Галерия

4

3

2

1

Здравка МИХАЙЛОВА
Специално за GRReporter

Повод за това „пътуване” към гръцката музикална традиция и крайбрежията на древна Йония е новината, че в събота известната гръцка певица Харис Алексиу ще се озове в Измир, който гърците и до днес продължават да наричат Смирна, като почетен гост на кмета на града Ибраим Халил Сенол. По негово решение ще бъде отдадена почит на малоазиатския произход на талантливата изпълнителка и най-вече на приноса й към музикалното изкуство. Аплодирана от 38-хилядна публика при появяванията й през зимата на сцената на театър „Палас”в Атина и от 11-хилядната публика в Музикалната палата в Солун, началото на летните й турнета из страната ще бъде подпечатано от завръщането й в земите на нейните прадеди. Дядото на певицата Янис Сарис е родом от Севдакьой – „селото на любовта” – днес 150-хилядното предградие Гази-емир в Измир. Поклонът пред произхода на един голям творец - една от улиците в Севдакьой да бъде наречена на нейно име – е знак на почит и към цяла една музикална традиция, зародила се в Смирна и пренесена в Гърция и отвъд океана в Новия свят. Независимо, че днес се намира в границите на друга държава, Смирна продължава отеква носталгично и да бъде отправна точка за поколения гърци и техните музикални традиции.

Не малко гръцки композитори и изпълнители на „ребетика” са увековечили в протяжните си тъжни, но и други жизнерадостни песни от същия жанр,  града известен в навечерието на създаването на кемалистка Турция като „гяур Измир”, а и с прозвището “Гюзел Измир”. Зараждането на стила ребетика - вид градска песен, е неизменно свързано с икономическия и културен напредък на Смирна от средата на деветнайсети век. Оформилият се в този град музикален стил е белязан от влияния, както ориенталски, така и западни - в него звучат мандолинови оркестри с италиански обертонове, както и характерни за Изтока цигулки, сандури, ут, цариградска лира (гъдулки) и др. Създадените от средата на 19 век до 1922 г. песни се разпространяват с огромна бързина навсякъде, където живеят гърци. Така възникват основните музикални центрове в Цариград, изиграл съществена роля за формирането на музикалния стил ребетика в Солун, Александрия, но и сред гръцките имигранти в Америка, завещали на поколенията уникални архивни записи на песни ребетика  от началото на двайсети век.
Характерен за развитите градски търговски центрове, този музикален жанр понякога бива оприличаван на негърските блусове, тъй като дава израз на копненията и болките на маргиналните слоеве в обществото – „ребетес” – отритнатите от него, както и отказващите да се впишат в неговите условности и норми. Съществуват различни тълкувания за етимологията на думата „ребетис”. Едни определят с нея непокорния, други живеещия на ръба на законността или дори ъндърграунд типовете (бродягите, градските тарикати, бабаитите и др.), за други тя обозначава предимно гуляйджиите и нощните птици. Мненията на всички изследователи схождат, че основните музикални инструменти в него са бузуки и багламас, тъй като е градски тип песен, но са многобройни разногласията - дори сред самите изпнълнители-първопроходници на стила, на които по право принадлежи това титулуване - относно определението ”ребетис”. Думите „ребетис” и „ребетико” най-вероятно произхождат от турското „ребет”, означаваща непокорен или от сродната венецианска дуема rebelo или испанската rebelde – бунтовен, непокорен, революционер. Първият системен изследовател в Гърция на това явление е любителят етнограф Илиас Петропулос, който през пролетта на 1968 г. издава книгата „Песните ребетика”, създала му доста проблеми с тогавашните власти на режима на полковниците заради споменаването в нея на думи и фрази, присъщи на този стил, но считени за непристойни от цензурата на хунтата. В предговора си към изданието Петропулос пише: „Ребетика са кратки обикновени песни пяти от обикновени хора. И продължава: „Макар и по начало да са любовни, по същество те по-скоро са изпълнени със социален заряд”. Средиземноморските пристанища – Ермуполи, Навплион, Пирея, Смирна,  Цариград, Александрия, Солун – са са естественото пространство, в което се заражда този стил на пеене”.
Австралийската етно-музиколожка Гейл Холст, дошла в Гърция през 1966, пътува из страната, живее известно време на Крит, изследвайки народната музика и танци. В книгата си „Пътища за ребетика”, едно от най-значимите изследвания по темата, са цитирани многобройни нейни разговори с хора имащи отношение към този музикален жанр, за да успее да изкристализира смисъла и произхода на думата. "Ребетес и „ербап” са едно и също, но все пак две различни неща", отговаря й някой.  „Трябва да пушиш хашиш, за да си ребетис”, казва друг. Също: „Истински ребетес са подземните типове”, „Истинските ребетес са добри хорица, които обичат приятелите си, които не опитват хашиш и рядко се напиват”. „Истинските ребетес са добри стопани” и пр. Както и да стоят нещата, несъмнено ребетика са песните на гръцкия подземен свят. На гръцка почва автентичният, привнесен от бежанците от Мала Азия стил, се развива в Пирея през 20-те години на двайсети век, когато различни типове от низшите слоеве се събират в кафенета, текета.(на гръцки синоним за място за пушене на хашиш)  или другаде, и седнали на столове или на пода около мангал, пушат наргиле с турски хашиш. В съпровод на бузуки и багламас изпяват болките си, импровизирайки стихове и мелодии, като внимават те да бъдат непонятни и закодирани за околните (затова използват собствен шифър-жаргон с думи-паролиι), особено на полицаите, чието бдително око постоянно ги следи. Понякога някои от тези кибици стават и завъртат няколко танцови стъпки: зейбекико или хасапико. Зейбекико е танцът на зейбеките -  корпус от специални сили в турската войска (ислямирзирани гърци от Мала Азия) и се танцува с импровизирани стъпки от само един танцуващ. Хасапико се танцува с определени стъпки от поне двама, понякога трима или четирима, танцуващи.