Галерия

1

Ники Марангу (1948-2013) е гръцко-кипърска писателка, авторка на романи, сборник с разкази, поезия, детски книги. За цялостното си творчество е лауреат на много държавни награди, сред които наградата “К. Кавафис” в Александрия, Египет през 1998 и наградата на Атинската академия през 2006. На български език е издаден романът й “Доктор от Виена” в превод на Здравка Михайлова.

ПЪРВА ЧАСТ

ФАМАГУСТА

Йоргос Марангос бе десетгодишен когато в бръснарницата на Андонис Хатдзипиерис чу, че някакъв доктор от Виена оперирал гръцкия крал Константинос и му извадил едно ребро. В бръснарницата новините се четяха на висок глас от Венизелос от единствения вестник, който излизаше всяка събота - “Гласът на Кипър”, и пристигаше късно с влака от Никозия. Венизелос, критянин, нотариус със заострена брадичка, четеше вестите, анализираше ги и често пъти рисуваше скици върху парчета хартия, за да направи думите си по-понятни. Приликата му с известния политик бе изумителна и така му бе останал прякорът. От време на време сгъваше вестника и трепеше мухите, които му досаждаха. Дори натъртено казваше, че нямало случай да му се е изплъзнала нито една.

На следващата сутрин Йоргос Марангос се опита да извади реброто на една кокошка от кокошарника у дома им, но кудкудякането й го издаде и така го спипа майка му Христалени, чиито крясъци бяха чути от цялата махала. Подрастващият Йоргос бе наказан и вечерта не яде нито печена кокошка, нито супа застроена с яйце и лимон.

Но оттогава в ума му се загнезди идеята и той да стане доктор и да следва във Виена.

Баща му Николаос Марангос имаше добре уредено предприятие за дърводобив и възнамеряваше двамата му синове да го наследят.

Но Йоргос не искаше да става търговец на дървен материал. В училище бе прилежен, но буен. Харесваше му историята, но изпитваше отвращение към математиката и химията.

Тогава във Фамагуста като далечен отглас долитаха новините от Първата световна война. През първите дни на войната по покана на английския губернатор целият град се събра пред губернаторската резиденция. Губернаторът излезе на балкона с шапка с бели пера на главата и учениците бяха въодушевени, че няма да имат часове. Губернаторът прочете прокламация, а след това прозвуча английският национален химн. Когато децата се завърнаха в училище директорът им обясни, че със започването на войната вече са престанали да бъдат в сила споразуменията между Турция и Англия за Кипър, Кипър ставал английска колония, а учениците - британски поданици. Директорът зарази учениците с ентусиазма си от факта, че Кипър се оттърваваше от османско робство и изрази надеждата, че Англия скоро ще предаде острова на Гърция, както бе станало със Седемте Йонийски острова. Церемонията приключи с това, че учениците изпяха английския национален химн.

“Боже, пази кралицата”. Йоргос Марангос не разбираше какво точно означава да бъде “британски поданик”, но си помисли да използва това при следващата кавга в училищния двор. Във всеки случай думите: “А бе, ти знаеш ли, че аз съм британски поданик” не предизвикаха очаквания ефект.

Във всеобщата приповдигнатост мнозина кипърци се записаха доброволци в британските военни сили в Близкия Изток, а заедно с тях и един негов братовчед. Често пъти Йоргос си мислеше, че може би и на него му се щеше да се запише в армията. Английски военни кораби акостираха в пристанището и обликът на града изведнъж се промени. Отворени бяха първите барове и една вечер Йоргос чу баща си да разказва, че в нивата срещу предприятието за търговия с дървен материал всяка сутрин намирали пияни англичани. Скоро в пристанището започнаха да пристигат и първите турски пленници от Палестина. Така възникна нужда да се построи пленнически лагер. Тогава съдбата облагодетелства бащата на Йоргос Николис, който току-що бе направил най-голямата търговска сделка в живота си, закупувайки товар с дървен материал от Румъния. Така му бе възложено предприемачеството за доставка на дървен материал за лагера наред с другите работи, тъй като майстор Николис бе и самоукият архитект в околността. Който искаше да строи къща идваше при него. Майстор Николис взимаше голям къс хартия и проектираше къщата, която обикновено бе продълговата постройка с южно изложение. Върху същата хартия изчисляваше дървения материал, керемидите, желязото, тухлите и клиентите си тръгваха като знаеха точно какво щеше да им струва градежа, а държаха и архитектурния план на дома си в ръка.

През 1918 във Фамагуста пристигнаха първите чужденци. Няколкостотин руснаци прокудени от Октомврийската революция. Всички бяха образовани и разпродаваха на обидно ниски цени бижутата си, за да преживяват криво-ляво.

Всеки следобед от балкона на дома им Йоргос виждаше руския генерал, окичен с целия набор медали, да придружава двете си прекрасни руси дъщери до заведението “Акропол”, където работеха като сервитьорки. Целият град се тълпеше там, за да му сервират красивите рускини. Руснаците внесоха много промени в начина на живот на жителите на Фамагуста. Въведоха морските бани. Мъже и жени заедно обличаха бански костюми и прекарваха часове наред излегнати на слънце, докато мъжкото население на града наблюдаваше скрито в тръстиките това невероятно зрелище. Лека-полека някои от жителите на Фамагуста започнаха плахо да се появяват по плажовете и бяха построени първите съблекални. Разбира се, какви ли не слухове се носеха за рускините, които бяха красиви и приучени към по-свободни нрави. Чичото на Йоргос Луис Луизос започна връзка с една балерина, която се казваше Боночиева. Когато тя даде балетен спектакъл в кинотеатър “Иреон” той бе гледан от целокупната фамилия Марангос. След спектакъла малката сестра на Йоргос заяви, че ще стане балерина и прекарваше дни наред, танцувайки пред огромното огледало във вестибюла.

Тъй като във Фамагуста нямаше гимназия, през септември 1919 майстор Николис се качи заедно със сина си Йоргос на трена за столицата, оглушаван от врявата на амбулантни търговци, кафеджии и кудкудякането на домашни пернати.

Йоргос остана обезсърчен от гледката, която представляваше Никозия. Тесни сокаци, схлупени дюкянчета, непавирани улици, същинска турска паланка. Настаниха се в пансиона на госпожа Катина Самолада близо до Търговския клуб. Първата работа на майстор Николис бе да целунат ръка на Архиепископа и да получат благословията му за новоизлюпения ученик. Вече достигналият дълбоки старини архиепископ ги почерпи с кафе и сладко. Но изглежда благословията му не помогна Йоргос да изкара изпитите по математика и директорът на гимназията не го прие в нея. Майстор Николис не се предаваше. Върна се във Фамагуста, натовари всички даскали от училището на трена и ги докара в Никозия като свидетели, за да бъде приет синът му в гимназията. В крайна сметка директорът се съгласи при условие ученикът да бъде отстранен в края на първото тримесечие, ако успехът му не бъде задоволителен. През първите години Йоргос учеше в Общокипърската гимназия, а през последните две в новооснованата гимназия във Фамагуста. Новата гимназия имаше много малко ученици и недостиг на преподаватели. Така, когато времето бе хубаво, всичко на всичко шестимата ученици в гимназията на Фамагуста изнасяха столове навън и прекарваха времето си в градините или край морето.

Безметежието бе нарушавано единствено от новините от Гърция, които разделяха жителите на Фамагуста на два лагера. Монархистите не разговаряха с привържениците на Венизелос, дори отвориха отделни клубове и кафенета. Обикновените хорица бяха за краля, по-образованите - на страната на Венизелос. Във всеки случай майстор Николис бе фанатичен монархист. В трапезарията неизменно висеше снимката на кралското семейство. Събитията в Мала Азия го потопиха в отчаяние и Йоргос също му бе крив, задето в някакъв момент сред общото военно-патриотично бълнуване се замисли върху възможността да стане военен лекар. Един следобед видя баща си да крачи забързано към дома като държеше извънредното издание на вестника за разстрела на Шестимата Размахваше го в лицето му, като казваше: “Редом с тези убийци ли си тръгнал да ставаш военен? Никога!”

            Наближаваше времето, когато Йоргос трябваше да завърши и той очакваше с нетърпение да получи годишната награда, съпроводена от сумата от десет лири. Преподавателят по вероучение патер Юверналиос му бе казал, че по всяка вероятност щели да дадат наградата на него, понеже бил най-добрият ученик. Но имаше едно висящо обвинение от училищния възпитател, че го бил хванал да яха кон, нещо забранено за учениците.

В деня на церемонията по завършването на първите шест ученици от гимназията на Фамагуста директорът каза, че по принцип наградата би трябвало да бъде дадена на Йоргос Марангос, но тъй като поведението му не винаги било примерно, с нея щял да бъде удостоен ученикът Андреас Димитриу. Сякаш се бяха наговорили, и петимата ученици се втурнаха, грабнаха свидетелствата си и напуснаха церемонията, тъй като сметнаха решението на директора за несправедливо. Отидоха до морския бряг и не смееха да се върнат по домовете си.

-Направи ни за резил, каза на Йоргос баща му докато обядваха. Докато не се нахраниха никой не проговори.

След това Николис го повика в стаята си.

-Преди месец се погрижих да ти извадя паспорт, ето вземи и сто лири. Довечера параходът “Алкмена” отплава за Пирея. Върви по живо по здраво и гледай да не посрамиш името и семейството си.

Йоргос бе загубил ума и дума. Знаеше, че баща му предвиждаше той да продължи учението си, но никога не му бе минавало през ум, че това щеше да стане толкова скоро. На следващата сутрин, когато параходът акостира на кея в Ларнака, той слезе и потърси бръснарница. Първият революционен акт бе да обръсне мустака си, нещо, което бе забранено в училище. Наведен през парапета гледаше как Кипър изчезва в дъното на хоризонта. Вече бе свободен да прави каквото пожелае, но бе гладен и почувства леко гадене.

В Пирея пристигнаха призори. Параходът се напълни с хамали и лодкари, всички крещяха. Той се озова с багажа си в една лодка и не след дълго отседна в хотел на улица “Еолу”. Два дни обикаля из атинските улици като пиян, вдишвайки за пръв път въздуха на големия град. За негов късмет още първият ден срещна двама приятели от Кипър. Най-напред го заведоха в един магазин и той си купи костюм по модата, бели обувки с високи токове и сламена капела. След това го взеха при тях в хотел “Сесил” в Кифисия, само за дните, през които трябваше да уреди билетите си и да отпътува за Виена. Странното бе, че всичко това му се струваше естествено, примираше от нетърпение да види Виена, града със забележителните учени, които щяха да го научат да оперира човешки ребра. Във влака негов спътник бе едно момче от Патра. Името му бе Мулопулос. Единствен син на богата фамилия и той за пръв път се отделяше от дома си, за да следва. Влаковете се движеха с въглища и дрехите им започнаха да променят цвета си. По цял ден безкрайните равнини на Югославия, а вечерта, когато Йоргос се събуди влакът бе спрял на някаква гара, цигани пееха и танцуваха около накладен огън. Една много красива циганка го видя както се бе загледал през прозореца и му смигна. Йоргос изпита силно смущение, тъй като не бе привикнал на такива неща. Накрая Мулопулос изчезна с циганката зад една барака.

Колкото повече наближаваха Виена, толкова повече нетърпението му растеше.

-Уайн? - питаше той началника на гарата. - Пристигаме ли в Уайн?

Никой не го разбираше.

В сутрешните часове на 6 август 1924 той пристигна на Централната гара във Виена - небръснат, с белия костюм, обувките и сламената капела съвсем почернели. Валеше непрекъснато. На Йоргос му бе студено, тъй като не бе облечен подходящо. Сред гаровата врява изгуби Мулопулос. Спомни си, че му бе казал, че ще отседне в хотел “Бристол”, където родителите му бяха запазили стая. Приближи се към едно такси и произнесе думата “Бристол”, таксиджията го измери с поглед от главата до петите и потегли. Същото направи и следващият, докато той не се сети да отвори портфейла си и да покаже, че има пари. “Бристол” бе истинско чудо. Отведоха го в прекрасна стая с изглед към парка. Не видя отново Мулопулос. Изкъпа се и заспа след толкова безсънни нощи. Събуди се по обяд и слезе в трапезарията на хотела. Полилеи, килими, елегантно облечени хора. “Това е то живот”, помисли си. На следващата сутрин плати огромна сума за стаята и взе такси, за да открие един кипърски студент учещ във Виена. Майстор Николис се бе погрижил да му пъхне в джоба листчето с името на студента. Герасимос Петридис живееше на петия етаж в стара сграда и Йоргос се качи по стълбите, мъкнейки куфара си. Отвори му госпожа, която сигурно бе вдигнал от леглото и му посочи стаята на Герасимос, като обаче със знаци му даде да разбере, че той спял и не трябвало да го безпокои. Йоргос седна на един стол и заразглежда сухите цветя и картините в коридора от който се излъчваше миризма на спарено и застояло. Навсякъде имаше вещи, вази, порцелани, тежки мебели, плюш, за пръв път попадаше в такава обстановка; повече му напомняше на вехтошарница отколкото на дом. От стената отсреща го гледаше елен с големи рога и стъклени очи. Госпожата го бе оставила сам и в един момент той се отегчи. “Ще го събудя”, помисли си и открехна вратата. Герасимос бе с момиче в леглото и дори не усети, че вратата се бе отворила. Слисан Йоргос веднага я затвори и се върна на стола си. Измина още половин час и той започна да негодува. “Ще почукам”, помисли си. Започна да чука по вратата и в някакъв момент отвътре се чу гласът на Герасимос.

Ходеше да обядва в ресторант, където се хранеха гръцките и кипърски студенти. Нае стая при фрау Майер. Тя бе вдовица и единственият й доход бе малка пенсия, наемът от стаята и парите от уроци по пиано, които даваше. Не бяха в състояние да си кажат много неща, тъй като Йоргос не знаеше езика. Лекциите в университета започваха след месец и половина и той трябваше да научи немски. Намери учителка. Урокът се провеждаше долу-горе по следния начин: тя му показваше един нож и казваше “Das ist ein Messer” („Това е нож”). Той разбираше “Messer”, но не и останалата фраза и учителката нямаше начин как да му я обясни. Така той заряза преподавателката и с речник в ръка започна да обикаля улиците като четеше табелите.

Когато започна да разбира някои думи фрау Майер му разказваше за имперските времена като му показваше снимки на мъжа си, който бил военен и паднал убит на фронта.

-Ah! Der Franz Josef, der liebe Franz Josef, говореше си тя сама от време на време за императора, който бе умрял през 1916, сякаш говореше за изгубения си син. Домът й бе пълен със снимки на Франц Йосиф и на императрица Елисавет, на “Сиси”, както я наричаха виенчани: снимки от годежа, от коронацията, всички юбилейни сервизи, всички чашки за кафе и тям подобни, появявали се във Виена по онова време.

“Горкичкият, господин студент”, така имаше навика да нарича тя кипърския си наемател, “я си помислете само какво нещастие, единствен син, наследник, и да го постигне такъв край на двайсетата му година, ах, господин студент, умът ми не го побира”. Йоргос свикна с образа на Елисавет след като я виждаше навсякъде из апартамента и дори се стряскаше когато я срещнеше навън сякаш срещаше някоя своя позната. Много му харесваше нейния портрет в бялата рокля с диамантите, който можеше да бъд видян навсякъде из Виена. Тя бе леко наведена назад и имаше почти присмехулен поглед...За да може фрау Майер да присъства на погребението на Елисавет, което се състоя в църквата на Капуцините, се наложи да похарчи всичките си спестявания, за да наеме място до прозореца на Пазарния площад.

Виена бе като истинска приказка. Той се разхождаше по цял ден, обикаляше библиотеките, университетските зали, безкрайните паркове, музеите. Имаше чувството, че си е пристигнал у дома, всичко му изглеждаше естествено, като че точно така трябваше да бъде, чувстваше, че принадлежи към едно такова пространство, където навсякъде около него витаеха науката и изкуствата. Четеше табелите на входа на университета, имената на всички онези, които бяха преминали през неговите зали и си мислеше, че съставлява брънка от тази верига.

Една сутрин както вървеше нагоре по “Рингщрасе” видя пред себе си демонстрация с червени знамена. Гледката не бе рядкост. Социалистите с червените знамена и християно-католиците с черните даваха израз на брожението, последвало военните години. Йоргос се натъжаваше, че не знаеше много неща от историята на страната и му се щеше поне да бе донесъл със себе си учебника по история от шести гимназиален клас с неотдавнашните събития в Европа. Писа на баща си да му го прати. Искаше да проумее какво ставаше около него.

През септември се записа в университета и занятията започнаха в голямата амфитеатрална зала по анатомия. Лекциите се слушаха от около четиристотин и петдесет студенти. Всички места бяха запълнени, дори местата за правостоящи. Не познаваше никого. Сбута се сред правостоящите. До слуха му достигаха езици, които не можеше да различи, и които по-късно щеше лесно да разпознава - чешки, идиш, унгарски, полски, руски, италиански, румънски, в тази държава, където клетвата за вярност към императора бе отпечатана на единайсет езика. Повечето бяха мъже, около осемдесет студентки, а сред тях принцеса Ипсиланти от гръцки произход. Някои се отличаваха по националните си носии. Откриваше около себе си един нов свят - Балканите, Европа, слушаше заслепен и забелязваше всичко. 

Излизайки от амфитеатралната зала по анатомия почувства, че има свой кът в чуждия град. Не пропускаше и една лекция, въпреки че не разбираше нищо. Лека-полека започна да различава някои думи, особено онези с гръцки корен - панкреатит, пневмония, ститангхи, сиреч болки в гърдите. И ходеше неутешим в “Черния шпаньолец”, заведението, което  бе сборен пункт на гърци и испанци.

-Не се тревожи, казваха му другите гърци. -Всички се чувствахме така в началото.

Обикаляше из университетските зали, из сградите наоколо, из парковете и не вярваше на късмета си, че се е озовал на такива прекрасни места. Замаян четеше заглавията в библиотеката: Хипократ, Гален, Авицена, Валескус, Буртучио, Савонарола, Пропозитус, Саладинус. Редките книги бяха привързани с верига - libri catenati.

Съседът му сърбин замръкваше и осъмваше там и когато Йоргос го заговореше той му отговаряше на латински:

-Fuge, fuge, longe, tarde.

-Какво? - попита Йоргос.

-Махай се, махни се, бързо, надалеч, за дълго.

-Аз ли да се махам? - питаше отново Йоргос.

-Не ти, това е бил отговорът дали в чумаво време свещеникът трябвало да замине или да остане при болните.

Голяма част от деня той прекарваше в кафе “Валд”, което се намираше до операта. Отиваше там отрано, изпиваше едно кафе и прелистваше сутрешните вестници, докато накрая постепенно започна да разчита някои заглавия. Там се срещаше с гърци, а с течение на времето и с чужденци, които бяха обичайни посетители, както и актьорите, които го бяха превърнали в свой сборен пункт. Изучи особеностите на виенското кафе с безбройните разновидности в зависимост от количеството мляко и вода и поръча едно “меланж”. От време на време келнерът разнасяше студена вода и разни съобщения: “Търси ви еди-кой си”, “каза, че ще мине към шест” и прочие. Келнерите във виенските кафенета бяха важни персони. Бяха умни хора с добри обноски, винаги имаха готов отговор, неизменно помнеха навиците на всеки stammgast, на всеки редовен клиент, какъв вестник да му купят, какво кафе пие. Йоргос слушаше удивен разговори от рода на: “Как ви се стори маестрото вчера?”, “Кой замести първата цигулка?”

Един ъгъл в кафенето бе неизменно зает от балканците - сърби и хървати, които говореха високо и се надвикваха. Друга маса обикновено бе запазена за един унгарски художник, който се казваше Андриевич и бе маниак на тема пневматични сеанси, мода, която имаше доста привърженици във Виена. В кафенето говореха, че най-напред хипнотизирал моделите си, а след това ги рисувал. Около масата му се събираше тълпа любопитни, които разговаряха за парапсихология, медиуми и други подобни неща. Най-важното преимущество на кафенето бе, че имаше централно отопление, нещо което липсваше в квартирите, които студентите бяха в състояние да наемат. Две кафета на ден във виенските кафенета осигуряваха на гръцките студенти домашен уют. С десетте английски лири, които бяха обичайната им месечна издръжка, те бяха принудени да правят икономии без обаче винаги да успяват да го сторят; така към края на месеца взимаха пари назаем от търговците на кипърската традиционна бяла бродерия от Левкара, които притежаваха два магазина във Виена.

По онова време се появиха първите радиоапарати. Йоргос купи един и прекарваше часове наред в стаята си, търсейки различни станции. Слушаше музикални парчета и лека-полека започна да разпознава нотите. За Йоргос музиката бе голямото откритие. Във Виена музиката звучеше отвсякъде. Дружеше с Андреас Иконому, който следваше в Музикалната академия, и Андреас го взимаше със себе си на концерти. Отначало ходеше понеже го бе срам да му откаже. С течение на времето, обаче, когато вече започна да различава звуците започна да му харесва и тръгна сам по концерти. Като студент си купуваше най-евтините билети и слушаше концерта прав. Фрау Майер свиреше на пиано и в някакъв момент той дори се замисли да поиска от нея да му преподава уроци.

Първата година измина, вече бе проговорил на немски. Но все още нямаше виенски приятели.

Изпитите наближаваха, австрийските студенти се подготвяха за изпитната сесия през юни, докато чуждестранните студенти имаха възможност да се явят на изпит шест месеца по-късно. Заедно с негов приятел Йоргос реши да се яви на юнската сесия. Взеха учебниците и речниците си и заминаха за месец в едно селце в покрайнините на града. Там четяха ден и нощ. Върнаха се обратно във Виена и се явиха на изпитите. На изпита по зоология повикаха Йоргос пръв. Преподавателят бе холандец, току-що назначен във Виена. Попита Йоргос за размножаването на клетките. Той бе получил сърцебиене и лицето му бе плувнало в пот. Затвори очи и започна да декламира учебника по зоология, който бе научил целия наизуст. Когато след десет минути спря, преподавателят каза:

-Нищо не разбрах, но изглежда владееш материала. И му даде изпита. Радостта на Йоргос бе неописуема. Преливащ от въодушевление изтича да пусне на родителите си телеграма с новината.

Следващата стъпка на Йоргос бе да осъществи мечтата си и да присъства на операция, извършвана от проф. Айзелберг. За да станеше студент по хирургия трябваше да премине през много етапи, но Йоргос не можеше да чака и така убеди един по-възрастен студент да го вземе със себе си на лекциите по хирургия.

-Няма да издържиш гледката на кръв, каза му неговият приятел, но Йоргос бе непреклонен. Цяла нощ не спа от вълнение, а когато прекрачиха прага на амфитеатъра и застана лице в лице с кумира си сърцето му туптеше като на влюбен.

Залата бе препълнена, влязоха болните, асистентите и последен кралят на хирурзите на онова време.

Строен, среден на ръст, с бяла брада той говори около четирийсет минути за операцията, която щеше да демонстрира. Йоргос гледаше като хипнотизиран и от този момент нататък години наред не пропусна нито една лекция на професора. Имаше шанса да се запознае с него, когато болни кипърци идваха във Виена на лечение и той ги придружаваше. Разказваше на професора за желанието си да следва в неговата школа, а той всеки път му отговаряше да заповяда при него да поговорят като му дойдело времето, а дотогава да четял. Строгостта му бе прословута. Когато веднъж един от неговите асистенти бе оперирал по грешка другия крак вместо болния, той го бе извикал в кабинета си и бе сложил револвер на бюрото пред него.

-Знаете какво повелява дългът, му бе казал и бе излязъл от стаята, за да чуе револверния изстрел. В клиниката му биваха приемани само студенти с благородническа титла, и то след много строги изпити.

Въпреки това Йоргос хранеше надежди, че в крайна сметка ще успее да стане негов ученик.

В края на всяка година в двореца се провеждаше годишният студентски бал. Смокингът бе задължителен. Йоргос взе смокинг под наем, но вечерта преди да потегли на бала не можа да си завърже папионката. Взе я в ръка и на входа на двореца помоли една непозната госпожа да му я върже. Тя го направи грациозно и любезно. По-късно я видя седнала в голяма компания. Когато мина покрай него му се усмихна, а съпругът й го покани на тяхната маса. Бил предприемач и близък приятел на двойката. Лори и Ханс живееха във Виена и често пъти в неделя той обядваше с тях.

Йоргос почувства сигурност в този град и симпатия към виенчани, симпатия, която запази за цял живот. Един от първите дни когато пристигна във Виена бе отишъл вечерта на кино с друг грък. Приятелят му намери някакво момиче и изчезна с него, а Йоргос нямаше представа как щеше да се върне до дома. Не говореше езика и бе отчаян. Тогава един човек се приближи към него и го попита какво има. За щастие носеше в джоба си адреса на къщата където живееше и този добър господин вървя повече от час заедно с него, за да го изпроводи дотам. Нещо друго, което много му харесваше във Виена, бяха кръчмите й. Най-известните се намираха в покрайнините й, в гората. Обикновени постройки с певци, които пееха в съпровод на китара, много евтино изключително добро вино, придружено от някоя наденица, салам или други мезета. Там се запозна с множество виенчани и завърза приятелства с тях, траяли с години.

Гръцката студентска земляческа организация организираше различни прояви. Най-значимата бе контактът с “Новогърците”, политическа групировка, основана в Париж от професор Николаос Политис. Целта на групата бе да образова студентите в обществено и научно отношение, така че завръщайки се в Гърция да подпомогнат родината да излезе от окаяното си положение. Лекцията на Николаос Политис във Виена грабна всички студенти и дълго време след това Съюзът бе доста активен. Ходеха на екскурзии, изнасяха лекции, посещаваха музеи...Скоро обаче тласъкът, даван от присъствието на Политис, отслабна и студентите започнаха да се карат кой ще заеме председателския пост. Тогава Йоргос се отегчи от тях и се върна при своите компании.

Лекциите в университета минаваха бързо и на втората година започнаха упражненията по практическа анатомия. Първоначалните впечатления бяха ужасяващи. В подземието на сградата по анатомия имаше голямо хранилище пълно с трупове на бедни виенчани. Студентите слизаха в него с един разсилен, а той издърпваше трупа, който студентът посочеше. Мършавите трупове бяха най-търсени. В продължение на два семестъра всеки следобед Йоргос се упражняваше върху различните части на трупа. Работата бе отвратителна, но необходима, студентите трябваше да работят с голи ръце, без ръкавици. Миризмата на фармалдехид удавяше всичко; колкото и да се миеше и търкаше тя не се отмиваше от него. Всеки път щом го видеше уважаваният професор по анатомия с дългата брада започваше да рецитира “Одисея”, а Йоргос се срамуваше, че не знае онова, което преподавателите му предполагаха, че той като грък владее. Усещаше, че отношението към него бе по-специално и че той по никакъв начин не бе заслужил такова отношение. Лекциите по анатомия свършваха в шест и тогава той обикновено отиваше в гостилницата отсреща да вечеря супи и варени картофи, по някоя наденица, все едно и също всяка вечер, с витаеща около него миризмата на формалдехид. Ресторантът се намираше в сутерен и единственото приятно нещо бе, че сервитьорката Хелга се отнасяше към него със симпатия. Запазваше му маса в ъгъла и често пъти му сипваше по-обилна порция. Студентите плащаха на месец и ядяха само по едно, не особено разнообразно, оскъдно ястие. Леща, фасул или картофи с едва забележими следи от месо. Хелга бе руса и носеше онези характерни сандали, оставящи петата извън обувката, които се закопчват около глезена, краката й бяха обути в къси бели чорапки. Правеше му мили очи и няколко пъти се озоваха заедно без никой от двамата да придаде особено значение на тази връзка. Тя бе чехкиня от местност южно от Прага и му разказваше разни истории за родния си край. След вечерята, от седем до девет, Йоргос обикновено ходеше в съседното кино; потънал в удобната седалка се опитваше да се съвземе от умората на деня и да забрави ужасната миризма на формалдехид. Ако влезеше в киносалона четвърт час след началото на филма, имаше право да остане и на следващата прожекция и така решаваше проблема с мръзненето през изключително студените дни.

Естествено бе при тежките зими, липсата на отопление, изтощителната работа и недохранването някои от студентите да се разболяват. По онова време туберкулозата бе ужасяващият призрак за всички младежи, мнозина завършваха в санаториуми и бяха принудени да прекъснат следването си. Андреас Арестис, негов състудент, се разболя от туберкулоза, от време на време състоянието му се подобряваше, а после здравето му отново се влошаваше. Веднъж толкова се влоши, че на връх Разпети петък Йоргос телеграфира на родителите му, че няма надежда. След силен пристъп на кашлица Арестис се съвзе, но у Йоргос завинаги остана отвращението към тази болест. Мислеше си, че морето и слънцето, които бе натрупал през детството си, го бяха отървали от тези патила със здравето през годините на следването.

По анатомия много му помогнаха посещенията в “Йозефейона”, хирургическата академия, построена през 1875 от император Йосиф II, за да подпомогне лекарската наука във времена, когато не съществуваха нито упойки, нито дезинфекция. Тогава той бе поръчал повече от хиляда восъчни анатомични модела, които се произвеждаха в Италия. Йоргос намираше отговор на всички свои въпроси като разглеждаше моделите и четеше надписите на немски и латински. Когато за пръв път влезе вътре си помисли, че гледа филм на ужаса. Красива гола дама, а в отворения й корем всичко се вижда до последната подробност. Под въздействието на популярната по онова време оперета “Красивата Адриана” студентите я кръстиха “Андриана” и когато казваха “бях при Адриана” се подразбираше, че са били в Йозефовата болница. Отговорник там бе един унгарец - Сараевич, на когото Йоргос стана симпатичен и той му даваше назаем книги от библиотеката на клиниката.

Един следобед Йоргос видя през прозореца на стаята си девойка в отсрещната къща. Започна да й обръща внимание и да й се усмихва. Тя отвръщаше на усмивките му. Един ден видя млад мъж на балкона, който му махна и му направи знак да отиде отсреща. Йоргос се уплаши и се затвори в стаята си без да посмее повече да погледне навън. На следващия ден младежът почука на вратата му, разговориха се приятелски и го покани на кафе. Беше около трийсетте, омъжен от пет години за Лиза, момичето, с което Йоргос флиртуваше през балкона. Бяха евреи от семейства заселили се във Виена преди повече от сто години. Той бе адвокат, маниакален футболен запалянко, Лиза обожаваше танците и музиката. Станаха неразделни, излизаха навсякъде заедно, записаха и Йоргос за член на тяхното дружество. Ходеха на театър, на танци. Йоргос преустанови връзките си с гръцките компании.

Често пъти вечер се събираха в дома на госпожа Вайнфелд, далечна родственица на Лиза. Около четирийсетгодишна, умна и приятна, омъжена за едър търговец от Варшава, когото Йоргос никога не бе виждал. Живееше сама с прислужницата си сръбкинята Здравка в огромна къща, която дядо й бе построил, когато прокарвали “Рингщрасе”. Тогава семейството се преселило там от Леополдщад. Къщата имаше огромна дървена стълба, която отвеждаше до горния етаж. За пръв път той видя Мария Вайнфелд изправена на площадката на това стълбище с пронизващи сини очи и не много дълги вълнисти руси коси.

“Den junge Grieche”, каза тя на Лиза, която веднага ги представи. Топлото й ръкостискане остави у него приятно усещане. Седнаха в гостната и Мария го разпита за различни неща, как му изглежда Виена, как е решил да учи медицина. Цветните витражи вдясно от стълбището хвърляха отсенките си в гостната, така че когато тя променяше позата си косите й се оцветяваха в червеникаво.

Йоргос се радваше на тези вечери, седнал абсолютно непринудено сред тежките мебели в дома на Мария Вайнфелд, и понякога имаше чувството, че от край време е бил там. Кипър, Фамагуста, морето се завръщаха като съновидение в ума му, сякаш никога не бе живял другаде, освен в този град с неговата музика и театри, сякаш цял живот бе гледал тези тежки мебели и натюрмортите по стената, лампите с манистата и малките писани масички за кафе. Мария Вайнфелд бе жена, която знаеше всичко. Къде бе най-хубавият концерт, в коя кръчма имаше най-хубаво вино, познаваше историята на Виена така сякаш бе нейната лична история. Йоргос й се възхищаваше, такива трябва да бъдат жените, мислеше си той, а и тя имаше слабост към него и й харесваше да го научава на разни неща. Обгръщаше я тайнственост - фактът, че съпругът й никога не се появяваше и че тя никога не говореше за него. Дъщеря й, която учеше в Париж и също живееше далеч от дома. Йоргос напразно се опитваше да зърне някоя снимка, някой фотоалбум - нищо. Само една снимка на малката като бебе, вилата им край морето в Опатия, нищо друго. Бащата на Мария, от години покойник, поддържал търговски връзки с Прибалтика. Изкупувал кехлибар, кожи, дървен материал. Мария Вайнфелд неизменно седеше все на същото място, сгушена в края на зеленото канапе, до нея бяха радиото, грамофонът и телефонът. На същото канапе винаги бе излегната и котката й Маги. Когато някой се приближаваше към Мария, котката изсъскваше. Очевидно младият кипърец бе спечелил симпатиите на Мария и тя го бе взела под свое покровителство. Тя имаше приятели навсякъде, тъй като виенските евреи бяха свързани помежду си. Тогава във Виена имаше двеста хиляди евреи. Повечето от тях бяха дошли като бежанци от Полша. Нямали фамилни имена и с императорски декрет ги бяха принудили да се сдобият с презиме. Тогава мнозина приели германски имена на растения и цветя; така произходът им веднага можеше да бъде отгатнат. Бяха трудолюбиви, свързани помежду си с изключителна солидарност и така лека-полека бяха заели ключови позиции. Един евреин бе в състояние да извърви километри пеш, за да пазарува от еврейски магазин. Живееха струпани във виенския квартал, който се наричаше Леополдщад, “града на Леополд”. Когато печелеха достатъчно напускаха еврейския квартал и купуваха имения в хубавите квартали. Йоргос бе виждал пристигнали като бежанци от Варшава дрипави евреи след няколко години да се носят добре облечени в еврейското общество на Виена. Така ръководството на Социалистическата партия, кметът на Виена, директорът на Операта, повечето университетски преподаватели бяха евреи. Големите вестници бяха под влиянието на еврейските социалисти. Когато идваше евреин, за да изнесе концерт, настъпваше истинска лудница. Веднага се разчуваше за предстоящото събитие. Живееха в златната епоха на еврейската общност, когато проблемите ясно започнаха да се проявяват. Хитлер се бе сдобил с привърженици в Австрия и онези австрийци, които се чувстваха пренебрегнати от динамичността на еврейското население, се присъединяваха към редиците на националистите. Започнаха демонстрациите и малтретиранията, а наред с евреите другите чужденци също се превърнаха в мишена. Донякъде големият нос на Йоргос му придаваше прилика с евреин, а и връзките му с тази общност бяха известни. Когато се движеше с Лиза и Франц мнозина евреи го смятаха за един от тях и той нямаше никаква причина да ги просветли относно обратното.

През лятото на 1928 Мария ги покани в Опатия, където летуваха от години. Красиво малко градче на Адриатическото крайбрежие. Йоргос бе въодушевен от прекрасните градини, гледката към морето, която му напомняше родината и пренебрегна мрънкането на майстор Николис, който усещаше, че любимият му син няма намерение да се завърне у дома. През годините на следването не се бе завръщал в Кипър дори за ваканция.

Вечерите в Опатия бяха превъзходни, софрите до морския бряг изключителни и тъкмо когато всички се наслаждаваха на рибената супа, приготвена от италианската прислужница, пристигна телеграма, от която цветът от лицето на Мария се отдръпна.

“Утре следобяд пристига съпругът ми”, каза им тя, “ще ви помоля всички да се държите като добри евреи”.

Йоргос не схвана какво трябва да бъде поведението на един добър евреин чак до вечерта, когато Мария им раздаде малки шапчици, които трябваше да слагат докато са на масата. Следобядът отидоха и всички заедно посрещнаха господин Вайнфелд, който пристигаше от Варшава. Нисък, облечен в черно евреин с букли на масури, спускащи се отстрани покрай лицето, характерният белег на религиозните фанатици. Цялата компания бе принудена да се съобразява, да си слага молитвените шапчици, да си казват молитвите преди ядене. На развален немски господин Вайнфелд се опитваше да научи подробности за Йоргос, за Кипър, какъв бизнес има там, какво изнася островът и т.н. Йоргос дори не посмя да каже, че не е евреин. Бе очевидно, че пропаст разделяше Мария от съпруга й, но те се отнасяха учтиво един към друг. На Йоргос му бе трудно да проумее основата на този брак. Едната изненада последва другата; след два дни нова телеграма оповести пристигането на дъщерята в Опатия.

Джина бе двайсетгодишно весело момиче с парижки фасон; тъй като Йоргос бе най-младият в компанията естествено бе той да й стане кавалер. Всеки ден заедно на плажа, на танци, на екскурзии. Тревогата на господин Вайнфелд вече не можеше да остане скрита. Непрекъснато питаше колко евреи живеят в Кипър, има ли синагога, кога са се заселили евреите там, но нещо в цялата тази история не му звучеше убедително. Господин Вайнфелд бе изключително умен. Йоргос непрекъснато усещаше погледа му върху себе си и очакваше деня, когато този опак човек щеше отново да замине за Варшава. Един следобяд като станаха от масата той му предложи да се поразходят. Беше горещо, но той настояваше да си вземат шапките. Прекосиха красивия крайбрежен булевард, завиха в тясна улица и изведнъж се озоваха пред синагогата. Вратата бе отворена и господин Вайнфелд предложи да влязат за няколко минути да се помолят. Йоргос не можеше да откаже, изкачиха се по стълбите и несъзнателно, когато стигнаха на входа, той си свали шапката. Този жест го издаде, тъй като евреите не свалят шапка преди да влязат в храма.

“Господин Марангос”, каза му спокойно Вайнфелд, “ще се качите на следобедния влак и не бих желал отново да ви видя в дома си”.

Така Йоргос, който нямаше никакво истинско намерение да се жени, отново се завърна към уроците си. Разбира се, цялата тази история го натъжи, но Мария намери начин да се приближи към него преди да замине и да покаже, че не му се сърди.

Наближаваше време за изпитите по патология. Завеждащ клиниката по патология бе професор Чвостек, особняк човек. Ходеше неизменно облечен в мръсен черен редингот, имаше бръсната свинска глава и очила с половин леща. Беше женомразец, необщителен, нечистоплътен, ексцентричен, но и най-забележителният патолог на своето време. Санитарите носеха на носилки тежките случаи. Професорът изслушваше внимателно историята на заболяването, а след това с опипване, прислушване и почукване и без никакво друго помощно средство поставяше най-точните диагнози. Бе ненадминат в диагностицирането и локализирането на мозъчни тумори. Всеки път когато някой от неговите болни починеше целият лекарски състав се събираше в моргата, за да видят дали е допуснал грешка, макар и със сантиметър, при локализирането на тумора. Дори се хващаха на бас. Говореше много добър старогръцки и бе силно разочарован, когато при едно пътуване в Гърция никой не го бе разбрал. Въпреки че бе любопитен и женомразец, често пъти на изпитите пишеше добри оценки.

Една сутрин десетина студенти очакваха пред болничните легла пристигането на професора за визитация. Срещу нищожна сума санитарят казваше диагнозата на всеки пациент. Сред студентите имаше един египтянин, който бе симпатичен на Йоргос, защото бе добросърдечен, но нямаше елементарна представа от медицина. За негов лош късмет неговият болен, който страдаше от плеврит, бе пренесен другаде, а на същото легло докараха друг, който страдаше от диария. Когато професорът застана пред него и го попита за диагнозата; той веднага отговори:

“Плеврит”, господин професор.

“И как диагностицирахте плеврита, господин Абдала?”, попита професорът.

“Диагнозата, господин професоре, поставих по миризмата”.

Всички наоколо бяха замръзнали.

“И откъде си се научил да диагностицираш плеврит по миризмата?”, попита отново професорът.

“От баща ми, господин професоре”.

“Къде упражнява лекарската професия твоят баща и какво е финансовото му състояние?”

“В Египет, господин професор, вече от двайсет и пет години, и финансовото му състояние е отлично.”

“Много добре, щом като баща ти работи и печели пари и все още фелахите не са го убили, получаваш отличен и можеш да си вървиш по живо по здраво.”

Йоргос присъстваше без да пропусне нито една от операциите на професора в амфитеатралната зала и когато го помоли да го вземе в клиниката си като външен ординатор Чвостек го прие без затруднения. Целта бе при положение, че имаше нужния успех по патоанатомия да продължи за една година образованието си, за да може след това да специализира хирургия. Така успоредно с университета всяка сутрин и следобед даваше дежурства в клиниката по патология. Докато оперираше понякога професорът започваше да говори на старогръцки за голямо отчаяние на Йоргос, който не разбираше нито дума. Толкова силно бе противоречието между обожанието на неговите професори към всичко гръцко и неговото невежество, че в някакъв момент се замисли дали не би трябвало да започне да взима уроци по старогръцки.

В университета се разказваха разни истории за Чвостек. Говореха, че веднъж австрийската императрица страдала от парализа на крака. Никой не можал да постави диагноза и го повикали при условие, че се облечал прилично. Той отказал да смени изтърканите си дрехи и накрая се видели принудени да го приемат с тези, с които бил облечен. Влязъл в покоите на императрицата без да се поклони и й казал: “Съблечи се, женска!” Шокирани придворните дами щели да припаднат. Прегледал крака й, помирисал прясно боядисаната стена и казал: “Отравяне от олово.” Преместили императрицата в друга стая и парализата изчезнала.

Друг път на преглед във Виена отишъл албанският крал Зогу и отседнал в луксозния хотел “Империал”. Поканил професора да го прегледа, но той му съобщил да отиде в неговия кабинет, където го оставил да чака на опашка заедно с другите пациенти.

 Този професор не беше евреин и принадлежеше към организацията “Олимпия”. От време на време всички членове на организацията се събираха на гуляй и да се фехтоват. Тези фехтовъчни турнири предизвикваха наранявания по лицето и раните трябваше да бъдат зашивани без местна упойка. Когато раненият направеше гримаса от болка позицията му в организацията бе понижавана. Йоргос отбягваше тези организации, които впрочем обикновено бяха враждебно настроени към чужденците, но когато професорът го покани в бирарията, където се събираха, се почувства задължен да отиде без да има представа какво го очакваше. Начело на трапезата седеше професорът, а около него всички ординатори и асистенти в клиниката. Най-напред пристигнаха бирите в големи глинени кани, от които всеки отпиваше, за да я предаде след това на съседа си. Последва виното. Всеки трябваше да изпразни на един дъх чашата си. Йоргос не бе пияч и с голямо затруднение успя да изпразни първите две чаши. На третата започна да му се повдига. Тогава прозвуча гласът на професора.

“Марангос, наказан си.” Наказанието означаваше, че трябваше да изпие още една халба. На следващата сутрин, когато хазяйката му го прибра от тротоара, Йоргос не помнеше нищо, освен сцената, при която един високопоставен лекар си бе свалил панталона и танцуваше качен върху масата.

Никога не успя да привикне към тези варварски обичаи и всячески ги отбягваше. Удивителна бе дисциплината, която цареше. На следващия ден сутринта всички бяха на своя пост, без никакво фамилиарничене, сякаш предната нощ нищо не се бе случило.

В крайна сметка професор Чвостек, който мразеше жените, се ожени за своята готвачка. Купи си замък, опасан от река, чиято единствена връзка с външния свят бе дървен мост. Веднъж в годината канеше старите си сътрудници на гуляй, който траеше двайсет и четири часа. Когато пиршеството свършеше келнерите изхвърляха пияните вън от замъка и вдигаха подвижния мост до следващата година.

Дисциплина, която тормозеше Йоргос, бе съдебната медицина. Не го интересуваше особено, а и професор Хаберла, който бе страшилище за студентите, отсъстваше за един семестър. Изпитите провеждаше също толкова антипатичният асистент Вайнгартер, който късаше безмилостно. В деня когато Йоргос трябваше да се яви на изпит виенските вестници бяха публикували декларация на българските студенти, които обвиняваха асистента в  неподобаващо поведение спрямо студентите. Когато Йоргос влезе в изпитната зала атмосферата бе много натегната и след като го измери с поглед асистентът го попита откъде е и дали е подписал петицията срещу него. При отговора на Йоргос, че е кипърец, асистентът се разпени:

“Значи произходът ти е от острова на убийците, на онези дето вадят нож, кажи ни тогава какво знаеш за нараняванията с нож.” Йоргос, който не бе очаквал подобно отношение, загуби ума и дума, отговори криво-ляво и допълни, че господин асистентът не е добре информиран за острова.

“Не мога да кажа, че вашият отговор ме задоволява”, каза той, “сега ще ви попитам нещо, по което сигурно сте специалист. Говорете ми за девствената ципа.”

Йоргос щеше да се пръсне, но го спаси намесата на държавния инспектор, който наблюдаваше изпитите, и така се отърва.

Преди да започне специализацията в хирургията го посъветваха да прекара една година като помощник в Патоанатомията. Най-известният по онова време професор по патоанатомия бе Ердхайм в градската болница на Виена, намираща се близо до двата големи старчески дома. Бе приет без никакво затруднение. Нае стая до болницата и започна работа. Всекидневно правеха аутопсии на двайсет до трийсет трупа, тъй като тогава аутопсията бе задължителна при всички смъртни случаи. Работеха всеки ден без почивка от седем сутринта до десет-дванайсет вечерта, а освен това професорът му зададе и тема за научна разработка. Късно вечер ги канеше в кабинета си, за да провери доколко са напреднали в научната работа и горко им, ако някой не бе на поста си. След два месеца работа получи от дирекцията писмо, че прекратява работата му в края на месеца. Потропа на всички врати, помоли да го оставят поне да довърши научната си разработка, но управата бе непреклонна. Така в края на месеца той си събра нещата и поиска от портиера да му намери такси. Портиерът се отнасяше със симпатия към него и от време на време Йоргос му даваше по някой бакшиш; сега в отчаянието си той го попита:

“Фриц, ти наясно ли си защо ме гонят?”

 “Взели са те за евреин, не си първият. А сега като са разбрали, че не си евреин, те гонят.”

“А ти как си тук?”

“Аз съм портиер от дълги години, а съм и член на социалистическата партия. Съветвам те да се запишеш в партията.”

С тежко сърце една вечер Йоргос позвъни на звънеца на Мария Вайнфелд.

Отвори му самата тя.

“Der Grieche!”, възкликна и го прегърна. “Къде се загуби”, смъмри го тя, “защо не си се отбивал да ме видиш толкова време?”

 Йоргос й разказа за премеждията си в болницата.

“Ти си глупчо”, каза му тя, “не се уреждат така тези неща, защо не дойде при мен? Ще се обадя на професора по телефона.”

Йоргос бе непреклонен. Беше му толкова ядосан, че не искаше да се върне обратно в клиниката. На инат реши да довърши научната си разработка и я изпрати за публикуване в списанието на Виенското медицинско дружество. От редакцията му отговориха, че статията е одобрена. Това щеше да бъде първата му научна публикация и се чувстваше особено горд от този факт.

Мария настояваше, че не трябвало да оставя въпроса така и му даде няколко дни да си помисли.

“Ела следващия вторник да вечеряме заедно”, каза му тя, “и ще видим”.

Следващият вторник в уречения час звънецът на тежката желязна външна врата на “Рингщрасе” иззвъня и отвътре се чуха стъпките на прислужницата. Тя го отведе в гостната, където Мария помагаше на възрастна госпожа да си пие чая.

“Да ти представя майка ми”, каза му тя, “госпожа Бетина Цилер”.

“Йоргос Марангос, лекар в твоята клиника”, обясни Мария и Йоргос изведнъж си спомни къде я бе виждал.

“Майка ми е в клиниката понеже има проблеми с очите”, каза Мария. “Но от една седмица е по-добре и затова я доведох за малко вкъщи. Има и много силни болки ниско долу в корема. Говорих с брат ми. Той е един от основните кадри на Социалдемократическата партия и ще се разбере с професор Ердхайм. Ще се върнеш обратно в клиниката. Така ще имаме и някого, който да се грижи за мама, нали така, мамо?”

Госпожа Цилер кимна с глава и Мария отнесе чашата й за чай.

“За съжаление майка ми има дълга предистория с различни заболявания и цял живот е обикаляла по болници. Самата тя не вярва, че лекарите могат да й помогнат. Патолозите не успяха да открият причини за проблемите, които имаше, и я пренасочиха към психиатрите. Лечението с електрошок, студени и топли вани и други подобни, на което бе подложена, успяха да предизвикат у нея единствено абсолютно отвращение към лекарите, които тя смята за некадърни и безполезни. Отчаян, баща ми я заведе и при Фройд, известно име в психоаналитичните кръгове. Той й стана най-антипатичен от всички останали и тя ни заяви, че неговите теории за сексуалността са най-долнопробното нещо, което е чувала през живота си. Естествено след няколко посещения тя отказа да продължи лечението с него”.

Йоргос се завърна в клиниката и едно от първите неща, които направи бе да открие болничния картон на госпожа Цилер и да прочете историята на нейното заболяване. Диагнозата бе “истерия”. Но жената страдаше и от хроничен сифилис, който през онези години бе много обичайно заболяване във Виена. Млади момичета бяха омъжвани от близките си за мъже, страдащи от сифилис. Симптомите започваха да се проявяват и лекарите ги окачествяваха като “истерия”. Никой не им обръщаше внимание. Резултатът от това бе, че те се мъчеха цял живот, често пъти без да знаят какво им е, а и без да могат да предприемат нещо, което да облекчи страданията им. В крайна сметка заболяването поразяваше сърцето, зрението, мозъка.

Всеки петък Мария посещаваше майка си в клиниката, а всяка неделя идваше синът й Франц. Франц заемаше висок пост във виенската организация на Социалистическата партия и често отсъстваше по работа.

Всеки ден Йоргос минаваше през болничната стая на госпожа Цилер, която бе свикнала с тази визитация и го очакваше с нетърпение. Между тях се установи особена близост и Бетина започна да му разказва за живота си. Мъжът й Филип Цилер бил търговец. Пътувал много и често отсъствал. Търгувал с Балтийските държави. Имал къща в Рига, където понякога отивала и Бетина, но никога не успяла да се почувства непринудено там. Постепенно разбрала, че мъжът й имал любовница рускиня и се застоявал все по-дълго в Рига. Търгувал с кехлибар и всеки път когато се връщал във Виена й носел по някой кехлибарен накит. Бетина ги мразела. Дори самата им гледка предизвиквала у нея лошо настроение, напомняла й за другата. Рускинята била наследила от баща си един от най-хубавите ресторанти в Рига. Бил прочут из цяла Прибалтика с изключителните дивечови блюда, които сервирали там. Затова Бетина била забранила да готвят дивеч в дома й, да не й напомня за онзи проклет ресторант със зелените кожени столове, тежките копринени завеси и еленовите рога по стените. И мъжът й имал проблеми със здравето, но по някаква странна причина симптомите отшумявали щом кракът му стъпел в Рига. Така той все по-рядко идвал във Виена. Бетина живеела с двете деца, с грижите за дома, но животът й никога не бил пълноценен, сякаш непрекъснато нещо й липсвало. Тогава започнали главоболията, подуването на ставите, разните болежки. Следобедите играела бридж, нещо което вършела с изключително умение. Може би това било единственото нещо в живота, което била в състояние да върши встрастено. Това усещане за празнота я накарало да вземе решение, че ще осигури различен живот на децата си. Настоявала да изпрати Мария в първата девическа гимназия, която открили във Виена. Франц се записал в университета и завършил право. Никое от децата не проявило интерес към търговската дейност на съпруга й. Франц намерил убежище в социалистическите идеи, пространство, в което фактът, че бил евреин нямало да играе никаква роля; социализмът станал негова родина и дом. Било естествено да възложи всичките си надежди на един свят, в който расата и религията нямало да имат никаква тежест. Чувствал, че принадлежи към един авангард, който изграждал света наново през новия век, към един справедлив свят без дискриминация. Във Виена социалистите били силни, но в провинцията превес имали християндемократите. Оттам често пъти се дочували антисемитски лозунги. Това не тревожело Франц, тъй като мислел, че повечето пъти тяхната единствена цел била да съберат повече гласове, тоест не вярвал, че имат някакво реално покритие. Сред сигурното обкръжение на социалистическа Виена не можел да си представи дебнещите националистически опасности.

Йоргос се погрижи всеки петък да отива в стаята на госпожа Цилер, за да вижда Мария. Тя идваше навреме, в ръка с кутия сладкиши от “Демел” - най-реномираната виенска сладкарница. Носеше й някакви шоколадчета, които се наричаха “котешки езичета” и разнообразни захаросани плодове. Често пъти там тя и Йоргос си определяха среща, за да отидат на концерт, а една вечер и на опера. Той бе нейният любимец. Един ден му съобщи за годежа на Джина с някакъв английски лекар. Йоргос изобщо не се натъжи и дори й изпрати картичка с пожеланията си.

Всекидневната работа бе трудна и сурова. Часовете за отмора бяха съвсем малко, отговорностите куп и тежко им и горко, ако станеше някоя грешка. В края на всяка операция Йоргос отново и отново броеше марлите, тъй като разбира се, ако някоя марля липсваше, ако подгизнеше в кръвта и случайно я зашиеше в раната, това можеше да означава и краят на лекарската му кариера. Един ден щеше да полудее, преброи марлите за хиляден път - една липсваше. Почисти раната, търси навсякъде, нищо, получи сърцебиене, за щастие никой не разбра, но във всеки случай марлята не бе в тялото на пациента. Отиде в стаята си като пиян с чувството, че всичко е свършило. Щеше да си стегне багажа и да се върне обратно в Кипър, щеше бъде отстранен от университета...Докато си изуваше ботуша марлята се изхлузи на пода.

След тези трудни дни вечерите с Мария бяха живителен полъх. Носеше си новите дрехи, слагаше си италианския одеколон, който една негова пациентка му бе подарила и в уречения час звънеше на звънеца.

“Дали пък не се е влюбила в мен?”, запита се той, но пропъди далеч мисълта като скверна. Срамота е да си помисля такова нещо, омъжена жена толкова години по-голяма от мен. Във Факултета щеше да стане скандал, ако научеха нещо подобно!

Прислужницата Здравка отваряше вратата. Вечеряха у дома или отиваха в някоя гостилница, Мария отбягваше еврейския квартал, където бе позната на всички. Виена бе огромен град и човек лесно можеше да запази анонимност.

Попита я за майка й и баща й. И Мария бе живяла с тях на различни места. Снежни зими с шейни в Рига, лета в едно имение в покрайнините на Варшава сред цветя и дървета, една зима в Санкт Петербург баща й я бе теглил в шейна върху замръзналата Нева, а лятото - белите нощи, дори децата не лягали да спят, нещо нечувано в дома им - тъй като слънцето все още било високо никой не можел да изисква от тях да се разотиват по леглата, нищо че било късно. Въпреки че била дете, Мария усещала дългите мълчания, които се възцарявали между майка й и баща й.  Бащата често отсъствал от дома, а майка й съзерцавала през прозореца корабите по течението на Нева. Докато накрая не се върнала във Виена при главоболията и бриджа си. Еврейският им произход бил въпрос, на който всички в този дом гледали с равнодушие. Особено  Франц избягвал като дявола тамян всичко, което му напомняло еврейски ритуал, въпреки че никога не приел християнската вяра, както постъпили някои виенски евреи, за да избегнат проблемите, които тяхната вяра им създавала. Еврейските навици го отвращавали и бил стигнал до пълен разрив с баща си по този въпрос. Франц заявявал, че е атеист. Единствената негова вяра били социалистическите идеи, които му обещавали по-добър, по-справедлив живот далеч от всякакви предразсъдъци.

През март 1931 изпитите свършиха и Йоргос получи дипломата си. Първата му работа бе да подаде молба да бъде назначен като помощник в хирургическото отделение на болница “Рудолфщифтунг”, където директор бе Айзелберг. Изгледите за успех бяха минимални, но хранеше тайната надежда, че професорът, който бе подразбрал за мерака му, се отнасяше към него със симпатия.

Изпитите за назначаване в клиниката траяха цял ден. Цял ден той оперира трупове под зорките погледи на асистентите и професора. Накрая като по чудо бе приет. Той бе и последният ученик на този забележителен професор в клиника, където от години не бяха назначавали никой нов обучаван. Фон Айзелберг вече наближаваше пределна възраст и скоро щеше да остави клиниката на своя приемник италианеца Ранци. Може би този факт помогна на Йоргос, който не можеше да повярва на късмета си.

Започваха работа в шест сутринта. Онова, което Йоргос никога не можа да преглътне в Австрия, бе ставането още по тъмно. Работеха докато около полунощ професорът не изгасеше лампата в кабинета си. Често пъти нощем имаше изненади и ако някой от дежурните бе задрямал от умора на следващия ден щеше да се озове на улицата без работа. Тогава имаше двайсет и шест помощници, най-старшият от които - Брайтнер - бе петдесетгодишен. Сутрин всички се строяваха в редица и само онзи, който имаше най-дълъг стаж, имаше право да разговаря с професора. Останалите отговаряха само: “Jawohl! Herr Hofrat!”

В тази клиника Йоргос се научи на свиреп труд, дисциплина, както и да бъде абсолютно прецизен.

Всеки първи понеделник от месеца всички лекари от клиниката бяха поканени в дома на професора. Събираха се срещу дома и щом часовникът на кметството удареше осем старшият натискаше звънеца. На свой ред всички ученици удряха токове и се покланяха. Целуваха ръка на госпожа дворцовата съветничка, целуваха ръка и се покланяха на четирите дъщери на професора на възраст между петнайсет и двайсет години. Когато по-късно грамофонът свиреше всеки ученик танцуваше по реда си с девойките. Брайтнер предупреди Йоргос: “Внимавайте с вашия средиземноморски темперамент. И през ум да не ви е минало да танцувате два пъти с една и съща девойка без да ви е ред, защото ви грози уволнение. Случвало се е и преди.”

Брайтнер бе изключителен човек и Йоргос винаги се допитваше до него, на какъвто и проблем да се натъкнеше. През 1914, когато войната избухнала, Брайтнер открил, че името му не било в списъка на заминаващите за фронта. Протестирал, отишъл в министерството, но вече било късно, той като списъците били разпратени. Така той заминал за фронта сам и се записал доброволец. В Полша руснаците го взели в плен и го прехвърлили в Сибир, където имало хиляди пленници и ранени. Там благодарение на способностите си станал главен лекар на военнопленническия лагер, а няколко месеца по-късно консултант-хирург на Руската Сибирска имперска армия. След Октомврийската революция се заел да организира транспортирането на немските и австрийските пленници от Сибир до родината им. Преследван от болшевиките, той довел до край това трудно дело и пристигнал със сътрудниците си в Манджурия след като успял да евакуира и последния пленник. Навсякъде бил известен с прозвището “Сибирският ангел”. Японското правителство, което оценило заслугите му, му предоставило антиторпеден ескорт, с който той прехвърлил всички пленници до Триест. Пътят с влака от Триест до Виена бил истински триумф. Цяла Австрия се бе събрала по протяжение на железопътната линия, за да аплодира “Сибирския ангел”. Той започнал отново работа в клиниката, а по-късно бил предложен за президент на новата Австрийска република. Но на изборите не бил избран. Преживелиците си от Сибир бе публикувал в книгата “Пленник без рана”. Играл бе в театрални представления, поставял бе опери и бе писал театрални пиеси. Пишеше много, а вечер в клиниката или когато излизаха в някоя гостилница разказваше живо за премеждията си.

Историите и анекдотите му донякъде разсейваха тежката атмосфера в клиниката. Упойката се поставяше с открита маска, а понякога с малко хлороформ. Така в дните за операции цялата хирургична зала бе изпълнена с етерни изпарения и когато по обяд операциите приключваха всички бяха полузамаяни. Оперираха от седем сутринта до три, когато отиваха да обядват. В пет започваше оперирането на извънредните случаи, които отделението приемаше два пъти седмично.

След като смени клиниката Йоргос престана да вижда често госпожа Цилер, но имаше грижата да минава през стаята й когато му останеше време. Тя се оплакваше, тъй като бе свикнала с неговите грижи и никой друг лекар не я удовлетворяваше. Отсъстваше и Мария, която бе заминала за Лондон да види дъщеря си и нейното отсъствие го бе накарало да осъзнае колко му липсваше. Получи картичка, на която пишеше нещо от рода на: “Жалко, че не си тук”. Улови се, че час по час хвърля погледи към картичката.

Политическото положение се влошаваше; както присъствието на социалистите, така и на фашистите бе станало осезателно. Една вечер, когато си тръгваше от клиниката капнал от умора го заобиколи група младежи с белези по лицата. Попитаха го как се казва и каква е религията му.

“Не му вярвайте”, извика един и първите удари започнаха да се сипят върху Йоргос. “Спрете”, извика някой друг, “познавам го, беше асистент в клиниката на Чвостек, която не е еврейска”, и младежите веднага отпуснаха юмруци, подредиха се в строй, изпънаха ръка за поздрав и всички в хор извикаха: “Хайл Хитлер!”. Йоргос много се разстрои от случилото се. “Не се издържа повече”, помисли си, “дошло е време да си тръгвам”. Нямаше я и Мария, с която би искал да обсъди целия този въпрос, а и писмата от майка му бяха толкова жални: “Вече осем години те няма, кога ще се върнеш в родината?”. Изведнъж го обзе необяснима носталгия. Щеше да се навърши година откак бе в клиниката и вече се чувстваше уверен в хирургическите си способности. Макар че даваше мило и драго да получи това място след една година изнурителен труд усещаше потребността да си почине. Имаше нужда от прекъсване.

Още на следващия ден си купи билет за първия влак до Венеция, а оттам щеше да вземе кораба до Фамагуста.

Когато писмото на Йоргос пристигна във Фамагуста у дома му цареше натегната атмосфера. Майка му кокона Христалени не си говореше с майстор Николис. Поводът бе дарение на майстор Николис за новооснованата гимназия във Фамагуста. “Дарение на Николаос Марангос” бе поръчал той да напишат на стената на сградата, която бе построил за библиотека и когато Христалени го видя побесня. Какво означава “дарение от Николаос Марангос”? Трябвало да пише “от Николис и Христалени Марангос”, но вече бе късно пропускът да бъде поправен. Официалното откриване на паметната плоча с надписа се състоя и пред перспективата майстор Николис да стане за резил пред целия град като признае публично, че се страхува от съпругата си, той предпочете да изтърпи гнева и нервите й. Във всеки случай не бе очаквал, че реакцията й ще бъде толкова остра. Не му поднасяше нито кафе следобед, нито сладко му сервираше. А нощем демонстративно му обръщаше гръб.

Произходът на Христалени бе от фамилията Сотириу и тя бе внучка на Хадзиталуру. Хадзиталуру бе дъщеря на капетан Панагис Ангелатос, дошъл в Кипър от Кефалония. Домът й се намираше зад църквата “Свети Никола” и бе смятана за място с ненарушим от властите имунитет, тъй като Хадзиталуру имаше английско поданство. Така по време на турското робство мнозина намираха убежище в този дом. В града я наричаха “Консулката” или “Англичанката”; когато нисичката жена застанеше с ръце на кръста пред портата на двора, самият й вид възпрепятстваше турските заптиета да влязат в дома.

Хадзиталуру бе и първата кипърка, получила развод с мъжа си от епископа. Христалени бе наследила нещо от динамичния характер на баба си.

Писмото на Йоргос разсея облаците. Случаят бе забравен, работите отново потръгнаха, цялата къща бе прясно варосана, сребърните предмети лъснати, пердетата изпрани и всички очакваха пристигането на “Виенчанина”. Сестрите очакваха от Йоргос избавление от семейното иго, братът очакваше приятеля и съдружника, Христалени започна да крои планове за бъдеща снаха, а майстор Николис проектираше върху лист хартия клиниката, изчисляваше колко щяха да струват желязото и строителния материал. Започна да води преговори за разни парцели, единият бе далеч извън града, другият в неподходящ район, не можеше да вземе решение. 

Завръщането на младия Йоргос обещаваше светло бъдеще за всички. Още преди да вземе решение за снахата Христалени се размечта за внуци и започна да обсъжда с Николис дали да наемат и втора прислужница у дома, за да имат по-голяма помощ. След като огледа разните кандидатки стигна до извода, че Анастасия Ставриди съвместява повечето необходими качества - магазини на централната улица, от добро семейство, а бе и умно момиче и добра домакиня. Какво повече би могъл да иска Йоргос? Замисли се, че това бе удобен случай двете семейства отново да затоплят отношенията си и посети майка й. Тя веднага схвана за какво става въпрос. Какъв по-добър от този зет би могла да намери? Лекар и заможен. Двете жени не казаха нищо на Анастасия. “Ах, тази днешна младеж”, рече Христалени, въздишайки. Дискретно щяха да организират всичко.

Когато през юли лятото на 1932 Йоргос прекосяваше сухата равнина между Ларнака и Фамагуста такава мъка сви сърцето му, че в един момент очите му се насълзиха. Следобедната жега бе задушаваща, усещаше, че не може да диша, мухите го дразнеха, и изобщо чувстваше, че нищо не го свързва с това прежурено от сушата място. Завладя го неописуема носталгия по зелените ливади на Австрия, реките, Виена и нейния живот.

“Плаче от радост, че най-после се е завърнал в родината”, каза майка му, когато го видя просълзен и навъсен.

В голямата гостна го очакваха роднини и приятели. Зад канапето, на което седяха баба му и дядо му, за пръв път забеляза ковьорче, на което бе избродирано “Welcome”.

Сестрите му бяха станали истински моми. Наконтени, красиви, очакваха подходящия момент да го дръпнат настрана, за да му разкажат за техните трепети. За момента обаче никой не можеше да си каже и една човешка приказка поради хорската гълчава.

На входа на града, заобиколен от турците от стария град със зурни и тъпани, го бе посрещнал старият му приятел депутатът от Фамагуста Джелаледин Ефенди. Той сграбчи Йоргос и го разцелува като говореше несвързано. Турците го последваха до дома, където Христалени почерпи всички със сладкиш от мляни бадеми и лимонада.

Голямата зала и дворът се изпълниха с народ. Жените сновяха насам-натам с почерпките, Йоргос не беше виждал децата родили се в рода, приятелите си, които бяха пораснали; бяха изминали цели осем години. Едно младо момче се опита да го заговори и Йоргос с мъка разпозна братовчед си Йоргос Фанос, когото бе оставил дете, а сега бе юноша преливащ от въпроси за медицината, която се очертаваше да следва. Майката на Фанос леля Юлия залепи две звучни целувки върху бузите на Йоргос, които накараха дипломирания лекар да почувства, че се връща във възрастта когато леля Юлия идваше всяка събота у тях с подарък един брой от списание “Възпитание на юношите”, където тя списваше статии под псевдонима “Пастирката Миртό”. Склонността към изящните изкуства бе наследил и синът й, който веднага щом поискаха от него изрецитира стихотворение, написано от самия него по случай завръщането на Йоргос.

Голям късмет да има докторът,

пристигнал от Виена,

да въведе в града ни

новаторски решения,

тифа да прогони, маларията

и всички епидемии...

След като изрече думата “епидемии” той се запъна, понеже забрави продължението и отиде да си вземе написания текст.

С напредването на следобеда майстор Николис рече: “Сега идва голямата изненада” и щракна електрическия ключ. Гостната бе осветена от полилей и тогава Йоргос си спомни, че когато замина нямаше електрически ток.

“Много неща в нашия град са се променили откак ти замина”, каза баща му, “лека-полека ще ги забележиш”.

В окаяно състояние със симптоми на шизофрения и напреднала парализа от стар сифилис преди две години Джелаледин Ефенди бе ходил във Виена. Виенският професор Вагнер-Фаруг бе удостоен с Нобелова награда за лечението на сифилиса с пиретотерапия. Във Виена Джелаледин ефенди се подложил на това лечение и се почувствал по-добре. Поне временно, тъй като поведението му показваше, че болестта е рецидивирала и близките му гледаха на Йоргос като на спасителен пояс, пристигащ за да излекува Ефенди.

На следващия ден сутринта колата пристигна и откара Йоргос до дома на Ефенди. Той го прегледа и бе уверен в диагнозата. За негов късмет веднага намери болен от малария, взе му кръв и направи с нея инжекция на Ефенди. Той бързо разви симптомите на тежка малария. Температурата се качи до четирийсет градуса, а лятото бе горещо и ханъмите го омотаха в мокри кърпи, за да смъкнат температурата. Ефенди даде на доктора автомобила си, “Форд” с гюрук да идва и си отива с него, за да го преглежда. По два-три пъти на ден Йоргос ходеше в стария град в конака на Ефенди да следи развитието на болестта. След всяко посещение обикаляше из стария град, църквите и Саламина посред лятната жега, наблюдаваше гущерчетата сред старините, гмуркаше се в морето. Ходеше гологлав под жаркото слънце, толкова че гърбът му изгоря и се наложи Христалени да го намаже с кисело мляко, за да може да заспи през нощта.

Градът се бе разделил на две. Половината твърдяха, че ставало въпрос за шарлатанин, измамник, защото къде се било чуло лудостта да се лекува и че всичко това той правел, за да одруса пари от нещастния пациент. Другата половина говореха, че докторът, учил във Виена, сигурно все нещо знае, за да върши тези неща и очакваха резултата. Най-много от всички се тревожеше Христалени. От една страна, тя се съмняваше, че лудостта на Ефенди е излечима, от друга, имаше доверие в способностите на сина си. Но ако, не дай си боже, нещо тръгнеше накриво годежът с Анастасия също щеше да бъде изложен на опасност и това щеше да повлияе на брачните перспективи.

  Междувременно някогашната стая на Йоргос се бе превърнала в стая за гости. Уютът на бащиния дом бе изчезнал. Една сутрин, когато се събуди рано, понеже щяха да ходят с баща му в Никозия да се запише в лекарския регистър и да получи разрешително за упражняване на професия, той не откри панталона си. Претърси навсякъде - нищо; сякаш бе потънал в земята. Така се видя принуден да облече един панталон, който баща му донесе. Във Виена се носеха широки панталони “чарлстон” и майстор Николис реши, че е по-добре той да изчезне. По същия странен начин “изгоря” един сандък, който Йоргос донесе със себе си и в него бяха всички спомени и снимки от годините прекарани във Виена. Най-отгоре имаше снимки и писма от негова приятелка танцьорка във Виенската опера и майстор Николис си помисли, че щеше да е по-добре час по-скоро да се приключи с всичко това. Заедно със снимките изгоряха и две научни разработки, които Йоргос с много труд подготвяше за публикуване в медицински списания. Той крещя, гневи се, но белята вече бе сторена.

Едновременно с това майстор Николис се споразумя с техния роднина лекаря Йоанидис да си вземе отпуск, така че Йоргос да поеме лечебницата и веднага да навлезе в работата. Номерът мина и “Виенчанинът” се озова да преглежда по цял ден болни и да бие хининови инжекции.

Температурата на Джелаледин ефенди започна да спада, Йоргос му даде хинин, той бе здрава натура и след няколко дни се съвзе; идваше почти всяка вечер с кабриолета и взимаше Йоргос да ходят по таверните да гуляят. Той бе популярен и сред кръчмарите, тъй като ги бе отървал от един законопроект за “лозарчетата”, подготвен от английското правителство.

“Лозарчета” наричаха прелетните птици, които есенно време преминаваха с хиляди над Кипър. Хващаха ги в капани с примки и бяха чудесно мезе за чревоугодниците. Англичаните сметнаха за жесток начина, по който се хващат птиците, и подготвиха законопроект, с който капаните с примки щяха да бъдат забранени.

Английските наместници и турските депутати бяха равни по брой на гръцките депутати и затова главният английски наместник щеше да има решаващ глас в оспорваното гласуване. Съществуваше опасност законопроектът да бъде прокаран, тъй като турците винаги гласуваха заедно с англичаните и много семейства в провинция Фамагуста, които живееха от “лозарчетата”, щяха да останат без доход.

Преди гласуването кипърските депутати поканиха на обяд Джелаледин Ефенди и го почерпиха с “лозарчета” и вино. Ефенди пристигна в Парламента развеселен, стана и взе думата: “Вие англичаните ядете бекон, ние - лозарчета, гласувам срещу законопроекта” и така законът не бе прокаран.

От пиле мляко изваждаха кръчмарите в града за Ефенди, който ги бе отървал от англичаните, но Йоргос се радваше на всичко това със свито сърце. За други неща жадуваше душата му.

 В града се задушаваше, разговорите у дома му се струваха безсмислени, болните безинтересни. Модата на спиритичните сеанси бе дошла и във Фамагуста и те бяха главна тема за разговор. Посветените се събираха около маса с три крачета без гвоздеи, разперваха длани така, че пръстите им да се докоснат и викаха духовете. Йоргос се вбесяваше от тези истории. Друга тема за разговор бе основаването от Мария Йоану на Лицея за гръцки девойки. Той бе окачествяван от повечето хора като “място за развращаване, безполезно и безнравствено”. Йоргос слушаше всичко това и го обземаше отчаяние. Мъжете обсъждаха политическото положение, бунта срещу колониалното правителство през миналата зима все още бе пресен и губернаторът Сторс наложи редица мерки, които имаха за цел да задушат всякакво бъдещо брожение. Кипърските гърци бяха изключени от участие в правителството. В Атина Венизелос осъди в гръцкия парламент “Октомврийските събития”, тоест бунта срещу колониалното владичество, казвайки че времената не били подходящи за претенции; този факт раздели населението на града на две - на “реалисти”, които подкрепяха позициите на Венизелос, и на “патриоти”, които бяха против.

Много неща, които Йоргос смяташе за даденост, изведнъж започнаха да му правят впечатление, сякаш ги виждаше за пръв път. Заптиетата с червени фесове, например. Струваше му се странно как в Кипър се е запазил този остатък от турското робство, след като дори в Турция бе премахнат. Как да живее в това село, когато непрекъснато пред очите му бяха Виенската опера, университетските лаборатории, вечерите в дома на Мария?

Беше донесъл красив черен шал на леля Меропи, която неотдавна бе загубила мъжа си. Меропи бе обичната му леля. Жена, която разсъждаваше различно от всички останали и имаше друга, собствена мярка за нещата. Тя бе по-възрастна и не излизаше от къщи, така че той щеше да отиде да я посети. Изчака да отминат първите дни и един следобяд се запъти към дома й.

Завари я седнала под едно дърво навън в градината. Тя веднага го позна, въпреки че зрението не й помагаше особено.

“Йоргос, миличък”, каза му тя, “добре си дошъл”.

Той седна до нея и я хвана за ръцете, покрити с тъмни старчески петна.

“Много се натъжих, когато разбрах за чичо”.

“Не се тревожи, той често идва да ме навестява. Сутринта пак го видях. Беше облечен в белия си костюм и прекоси двора с бастуна си. Но не говори с мен. Какво да правя като живея повече с мъртвите, отколкото с живите. Спомняш ли си, че ти казвах, че и баща ми ми се явява?”

“А чичо бе и труден човек. Поизмъчи те, нали?”

“В началото като се ожених започвах да готвя още от сутринта дивеча, който той носеше, какви ли не благини. Тогава таверните предлагаха пиене, но не и храна, и така онези, които излизаха да се забавляват, взимаха със себе си и ястията. Запържвах заека, лука, отделно дробчетата. Слагах всичко в дълбоки чинии и увивах всяка с кърпа. Поставях ги внимателно в кошницата. Той взимаше кошницата с велосипеда в таверната, за да вечеря и заедно с неговия приятел Захариас да гуляят с музикантите, които свиреха. Аз бях вечно заспала, когато той се връщаше. Сутрин намирах кошницата с немитите чинии. Но никога не ми минаваше през ум, че това не бе редно. Дори сега, когато ти го казвам, ми се струва, че не е редно да го казвам. Сякаш върша нещо непочтително. Кажи ми ти как си?”

Йоргос й разказа за Виена, как е бил и как се чувства сега.

“Да се върнеш там, моето момче”, каза Меропи, “все още не ти е дошло времето да се върнеш тук”.

“Кажи ми, лельо, как прекарваш дните си сега?”

“Какво да ти кажа, драги ми Йоргос, непрекъснато си спомням добрите стари времена. Помниш ли когато беше малък и непрекъснато искаше да ти разказвам истории? Идват ми наум куп стари истории. Струва ми се, че миналото се е превърнало в настояще. А онова, което се случва сега, е лишено от всичко съществено. Затова и непрекъснато забравям; но за теб времето да се върнеш още не е дошло.”

“Разкажи ми, лельо, историята, която ми разказваше когато бях малък.”

Той седна по-близо до нея и Меропи започна да му разказва любимата си приказка: “Птицата на Оливър”.

Един следобед, когато бе отишъл да види Джелаледин Ефенди, Йоргос се разходи из стария град сред порутените църкви и запали свещичка на Свети Георги Ексоринос. “Дано да ми помогне да замина оттук”, помисли си без да посмее да го изрече на глас. “Свети Георги Ексоринос” бе любимата му църква. Запусната, в турския сектор, когато Йоргос бе дете вътре държаха животни. По-късно бе почистена от Михалакис Лоизидис, който осигури за целта специално разрешение от турците. От време на време в църквата се отслужваше литургия. След Малоазиатската катастрофа се сдоби и със свещеник - отец Манеас, бежанец от Мала Азия. Първият път, когато отслужи пасхална литургия в “Св. Георги Ексоринос” отец Манеас реши да изнесе Плащеницата Христова и да обиколи и турската махала. Имаше разногласия дали това трябваше да стане, тъй като раните от Малоазиатската катастрофа все още бяха пресни и нашите се страхуваха от евентуални сблъсъци. Отец Манеас го успокои, започна изнасянето на Плащеницата и когато стигна навън пред турските кафенета, на безупречен турски се помоли за здравето и благоденствието на турската общност, за духовния водач на тяхната религия, за мира и благоденствието на всички жители. Оттогава гърците използваха редовно храма за своите литургии.

 Майстор Николис взе решение да закупи парцел в центъра на града, дори плати за него доста скъпо, тъй като бързаше да строи и нямаше време за пазарлъци. Пристъпи към архитектурния проект за клиниката, към който прибави и дом за Йоргос. Всяка вечер носеше чертежите у дома, разпъваше ги върху голямата маса и разпитваше Йоргос за подробностите: колко голяма трябва да бъде операционната, откъде трябва да минава водопроводната инсталация и прочие. Йоргос отговаряше неохотно, сякаш всичко това се правеше за някого другиго, мислеше си за своите изследвания, които бе зарязал по средата, спомняше си операта, Франц в неговото кафене, който щеше да каже: “Завърна се в родината си лекарят Марангос” и не можеше да свикне с идеята да стане лекар в някакво село, каквото му изглеждаше Фамагуста, и да слага хининови инжекции на болните.

Дните минаваха, обръчът на жегите се затягаше и единствената му утеха бяха морето и бараката, която майстор Николис построи на пясъка.

Преди да замине за Виена на плажа имаше дървени бараки върху железни колове забити в морето и оттам жените правеха морските си бани. Сега бараките бяха махнати, само по някои места на плажа бяха останали да ръждясват коловете. Пясъкът бе топъл и изключително чист. Водата - кристална.

Ако в последна сметка останеше във Фамагуста щеше да си построи къща на морския бряг, поне това - да се събужда всяка сутрин и да вижда морето.

Една сутрин майстор Николис дръпна Йоргос настрана.

“Слушай да ти кажа нещо”, рече му, “и добре да го запомниш, не съм те изпратил във Виена да ставаш професор по медицина. Изпратих те да се изучиш, за да станеш лекар и да се върнеш в родното място”.

За да бъдат здрави темелите на клиниката майстор Николис настояваше да заколи петел и да направи софра на строителния предприемач. Закичи цвете на петлика си и целият грееше от радост. И Христалени облече празничната си премяна, сложи златните верижки, пръстените и така накичена обикаляше из къщата и даваше нареждания на жените, които приготвяха масата. Беше се погрижила да покани Анастасия и родителите й и дискретно я сложи да седне до Йоргос. Йоргос си я спомняше като малка, сополиво бебе, което непрекъснато плачеше, и като я видя сега му направи впечатление - хубава девойка, добре облечена. Установиха, че интересът им към музиката е общ и бъбреха докато Христалени ги гледаше, плувайки по вълните на щастието.

Но не бе писано щастието й да трае дълго. На следващия следобед, докато Йоргос слизаше в жегата към лечебницата, вървейки под сенките, пощальонът го застигна с телеграма в ръка. Ако телеграмата бе попаднала в ръцете на майстор Николис със сигурност животът на сина му щеше да вземе друг обрат.

Телеграмата бе от Брайтнер, приятел и асистент в клиниката на фон Айзелберг. Пишеше му, че е избран за редовен преподавател и директор на хирургическата клиника в Инсбрук и щял да поеме длъжността от петнайсети септември. Когато някой се сдобиел с подобен пост обичайна практика било да взима при себе си доверени сътрудници. Като асистент при него щял да отиде Хохе и той правеше предложение на Йоргос да дойде като негов сътрудник.

Без да се замисля Йоргос отиде в пощата и пусна телеграма:

“Поздравления, пристигам с първия кораб”.

След това изчака да поднесат сладкото след вечеря, за да им оповести решението си. Баща му седеше отсреща, отзад на стената се провиждаше бродираното кадро ”Welcome” и докато Йоргос гледаше сцената си помисли, че в действителност вече бе заминал. Майстор Николис, който бе пристигнал със свитък чертежи, за малко да получи сърдечен разрив. Доста дълго остана смълчан и накрая каза:

“Повече няма да имаш никаква финансова подкрепа от мен, нито пък ще поддържаш контакт с нас.”

Христалени се затвори в стаята си и се разплака мълчаливо. Сестрите му бяха безутешни.

На следващата сутрин посети пациентите, които му дължаха, да си прибере борчовете. Потърси Джелаледин Ефенди и го намери в градината да бере цветя.

-“Моето доктор”, провикна се той, “донесете нещо да го почерпим”.

Седнаха под високия свод и Йоргос му каза:

“Ефенди, имам нужда от пари, нека си оправим сметките”. Ефенди го прегърна и каза: “Животът ми, имотът ми, всичко е твое”.

Когато, обаче, Йоргос определи сумата от седемдесет и пет лири, той изведнъж се разгневи, започна да го ругае и го изблъска от стаята.

“Край, отново изпадна в ремисия от цицилък”, помисли си Йоргос.

На следващия ден сутринта Ефенди му изпрати четирийсет лири. Парите едва стигнаха за параходния билет и Йоргос замина сам, този път без да го изпрати никой, освен брат му, който го изпроводи чак до кораба.

Докато се отдалечаваше от кипърския бряг почувства абсолютна увереност в правилността на избора си. Не изпитваше никакви угризения, въпреки че позицията на родителите му го натъжаваше. “Може би в някакъв момент ще се върна”, помисли си, “сега обаче това е невъзможно”. За него бе голяма чест, че Брайтнер го бе избрал. Имаше му пълно доверие и го ценеше високо. Отново и отново се сещаше за думите му, за историите му. Един път, беше му разказал той, вече се бил завърнал от Сибир и го били посрещнали като национален герой като го канели навсякъде да говори за премеждията си - на приеми, на прояви. Обаче никой не го попитал дали има пари. След инфлацията заплатите му от клиниката за шестте години на неговото пленничество не стрували пукната пара. Нямал нито дрехи, нито обувки и една вечер асистентът Фукс го повикал у дома си и му дал чифт нови обувки и един костюм. На Йоргос му се струваше, че чуваше топлия му глас да разказва: “Както се движеше влакът, ноември месец посред зима, на малките провинциални гари за нашето посрещане бяха строени премръзнали дечица с хартиени знаменца, единственото, което си мислех, единственото, което ми минаваше през ум бе, като изгубено куче да се домъкна до дома, до работата си”. Да, да се завърнеше в Европа при изнурителната си, но интересна работа, към оживените разговори, далеч от това безделие, от протяжните следобеди, от оглупяващата жега, от предразсъдъците, от това размътващо ума състояние, щеше да се завърне на място, където да може да упражнява ума и преценката си, да отваря вестника и да чете статии, върху които да разсъждава с дни наред - умни, пълни с духовност. Мразеше корабите, винаги го хващаше морска болест, и отново се сети за Брайтнер, който разказваше как като лекар се качил на един кораб и не можел да се държи на крака от морската болест. 

Пристигна във Венеция през ярък слънчев есенен следобед. Влакът за Инсбрук щеше да отпътува на следващия ден сутринта и така той прекара вечерта сам, обикаляйки из тесните улички на Венеция. Чувстваше се свободен, окрилен, изпълнен с въодушевление и нетърпение за новата работа.

Отиде до телеграфната станция и телефонира на Мария.

“Ach Du, ах, ти ли си?”, отвърна гласът й. Преливащ от радост й разказа новините. Качваше се и слизаше по мостовете, гледаше ресторантите пълни с хора, душата му ликуваше.

За пръв път отиваше в Инсбрук. Красив град високо горе в Алпите заобиколен от покрити със сняг планини. Навсякъде около града имаше ски курорти. Следвоенната беднотия е видима. Клиниката бе стара, а бяха обещали на Брайтнер, че ще построят нова.

Обясни на професора финансовото си състояние, но въпреки всички усилия Брайтнер не можа да му осигури място на постоянна заплата. Не бяха предвидени и прехрана, и покрив в клиниката. Предложението бе за доброволен труд. Самият той бе без пукнат грош, никога не бе получавал високи възнаграждения, а собствените си пари бе раздавал на бедните, които бяха в нужда. Повика помощника си доктор Шпренглер, който бе местен човек, а майка му имаше малка гостилница. Уреди Йоргос да се храни там безплатно и му намери и един професор, който искаше да учи гръцки. Така си подсигури оскъдни джобни пари. Стаята, която намери, делеше с един немски лекар и така наемът му излизаше по-евтин.

Ханс, неговият съквартирант, бе симпатичен млад лекар от Бавария. С течение на времето Йоргос разбра, че както мнозина други Ханс също бе увлечен от хитлеристката пропаганда. Ставаше всяка сутрин преди разсъмване и Йоргос го чуваше как си подсвирва или припява стара войнишка песен:

...tut ihr Stolz mit roten Wangen

die wie Milch und Purpur prangen,

denkt, die Rosen welken bald…

Беше песен на “Хитлерюгенд”, в която се говори за напращели от здраве румени бузи и повяхващи рози. Той се обличаше набързо и изчезваше. Не бе нужна кой знае каква досетливост Йоргос да разбере, че той ходеше на военни упражнения. Въпреки това, винаги се връщаше навреме за смяната си в клиниката. Някоя изтървана дума за “арийска раса”, някоя подметната фраза за “еврейските свине” бяха достатъчни. Йоргос се натъжи, тъй като му се бе видял добър и симпатичен човек и бе принуден да се дистанцира. Знаеше, че Брайтнер поддържаше близки отношения с евреи и изобщо на цялата история с хитлеризма в клиниката гледаха като на нещо смехотворно. При все че хранеха патриотични чувства към страната си и бяха горди, че са австрийци, често пъти границите между родолюбие и национализъм се размиваха. Много студенти, обаче, бяха станали привърженици на хитлеризма и правителството бе забранило студентските паради и фехтуването.

Инсбрук бе малък провинциален град. Къде ти разкоша на Виена! Основното занимание на жителите му бяха зимните спортове. Всяка неделя вечер в клиниката докарваха петнайсет-двайсет души със счупвания. И Йоргос си купи ски и започна да се изкачва и спуска по тиролските планини, докато един ден заедно с негов австрийски колега не се изгубиха в снежна буря и щяха да оставят костите си там горе, ако няколко часа по-късно случайно не ги бяха открили премръзнали от студ. Това бе и краят на увлечението на Йоргос по ски спускането.

Повечето операции бяха на счупвания и ендемична гуша, тъй като на две хиляди метра надморска височина има недостиг на йод и повечето тиролци развиват гуша.

Брайтнер назначи Йоргос за отговорник по подготовката на всекидневната му преподавателска работа. Така те бяха в непрекъснат контакт. Залата винаги бе препълнена, тъй като на лекциите му присъстваха не само студентите-медици, а и от други факултети. Цялата зала се тресеше от смях, когато той, например, описваше тиролски селянин, дошъл в клиниката с възпалени хемороиди. Никой не би могъл да забрави подобен урок. Брайтнер бе работил като актьор и режисьор и тези негови дарби придаваха уникална живост на лекциите му.

След урока започваше сутрешната визитация, при която той влизаше в болничните стаи, провиквайки се, преливащ от добро настроение:

“Има ли някой болен в тази стая?”

Държеше ръката на болния и винаги изслушваше внимателно и търпеливо оплакванията му. Всички го боготворяха. Бе естествено да се ползва с голям успех и сред жените.

Когато пое клиниката, с присъщата му доброта Брайтнер не уволни старите лекари, както обикновено ставаше, а ги задържа наред с младите, които доведе със себе си. Това създаде огнище на напрежение. Особено старият лекар д-р Юст усещаше, че е изгубил клиентелата си и не пропускаше случай да обвини и уязви Брайтнер.

Един ден, когато Йоргос го чу да сипе обичайните си хули, не издържа и му възрази, избухна люта кавга и Юст го обвини пред лекарското дружество като поиска или Йоргос да напусне или заплаши, че самият той  ще направи това. Случаят се проточи, но предизвика огромно негодувание у Йоргос и у Брайтнер, който го обичаше и искаше да го задържи.

Всеки петък вечер всички се събираха в таверната “Der gute Wirt” („Добрият стопанин”) и Брайтнер им разказваше истории от богатия си житейски опит.

“През първата година имаше надежди, че някои можеха да избягат и да се върнат обратно в Европа. Научих, че десетина офицери планират бягство. Повиках ги и поговорих с тях. “Ще се разкайвате”, казах им, “никой не може да се измъкне оттук”. Не издържаха повече: “Ще избягаме”, казаха, “ако ще би да умрем”. Седмина от тях бяха намерени замръзнали в снега, двама казаците убиха най-жестоко. Десетия докараха при мен с измръзвания по краката, носа и ушите. Не трябваше ли да се опитам да го спася? Бях принуден да му предложа ампутация и на двата крака. “По-добре ми дайте револвер, докторе”, отвърна той, “какво ще стане с мен - безног офицер? И той не се отърва, погребахме го два дни след ампутацията. Нови мерки за сигурност в болницата. Край на разрешителните за излизане. Всекидневно такива ужасяващи истории. Всекидневно ужасна смърт. Ковчези с изкуствени китайски цветя. Военни проверки в болницата, заплахи, че ако бъде намерено каквото и да било, ще я вдигнат във въздуха.

Брайтнер говореше с часове и всички го бяха зяпнали в устата. Шест години пленничество - от 1914 до 1920 в Сибир, Октомврийската революция, Гражданската война в Русия, белогвардейци и болшевики, чехите, японците, китайците. Организирането на болницата в Николское, хиляда и двеста болни под неговите всекидневни грижи. Международният Червен кръст, който им доставяше фисхармоники, докато в същото време те не разполагаха с необходимите лекарства, засадите, атаките на “червеноармейците”, гладът, студът, тифът, който покосяваше двуметрови юнаци, всекидневните погребения, японците и китайците, които го викаха да оперира и в техните операционни, а и “червените”, всички викаха Брайтнер за спешните случаи, за трудните операции. Петте Коледи, прекарани в плен, украсените елхи, концертите на пленниците, самотата. Японските театрални представления.

Японците били най-цивилизовани. Опитвали се да помогнат. От 1918-та всички германски, австрийски, унгарски и турски пленници били събрани в Сибир. Грижата за болните и изобщо всички здравни въпроси били поставени от Антантата под заповедите на Брайтнер. Новината за подписването на Примирието пристигнала през ноември 1918. Започнало изпращането на първите групи пленници обратно в Европа. Брайтнер отказал да замине преди да се е завърнал и последният пленник. Последователните планове за завръщане били непрекъснато осуетявани. Непрестанното сноване до болницата във Владивосток за консултации. Двегодишни усилия за завръщане. Понякога изглеждало, че този момент никога няма да настъпи.

Най-накрая завръщането с японския антиторпеден ескорт “Нанкай Мару” през есента на 1920, страхотната работа по организиране на мисията, хилядите подробности - от тоалетните до количеството сардели, гнилите картофи, разделението на труда, кой ще мие, кой ще чисти, Шанхай, Сингапур, тайфун в Тихия океан, Арабия, Александрия, пристигане в Триест през мразовития ноември на 1920 след двумесечно пътуване.

Едната история следваше другата и те си тръгваха от кръчмата едва когато дойдеше време съдържателят да затваря.

Една вечер Ханс дойде уплашен и помоли Йоргос да отиде с него да зашият раната на някакъв негов приятел, която непрекъснато кървяла. Йоргос не искаше да отиде, цялата тази работа му се виждаше подозрителна, но Ханс настояваше и каза на Йоргос, че приятелят му щял да умре от загубата на кръв; с този аргумент убеди Йоргос да отиде с него. Зашиването на раната стана без упойка и горкият ранен се опитваше да не прави гримаси, защото това би било признак на страхливост. Йоргос изпитваше истинско негодувание и не можеше да разбере какво бе онова, което тласкаше младежите към толкова идиотски приключения. Докато шиеше раната, чу олелия и в следващия миг осъзна, че полицията ги бе заловила. Прекара нощта в полицейския участък, а на следващата сутрин полицейският началник му каза, че провинението му било много тежко и трябвало да го експулсира. Брайтнер изтича в полицията и успя да го измъкне от участъка, но полицейският началник бе непреклонен относно експулсирането. Даде му едномесечен срок да замине от страната.

Изминаха няколко изпълнени с напрежение дни и една вечер Брайтнер го покани в кабинета си.

“Виж какво, Йоргос”, каза му той, “така или иначе и сам виждаш, че нямаш бъдеще тук. Не успях да ти осигуря платена работа. Нито пък имаш възможност да присъстваш на голямо разнообразие от операции. Какво ще кажеш да те изпратя при Клермон в Цюрих?”

Клермон бе най-добрият ученик на фон Айзелберг и име от първостепенна величина в европейската хирургия. Брайтнер го смяташе за свой учител. Йоргос не можеше да си представи по-добър късмет. Съжаляваше, че ще си тръгне от клиниката на Брайтнер, но в Цюрих пред него щяха да се открият съвършено нови хоризонти. Прие предложението с радост.

Брайтнер веднага писа на Клермон:

Скъпи Паул,

Тук няма прокопсия за моя блестящ ученик. Мотя те, поеми го и подай ръка на мъдрата глава на този необуздан ориенталец.                                  

Твой: Буркхардт Брайтнер

 Докато чакаха отговора, от Цюрих пристигна гостуващ американски професор. Йоргос бе единственият, който говореше английски, и така Брайтнер му възложи задължението да го придружава. Прекараха заедно една толкова хубава седмица, че Йоргос престана да мисли за екстрадирането си. Когато наближи времето да замине, американският професор го попита дали би могъл да направи нещо за него. Йоргос му каза, че голямото му желание било да направи следдипломна квалификация в Америка. Преди да дойде отговорът от Цюрих пристигна писмото със стипендията за две години в Америка. Но билетът дотам бе скъп. Пресмяташе отново и отново спестяванията си, но по никакъв начин сметките не излизаха. Да поиска от Брайтнер не му се щеше. Така се реши да пише на баща си, да го помоли горещо да му изпрати пари за параходния билет.

Телеграмата от майстор Николис бе очакваната: “Да си избиеш тези идеи от главата и да се връщаш в родината.”

Отговорът от Цюрих пристигна след няколко дни. Беше утвърдителен и Клермон пишеше, че Йоргос можел веднага да започне работа.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова