Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Сладка от бурканче” на гръцката писателка Елени Захариаду

17 Октомври 2014 / 09:10:17  GRReporter
9050 прочитания

Елени Захариаду е част от поколението на талантливите млади гръцки писатели, макар самата тя да работи като инспектор по обществено здравеопазване.  “Сладка в бурканче” е вторият й роман, издаден през 2003 от издателство “То Родакио”. Книгата се състои от 5 различни новели, всяка от които носи наименованието на някое сладко - вишнево, портокалово, от бергамот, дюли и орехи. Предлаганият откъс е в превод на Здравка Михайлова.

 

 

СЛАДКО ОТ ДЮЛИ 

Най-големият ми кошмар е думата “дюля”. Неопределената форма на този плод и мъхът, от който косите ми се изправят, карат стомаха ми да се обръща наопаки. Винаги съм смятал, че този плод е някаква грешка на природата. Злата му орисия бе допълнена когато човешкият ум го е експлоатирал по най-сатанински начин: направил е от нея сладко в бурканче.

Коравата й стипчива плът не служи за нищо. Не притежава нито сладост, нито аромат. Цветът й напомня болнавост, похабяване и смърт. Може би звучи преувеличено, но чувствата ми в никакъв случай не са лишени от основание.

Ако хвърлиш един поглед в двора на къщата ни, ще преброиш десет дюлеви дървета, които свеждат старите си клони и изпълват всяка есен  двора с листата си. Аз трябва да събирам плода на всички тях поне по два пъти на ден - неуморно и безропотно. Освен това имам задължението да се грижа за тях - пръскане, подкастряне и поливане.

Безброй пъти ми е минавала през ум идеята да хвърля по-голямо количество агропрепарати, за да ги изгоря. Никога не се осмелих да го сторя. Жена ми Попи, надзираваше с буден взор целия процес и горко ми, ако нещо не бъдеше свършено както трябва.

Тя считаше тези дървета за “семейна реликва с неоценима стойност”, както ми натякваше, повдигайки гордо вежди. Най-вече се гордееше тъй като можела всяка година да прави, почти без никакви разходи, множество буркани със сладко от дюля. И не че искала да се хвали, но нито една от приятелките й не успявала да докара сиропа да се сгъсти така.

Никога не уважи желанието ми да се сдобия с малко пространство на двора, където да сложа масичка със стол и да намеря малко отмора, докато си чета вестника. Веднъж се опитах да  й предложа да отсечем две дървета и тя нададе такъв вой, че цялата махала проехтя:

“Какво каза, Анестис? Знаеш ли кой е посадил тези дюли? Дядо ми Харилаос. Най-големият търговец в Пелопонес, гръмко име и митично богатство. Бог да упокои душата му. Герой беше покойният! Всичко похарчи за борбата по време на окупацията.” Поемаше си дълбоко дъх и продължаваше:

“Забравяш ли чий е този дом, бе, окаян субект такъв? Мой! Тук ти стана стопанин и се спаси от окаяното си съществуване. Да не би да съм чакала аз от теб нещо. С пършивите десетачета на пласьор на книги не би могъл и тухлите да купиш дори. Ах, нямах си късмет, нямах късмет аз. Трябваше да се омъжа за богат и образован мъж. Но нали си бях невинно девойче, а ти изглеждаше донякъде сладък. Колко му трябва на човек да стане белята?”

Тя ми приличаше на огромен балон, който се надува и променя цвета си. Променяше си цветовете - зелена, червена, виолетова. Струваше ми се, че ако я боднеш с карфица ще се пръсне и ще изчезне пред очите ми. Остри зъби, малки очички, а на челото черна бенка пълна с щръкнали косми. Устата й пръскаше слюнки, омраза и злост. Двойната й брадичка се изпотяваше и променяше формата си - кръгла, квадратна, многоъгълна - в зависимост от силата на гласа й.

След подобна сцена възпроизвеждах портрета й. Не беше трудно. Окичвах една дюля с перки на акула и слонска глава.

“Каква е тази отврат, която рисуваш? Не ти ли е жал за хартията, която хабиш?”, казваше ми, гледайки човекоподобното чудовище. Дори не си представяше, че това бе нейното реалистично изображение и, естествено, не насърчаваше търсенията ми в живописта.

 

Всеки следобед излизах от дома. Набързо си слагах шапката и тръгвах на любимата си разходка. Големият парк бе най-добрият избор. Обичах винаги да вървя по конкретен маршрут. Взимах автобуса и слизах на следващата спирка.  Въпреки, че бе неизгодно от гледна точка на време - можех преспокойно да отида пеш, а не да правя целия кръг - предпочитах да закъснея малко вместо да мина пред кафенето.

Не понасях да виждам приятелите ми отпуснати по столовете да ме канят в тяхната компания. Наистина се срамувах от срамните си оправдания. Жена ми не позволяваше подобни срещи. Смяташе кафенето за варварски и некултурен навик, а хората, които кибичеха там, според нея нямаха място в обществото на образованите, отговарящо на нейното ниво. Твърдеше, че била завършила гимназия с отличен, при все че никой никога не бе видял свидетелството й, нито как изглежда почерка й.

Седях на същата пейка - пред шадравана с повехналите водни лилии и патиците - и премислях нещата отначало. Повечето пъти си говорех сам. Монологът ми можеше да разтревожи всеки, който се случеше някой да седне до мен, но аз изпитвах огромно облекчение.

Ако Попи чуеше макар и половината от онова, което й опявах, тогава нещата никак нямаше да са приятни. Но далеч от нея аз не се страхувах и дори често пъти решавах да се върна в прокълнатия дом с дюлите, да строша всички буркани със сладко и да наложа мнението си. Всичко това щеше да стане с един поглед, с едно движение на главата и тираничният режим на трийсет и седем години съжителство щеше да рухне веднъж завинаги. Само дето щом влезех в двора сенките на дърветата разпръскваха силите ми и аз отново се превръщах в човече с часовников механизъм. Влачех крака във вълнени терлици, за да не оставям следи по паркета и никога не ги вдигах върху масичката в гостната срещу фотьойла.

Малко преди да заспя виждах последните кошмарни образи от семейния си живот. Попи бе облечена в карираната си пижама и изглеждаше още по-квадратна. Косите й бяха стегнато навити на ролки, а плодовата маска за подсилено хидриране нанесена върху лицето й. Четеше механично Петдесетия псалм, докато аз затягах кранчетата в банята.

От доста време насам бях забелязал една конкретна патица в изкуственото езерце в парка. Изглеждаше най-стара, грозна и изолирана от всички. И така аз реших да спечеля приятелството й и да й излея сърцето си. Стръвта, пресен хрупкаво изпечен изобилно поръсен със сусам геврек, се оказа подходяща, за да я накара да се приближи. Чупех го на малки парченца и ги хвърлях по мътната водна повърхност. Лилика - аз бях кръстникът, който я нарече така - ги поглъщаше лакомо с продълговатата си човка.

Симпатичната патица не само разбираше проблемите ми, но намери начин да ми даде отговори. Разбира се, бе необходимо доста време, за да декодирам езика й. Затварянето на очите означаваше, че не е съгласна, а внезапното им отваряне - съгласие. Когато пърхаше с криле даваше израз на въодушевлението си, а при всяко разочарование демонстративно се оттегляше.

Твърде скоро тя стана причастна на моите изповеди. Най-тайните ми мисли намериха убежище в гарантираното й мълчание: “Островът, където съм роден, нямаше хляб да изхрани хората. Захвърлен в южно Егейско море, гледаш как вълните блъскат водорасли и сол по скалите му. Почвата му безплодна и суха. Само няколко маслинови дървета растяха по зáветните му склонове без никой да може да събере плода им. Те също изглеждаха като присмех над бедността ни.

“Но моето родно място притежаваше красотата на меланхолията и магията на мълчанието.Слънчевият залез обагряше небето в безброй цветове, нежни и живи, приемащи изключителни форми. Рибарските лодки, привързани на кея, приличаха на древни произведения на изкуството. Рисунки по килаим говореха за дребните ни радости, за очакванията ни за добър улов.

“Къщата ни приличаше на мрачна дупка на върха на планината. Без варосания пезул на входа щеше да прилича на бърлога на диви животни. Това бе най-бедната и най-отдалечена къща в селото. При все това оттам високо можеше да съзерцаваш дверите Божии. Често пъти си мислех, че бе достатъчно да протегна ръка, за да го докосна.

“Още от първите години на живота си спомням майка ми винаги състарена. Убеден бях, че се е родила така, с бръчки по лицето и сиви коси скрити под черния й чембер. Тялото й изправено и стройно. Движенията й нервни и уверени. Устата й стисната, а очите й пълни с очакване. Вършеше каквато работа й падне, по суша и по море, стига да осигуряваше оскъдна храна за трапезата ни.

“Баща си не познавах. Каквото зная за него, то е от нейните разкази. Представяше го висок, с руса брада и яки плещи. Прочут капитан и пътешественик порел моретата, управлявайки кораба си в свирепите бури. Приключенията му се превръщаха във вълшебни истории, разказани от нейните уста. Никога не научих името му. Нито се осмелих да попитам.

“Предчувствах, че някаква неизповядана лъжа ме лишава от присъствието му. Имаше нещо подозрително във всичко това. Започнах да го търся упорито: “Кога ще го видя?”, питах я и увисвах на полите й.

“Той идва с настъпването на новата година. Но ти спиш и не го виждаш”,  отговаряше тя с отпаднал глас.

На всяка Нова година се борех да държа клепките си отворени, докато чуя чукането на вратата. Нищо. Мълчание и отсъствие. Накрая сънят ме унасяше. На следващия ден тя ми показваше пшеничения хляб, който бе омесила от предишния:

“Дойде. Гледай, ако не ми вярваш. Изяде две филии и пи вино. Върху чашата още личат отпечатъците от пръстите му. Но времето се развали и трябваше да си върви. Един ден ще дойде при нас. Закле се в Свети Никола.”

Гледах, възхищавайки се от погачата, наплетена като плитка, и целите бадеми, красящи повърхността й. Наистина, трохите върху покривката потвърждаваха думите й. Майка ми ги събираше набързо и ги хвърляше в купа с топло мляко, за да не отива нищо зян и гладът ни да се развилнее.

Един ден взех решение. Престанах да чакам и да се надявам. Не и тя обаче. Никога няма да забравя миговете, когато я гледах да седи неподвижна на ръба на стръмната скала, загледана в морето. Едно погрешно движение и щеше да се озове в бездната. Стоях близо до нея и гледах как напорът на вятъра се бори с облеченото й в черно тяло. Страхувах се, че дори диханието ми би могло да застраши равновесието й.

До последния си час ме уверяваше, че баща ми завинаги щял да се завърне при нас и че злите езици нямало да цедят повече отрова. След това щял да отиде в общината на острова, да изличи от документите ми срамните думи “баща-неизвестен”, а на тяхно място щял да впише името си. Онова име, което никой не научи.

“Дори днес да си дойдеше, бих го посрещнал с добре дошъл.” Разбира се, майка ми вече не е сред живите, за да бъде възмездена, но ми стига, за да затворя устата на Попи. Спомням си реакцията й, когато отидохме да извадим документите за сключване на брак и тя откри в личната ми карта цялата истина.

“В никакъв случай не трябва да се разчуе. Няма да понеса хорския присмех”, казваше тя, пъшкайки като натоварен кораб.  

“Че какво би могла да направи в онзи момент? Нищо. Подготовката за сватбата бе направена. Поканите бяха раздадени, а бонбониерите напъхани в кошниците с белите панделки. Заклевам ти се, че не съм го крил, за да я мамя. Просто не бях намерил време да й кажа. Колкото и невероятно да ти се струва, откак съм се запознал с нея тази жена говореше безспир. Аз само слушах. И не си мисли, че нещо се е променило оттогава. Продължава все същата песен. Само че сега не издържам. Разбираш ли ме, Лилика?”

 

Когато Попи даваше наставления за сладкото от дюля тя не разкриваше на никого безценните си тайни. Например, не препоръчваше лимоновата кора и пръчката канела, които придаваха особен аромат. Тези знания бяха въпрос на чест, запазени в семейния й кръг. Тежко и горко, ако обикновените смъртни споделяха едни и същи привилегии.

С наближаването на времето за правене на сладко, тя ставаше все по-нервна. Естествено прекарвах най-лошите мигове в живота си принуден да споделям стреса на успеха. Трудното започваше със събирането на плодовете. Катерех се по дърветата, берях внимателно дюлите и временно ги слагах в найлонова торбичка, завързана с въже през кръста ми.

Попи следеше с изпитателен поглед всяко мое движение и не пропускаше да направи съответния коментар:

“Внимавай, ще счупиш клоните. Онези там не ги ли виждаш? Ах, тази година си сложил малко селскостопанско препарати и студът ги е попарил. Една работа ще се хванеш да свършиш и ще си оставиш ръцете.”

За един ден верандата на дома се напълни с дюли, строени в редица като боеприпаси. След това започна изтезанието на рендето. Започваше сутрин и свършваше късно следобед. Запретвах ръкави и търках в неотслабващ ритъм плодовете чак до костилката. В пластмасовия леген се събираше купчина от еднообразни стружки, потопени в блудкавия им стипчив сок.

Един път не издържах и повърнах. Разбърках набързо нечистотиите си със сместа и й я предадох без тя изобщо да се усети. Без никакво усилие си извоювах малко отмъщение През онази година, както и самата тя твърди, отбелязала голям успех. И то защото “сладкото имало особен и различен вкус...” Естествено аз не го и близнах дори.

Това бе само началото. Оттогава се утвърди традицията да облекчавам поне веднъж стомаха си и по такъв начин да ознаменувам производството на сладкото.

Докато един ден не бях хванат на местопрестъплението. Последваха ужасяващи сцени. Попи нададе писък и се втурна към мен. Гигантската й длан  сграбчи главата ми я натопи в легена. Очилата ми почти не се изместиха от мястото си. Напротив, по някакъв странен начин, действаха като щит за нещастния ми взор.

Тогава осъзнах, че смъртта може да дебне на дъното на един пластмасов леген. За няколко минути преминах прага на другия живот. Онова, което видях угаси и последната ми надежда. Застанах лице в лице с безкрайни пространства дюлеви дървета. И Божият трон имаше формата на прокълнатия плод.

Същият ден след изтощението ми изтичах със свито сърце в парка. Да не беше малко, това което ме бе сполетяло? За малко да умра заради някакви стъкленици със захаросани плодове. Трябваше да говоря и да споделя болката си. Единствено изгладнялата Лилика можеше да ме разбере.

“Достатъчна е само една грешка, за да изгубиш пътя си. Сега ще ми кажеш, че всичко може да се поправи. Не е да не си права. Ама има някои неща, които не могат да бъдат излекувани. Когато се запознах с Попи не можех дори да си представя, че онова слабичко и срамежливо девойче с течение на времето щеше да се превърне в бойна подводница. Не трябва да ти се струва смешно. Именно на такава прилича. Очите й оглеждат непрекъснато наоколо да локализират опасността, дори когато тя е несъществуваща.

“Всичко започна с онази проклета енциклопедия. С дванайсетте вноски, които инкасирах на първо число всеки месец от ръцете й. Едва що бях започнал да работя като пласьор на книги. Бях дал на началството да разбере, че ще се задържа само няколко седмици. Колкото да изкарам пари за първоначалните си разходи. От пет години вече живеех в Атина. Заминах от родния си остров да следвам за учител, каквато беше мечтата ми. Накрая останах в този бизнес четирийсет години, докато не излязох в пенсия. Така и не взех диплома. Все още ми е болно за това.

“Всичко това можеше и да не се случи, ако майка ми бе дошла с мен или ако имах някой близък до себе си да ме посъветва. А да речеш, че не се опитвах да я убедя? Но тя бе непримирима. Твърдоглава бе покойната.”

“Все някой трябва да чака баща ти. Какво ще стане, ако дойде и не ни намери?”, каза ми тя и отново изтича там на края на пропастта да съзерцава морето и да се бори с напора на вятъра.

“Какъв ти баща и глупости на търкалета”. Една лъжа бе оплела живота ни и ни терзаеше безмилостно. Бе останало само клеймото на копелето и спомена за новогодишната погача. Една вече я издебнах без да ме усети и ето какво видях:

Тя седеше с разпуснати коси, ядеше хляба и си говореше сама. Края не можеше да хванеш на приказките й. След това изпиваше половин чаша вино, за да ми го покаже на следващата сутрин като доказателство за истината. На коя ли истина? Аз жадувах тя да признае, че този човек никога няма да се върне. Да ме погали по косите и да ме притисне в прегръдките си. Да взема решение, че сам ще си проправям пътя, пък каквото сабя покаже.

Прокуден от презрението на моя остров, дойдох в Атина. Тук никой не ме познаваше, никой не се интересуваше откъде съм и какъв съм. Душата ми се успокои. Казах “няма какво да се залъгвам”, ще положа ново начало. Но не можех да преценявам правилно хората. Вярвах на всичко, което ми кажеха и го приемах за чиста монета. Роден си бях за жертва, дето има една дума, простодушен и наивен до немай къде.

Най-лошото бе, че не го криех. От километър разстояние си личах. Много ли й трябваше на Попи да ме подуши и да ме омотае? Сложи сиренцето в капана и аз паднах в клопката й. Спомням си първия път когато застанах пред къщата с дюлевите дървета. Колкото и да изглежда странно бях впечатлен от гледката им.

Щом натиснах звънеца вратата се отвори автоматично сякаш някой дебнеше зад нея. Пред мен се появи Попи с добродушна и невинна усмивка. Беше облечена в черна дълга до глезените рокля със затворена по врата яка. Косите й бяха вдигнати на кок, а лицето й грееше като месечина. Не мога да отрека - хубавка беше.

Преди да успея да отворя уста тя вече ме бе поканила в гостната; седнал на канапето с кадифяната дамаска аз ядях сладко от дюля. Стъписан бях, тъй като не бях свикнал на такова обсипване с грижи. Никой не обръщаше внимание на някакъв досаден пласьор на книги, който обикаля из улиците, за да си вади хляба.

Обаче Попи бе човек на изкуствата и изящната словесност. Поне това твърдеше през цялото време докато разглеждаше проклетата дванайсетомна енциклопедия - под въпрос е дали въобще някога я е отворила, изпускайки тежки въздишки, за да види какво пише в нея. Не можех да остана незатрогнат пред нейната болка. Попитах колебливо дали има някакъв проблем.

“Какво да ви кажа, господин Анестис? Дядо ми почина и аз останах сама на този свят. Нямам нито родители, нито братя. Как да се справя само едно честно и беззащитно момиче?”, каза, късайки сърцето ми.

Какво ли можех да направя аз? Бях чувствителен по този въпрос, тъй като добре знаех какво означава сирачество. Предложих й рамото си да се облегне, а тя само това и чакаше, вкопчи се в мен, задушавайки се от хлипане. Три кърпички накваси със сълзите си, а аз междувременно за малко щях да изям цял буркан сладко от дюли, за да не й скърша хатъра и да я натъжа още повече.

Влязох сутринта в дома й и излязох вечерта. Всичко ми разказа, езикът й не спираше, за славата на семейството и “огромното им състояние”, което било застрашено от ловците на зестра. Ах, ако бях имал поне малко разум, щях от самото начало да разбера страхотните лъжи и да предусетя змийското гнездо, което се криеше в нея.

На следващия месец позвъних на звънеца, за да получа първата вноска. Тя бе облечена в същата рокля и въздишаше още по-горко. Но нека не бъда многословен - цяла година продължи тази история. Толкова бе нужно на Попи, за да ме убеди, че трябва да я спася от горчивата й самота. Всичко се случи с главозамайваща бързина.

“Вие сте добър човек, господин Анестис. Достоен и добър стопанин. А аз се нуждая от закрилник”, каза ми тя и тогава забелязах колко различна беше от предишните пъти.

Най-напред бе съблякла черната рокля и носеше ярко червена рокля на жълти цветя с деколте. Кръстосваше крака като оставяше уж случайно да се съзре по нещичко, винаги до едно определено място, колкото да разпали въображението ми още повече. Спускащите се свободно по раменете й коси я правеха по-очарователна, почти фатална. Две капки парфюм по врата й ме опияняваха, съкрушавайки всякаква съпротива.

“Наистина, кажете ми какво мога да направя за вас?”, попитах я аз, докато наблюдавах гърдите й да се спускат и повдигат от лекото задъхване на желанието.

Тя направи внезапно движение да стане, толкова внезапно, че чак свят ми се изви, докато погледът ми бегло съзираше черното й копринено бельо.

“Искам да дойдете утре сутрин да съберете дюлите. Сега им е времето, а аз, както разбирате, не мога да се кача толкова нависоко. Да не говорим, че има опасност да се нараня. Това е мъжка работа”, каза ми тя по такъв начин, че повярвах, че да се протягаш покрай клоните на дюлево дърво е изключително важна работа.

Така на следващия ден аз се изкатерих с лекота по дърветата, напълвайки няколко торби с дюли, всички предназначени да бъдат обгърнати от гъстата маса на червеникавия сироп. Попи не само не се отдели нито за миг от мен, но не пропускаше случай да възнаграждава сръчността ми. За съжаление историята не свърши дотам. Безмилостно пареща болка в китката на дясната й ръка не позволяваше тя да я подложи на изпитанието да стърже на ренде. Със сълзи на очи запретна ръкавите ми и ме прикова пред пластмасовия леген чак до късно вечерта.

Но тогава, първият път цялата тази процедура ме забавляваше. Нали разбираш, че не си представях кръста на мъченичеството, който щях да нося десетилетия наред. Белята стана малко преди да си тръгна докато последната доза от сладкото вдигаше пара в тенджерата.

Попи получи внезапен световъртеж - несъмнено част от сатанинския й план - и поиска да си полегне. Помоли ме с отпаднал глас да й помогна и се отпусна в прегръдките ми. Естествено не можех да й откажа.

Тя се покри с чаршафа; свали роклята си под него и я захвърли на един стол. Същото направи със сутиена и с предизвикателното си черно бельо. Въртеше се пред мен като олицетворение на греха. Седнал до нея наблюдавах безмълвен разголването, молейки се с едно прибързано и несръчно движение чаршафът да се отметне.

Изведнъж ръката й се плъзна между бедрата ми и тя започна да разкопчава панталона ми. Скочих засрамен, но скоро отново се оставих на настойчивата й ласка. Трябва да призная, че нямах представа от тези работи. Знам, че звучи неестествено, но казвам истината. Често пъти се тревожех от собствения си случай. Питах се защо, при положение че имах еротични пориви, не се отпуснех, макар и в прегръдките на някоя проститука, както другите мъже.

Но в онзи момент нищо нямаше значение. Членът ми се сгуши нежно в пръстите й и позна невиждани дотогава наслади. В стаята не се чуваше и най-малък шум. Попи отметна чаршафа си, отпусна се съвършено гола на колене пред мен и продължи да демонстрира еротичните си умения.

Мислех си, че ще умра от наслада. Забих поглед в една картина, точно срещу стената, в последно усилие да запазя сетивата си живи. Потта се лееше като река, дъхът ми секваше и аз бях абсолютно сигурен, че тичах с главоломна бързина по ливадата върху картината. Не издържах дълго. Както не бях свикнал семето ми потече внезапно между краката й.

“Лилика, искам на това място да обърнеш особено внимание, защото е важно. Защо - ще разбереш от продължението на историята. И така, закопчах припряно панталона си и изчезнах в кухнята. Напълних чаша с вода и я изпих на един дъх. Слюнката ми бе пресъхнала, а краката ми трепереха. Седнах на един стол и се опитах да осъзная какво се бе случило.

Пред мен бяха подредени двайсет буркана със сладко от дюля. Бях ядосан от слабостта си. Как можах да подмамя така едно сиротно момиче? Нито за миг не си зададох разбиращия се от само себе си въпрос: “Как е възможно едно неопитно девойче да знае такива номера?” Бях безхитростен и така поех цялата отговорност.

Тръгнах си от дома й без да намеря сили да й кажа и една дума. Докато стигна до сиромашката си стаичка си мислех, че цял свят е узнал за моето мърсуване и се готвят да ме пребият с камъни. Изминаха три седмици без да стана от леглото. Дори по работа не можех да изляза. Не ядях, не говорех, жива душа не исках да видя пред погледа си.    

Замислих се дали да не се върна на острова. Исках да се срещна с майка ми. Представях си сцената на завръщането. Щях да се хвърля в прегръдките й и да поискам прошка. След това щях да отида при пропастта, за да сложа край на живота си. Там се поколебах. Може би защото си мислех за нея. Тя не заслужаваше такава болка.

Нищо подобно не се случи. Силно тропане по вратата ме изпревари. Пред мен стоеше Попи. Както разкри по-късно бе поискала от моето началство адреса ми по “сериозен семеен въпрос”.

Седях пред нея с наведена глава. Тя избърса сълзите на лицемерие и пристъпи направо към въпроса:

“Мисля, че съм бременна. Гади ми се, повръщам и коремът ми е подут. Час по-скоро трябва да се ожениш за мен. Положението е много сериозно”,  каза тя и избухна в ридания.

Направихме сватбата след три дни. Дори на майка ми не успях да напиша писмо. Тя го научи много по-късно, когато се проклинах за ужасната си грешка, която плащам и до днес. Нали разбирате, че Попи така ме изненада, че през ума не ми мина най-простото: “Прихваща ли дете толкова лесно една жена от няколко капки сперма между краката й?”

“Дори ти, Лилика, знаеш отговора. Само аз не можах да си събера акъла и да избегна капана й. Сметнах, че мой свещен дълг е да реабилитирам изгубената й чест. Попи бе намерила подходяща почва в дълбоката рана на моето сирачество и я експлоатира изключително майсторски и във върховна степен. Обещах й да се разкъсам на хиляди парчета, за да не й липсва нищо.

След няколко дни Попи ми съобщи за грешката на природата. За пръв път чувах думата “фалшивабременност”. Дори тогава не се усетих. Толкова бях загубен, че тя правеше с мен каквото си пожелае. Сега, разбира се, сигурно се питаш защо ли, впрочем, е искала да се ожени за едно селянче идиот и без пукната пара. Друг път ще ти кажа. Стига да имаш желание да слушаш и да се учиш.”

 

Гневът следва странни пътища в организма ми. Най-напред кръвта кипва във вените ми. Има чувство, че гъсти и съвсем кръгли съсиреци запушват артериите ми. После започва сърцебиенето и острите бодежи в гърдите. Именно в онзи момент започвам да търся вестник, за да се скрия зад страниците му.

Дълбоко в себе си храня тайната надежда, че ще умра там необезпокояван, без никой да повика помощ, с поглед вперен в астрологическите предсказания и работното време на денонощните аптеки. И докато имам чувството, че ще надам вик на отчаяние или ще прибегна към насилие, нищо подобно не се случва. Само две капки пот се стичат по носа ми, очилцата ми се изхлузват по-ниско, въздишам отпаднало и революцията завършва безкръвно.

            Най-лошото настъпваше всяка събота сутрин, когато излизах да напазарувам за цялата седмица. Месарят, зарзаватчията, фурнаджията напълваха кошницата ми, а аз я замъквах останал без сили до кухненската маса. Давах касовите бележки и рестото на Попи и изслушвах безмълвен всички нейни строги критики: “Марулите са повехнали, доматите са презрели, хлябът е недопечен, а месото мирише. Кога най-после ще се научиш да пазаруваш?” Половината от покупките тя изхвърляше на боклука. Радваше се, че гледам с уплашен поглед торбата за боклук. След това с презрително изражение и с портфейл под мишница напускаше, като казваше: ”Всичко трябва аз да върша в тази къща.”

Знаех, че голямата гавра започваше от онзи миг, тъй като тя не се поколебаваше да се спречка със собствениците на магазините заради лошата им стока: “Добрата стока я пазите за други. Паднал ви е един идиот и му пласирате целия гнилоч.” Тя се разбесняваше срещу тях, но дълбоко в себе си всъщност изпитваше огромно удовлетворение да потвърди публично злополучието си да се ожени за мен.

Имаше право. И аз забелязвах гнилите картофи, но не се обаждах. Срамувах се да кажа “не”. Колко трудна е тази дума! Всеки път се заклевах, че ще я изрека. Щом настъпеше критичния момент, езикът ми се връзваше на възел и отстъпвах без да обеля дума. Плащах и мъкнех цялата непотребна стока, която те сваляха от рафтовете си.

По пътя на връщане си представях една определена картина. Влизах в магазина с изправена осанка и горд поглед. Движенията ми бяха чевръсти и решителни. Бях немногословен и всяка дума тежеше на мястото си. Изведнъж пораствах на височина и се изпълвах със сила. Никой не можеше да ми попречи. Нищо не ме плашеше. С едно кимване на главата най-добрите зеленчуци влизаха в пазарската ми чанта. Зарзаватчията стискаше ръката ми с уважение, казвайки: “На добър час, господин Анестис, моите почитания на обичната ви съпруга.”

Щом влезех вкъщи Попи се втурваше да поеме покупките от ръцете ми. Събличах си дрехите и ги захвърлях където ми видеха очите; тя ги събираше без да протестира. Нахлузвах си пантофите и се изтягах отморяващо на канапето в гостната, прелиствайки вестника си. Докато отгърна първата страница тя вече ми бе поднесла кафето във филджана с тежък каймак и много мехурчета.

С желание и мълчаливо е свършила цялата домакинска работа. Сготвила е без да поиска помощ от мен - противно ми е да стържа лук на рендето, за да не сълзят очите й. Вдигала е телефона и е записвала всички съобщения за мен. Скарала се е на дечурлигата от квартала, че вдигат шум и ме безпокоят. Следобед е приготвила узо и мезета, за да почерпим приятелите ми. И нито веднъж не е споменала думата “дюля”.

Това бе идеалното съжителство. Или може би отмъщението на роба, държан в подчинение? Както и да стояха нещата, във въображението си аз преживявах толкова ярко тази картина, че често пъти границата между истина и лъжа се размиваше. Тогава, без да разбера как, търсех ласките й. Небръснатите й крака, покрити с режещи като остриета косми, ненадейно ме отритваха. “Зарежи тези глупости”, казваше ми тя и обръщаше внезапно гръб.

Глупости ли? За пореден път тя имаше право. Когато потънало в лой и злост парче месо твърди, че е жена и ти го вярваш, значи си глупак. Поне да съберях куража да й кажа: “Не исках да погаля теб. Мечтаех за някоя друга. Не го приемай лично. Обърках се. Обещавам, че няма да се повтори.”

И, значи, тогава панаирът щеше да започне. Пяна щеше да излезе на устата на госпожа Попи. Най-добрият начин да се бориш срещу врага е да подхвърлиш на съмнение силата му. Няма нужда да изцапаш ръцете си с кръв. Достатъчна е ледената усмивка на безразличието и всичко си идва на мястото. Това е метод с впечатляващи резултати.

Поне така твърдеше кварталният месар последният път когато ходих на пазар. Наведе се заговорнически над ухото ми и размахвайки окървавения си сатър каза: “Почнеш ли да й уйдисваш на прищевките, абсолютно ти се качва на главата и си прави с теб каквото пожелае.” Дори не отдадох значение на съвета му. Гледах паникьосан рояк мухи да отлитат от парчето месо, което току-що бях купил. Касиерката го зави набързо, а аз безропотно платих за поредното хранително отравяне.

Единствената ми утеха бе Лилика. Достатъчен бе малко сух хляб, за да озари обич очите й. Тя стоеше търпеливо и ме слушаше без да иска нищо:

“Днес ще ти разкажа историята на дядо Харилаос. Попи плете венцехваления за безупречния му характер. Не й вярвай. Всичко това са болнави измислици на нейната фантазия. Прославеният търговец от Пелопонес с огромното богатство бе непоправим женкар с особени предпочитания към крехките възрасти. Страстта му към женските фусти го довела до катастрофа.

Разбира се, жена ми не признава това. А ако я притиснеш в разговора тя се измъква с характерното оправдание: “Те са си го просели”. Как пък щяло да са нямали чак такъв мерак за смрадливия старец. Онези млади момичета идвали от село уплашени да си търсят късмета и свършвали в леглото му. Тези неща не ги разправям само аз. Съседите се погрижиха да ми дадат информация за заниманията му.

Дори ми разказваха, че не се посвенявал да пуска ръка и на собствената си внучка. Както и да стояха нещата, сигурното бе, че Попи се радваше на привилегиите на охолен живот. От нищо не се лишаваше и с нищо не се съобразяваше. Дядото никога не скършваше хатъра й. И не само това, а който посмееше да я закачи се сдобиваше с обемисто досие в полицията в качеството му на предател на нацията.

Така вървели нещата, докато Харилаос не попаднал в примката на любовта. Преди да дойде в дома му новата прислужничка - Родула се казвала,  живеела в сиропиталище и не познавала човешкото лукавство, при все че самата тя се оказала с ум сечащ като бръснач. Щом го видяла веднага й станало ясно с какъв негодяй си имала работа. През първите дни била предпазлива, а след това преминала към атака.

Най-напред демонстрирала каква е въртокъщница. Никоя не можела да се мери с нея по подреденост и чистота. Бърза, сръчна и преди всичко пестовна. Ставала преди да се зазори и на бърза ръка отхвърляла домашните задачи. Освен това приготвяла изключително вкусни гозби и сладкиши. Когато видяла дюлите да падат по земята на двора и да гният надала вик и им казала: “Абе, хора, срамота е от Бога да остават неоползотворени плодовете. Абе, да взема да ви извъртя едно сладко, пръстите ще си оближете.”

Така се сложило началото на злото. Запретнала ръкави и подлудила света с вкусове и миризми. Разправят, че Харилаос за малко да си изгуби ума от вкуснотия. Тогава Попи почерняла от завист. С един замах някакъв чужд човек спечелвал сърцето и интереса на нейния единствен закрилник. Бързо преминала към контраатака, усвоявайки идеално рецептата.

Първоначално младата слугиня не изяснявала позицията си спрямо еротичните очаквания на Харилаос. Но, когато нощта падала, тя се затваряла в стаята си и превъртала два пъти ключа в ключалката. Напразно нейният господар се облизвал на сухо пред вратата, слушайки куп оправдания: “Боли ме ръката от търкането...сега съм неразположена...ще ни чуе внучката ти и утре ще ме умори от бъхтане”.

Особено това споменаване на ревността на Попи посяло първите демонични семена на раздорамежду тях. Старецът установил, че разглезената му внучка поставяла пречки пред двойката и нейната любов. Заинатил се, разгневил се и започнал да сипе заплахи най-вече по финансови въпроси.

Вероятността да изгуби наследството заради очите на онази дето и една дрипа нямала на гърба си, която обаче водела дядо й за носа, донякъде смекчила гнева й; с времето, помислила си, трескавият му плам ще премине и ще му омръзне.

Само че това не се случило. Родула гледала да го гощава и пои обилно с вино през целия ден. Нощем се просвал в леглото си омаломощен от здравото ядене. В това състояние измъченото старче не можело да направи кой знае какво. Възрастта му - покойният наближавал тогава осемдесетте - не позволявала акробатични номера. Безнадеждните му усилия да задоволи страстта си завършвали безславно.

“Щом като сега не можеш, по-добре остави за довечера. Ще си поговорим пак утре вечер”, казвала му тя за утеха.

“За пръв път ми се случва”, уверявал я той видимо засрамен.

Изминали шест месеца и нещата вървели от зле по-зле. Харилаос изпаднал в мрачно настроение. Никъде не намирал помощ и решение на проблема си. Отивал на лекар и го дърпал за яката: “Дай ми някакво лекарство да се оправя”, казвал му и неизменно получавал все същия отговор: “Откажи се от тежките гозби и злоупотребите, понеже няма да имаш добър край.”   

Когато Родула приготвяла месна баница с две кила лук и две шепи пипер му било невъзможно да отмести чинията встрани и да я огорчи. Изяждал я цялата за нейн хатър, нищо че през нощта щял да се върти в кревата от паренето в стомаха. “Някоя ти е направила магия и си изгубил мъжествеността си”, казала му тя един ден, намеквайки естествено за Попи, която безгрижно прелиствала списанията си.

Това бил довършващият удар. От този момент нататък започнало обратното броене. Ама, разбира се, това ще е причината, как не съм се сетил толкова време досега”, казал й и я зяпнал в устата. “Остави го на мен. Чувала съм за един медиум, който върши чудеса. Живее в Петралона. Ще взема адреса и ще отидем заедно”, успокоила го тя, наливайки още веднъж чашата му с червено вино.

Още на следващия ден пиели кафе в гостната на прословутата Марика със свръхестествените способности. Предполага се, че Марика се била изучила при най-прословутите магове на Изтока със специалност разваляне на магии и обратно връщане на хора. Но нямала никаква връзка с оракулското или кабалистично изкуство. Както се оказало по-късно тя била леля на Родула, която си предложила услугите да спаси срещу заплащане племенницата си от извратените домогвания на нейния господар.

Така се обяснява факта как дала толкова точна информация за едно лице от женски пол със завистлива душа от тесния семеен кръг на Харилаос. Ликът на внучката му се очертал на дъното на чашата за кафе. Харилаос се върнал вкъщи изпълнен с негодувание и сграбчил за косите Попи, която изяла боя без да разбере причината за него. И докато Марика обещавала, че само с две визити ще реши проблема му в крайна сметка се оказало, че щяло да бъде необходимо повече време.

Дядото извадил спестяванията си изпод дюшека и не се поколебал да ги похарчи до последната пара, само и само да отнеме девствеността на обекта на неговото желание. Преговорите със сатаната, за да оставел на мира онази работа на Харилаос стрували дори и къщата, която била ипотекирана в банката срещу заем, за да бъдат покрити разходите. Благовонията, които Марика кадяла стрували много скъпо, тъй като идвали от дълбините на Индия след многочасови и опасни пътешествия из джунглата.

Когато изсмукала и последната капка от портфейла му Родула изчезнала без да я усетят. Една сутрин Харилаос се събудил и не я намерил. Отначало помислил, че е излязла на покупки, но някъде към обяд тревогата започнала да го гложди. Почукал на всички врати в махалата и попитал дали не знаят нещо. Нищо. Никой не знаел абсолютно нищо. Взел такси и отишъл в дома на Марика. Позвънил на звънеца и не получил отговор. Собственикът на будката на ъгъла го осведомил, че знаменитият медиум бил изчезнал яко дим в неизвестна посока.

Върнал се в стаята си късно вечерта, влачейки тежко крака. Толкова голямо било огорчението му, че изял наведнъж цяло бурканче сладко от дюля. Всяка лъжичка изстрелвала към опасни висини кръвната му захар. Призори почувствал силна болка в гърдите. Завил му се свят, изпотил се и паднал на пода, задъхвайки се докато душата му отлетяла.

“Сега разбираш, Лилика, защо жена ми зачена дете от няколко капки сперма между краката й? До края на месеца трябваше да плати вноската за къщата иначе щяха да я изхвърлят. Жертва търсеше да намери и успя. Срещу теб стои глупакът, който й повярва. Стои пред теб и оплаква злата си участ.”

Когато пазачът в парка ме информира, че след месец общинската бригада ще пристъпи към пресушаване на езерцето с патиците първото за което си помислих бе Лилика. Животът на обичната ми приятелка бе в опасност и нощем не можех да мигна от притеснение. Никой не можеше да ми каже каква щеше да бъде съдбата й. Особено през онези дни се погрижих да я посещавам по-често и да оставам при нея по-дълго. Трябваше да бъда в състояние на готовност и да се намеся в момент на нужда.

Бях сигурен, че като виждаше камионите да разтоварват цимент тя разбираше че краят й е настъпил. Направи няколко заплашителни движения с криле и ме чакаше уплашена, за да обсъдим бъдещето й. Единственото разрешение бе да я взема у дома. Но мисълта за беснеещата Попи, бълваща познатите ласкателни епитети - за пет пари работа не можеш да свършиш, некадърнико, пропаднал тип такъв - ме накара да се поколебая.

“Лилика, не искам да се натъжаваш. Намерих начин да ти помогна. Никой няма да ти стори зло. Имаш думата ми. Изслушай ме внимателно. Дворът ни граничи с градината на нашия съсед. Там ще живееш ти. Него повечето време го няма. Пробих малка дупка в оградата и я прикрих с няколко саксии да не се вижда. Убежището ти ще бъде временно. По-късно ще намерим по-сигурно скривалище. От теб искам само да си тиха, за да не събудим съмнения. Всеки ден ще ти нося храна.

Не ме гледай иронично. Никога не съм бил смелчага в живота. Е, добре, страх ме е от Попи и от нейната отрова. Какво да правя след толкова години? Въпросът беше да реагирам от първия момент и да я поставя на мястото й. Не можах и ето го на резултата. Принуден съм да бъда роб в собствения си дом - мой е след като аз го измъкнах от дълговете - без да притежавам капка достойнство.

“Достатъчно е да ти опиша първата ни брачна нощ, за да разбереш мащабите на нещастието ми. По начало Попи имаше изискване да отидем на меден месец. По онова време най-космополитното място бе Лутраки[1]1. Трябваше, видиш ли, да отговорим на очакванията на социалното ни обкръжение. Иначе тя пет пари не даваше за изтънялата ни кесия. Видях се принуден да взема в аванс две месечни заплати, за да покрия разходите за абсурдните й желания.

“Хотелската стая гледаше към морето, имаше баня, но изобщо нямаше топла вода, легло с повредени матраци и вентилатор, който не успяваше да ни спаси от непоносимата жега. Когато ми подаваше ключа служителят на рецепцията се усмихна лукаво и като ми смигна многозначително каза: “Късметлия, след малко ще се озовеш в Райската градина.”.

В часовете по вероучение учехме, че Райската градина представлява безкрайна долина с течащи води и руси ангели, които свирят на арфи. Праведниците и покаялите се щяха да приседнат в нозете на Бога, потънали в блажено безметежие. Когато видях Попи да се опитва да избере подходящата рокля сред десетките, които висяха в гардероба й и да се оплаква, че е останала гола като пушка, тогава разбрах как изглежда пъкъла.

И това бе само началото. Хвърлих си бърз душ, измих си зъбите и облякох раираната пижама. Легнах и зачаках в леглото. Тя нави косите си на ролки, сложи си нощен крем, изкоментира иронично дрехите на поканените на сватбата и накрая се приземи до мен.

“Гаси лампата и да заспиваме”, каза ми тя, дръпвайки целия чаршаф.

“Знаеш ли, не понасям мрака”, прошепнах колкото можех по-учтиво.

“Няма значение, ще свикнеш”, отвърна ми тя, като щракна контакта.

Гледах обърнатия й гръб и си представях, че по-скоро се срамува да прояви еротичния си интерес. Е, и така, най-лошият момент за един мъж е когато трябва да докаже, че е мъж.

Аз имах съзнание за несъвършенствата си, но бях готов да си опитам късмета. Наведох се над шията й и нежно я докоснах с устни. Спомних си удоволствието, което ми бе дарила първия път и усетих нещо да се размърдва между бедрата ми. “Какво искаш посред нощ, човече?”, попита ме тя свирепо. Смаях се. Дума не можех да издумам. Успях само да измънкам, заеквайки: “Знаеш какво искам”.

“А, така значи? Ами, ето вземи го.” Тя отметна нощницата, разтвори крака, стисна юмруци и затвори очи. Членът ми се сбръчка и се отдръпна уплашен в гнездото си. Исках да изчезна от лицето на земята. Направих няколко неуспешни опита и накрая не избегнах гаврата. Изслушах засрамен последните й думи: “Щом като не можеш, какво ме тормозиш? След малко ще се съмне, а аз не съм мигнала от твоите глупости.”

Това бе най-кошмарната нощ в живота ми. Мракът винаги ме е плашел. Майка ми ме бе свикнала да спя на светлината на кандилото. Привиждаха ми се опасни чудовища, които се провлачват по стените и отблъскващи влечуги, които хапеха краката ми в музикалния съпровод на хъркането на Попи, която пъхтеше като черен влак по релсите.

Долу-горе така се разви в бъдеще еротичният ни живот, с някои светли изключения, когато постигах по-добри резултати. Сам, безпомощен и отчаян се катерех по мразовитите й планински върхове. Отначало го правехме веднъж в месеца след настойчиви молби от моя страна. После започнахме веднъж на шест месеца, на година и накрая стигнахме до “изобщо нищо”, след което вече открих и спокойствието си.

След “фалшивата бременност” Попи не искаше и да чуе за деца. “Само проблеми създават, а накрая вземат, че се изпокарат за наследството”, казваше тя, плюейки си в пазвата. Отначало не бях съгласен, но сега си мисля, че е по-добре, че не пръкнахме на тоя свят някоя душа да слуша мрънкането и злостните й забележки. И все пак веднъж тя не се поколеба да хвърли вината върху мен: “Как да забременея от една капка, която едвам се отцежда от този непотребен инструмент?”, каза гледайки презрително към щекотливото място.

Отново не казах нищо. Отново не защитих себе си. Стоварваха всички кусури на този свят на гърба ми и аз изкачвах Голготата си. Някъде прочетох, че подтискането на народа предизвиквало кървави бунтове. Един ден, Лилика, вулканът, бушуващ в душата ми, ще изригне. Неговата лава ще помете нейната злост и ще въздаде правосъдие. В нозете ми да падне, пак няма да се трогна от болката й. Каквото и да й се случи, така й се пада. Е, така идеята да стана лош човек ме изпълни с въодушевление.”

 

Отвличането на Лилика от парка стана през нощта без никой нищо да усети. Картонената кутия с дупка отстрани, за да влиза въздух, подслони остарялото тяло на моята любима докато стигнем у дома. За щастие всичко мина добре и съвсем скоро имах привилегията да я виждам свободна и на сигурно място в градината на съседа. Ходех по два пъти на ден да пълня чинията й с храна и да наливам прясна вода в купичката й. Макар и нелегално съумях да удържа на обещанието си.  

“Лилика, миличка, не ми се сърди, че не мога да оставам по-дълго с теб. Попи вече не излиза често. Някога тя имаше доста приятелки, но с времето започнаха да губят търпение с нейните глезотии. Сега почти всички те дори не я поздравяват. Станала е набожна. Тича по църквите и се моли. Какво точно иска да измоли и от кой бог - не знам. Остави, че всяка събота следобед ме влачи на гроба на Харилаос да паля кандилото и да му благодаря, че ми е оставил затъналата му до гуша в дългове къща.

“Както и да е, нека не мисля повече за това, защото още повече се изнервям. Днес искам да ти изповядам една голяма тайна. След като вече знаеш всичко за мен, ще трябва да научиш най-важното и красиво събитие в живота ми. Преди около двайсетина години се влюбих. Да, добре чу. Любовта разтвори широко вратата на радостта и ми даде знак да премина прага.

“Миртό бе на деветнайсет. Студентка в Академията за изящни изкуства, чувствителна и търсеща душа. Пристигна от селото си и се засели срещу нашата къща. Доста дълго време нямах представа за нейното съществуване. Звучи странно, но Попи стана повод да се запознаем.

“Един следобед, докато сменях уплътнението на чешмата се позвъни на звънеца на входната врата. Веднага след това дочух меден женски глас да долита приятно от дългия коридор до ушите ми: “Надявам се, че не преча. Дойдох точно в уречения час. Донесла съм и палитрата и четките, за да започнем веднага.” Запитах се какво ли означава всичко това, тъй като най-странното бе необичайната любезност в отговора на Попи: “Какво говорите, моля ви. Аз съм тази, която би трябвало да ви благодари. Голяма чест е за мен да разговарям с хора на изкуството. Това са хората, които ми подхождат.”

Загадката се изясни малко по-късно. Миртό искаше да рисува фасадата на къщата ни заедно с дюлевите дървета. Така тя се разположи  на двора, като закрепи статива и разбърка боите си. Наистина не разбирах какъв художествен интерес можеха да представляват спаружените листа на тези дървета и избледнелия цвят на плодовете им.

Изглежда тя усети моите възражения, тъй като при първия удобен случай, когато останахме насаме, ми каза: “Убедена съм, че дюлевото дърво е най-безизразното дърво в природата. Но за едно задание в Академията съм принудена да нарисувам пейзаж от съвременната градска среда. Скоро срокът за предаването му приключва, нямам възможност да обикалям из целия град и си помислих да запечатам това, което виждам всеки ден през прозореца си.”

Още едно човешко създание споделяше моите чувства. Сълзи на радост и благодарност напираха в очите ми. Тогава се появи Попи с подноса със сладко от дюля в ръце. “Ще ядеш и ще рисуваш”, каза й тя, смятайки, че по такъв начин човекът на изкуството влиза в пряк досег с темата си. Изчака малко, за да получи поздравления за сладкарските си умения и след това се курдиса на верандата, наблюдавайки затрогната как нейните дюлеви дървета прекрачват прага на историята.

Когато картината бе завършена Попи не можеше да сдържи радостта си. Напротив, Миртό се чувстваше разочарована понеже, както казваше, реалистичната живопис не можела да изрази вътрешната й потребност. Предпочитала неправилните форми и абстрактните повърхности. Въпреки това, тя веднага прие предложението на Попи: “Искам да нарисуваш два портрета, моя и на моя дядо Харилаос.”

Така можех да общувам с нея след като всеки обед и вечер влизах и излизах в дома й, за да й оставя храна. Съвсем самоволно Попи бе поела настойничеството и закрилата над нея от отрепките на обществото. Дори мъжки котарак не смееше да прекоси прага й без да даде пълна биографична справка и да оправдае целта на посещението си. Що се отнася до мен - нека не обсъждаме този въпрос. Аз бях извън всякакво подозрение.

Миртό посрещна любезно и търпеливо атаката на нашата любов. “Господин Анестис, чувствам се особено задължена към вас. Правите толкова много за мен, че наистина не знам как да ви се отблагодаря”, казваше ми тя със сладкия си глас. Изпотих се, изчервих се и се разтреперих като гледах прекрасните й влажни очи. Оставях на масата й тиквички със заливка от яйце и лимон, пълнени зеленчуци и агнешко на фурна. Украсявах фруктиерата й с портокали, банани и ябълки. Подреждах по рафтовете на библиотеката колекционерски издания с творби на великите майстори.

Живеех, за да чувам смеха й, да усещам докосването й в мига когато ми връщаше пластмасовите купички и да гледам бръчката, образуваща се между веждите й в мигове на творческо съсредоточаване. Миртό бе главното действащо лице във всичките ми сънища, а Попи в кошмарите ми. Изживявах във върховна степен щастието и нещастието. Радвах се на най-простите неща на света и бях нещастен по незначителни поводи.

Нито за миг не ми мина през ум да й изповядам чувствата си. Заставах дискретно до нея без да искам абсолютно нищо. От своя страна тя проявяваше симпатия, доброта и нежност. Търсеше компанията ми и винаги взимаше под внимание мнението ми за нейните картини.

Един ден най-неочаквано всичко се промени. Това стана при едно от обичайните посещения в дома й. Позвъних на звънеца и очаквах да ми отвори вратата като броях нетърпеливо секундите на очакване. Никога няма да забравя святия й образ. Бе толкова красива и чувствена в прозирната си бяла рокля. Косите й стигаха до кръста. Имаше необичайно изражение. Усмихваше се сладко и избърса запотеното ми чело с кърпичката си. Притесних се от този неочакван жест.

Отидохме в ателието, за да видя новата й картина. Забелязах голата фигура на мъж с необичайно изтънчени черти. Изглеждаше натъжен, а аз се опитвах да разтълкувам израза му, като исках да я впечатля с критическите си способности. Тя слушаше донякъде безучастно, което караше срама и несигурността ми да растат. Изведнъж усетих, че се приближава към мен отзад и устните й прошепват:

“Господин Анестис, искам да ме любите.”

“Госпожице Миртό, няма ли да бъде по-уместно сега да изядете суфлето, което ви донесох? Знаете ли, като изстине то си губи вкуса и става трудно смилаемо”, отвърнах й аз, усещайки как светът се сгромолясва под нозете ми.

Горко на онзи, който отблъсне зова на любовта. Пътят му е без връщане назад. Оставих се на нейните ласки и целувки. Подчиних се на желанията си и се отнесох с безразличие към чувството си за вина. Излегнах се до нея и помирисах тялото й. Уханието на младостта ме издигна до небесата на щастието.

Няма никакво значение, че любовната ни среща не бе доведена до край. “Непотребният ми инструмент” - съгласно диагнозата на Попи - осъден на безделие и подхвърлян на съмнение се затрудняваше да повярва на такова щастие. Имаше нужда от малко време, за да се върне към предназначението отредено му от природата.       

Срамът и провалът изпълниха очите ми със сълзи. Паднах на колене в нозете й и поисках прошка. Тя продължаваше да ме целува сладко и страстно, казвайки: ”Не се притеснявайте, господин Анестис, ще опитаме отново.” Сигурно магията е била толкова голяма, че дори не бяхме чули кошмарните крясъци на Попи под прозореца. Неоправданото ми забавяне бе накарало угнетителя да се разтревожи за съдбата на неговия роб.

Докато ние препускахме с главоломна бързина по пистата на щастието кошмарен шум внезапно ни прекъсна. Попи бе запокитила дюля по стъклото на външната врата, промушила ръка, дръпнала резето и нахлу в къщата уверена, че нещо лошо се случва на младото й протеже. Едва успяхме да се приведем в ежедневния си вид.

“Как може, не чувате ли толкова време, че ви викам? Щях да полудея от страх. Ах, Миртó извинявай за строшеното стъкло, но в паниката си не знаех какво да сторя. Още днес ще изпратя Анестис, да го поправи”, казваше Попи като същевременно ми хвърляше свирепи погледи, не защото подозираше какво се бе случило, а заради недопустимото ми неподчинение при подсвирването на господаря.

Миртó си тръгна от дома си и от живота ми няколко дни по-късно. Натовари багажа си на една двуколка и зави зад ъгъла, оставяйки подире си спомена за нейните багри. Никога повече не отворихме дума за онзи единствен и прекрасен миг. Някои неща губят красотата си толкова лесно и бързо, колкото и я даряват. Любовта, Лилика, е цвете. Разцъфва и повяхва. Такъв е и животът”.

 

Пребиваването на Лилика в градината на съседа остана в тайна известно време. Никой не усети присъствието й. Ще трябва, обаче, да намеря някакво друго решение, тъй като собственикът щеше да се завърне в дома си и положението на любимата ми приятелка щеше да се окаже затруднено. Първоначално се замислих дали да не измоля гостоприемството му срещу известна сума без естествено да издавам тайното си споразумение. Но не смеех да го направя, тъй като познавах опакия му характер.

Наближаваше времето когато правехме сладкото от дюли и безнадеждността ми растеше. Познатата процедура започна  с обирането на плодовете от дърветата. Колкото и да се оплаквах от непоносими болки в кръста не успях да трогна Попи, която вдигаше равнодушно рамене, казвайки: “Ох, нещастник такъв. Цял живот си вечно болен. Втръснало ми е да слушам едно и също.”

Верандата се напълни със щайги, претрупани с дюли, и рендето бе свалено от рафта. Едва-що бях започнал да ги прекарвам през него когато се случи нещо неочаквано. След толкова години дойде време рендето да се повреди. Подаръкът на дядо Харилаос издаде сух метален звук в дъното на легена. Обнадеждих се, че волята Божия е да се отърва от мъчението си. Бързо промених мнението си като чух заплахите на Попи, от които кожата ти настръхваше.

“За нищо не те бива, некадърнико, каквото пипнеш всичко се разпада в ръцете ти. Нарочно ли го направи?”

    “Не, заклевам ти се, самό се развали”, отговарях й аз, като едновременно се борех да сглобя разпадналите се парчета.

“Недей да ме лъжеш. Мен не можеш да ме измамиш. Тичай веднага да купиш ново и да не си посмял да се върнеш с празни ръце.”

Какво ли можех да сторя? Нищо. Взех автобуса и слязох до центъра на града, за да изпълня заповедта й. Проблемът бе в това, че не бе достатъчно да намеря какво да е ренде, а такова, което да приличало на нейното. Претърсих всички магазини, позовах се на помощта на дядо Харилаос и накрая стигнах до вехтошарниците на площад “Абисиния”. За мой късмет в една подземна работилница за изчукване на коли открих онова, което исках, и след като го платих скъпо и прескъпо се върнах в семейното огнище късно следобед с крака подути от ходене.

Щом влязох у дома носът ми бе погъделичкан от непозната досега миризма на гозба. Опитах се да отгатна какво ли точно готвеше тя в тенджерата, но умората ми бе толкова голяма, че единствено потърсих пантофите си и стол, за да приседна. Попи разглеждаше рендето и за пръв път в живота си я видях да се усмихва доволна.

Приготви масата сама без да поиска помощта ми. Извади празничния сервиз и сребърните си прибори. Оповести гордо, че след няколко минути сме щели да се насладим на изключително блюдо с дюли. Рецептата водела произхода си направо от най-известния майстор-кулинар на Европа. Настръхнах при мисълта за вкуса на дюля и побързах да заявя, че няма да участвам, като изтъкнах обичайното оправдание с язвата си.

Възраженията ми не хванаха дикиш. И тогава тя започна да ми разказва потресаващите събития, случили се по време на моето отсъствие: “Когато ти излезе, аз се разходих из двора и реших да поприбера малко онзи килим дето се въргаля в задната му част. Щом дръпнах саксиите, за да почистя, оттам пред мен изпърха една патица. Учудих се, понеже знам, че съседът отсъства от доста време. Обаче тя се бе настанила в неговата градина с целия възможен комфорт. Имаше и локвичка за къпане. Завтекох се подире й, но не успях да я хвана. В онзи миг иззвъня телефонът и бях принудена да я зарежа. Щом излязох отново на верандата я видях, че кълве дюлите ми. “Сега ще видиш какво те чака”, казах й и я хванах за гушата. Храс, замахнах с ножа и й прерязах гръкляна. След това я попарих във вряла вода, оскубах й перушината и я сложих право в тенджерата. Измъчих се докато я сваря. Нали разбираш, беше дърта, и колкото и да е месото й е по-твърдо.”

Първото, което направих, бе за пръв път от двайсет години насам откак се бях отказал от пушенето, понеже пречело на носа й, да запаля цигара. Хвърлих угарката върху мозайката равнодушен към нейните крясъци. Запалих всички лампи и развъртях всички кранове в къщата, за да набъбнат сметките и тя отново да не може да отиде на фризьор. Строших сервиза й, раздрах роклите й в гардероба. Тя ме гледаше безмълвна, убедена, че съм изгубил разсъдъка си. Но не - ни най-малко, умът ми сечеше като бръснач.

Отправих се към склада и взех електрическия трион. Голяма работа е технологията. Вършиш си работата за отрицателно време. Бяха ми нужни по-малко от два часа, за да отрежа до корен дюлевите дървета. Беше просто и лесно. Запалих огън от сухите листа и клони. Пресните струпвах настрана. Попи се бе строполила в припадък на стълбите. Така изобщо не ме смущаваше с виковете си. Когато огънят догоря и остана само пепелта, го залях с вода и сложих масичка със столче. Взех си вестника и прочетох на спокойствие новините за деня.  

Превела от гръцки: Здравка Михайлова




[1]1 Курортно градче недалеч от Атина. - Бел. прев.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus