамед Завоевателя подчинява полуостров Пелопонес и впоследствие се превръща в заплаха за венецианците, които притежават владения там.

            Последните подстрекават гърците да се разбунтуват и така през 1463 г. избухва първото, след падането на Константинопол, организирано въстание начело с Михаил Ралис от Спарта и Петрос Буас.

            Първите успехи са последвани от поражения, дължащи се на непосредствените и добре обмислени реакции на турците, както и на липсата на организация у венецианците.

            Цял Пелопонес се превръща в поле за премерване на силите, селата са опожарени и обезлюдени, жителите им са изклани не само от турците, а и от братята по оръжие венецианци.

            Съответни противоборства през същия период се наблюдават и в по-широк населен с гърци район (Халкида, Малоазиатското крайбрежие, Егейски район, Кипър, Северен Епир, Родос, Агия Мавра[1]1, Химара и др.)

Нашата история се отнася главно до първите три години (1463-1466) от бунта, завършила с победоносната за турците битка при Патра, докосва се до междувременно настъпилите събития и завършва с бунтовете, последвали слуха, че Шарл VIIIе купил правата над византийския трон от Андрей Палеолог. Те избухнали главно по крайбрежието на Северен Епир и завършили безславно, тъй като в онзи момент венецианците преценили, че не им е изгоден този ход в играта, която се водела между турците, самите тях, папа Александър Борджия и поробените гърци.

(Източникът на информацията е изданието "Гърция под турско робство", стр. 55 от "История на гръцкия народ" и "История на най-новия елинизъм" от А. Вакалопулос). 

            Игуменката береше душа. Беше спокойна, нямаше хрипове или други признаци, но следобяд полека-лека цялото й лице се покри от маската, която през четирийсет и четирите години на живота си вече добре познавах - маската на смъртта. Устните бяха посинели, а кожата покрай тях и около ноздрите се бе слепнала и бе придобила неприятен жълтозелен цвят. Тя имá късмет, не се мъчи, Господ й се отплати за добрините й, но съжалявах, че може би другите нямаше да успеят да се върнат навреме. Тя заслужаваше да умре, заобиколена от всичките монахини. Впрочем, кои всички, има-няма да бяхме останали тринайсет монахини, ако броим и старата Феврония, за която говореха, че още когато дошла в манастира била в напреднала възраст, а сегашната игуменка - младо момиче; която никога не се надигаше от постелята и се грижеха за нея като за пеленаче. Невероятно като си помислиш само, че сега в манастира „Св. Богородица Милостивата” имаше тринайсет монахини, тринайсет монахини и старият Аристидис с неговия племенник, твърде глуповат, за да му се възлага тежка работа. Манастирът, който преди трийсет години когато баща ми ме доведе, наброяваше деветдесет и пет калугерки, двайсет стана, маслобойна и кошари, а за него работеха всички селяни от най-близкото село Като Панагия. 

            Опустя манастирът, както с всеки изминат ден опустяваше и цялата страна, поради неспирната война между турци и венецианци, свърши се с Морея[2]2, изгоря, а и годината се случи сушава и нищо не остана. Край на плодородието, и животните лека-полека взеха да мрат. Хората се уплашиха, три литании с молебен за дъжд направиха, но без резултат, в чудо се видяха какво да сторят, събраха се старейшините и представителите на манастирите и взеха решение - щяха да запушат дяволското гърло. Манастирът изпрати десет товара вълна - която за щастие все още не бе очистена от боклуците и сламките и нямаше да иде залудо трудът да бъде чепкана - а всеки селянин, според имотното си състояние, изпрати един-два товара, а най-бедните сухи клонки, храсти и трънаци. Днес се стичаха още от сутринта да запушат дупката, да се вдигне нагоре водата, която чуваха да бълбука там долу в бездънната гърловина. Спомням си един-единствен път когато това се бе случвало, но тогава живеех в имението на баща ми, бях пет-шестгодишно дете. И тогава пак бяха събрали много бали вълна и сухи клони, дупката бе запушена за малко, нивото на водата се вдигна и хората се отърваха докато най-после заваля.

Монахините сигурно вече бяха поели по обратния път, но селяните щяха да будуват до водата, поейки животните, товарейки ги с пълни догоре ведра и копаейки улеи в усилието си да закарат водата до напоителните вади, дай боже да оцелее нещо за зимата, която се задаваше страховита. Никога преди не бяха виждани хора при бездънното гърло, и то нощем, но тази вечер те щяха да будуват. Много бяха, даваха си кураж един на друг, там бяха надошли и попове да изгонят със заклинания злата сила и демоните от дупката, както и от намиращите се наблизо мраморни колони[3]3.

Много пъти се бяха опитвали да измерят дълбочината на дупката, като мятаха вътре дълги въжета със завързан накрая камък, но никога не успяваха. Бездънна е и селяните говорят, че с годините е вампирясала от мъртъвците, които били хвърляни вътре, за да не бъдат открити труповете им. Там, шепнеха си те, с разрешението и помощта на архимандрита на Востидза[4]4 хвърлили турския комендант на Коринтската крепост, страховития Юнек, който един ден изчезнал и никога повече не го намерили. Див звяр бил този Юнек и самите турци треперели от него, отклонявали се от пътя си, зла стига с него да не ги споходи, за предпочитане било пътят ти да не се пресича с неговия. Случило се така, че Юнек съзрял една девойка, Ангела се казвала и била красива като ангел, и така посред бял ден пред очите на баща й и годеника й я грабнали и след като Юнек й се наситил в пиянските си нощи я заклал.

Не минали и три месеца от стореното зло и Юнек изчезнал. Колкото и да го търсили, никъде не го намерили, но заедно с него изчезнали и годеникът на момичето -  левент юнак - и майка му, която била вдовица.

Турците хванали бащата на момичето, но той нищо не издавал - може и да не е знаел - ала селяните казвали, че Юнек бил причакан една вечер от годеника тъкмо като излизал от една къща във Востидза и той го убил заедно с приятеля си от детинство, неговия побратим, дошъл през онези дни от Агия Мавра. Довлекли тялото до двора на архимандрита, а той им дал мулето си, натоварили Юнек и през нощта го хвърлили в дяволското гърло. А през нощта отишли в дома на момчето и отвели майка му вдовицата и заминали за Агия Мавра. Пълна е гърловината с вампири - дано ги изгонят със заклинания - не само заради убийствата, а и защото се намира близо до колоните. Как да не се страхуват селяните, които освен колоните, казват, че в стари времена там били намерени и статуи и то статуя на самия Сатана, досущ като него била - с кози копита[5]5. И се стекли попове, дошъл и владиката от Триполи да направят водосвет, строшили статуите, изгорили ги и ги забъркали на вар, но страхът си останал. Същият този неизказан страх, който виждах в очите на монасите и попа, ако се случеше да спомена името на потъналия в грехове мой кръстник, на Георгиос Плетон Гемистос[6]6, нека Господ във великата си милост прости греховете му.

Баща ми бе от господарски, но западнал род от Морея, и когато се оженил за майка ми всички казвали, че е сключил блестящ брак. Тя била красива, с червеникаворуси коси и студени сини очи, свирела на лютня, пеейки старомодни рицарски песни, а като дошла в Морея от Агия Мавра всички я боготворели, а баща ми - най-много от всички. Тя обаче, била решена да презре всичко, толкова селяшки, ориенталски и различен от онзи, за който била мечтала в дома на баща си, й се струвал новият й живот. Така започнала подмолната до самия край война между двойката, която не престанала до деня на бащината ми смърт, дано Всеблагият упокои изстрадалата му душа. Ужасното противоборство, опустошило живота на всички ни, което не познаваше бели знамена и примирия, не беше като онази война, при която като се зазими и завалят сняг или силни дъждове войската се оттегля в биваците и изчаква, нито пък носеше суровата истина на другата бран, в която имаше две обречени на взаимно унищожение армии, тя бе като коварна болест, която разяжда отвътре невидима като охтика.

За някой трети по-далновиден наблюдател единствената точка на разногласие, съществуващо между родителите ми, бе въпросът за Обединяването на Църквите. Като добър християнин и грък, баща ми се обявяваше срещу унията, докато майка ми - може би справедливо, тъй като нейният баща бе газмулос[7]7, а сестра й Амалия, сродила се чрез брака си с Либро д’ Оро[8] - бе фанатична привърженичка на унията. Истината обаче бе, че майка ми никога не ни прости трагичното разочарование от брака си и провалените си мечти, не прости на никого от нас с изключение, може би, на първородното й дете брат ми Николаос, който й бе одрал кожата.

Незначителни неща, някакви дреболии се превръщаха в повод за дискусии. Поведението й винаги бе безупречно, тонът й сдържан и тих, благородната господарка от песните, които тя пееше, но сега когато се замислям, тя имаше способността да вбесява баща ми така, че той губеше самообладание. Тогава тя притваряше очи, полагаше леко ръце на челото си:

"Имаш право, господарю мой", измъркваше тя и се оттегляше да си полегне като го оставяше, а заедно с него и нас, потънали в чувство за вина, докато я слушахме как нарежда да й донесат кърпи, накиснати в оцет и розова вода за главата, която сигурно я болеше.

Още по-рано, когато все още не бях разбрала, си мислех че ако тя не ме обичаше, затова бе виновно името ми, което баща ми и неговият учител Георгиос Гемистос бяха избрали заедно.

„Алиа”, бе казал той на баща ми, „дъщеря на Посейдон, една от нереидите, това име ще й дам”, а той, който се възхищавал и се бил научил от него да обича огромното наследство на нашия народ, се съгласил за голямо отчаяние на майка ми, която искала да ме кръстят Мелисанти или Тереза или най-малкото Лукия.

Представям си, че сигурно това е бил последният път, когато тя истински се е поинтересувала от мен. Колкото и да са малки, децата разбират също като животните, като кучетата, като нашата кучка Искрá, която откак игуменката се залежа клечи като попарена, опитвайки се да отгатне къде ли сега в променения порядък на нещата ще намери пристан нейният животец, самата тя болна и келява, комична и достойна за съжаление се търкаля в краката ни с уплашени и питащи очи, опитвайки се, един Господ знае, кого да умилостиви.

Припомняйки си сега тези първи шестнайсет години от живота ми преди да намеря пристан, убежище и надежда за спасение в манастира “Св. Богородица Милостивата", отново се натъжавам и се питам какъв ли щеше да бъде животът ми, ако Божията воля не бе изпречила на пътя ми Андроникос Сгуромалис.

Родих се във Востидза, в големия господарски дом на баща ми, но когато навърших три години, а майка ми бе бременна с близнаците, Константинопол падна и нещата станаха много трудни с бежанците, шайките от войници и най-вече поради различните страшни слухове, които както си му бе редът последваха трагичната новина, така че баща ми настояваше да се преселим. Наистина само временно, обеща той - в големия му чифлик горе към залива Панахаикос, северозападно от големия манастир на Архангелите между селата Дафни и Като Маврикио. Постройката бе голяма и квадратна, затворена отвън, с вътрешен двор в средата. От предната страна имаше прозорци само на втория етаж, а над трижди залостената порта се намираше „убиецът”, отвор-бойница през която човек можеше да види и нападне врага, опитал се да превземе подстъпа към нея. В задната част се намираха оборите, кошарите, кокошарниците, а имаше и два входа. През голямата двукрила порта преминаваха натоварените каруци и през всичките тези смутни години не помня някога да я бях виждала без пазач. Няколко метра по-надолу се намираше всекидневната врата, предполагам толкова близо до другата, за да може да бъде под наблюдението на същият пазач.

За майка ми установяването в селското имение бе второто, още по-ниско стъпало, на което тя слезе в социалната стълбица, и оттогава главоболията й станаха постоянни. Както тя казваше, животът в планините не представлявал никакъв интерес, всичко било недодялано и долнопробно, а истината бе, че тя не можа да намери утеха нито в рядката красота на природата наоколо, тъй като както мнозина други и тя притежаваше трагичния недостатък да не може да види. С това съвсем не искам да кажа, че зрението й страдаше от някакъв дефект, напротив тя имаше силен взор, "зрящ отвъд планините" дето има една дума, но гледаше без да вижда, никога не се замая от цветовете на небето и морето, не знам дали въобще някога забеляза напъпилите в бледозелено листа на глицинията. Бидейки такава, тя никога не позна великолепието на долчинката през пролетта, зеления взрив от върби, лаврови дървета, платани, тръстики и див кардамон, а долу водата, на места обилна, на места пресъхнала, както и всички цветове на мирозданието с тяхната блестяща повърхност. Последният път, когато се занима с нещо, което я интересуваше, бе празненството по повод кръщаването на близнаците и години след това тя изпитваше голямо удоволствие да разказва подробности от него.

Заминавайки от Востидза с бременната ми майка, баща ми сторил оброк на Богородица Хрисоспилиотиса[9]8 майката и бебето, като обещал кръщенето да се извърши в манастира и в продължение на три дни всеки, намиращ се околовръст "да бъде негов гост", тоест да се храни на трапезата му. Бебето се оказа бебета, дадоха им имената на солунските монаси Симеон и Теодор, които преди хиляда години основали манастира в пещерата. Вече трийсет години никога не забравям в молитвите си моите обични братя, Господ здраве да им дава, където и да се намират, с които са свързани всички - малки и големи радости и скърби на живота ми преди битката при Патра, битката чийто край означаваше и краят на живота ми в бурното море извън пристана на църквата и гибелта на мечтата, родила се в Спарта в деня, когато Михаил Ралис[10]9 обяви бунта. Три години бе обгърната в пламъци Морея, три зими и три лета, чак до август 1466. До чифлика достигаха новини:

“Свалена е обсадата на Коринт…”, “…Аргос падна…”, “пристигнаха подкрепления от Крит, Бертолдос[11]10 е рекрутирал и много злодеи… Богородица да ни е на помощ, да е на помощ на хората срещу врагове и приятели…”. Вести добри и лоши, но никога, нито когато пристигна страшната новина от Мотокорона, че петстотинте пленници, изпратени на султана от Омар[12]11, били разкъсани всички до един на две равни части, дори тогава не угасна надеждата, че ей сега, всеки момент с Божията помощ войската - гърци и венецианци - ще победят неверниците, ще ги прогонят от Морея, ще си поемат дъх ромеите, а после кой знае каква ще бъде волята на Всевишния, всичко е възможно да се случи, само да не загубим вярата си, а Господ е велик и си знае работата.

В чифлика от северната страна близо до Мировриси се издигаха сивкави стръмни скали сякаш великан ги бе отсякъл с ханджара си. Толкова бяха стръмни, че дори близнаците не успяха никога да се изкачат по-високо от два метра. Високо горе бяха кацнали диви пчелини и щом захванеха големите жеги восъкът в питите се разтапяше и медът започваше да капе.

Така близнаците, аз и Мануил, синът на надзирателя, който тогава също бе шестнайсетгодишен, се озовахме с два бакърени съда под скалите да се опитаме да съберем меда през онова незабравимо утро, когато в живота ми нахлу Андроникос Сгуромалис.

Горещината бе страховита, седми август, а през онази година лятото бе особено жарко и ние, омазани в мед и пот, далеч преди още те да се появят иззад завоя на пътя, чухме че идват конници.

Отърчахме бързо да се скрием през пътя, от едната страна на който се намираха скалите, на едно меко възвишение зад върбалака с листа побелели от ситния летен прахоляк, защото времената бяха трудни и въпреки това нашите земи около чифлика още не бяха познали бран, но никога никой не знаеше каква стига го чака. Бяха трима конници и по дрехите си пролича, че са от нашите, но ние не се показахме и изчакахме скрити да чуем говора им. Приближаваха бавно, животните бяха плувнали в пот и лъщяха на слънцето, идваха отдалеч и бяха гърци ”стратиоти”[13]12, тъй като в речта им можахме да различим имената на Варваригос[14]13, на генерала, и на адмирал Капело[15]14 наред с името на най-прославения грък в Морея, на спартанския лъв Михаил Ралис Исис. Може би само след минута щяха да са отминали по пътя и от живота ми, ако Мануил не ме бе побутнал лекичко, едва доловимо, но достатъчно за да изгубя равновесие. Протегнах ръка да се вкопча във върбитеи бакъреният съд се сгромоляса в краката на коня му, който и без друго бе твърде уморен, за да се уплаши.

Той се извърна да погледне и от този миг ми прималя. Извърна се да погледне за миг - цял век – и видях две сиви като водата на потока очи. После се втурнах презглава, следвайки другите, които побягнаха и спрях едва когато стигнах в чифлика последна.

Влязох тичешком през страничната портичка и поспрях да си поема дъх. Прохладата ме обгърна заедно с миризмите на обор, които се бях научила да обичам - на треви и изпражнения - ослепяла за миг, докато очите ми привикнат към промяната от безмилостната светлина на пладнето към полумрака вътре.

“Трябва веднага да отида да се приведа в нормален вид, ако ме видят на този хал и кажат на майка ми, загубена съм”, помислих си аз, отстъпих крачка назад и за втори път се озовах да чезна във взора му. До коня си личеше колко е висок, опрян о портата, извеждаща от обора към двора. Погледна ме, смеейки се, и препречи пътя ми с ръце.

“Този път няма да си тръгнеш преди да съм научил името ти", усмихна ми се той и после вече не си спомням добре какво стана.

Спомням си, че му казах, че се казвам Алия и какво означава името ми като през цялото време имах болезненото усещане каква ли гледка съм представлявала, запотена и омазана с мед, с коси разплетени върху раменете. Дори сега имам гъсти коси, но тогава те бяха черен сноп, къдрав черен облак, обрамчващ лицето ми.

“Алиа”, каза той, “от морето”, и полагайки ръце върху косите ми ги придърпа нежно, разделяйки ги настрани, “ти обаче не си морска нимфа, ти си едно лъвче”.

Сърцето ми биеше до пръсване и недоумявах как той не го чуваше: наведох се леко и се промуших под ръцете му.

Вечерта родителите ми приеха чужденците с голяма официалност. В чифлика бяха дошли Михаил Ралис със свитата си, архонтът на Аримино Сигизмондо Малатеста[16]15, Гинис Ренесис, а на следващия ден очакваха венецианския генерал Барбариго, за да вземат решения относно битката, последната битка, която окончателно щеше да  затрие турчина и с Божията помощ да освободи трижди злощастната Морея.

Когато слязох долу в залата, преоблечена и чиста с карминеночервената си кадифена шапчица на главата, се бях постарала да подредя косите си бухнали отстрани.

“Ти си едно лъвче”, и сред пълната с народ зала аз съзрях само него.

“Архонтът Андроникос Сгуромалис”.

“Ваша милост”, наведе се той съвсем сериозен и докосна устните си до пръстите ми. Нищо по лицето му не издаваше, че вече ме бе виждал.

“Пръсти като кринове”, промълви той, “но дали само така ми се струва или наистина подушвам миризма на мед?”

Понечих да си тръгна и несръчно се блъснах последователно в полуоткрехнатата вратичка на един шкаф и в дългата трапеза, на която бяха наредени блюдата. Със сведени очи, коленичила пред нозете на майка ми в компанията на жените, чувах баща ми, който разговаряше с архонта Малатеста за патриарха, за Генадиос Схолариос[17]16, който преди десет години бе заповядал да бъде изгорена като езическо и греховно творение книгата „Закони”[18]17 на Георгиос Плетон Гемистос. Малатеста бе бесен и докато говореше още повече се разгневяваше от звученето на собствения си глас. 

 “Завистлив, непрокопсан, мародер, невъзможен…”

“Успокой се, архонте”.

Всички ние знаехме, че Малатеста, непоклатимият, могъщият владетел на Ариминион, също беше изгубил безсмъртната си душа, когато прегърнал учението на моя кръстник за неоплатонизма, но за баща ми със сигурност всички тези неща бяха ясни вече от години. Наистина велико е делото и учението му, но посредством познанието Георгиос Гемистос също като падналия ангел Луцифер познал възхода и падението и душата му щеше да се мъчи вечно наред с другата прокълната душа - онази на Юлиян Отстъпник[19]18.

„Да”, съгласи се меко с Малатеста моят баща, "една книга в никакъв случай не трябва да бъде изгаряна…", а сетне смени темата на разговора, като попита с интерес за новия толкова невероятен, изобретен на Запад метод, да печатат, както разправят, книги с машини, обезсмисляйки по такъв начин толкова необходимите преписвачи.

Вдигнах очи. Андроникос Сгуромалис пошепна нещо в ухото на Михаил Ралис.

„Ако се обърне докато преброя до три, ще ме обикне…”, и очите ми се сплетоха в здрава прегръдка със сивия му взор.

„Стопанке и господарке моя”, обърна се към майка ми баща ми, „моля те, почети нашите гости с твоята песен”.

Гласът на майка ми, висок и чист, в същата гама като гласовете на кастратите[20]19, беше идеалният глас за рицарски песни, възпяващи любовта, песни от другия свят, по който душата й примираше.

 

As vous douce debonnaire

ai mon cuer donne

ja n' en partire.[21]19

                                  

                                    „На теб, сладка моя любов”, пееха очите ми,

„отдадох сърцето си

и нивга няма обратно да го взема”.

 

След обяда, както винаги когато имахме гости, майка ми изпрати да донесат зографисания свитък, за да играем Ока.[22]20

Знаех думите й наизуст, гласът й бе с една идея по-облагороден, произношението й натъртено, за да личи, че е от Седемте йонийски острова, престореният смях, закачливият тон когато разказваше как донесла със себе си като зестра играта от бащиния си дом.

И наистина пергаментът с изрисуваната спирала бе много красив с неговите шейсет и три квадратчета, а различните картинки - гъската, страноприемницата, кладенецът, затворът и смъртта - произведения на изкуството достойни за прочутия художник, който по време на голямата чумна епидемия болен намерил подслон в бащиния й дом и който, след като оздравял, преди да замине за Света гора й подарил играта Ока, за да се отблагодари за грижите, но най-вече заради нейните песни, които докато изгарял в треска му се стрували като ангелски песнопения.

„На теб, сладка моя любов, отдадох сърцето си”. Той се бе навел над нарисуваната спирала и русите му гъсти тежки прави коси подобни на свилената нишка, с която шивачите бродират сърмените дрехи, скриваха лицето му…

„Ако сега ме погледне, ще ме обикне…”, и очите ми се сплетоха в здрава прегръдка със сивия му взор.

 Предоволна майка ми играеше съвършено, да не кажем леко пресилено, ролята на любезна домакиня. Оглеждах се неспокойно наоколо, за да разбера дали и други долавяха преструвката, фалша, но дори да беше така, никого не го бе грижа.

„…вместо най-напред да отидеш на остров Кефалония, да спреш на Агия Мавра. Там, в бащиния ми дом, ще те посрещнат с добром, ще се подкрепиш за дългото пътуване. Там ще видиш, че всичко е различно, ние тук в планините живеем почти като селяндури, затова и още миналата година изпратихме големия ни син Николаос да поживее при дядо си, да се научи на подобаващите за младеж от неговото потекло обноски…”

Протегна ръка да премести пионката и видях загорялата от слънцето кожа, с русите, почти бели косъмчета, както и пръстена му от евтин метал, пръстена, който никога до вчера не бях сваляла от пръста си и който бе оставил белезникав белег на средния пръст на дясната му ръка.

Неведома е волята на Всевишния, а ние сме незначителни и безсилни същества по пътя ни през долината на сълзите.

Нищо през онази вечер на седми август не предвещаваше, че след два дни окончателно щеше да угасне мечтата за бунт на гръцкия род, а заедно с нея и вече толкова далечния и избледнял блян за моята любов.

Как ли, впрочем, работи човешкият мозък? Какви ли са механизмите на паметта, какво кара един образ да избледнява и как става това? Лека-полека или изведнъж? Как стана така и кога ли, та сега колкото и да се опитвам не мога да си спомня, да извикам пред очите си скъпия, бляскав образ на моя любим? Единствената ми утеха и другар са лъчащите му светлина сиви очи край потока в долчинката. Ръцете ми са хванали мазоли от молитвената броеница и религиозните покаяния, които отначало духовният наставник ми налагаше, и които сега сама си налагам когато потъвам в тези мисли, но бих заплатила с каквото и да е наказание, колкото и сурово да е то, стига да можех да зърна, макар и за миг, потъналия в мъглата на времето негов лик.

Цялата работа бе плод на грешка на венецианския генерал, на Барбариго, но въпреки всички усилия, които положи Михаил Ралис, той не отстъпи от мнението си. Напразно „ромейските първенци и целокупният народ…”[23]21 настояваха - стига толкова, победихме, второ премерване на силите би могло да накара турците при евентуалната перспектива за окончателен разгром да прегрупират силите си и да ни ударят с храбростта на отчаяния. Не, венецианецът не искаше и да чуе и генералът се видя принуден да се подчини и армията му да преследва турците отвъд Саравалио[24]22 и по пътя към Сидирокастро[25]23 сред планините, да попадне в засада и да изгуби битката, а заедно с нея и надеждата, която в продължение на три години озаряваше живота на гърците в Морея.

Кой ли пръв донесе вестта и кога?

„Загубени сме, бягайте християни, загинаха юнаците, погубен е цветът на Морея, изядоха ни песоглавците, агаряните, падна и генералът, убит бе Барбариго, с живота си заплати твърдоглавието си. А сега, страховит като истински турчин, Омар бей с огън и сеч, през разрушения и димящи развалини, напредва като бич Божи към Патра и влачи като пленник героя, мъченика Михаил Ралис”.

Смразиха се от ужас християните и след като първият уплах премина - както ставаше всеки път при подобни случаи - започнаха лудешки приготовленията за бягство. С невиждащи от страх очи грабваха някоя бохча и нахвърляха в нея безразборно всичко, което им попаднеше, полезни и безполезни вещи наедно, с ум помръкнал от надвисналата заплаха, по някоя дреха, бедняшките си украшенияи хващаха планината, да избягат, да се спасят, да не ги открие турчинът при преминаването си.

Опразниха се къщите, кепенците се тряскаха като се извиеше южен вятър и задухаше лудешки дни наред. Вятърът духаше и след два-три дни започна да довява смрадта от труповете, които се търкаляха непогребани. Вратите и кепенците на къщите се блъскаха зейнали празни и смълчани, обитавани само от старците, които не можеха да поемат към планината, и чакаха стоически онова, което им бе писано от съдбата.

В имението вестта донесе Гинис Ренесис.

„Изгубени сме”, каза, „не остана никой, оставихме ранените в манастира на „Св. Богородица Милостивата” и без да си поеме дъх пришпори коня си и препусна да разнесе новината и другаде, да се спасяват хорицата, да не ги застигне страховитият Омар бей, който не спираше да върлува. Смъртта в такъв час е спасение, християните вече добре знаеха това.

Не зная колко са ме чакали близките ми преди да решат, че не съм в имението и че трябва да избягат, поне те да се спасят. Единственото, което знам, единственото, което си спомням, бе че тичам без да виждам, без да чувам нищо друго освен собствения си глас, излизащ гъгнив и неузнаваем, докато повтарях на глас единствената мисъл, която се въртеше в ума ми.

„Стори, Богородице, чудото си, така че да е оцелял”.

Щом пристигнах в манастира, започнах да обикалям като обезумяла сред ранените, едни от които бяха проснати в трапезарията, а други на двора.

Как ли работи човешкият мозък, какви ли са механизмите на паметта, какво е онова, което кара един образ да избледнява и как става това?

Вече от трийсет години, по три пъти всеки ден влизам заедно с другите монахини в трапезарията и сядам на коравата пейка пред продълговатата маса. Над нас украсения с ромбове дървен таван, боядисан в морскосиньо, е като балдахин, а стените наоколо са зографисани с образи на светии, старозаветни и новозаветни истории. Йона и китът, влизането на Христос в Йерусалим яхнал ослица, Тайната вечеря, очи на светци, пътуващи през времето, взорове извоювали с мъченичество прекрасния си покой.

Най-малко по три пъти всеки ден влизам в същото това помещение, стъпвам по дървените дъски, които през онзи далечен ден подгизнаха от кръвта на бойците на Михаил Ралис, чувам стоновете, подушвам сладникавата миризма на кръв, но образът му е изчезнал завинаги. В безкрайните часове на мълчание в манастира, отново и отново, хиляди пъти, преживявах за кой ли път събитията, сложили отпечатък върху живота ми през онзи отколешен ден. Беше облегнат с глава леко повдигната в десния притвор и от първия поглед, който му хвърлих, разбрах, че не бе сериозно ранен. Изпълнилото ме облекчение ме замая, свят ми се зави чак. „Жив е, Богородичке, да се слави името ти”.

Колко жестока е младостта, безсърдечна и сурова, безмилостен е животът извън лоното на църквата. Хора умираха и докато кръвта им изтичаше, бликаше от ужасни рани, а други умоляваха по-бързо да дойде краят, за да се отърват от мъките, които ги въртяха на шиш, аз бях стиснала ръцете му и ги целувах, а наум вече кроях планове.

„Ще заминем, ще се прехвърлим на Йонийските острови, в Италия…”

Сърцето ми пееше в мига, когато той сложи на пръста ми пръстена и ми разказа историята му.

Преди години по неговите родни места близо до Мидзитра[26]24 веднъж, връщайки се привечер от лов, видял близо до крепостта, събрани в подножието й пред една колиба хора - селяни и деца - и чул разгневени гласове и олелия.

В колибата живеела сама старица, стогодишна бабичка, а за дружинка имала единствено котките си - двайсетина на брой - и една козичка. Но се разнесъл слух, така е по селата, че старицата била вещица и излизала при пълнолуние по кръстопътищата да прави магии и да играе самодивско хоро. Озверели селяните и излезли да изгонят със заклинания злото, да изгорят бабичката заедно с козичката и котките й, които също са животни на сатаната. Като разгонил Андроникос селяните бабичката го хванала за ръка - само кожа и кости - и все още с помътен от страх поглед му дала насила пръстена. Гласът и брадичката й треперели и през благословиите си му казвала - кой знае защо, може би за да изглежда по-значим дарът й - че пръстенът, разправяли, бил на загиналия император и който го носел щял да стане освободител на ромейския род.

Старчески приказки, тъй като по метала личало, че пръстенът не бил господарски накит, но Андроникос се престорил, че й вярва, за да не й скърши хатъра.

Колко жестока е младостта, безсърдечна и сурова, безмилостен е и животът извън покрова на църквата. Сред стоновете на берящите душа ранени сърцето ми като пияно пееше славослов за спасението му и така както стисках ръцете му не усетих как се изплъзна и отлетя от него животът.

Строполих се на смъртен одър с треска и бълнуване. Манастирът се ползваше със специална привилегия[27]25, но навън цяла Морея гореше. Ралис и епископът на Патра Неофитос[28]26 бяха побити на кол, Маркос Епифаниос Кладас[29]27 жив го одраха. Простря се като мътна пелена угрозата над опустелите земи, нищо не дишаше и пристигна новината от Халкида, че адмирал Капело си отишъл, ударила го казват дамла заради бедите и се спотаиха християните, вече единствено на Бога се уповаваха.

Щом премина първият уплах хората плахо-плахо започнаха да се завръщат по домовете си, завърна се и моето семейство и изпратиха да ме вземат. Останах дни наред на легло и когато най-после можах да се изправя на крака, поисках да се върна в манастира. Отначало баща ми гърмеше и трещеше - жал му бе за младостта и хубостта ми - но истината е, че ме обичаше и накрая склони и дойдох в „Св. Богородица Милостивата” както подобава на девойка от господарски род със зестра петстотин корена маслинови дървета и трийсет декара обработваема земя близо до Востидза. И така се сбогувах с чифлика, а заедно с него и с живота на мирянка и заминах накитена като булка, яхнала дорестото конче на майка ми, което от предишната вечер бяха наплели и разплели - за да бухнат на къдрави потоци гривата и опашката му.

Преди да се е изтърколила годината родителите ми напуснаха за втори път имението и заедно с близнаците се прехвърлиха на Агия Мавра при роднините на майка ми и при брат ми Николаос, който вече бе в свитата в двора на дук Леонардо Токо[30]28 и се бе оженил за десет години по-възрастна от него богата вдовица и ги бе поканил при себе си.

На талази, на талази бягаха хората от Морея, бягаха да търсят спасение на Седемте острова, в Кипър, Крит и Смирна, а междувременно пристигаха новини в манастира, новини за нови мъки на християните. Сега вече турци и венецианци воюваха открито кой щеше да надделее и страната опустя, едни от мъжете бяха убити, други бяха на бран, земята се превърна в неразорана и необработена целина, хората гладуваха, падна и Халкида и християните се смразиха от ужас. Стъпи турчинът в черните крепости, които пазят моста - падна и Негрепонте[31]29 - и в продължение на три дни и три нощи прекарваха под нож християните - мъже, жени и деца - заловиха и баила на крепостта, архонта Ерицо[32]30 и го разрязаха на две с трион.

Водите поаленяха от кръвта и от клането и се надигаха с прилива червени на всеки дванадесет часа при зова на луната.

А по време на голямата холерна епидемия почина баща ми, и малко по-късно Николаос, гордостта на майка ми, и сърцето й се разби. Преждевременно болна и остаряла тя последва близнаците в Неаполи, когато падна Агия Мавра умря и тя и я погребаха в чужда земя.

Близнаците отново заминаха, вече момци левенти, храбри стратиоти, да воюват на страната на родоските рицари и никога повече не чух нищо за тях и всеки ден по три пъти се моля дано да са добре под закрилата на Всевишния.

Три месеца трая обсадата, но Родос не падна, и Великият Везир, проклетият вероотстъпник, псето скверно Месих Палеолог[33]31, се видя принуден да издаде заповед за изтегляне на флотата и заплати за провала с поста си.

Питах и разпитвах, но оттогава никой нищо не бе чувал за обичните ми братя, следите им се губеха там, при обсадата на Родос, но това не ме възпираше да разпитвам поклонници и пътници, които минават през манастира, и така със същия копнеж изтичах и вчера като чух звука от конски копита и видях стратиотите от Спарта и съзрях очите на Андроник да ме гледат, сиви и лъчезарни, очи на моята любов с цвят на синева.

Игуменката умира, но умът ми се рее и вместо тежките отговорности, които сега ще паднат на моите плещи, тъй като ме е определила за своя приемница, мисля единствено за чаткането на конски копита по калдъръма на манастирския двор и слисаното ми бягство когато за втори път видях да ме гледат през времето очите на Андроникос.

Бяха трима, двама изпечени в бойното изкуство мъже и Димитрис. Целта им бе Епир. В Морея бе пристигнала вест, че е настанал часът, най-после часът бил ударил. Разговаряха сурови мъже и плачеха от копнеж, откупил, казват, кралят на Францата правата върху цариградския трон от Андрей Палеолог и подготвил безчетна рат, и щял да мине през Италия, и треперел, казват, Баязид[34]32. Неговите астролози му били предсказали лоши знамения, и отново се дигнал на бунт ромейският род, и също заминавали да бъдели и те там в часа на решаващата битка, когато гръцкото племе щяло да се освободи.

А Димитрис каза, че майка му имала брат, Андроникос било името му, и научила, че паднал убит заедно с мъченика Михаил Ралис в битката при Патра или след това, години преди той да се роди. Докато говореше го гледах и нищо в образа или в думите ми не издаваше мислите ми, а като се нахраниха му казах, че знам къде е погребан вуйчо му. Предварително бях свалила пръстена от пръста си и след като той се поклони на гроба, за който се грижа вече от трийсет години, слагам върху него цветя, уханни треви и тамян и паля кандилото му, когато се изправи сложих пръстена на пръста му и му дадох благословията си той да бъде онзи, който ще освободи гръцкия род.

Отпътуваха днес сутринта. Двама мъже обръгнали в бойното изкуство и едно момче на име Димитрис.

 


[1]1 Венецианското наименование на Левкада, един от Седемте острова в Йонийско море. – Бел.пр.

[2]2 Старо наименование на Пелопоннес. - Бел.пр.

[3]3 В Гърция, както и на други места (българската поговорка “да спи зло под камък” има приблизително същия смисъл), било разпространено суеверието, че под колоните на древните храмове били затиснати злите духове и падането на колона било смятано за освобождаване на нечиста сила, епидемии, глад и други бедствия. - Бел.пр.

[4]4 Днешният град Егион в Пелопонес. - Бел.авт.

[5]5 Става дума за статуя на козлоногия бог Пан. - Бел.пр.

[6]6 Георгиос Плетон Гемистос - Георгиос Гемистос, по-известен с прозвището Плетон. Роден в Константинопол или в Спарта. Живял от средата на 14 до средата на 15 век. Основал и ръководил философска школа (неоплатоническа) в Мистра. Споделял убеждението, че спасението на елинизма е в завръщането към античния свят и затова бил противник на християнството. Мъдър мъж, чийто превъзходен ум признават дори отявлените му врагове като споделящият аристотелевата философия Генадиос Схолариос и Георгиос Трапезундиос. Изключително способен политик, съпровождал император Йоан III Палеолог на Фераро-Флорентинския църковен събор през 1438 г. за сключване на уния между православната и католическата църкви. Във Флоренция, където и останал, той основал Платонова академия.

Завръща се в Спарта на преклонна възраст и когато умира през 1452 г. е погребан там. По-късно костите му са пренесени в Италия от Сигизмондо Малатеста.

Високото мнение, което съвременниците му имали за него проличава и от посланието на Висарион до синовете на Плетон, в което изразява скръбта си от загубата на видния мъж. На едно място той пише: “...след Платон (с изключение на Аристотел) Елада не е познала по-голям мъдрец”. Запазени са доста негови произведения, но от книгата му “Закони” са се съхранили само откъси. Смятан е за последния византийски философ и първия хуманист. (Голяма гръцка енциклопедия, т. 8, стр. 176-178 и Гръцка енциклопедия,  т. 20, стр. 729). - Бел.авт.

[7]7 Газмулос: мелез, обикновено от баща латинец и майка гъркиня (етимологически вероятно идва от gas, по-стара форма на момче - “garçon”  и „mulus” - муле) . Обикновено били гръкоговорящи, но католици. Споменава се военен корпус, “газмуликон”: “...достойни войни, съчетаващи благоразумието на гърците с храбростта на латинците” (Гръцка енциклопедия, т. 6, стр. 765-6). - Бел.авт.

[8] Златна книга (Libro d'Oro) -  регистър, воден във Венеция, в който са вписани имената на знатните членове на Големия съвет на Светлейшата Република, сред които били избирани онези, които заемали постове в управлението й. Тоест, благородниците притежавали граждански права. – Бел.пр.

[9]8 Богородица Хрисоспилиотиса (от златната пещера) - манастир, основан през 4 век от солунските монаси Симеон и Теодор в Мега Спилеон (Голямата пещера) в Калаврита в Пелопонес, посветен на Богородица. Всички реликви, освен иконата на Богородица, станали жертва на последователни катастрофи. - Бел. авт.

[10]9 Михаил Ралис Исис - благородник от Пелопонес, предводител на силите на Спарта, генерал-губернатор на стратиотите и надзорник на ахейските стражници (ЕЛПА, стр. 8).  След битката при Патра (август 1466) бил заловен от Омар и набит на кол. За сведение споменаваме имена на “стратиоти”, действали заедно с М. Ралис, както са упоменати във венецианските източници (списъци за заплати, за повишения и пенсии и др): Братята Емануил, Николаос и едноименният Михаил Ралис, братята Маркос-Епифаниос и Коркодилос Кладас, Матеос Сфрандзис, Николаос Гредзас, Исаакиос Ралис-Ласкарис, братята Петрос, Алексиос и Гинис Буас, Исаакиос Ренесис и др. (История на гръцкия народ, Национален изследователски институт, т. 1, стр. 265). - Бел. авт.

[11]10 Бертолдо д’ Есте. Кондотиер (наемник). Един от предводителите на сухопътните сили на венецианците в Пелопонес, пада убит още през първата година на войната. В “Гърция под турско робство” на К. Сатас четем: “…След като Бертолдос рекрутирал и от Крит голям брой злодеи, на които наказанието било опростено, натоварил войската в Навплион..” . (К. Сатас, стр. 2 и История на гръцката нация, т. 1, стр. 265). - Бел. авт.

[12]11 Омар - турски генерал, достигнал разцвета на славата си в средата на 15 век. Баща му бил прочутият генерал Турахан и Омар го придружавал по време на победоносната му кампания в Пелопонес. След превземането на Коринт от Мохамед II през 1458 султанът го назначил за управител на тази нова провинция. През август 1466 обърнал в бягство при битката при Патра гръцко-венецианските войски. (Многотомна гръцка енциклопедия, т. 18, стр. 859). - Бел.авт.

[13]12 Стратиоти - конни бойци (гърци или албанци), обикновено във формирования от 25-50 души, леко въоръжени (нож, ятаган или боздуган). Формированията им се състояли от членове на едно семейство (род) и предводителите били въздигани по наследство. - Бел. авт. (История на гръцката нация, т. 1, стр. 261 и 264-5). - Бел.авт.

[14]13 Варваригос - Якопо Барбариго, интендант на Пелопонес. Пада убит в планинските проходи на Сидирокастро, отвъд Саравалио, където преследва, въпреки че гърците били на противно мнение (“...ромейските първенци и целокупният народ...” според Хрониката на Сфрандзис) турците и където, според израза на анонимен хроникьор, “...бил предизвикан пълен разгром на венецианците” (История на гръцката нация, т. 1, стр. 270). - Бел. авт.

[15] 14 Виктор Капело - венециански адмирал и генерал, наследник на Якопо Вениеро. Допринесъл за това Закинтос и Кефалония да възприемат венецианското влияние и след като наследил Вениеро превзел островите Имброс, Тенедос, Тасос и Самотраки. В Атина, където побързал да се притече на помощ, тъй като Акрополът не бил паднал и след като взел 900 пленници при обсадата, не останал задълго, опитал се да окаже помощ при Патра, където обаче венецианските сили вече били разгромени, и завършил живота си през 1467 на остров Евбея, където умира от апоплектичен удар. (Гръцка енциклопедия, т. 131 стр. 231, История на гръцката нация, т. 1, стр. 269 и К. Сатас, стр. 16). - Бел. авт.

[16]15 Сигизмондо Малатеста (1417-1468), владетел на Римини, прословут кондотиер и главнокомандуващ на венецианските сили в Пелопонес. Привърженик на Георгиос Плетон Гемистос и на неоплатонизма, той пренася костите на философа през 1466 от Пелопонес в Италия (История на гръцката нация, т. 1, стр. 269 и ЕЕ, т. 17, стр. 82) - Бел.авт.

[17]16 Георгиос Генадиос Схолариос - роден в края на 14 век. Ерудит, отличил се в двора на Мануил Палеолог, а по-късно при император Йоан. С последния той пътува до Ферара и Флоренция и работи за обединяването на православната и католическата църкви. След завръщането си се разкаял, станал монах и обявил война на привържениците на унията. След падането на Константинопол е избран за патриарх, но на два пъти е принуден да се оттегли, може би поради раздорите, предизвиквани от високомерния му характер. Оттегля се окончателно в Серес и умира през 1468. - Бел. авт.

[18]17 „Закони” - основният от трудовете на Плетон, в който той развива програма за обществено и политическо реорганизиране въз основа на философската си система и неоплатоническите си убеждения. В него проличава размахът на визията на Плетон, след като дръзва да предложи общата собственост като лек срещу задълбочаващата се с обедняването на селското население социална несправедливост.

       Веднага след смъртта му ръкописите на „Закони” били конфискувани от владиците на Епир, които ги предават на неговия фанатичен противник и защитник на православната вяра, патриарх Генадиос Схолариос. На свой ред той ги изгаря публично. За щастие откъси от „Закони” в препис са оцелели и за пръв път са издадени през 1858 от издателство „Александър” в Париж. (Plethon traite des lois) (Гръцка енциклопедия, т. 20, стр. 729). - Бел.авт.

[19]18 Юлиян Отстъпник - племенник на император Константин Велики, роден в Константинопол през 332. Израства в среда на православния клир в Кападокия, но по-късно докато учи в Атина, която е център на езичеството, проявява възхитата и вярата си в античния свят, който е на път да изчезне. Заради опита по време на неговото управление да възстанови древногръцката религия бил наречен Отстъпник. - Бел.авт.

[20]19 Кастрати - млади певци, кастрирани, за да бъде избегнато загрубяването на гласа при мутирането му в юношеските години. - Бел. авт.

[21]19 Песен на Йохан де Лескурел от съпровождащата книжка с текстове, съдържаща се в диска със средновековна музика Еми Серафим, 6092, „The Art of Country Love, Guillome Machaut and His Age”. - Бел.авт.

[22]20  Ока - трапезна игра, която, както казва известният гръцки етнограф Ф. Кукулес, се играела във всички райони на Гърция, които били под венецианско владичество. Върху табло била нарисувана спирала с шейсет и три квадрата. В някои от тях били нарисувани картинки - гъска (на италиански „occa” откъдето и името на играта), кладенец, смъртта, страноприемница, затвор и т.н. Играчите хвърляли заровете и в зависимост от цифрите местели пионката по спиралата. - Бел.авт.

[23]21 Цитат от „Хрониката” на Сфрандзис. (История на гръцката нация, т. 1, стр. 269-270). - Бел.авт.

[24]22 , 22  Градове в Пелопонес, между които се разиграла драматичката битка за Патра, в която били разгромени християнските сили. - Бел.авт.

[26]24 Византийският град Мистра в Пелопонес, последна столица на византийската империя след падането на Константинопол. - Бел. авт.

[27]25 Пантазопулос пише: „От гледна точка на съдържанието можем да разграничим „привилегиите” на общи, тоест на такива предоставяни на всички с изключение на раята, или подданиците подлежащи на плащане на данъци, и специални, тоест даваните на специална категория лица или групи. Първите почиват по принцип на Корана. Вторите произтичат по силата на специални документи „декрети”, подразделящи се на по-конкретни категории: ахтнаме, берат, ферман, нареждане” (Н. Пантазопулос, „Падането на Гърция като изходна точка за възраждането на гръцкото право”, Атина, стр. 1953, стр. 12). - Бел. авт.

[28]26 Неофитос - епископ, митрополит на Патра. След поражението на християнските сили от Омар за назидание бил побит на кол заедно с други първенци (ИГН, т. 1, стр. 263-272). - Бел.авт. 

[29]27 Маркос Епифаниос Кладас - Омар го одрал жив. Негов брат бил Коркодилос Кладас, който по-късно действал в Мани и Химара (ИГН, т. 1, стр. 263-271). - Бел. авт.

[30]28 Дук Леонардо Токо - последният дук на остров Левкада, потомък на благороднически род от Флоренция. През 13-15 век членове на фамилията Токо са на служба като придворни графове в Закинтос и Кефалония, като дукове на Левкада и като деспоти на Закинтос и Кефалония, като дукове на Левкада и като деспоти на Романия (Йоанина и Арта). След като изгубва владенията си (Варнадза, Ангелокастро и Вондза) в Епир не е в състояние да окаже съпротива на Гедик Ахмед, който тръгвайки от Авлона (Вльора) през 1479 завзема, почти невъзпрепятстван, Итака, Левкада и Кефалония. Леонадрдо намира убежище в Южна Италия, първо в Неапол, а след това получава феодите на Калимера и Монополис (Гръцка енциклопедия, т. 23, стр. 178-9). - Бел. авт.

[31]29 Негрепонте - днешният град Халкида на остров Евбея - (Negre ponte - черен мост, итал.). - Бел. авт.

[32]30 Паоло Ерицо - венецианец, баил, управител на Евбея, комендант на крепостта Халкида. Отбранявал се храбро и възпрепятствал доста дълго време превземането на Халкида от Мехмед. Накрая, изтощен, се съгласява да предаде града (1470) при условие, че завоевателят пощади живота на войската му и неговия собствен. Мехмед обаче потъпква клетвата си. Армията и мирното население са буквално изклани, а самият Ерицо бил разрязан на две за назидание, както турците имали обичай. Младата му дъщеря Анна отказала да ес подчини на Мехмед и затова също била умъртвена. (Гръцка енциклопедия, т. 10, стр. 839). -Бел. авт.

[33]31 Месих паша Палеолог - след падането на Константинопол приема исляма. Служил като бейлербей на Румели (европейските владения на султана), а след това става и Капудан паша. Мнозина обаче го идентифицират с Мануил Палеолог, син на последния владетел на Морея Тома Палеолог. Роден през 1455, а след завладяването на Пелопонес семейството му намира убежище в Италия. Негов учител бил кардинал Висарион. Когато възмъжал отива в Константинопол и, какта разказват, султанът го приел добре, дори му подарил две красиви робини, които му родили по един син. Йоан останал християнин, но Андреас сменил вярата си, приел името Мехмет и при Селим (1512-1520) станал и паша.

Както казахме, Месих паша първо действал като бейлербей на Румели, а по-късно като Капудан паша. Неуспехът му при обсадата на Родос бил последван от отстраняване от поста му през 1492 при управлението на Баязид Втори. След това бил реабилитиран и през 1499 станал пръв министър. Умира през 1500. (Многотомнагръцка енциклопедия, т. 19, стр. 427). - Бел. авт.

[34]32 Баязид I: син на Мехмед Завоевателя. Отначало за управлението му е характерна разпрата с брат му Джем, който намира убежище в Италия и там бива отровен от папа Алесандро VI Борджия, подстрекаван от Баязид.

По време на  неговото управление, по-точно на войната с венецианците, успява да отнеме от тях много от владенията им в Гърция, като Левкада, Метони, Корони, Навпактос и др. Свален е от престола през 1512 и бива наследен от сина му Селим I. Малко по-късно го намират отровен. Бил любител на изкуствата и науката. (Гръцка енциклопедия, т. 4, стр. 795). - Бел.прев.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus