Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Сладка от бурканче” на гръцката писателка Елени Захариаду

17 Октомври 2014 / 09:10:17  GRReporter
9160 прочитания

Елени Захариаду е част от поколението на талантливите млади гръцки писатели, макар самата тя да работи като инспектор по обществено здравеопазване.  “Сладка в бурканче” е вторият й роман, издаден през 2003 от издателство “То Родакио”. Книгата се състои от 5 различни новели, всяка от които носи наименованието на някое сладко - вишнево, портокалово, от бергамот, дюли и орехи. Предлаганият откъс е в превод на Здравка Михайлова.

 

 

СЛАДКО ОТ ДЮЛИ 

Най-големият ми кошмар е думата “дюля”. Неопределената форма на този плод и мъхът, от който косите ми се изправят, карат стомаха ми да се обръща наопаки. Винаги съм смятал, че този плод е някаква грешка на природата. Злата му орисия бе допълнена когато човешкият ум го е експлоатирал по най-сатанински начин: направил е от нея сладко в бурканче.

Коравата й стипчива плът не служи за нищо. Не притежава нито сладост, нито аромат. Цветът й напомня болнавост, похабяване и смърт. Може би звучи преувеличено, но чувствата ми в никакъв случай не са лишени от основание.

Ако хвърлиш един поглед в двора на къщата ни, ще преброиш десет дюлеви дървета, които свеждат старите си клони и изпълват всяка есен  двора с листата си. Аз трябва да събирам плода на всички тях поне по два пъти на ден - неуморно и безропотно. Освен това имам задължението да се грижа за тях - пръскане, подкастряне и поливане.

Безброй пъти ми е минавала през ум идеята да хвърля по-голямо количество агропрепарати, за да ги изгоря. Никога не се осмелих да го сторя. Жена ми Попи, надзираваше с буден взор целия процес и горко ми, ако нещо не бъдеше свършено както трябва.

Тя считаше тези дървета за “семейна реликва с неоценима стойност”, както ми натякваше, повдигайки гордо вежди. Най-вече се гордееше тъй като можела всяка година да прави, почти без никакви разходи, множество буркани със сладко от дюля. И не че искала да се хвали, но нито една от приятелките й не успявала да докара сиропа да се сгъсти така.

Никога не уважи желанието ми да се сдобия с малко пространство на двора, където да сложа масичка със стол и да намеря малко отмора, докато си чета вестника. Веднъж се опитах да  й предложа да отсечем две дървета и тя нададе такъв вой, че цялата махала проехтя:

“Какво каза, Анестис? Знаеш ли кой е посадил тези дюли? Дядо ми Харилаос. Най-големият търговец в Пелопонес, гръмко име и митично богатство. Бог да упокои душата му. Герой беше покойният! Всичко похарчи за борбата по време на окупацията.” Поемаше си дълбоко дъх и продължаваше:

“Забравяш ли чий е този дом, бе, окаян субект такъв? Мой! Тук ти стана стопанин и се спаси от окаяното си съществуване. Да не би да съм чакала аз от теб нещо. С пършивите десетачета на пласьор на книги не би могъл и тухлите да купиш дори. Ах, нямах си късмет, нямах късмет аз. Трябваше да се омъжа за богат и образован мъж. Но нали си бях невинно девойче, а ти изглеждаше донякъде сладък. Колко му трябва на човек да стане белята?”

Тя ми приличаше на огромен балон, който се надува и променя цвета си. Променяше си цветовете - зелена, червена, виолетова. Струваше ми се, че ако я боднеш с карфица ще се пръсне и ще изчезне пред очите ми. Остри зъби, малки очички, а на челото черна бенка пълна с щръкнали косми. Устата й пръскаше слюнки, омраза и злост. Двойната й брадичка се изпотяваше и променяше формата си - кръгла, квадратна, многоъгълна - в зависимост от силата на гласа й.

След подобна сцена възпроизвеждах портрета й. Не беше трудно. Окичвах една дюля с перки на акула и слонска глава.

“Каква е тази отврат, която рисуваш? Не ти ли е жал за хартията, която хабиш?”, казваше ми, гледайки човекоподобното чудовище. Дори не си представяше, че това бе нейното реалистично изображение и, естествено, не насърчаваше търсенията ми в живописта.

 

Всеки следобед излизах от дома. Набързо си слагах шапката и тръгвах на любимата си разходка. Големият парк бе най-добрият избор. Обичах винаги да вървя по конкретен маршрут. Взимах автобуса и слизах на следващата спирка.  Въпреки, че бе неизгодно от гледна точка на време - можех преспокойно да отида пеш, а не да правя целия кръг - предпочитах да закъснея малко вместо да мина пред кафенето.

Не понасях да виждам приятелите ми отпуснати по столовете да ме канят в тяхната компания. Наистина се срамувах от срамните си оправдания. Жена ми не позволяваше подобни срещи. Смяташе кафенето за варварски и некултурен навик, а хората, които кибичеха там, според нея нямаха място в обществото на образованите, отговарящо на нейното ниво. Твърдеше, че била завършила гимназия с отличен, при все че никой никога не бе видял свидетелството й, нито как изглежда почерка й.

Седях на същата пейка - пред шадравана с повехналите водни лилии и патиците - и премислях нещата отначало. Повечето пъти си говорех сам. Монологът ми можеше да разтревожи всеки, който се случеше някой да седне до мен, но аз изпитвах огромно облекчение.

Ако Попи чуеше макар и половината от онова, което й опявах, тогава нещата никак нямаше да са приятни. Но далеч от нея аз не се страхувах и дори често пъти решавах да се върна в прокълнатия дом с дюлите, да строша всички буркани със сладко и да наложа мнението си. Всичко това щеше да стане с един поглед, с едно движение на главата и тираничният режим на трийсет и седем години съжителство щеше да рухне веднъж завинаги. Само дето щом влезех в двора сенките на дърветата разпръскваха силите ми и аз отново се превръщах в човече с часовников механизъм. Влачех крака във вълнени терлици, за да не оставям следи по паркета и никога не ги вдигах върху масичката в гостната срещу фотьойла.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus