Галерия

3

2

1

               Гърция има дълга и богата традиция в протестите, които често завършват с душове от сълзотворен газ от страна на полицията в отговор на нападенията с камъни и петролни бомби Молотов от страна на част от протестиращите. Така наречените „познати непознати” или „младежи с качулки” се намират на почти всяко стачно шествие или протест с единствена цел да предизвикат суматоха и сблъсъци. Това се случи и на последната общогръцка стачка през декември, когато още в началото на шествието група анархисти буквално разкъсаха потока от протестиращи на две, разпръснаха мирните демонстранти и предизвикаха пожари и сериозни щети на търговски обекти в центъра на Атина.

               Характерното в този случай беше, че в малките улички около площад Синтагма действаха паралелно и други по-малки групи, чиято единствена цел бе предизвикването на размирици и сблъсъците с полицията. Но ако досега в тях участваха младежи, все още верни на идеалите на Коминтерна и боготворящи Маркс, Че Гевара и Бакунин, в последно време неведнъж една част от хора с леви убеждения са готови да последват техния пример.

               Тежките икономически мерки на правителството затрудняват все по-голяма част от гръцкото общество, в резултат на което много иначе мирни граждани се включват в скандирания като „Да изгорим парламента-бордей”. В блогосферата и електронните пощи се разменят съобщения от типа на „Да превземем парламента по мирен път”, а призиви „Да счупим всичко” се чуват и от хора, които никога досега не са участвали в протестни действия.

               Единствената разлика между едните и другите е идеологическата обосновка. Младежите с качулки, които крият лицата си продължават да вярват в анархизма, членовете на Комунистическата партия следват сталинската линия на главната секретарка Алека Папарига, а на обикновените гърци просто им е писнало от партии и политици и протестират срещу цялостната политическа система, като често забравят, че нейните представители са избрани точно от тях.

Няма кадър или снимка, за която да си струва да те пребият

Мария Спасова

            За първи път ме обгазиха със сълзотворен газ през 2003. Тогава все още бях “зелена”. След това се научих да се пазя. В Атина преживях много улични безредици.  Вълната недоволство след арестуването на кюрдския бунтовник Абдула Йоджалан, антинатовските протести по времето на войната в Косово, хаоса в центъра на Атина след убийството на Алексис Григоропулос, а сега и демонстрациите, предизвикани от икономическата криза. Няма значение дали отивам на престижна икономическа конференция или на поредното протестно шествие - аз съм репортер, който трябва да си свърши професионално работата. Да бъде очите и ушите на своите читатели и зрители и да им помогне да разберат и да си обяснят това, което са видели или прочели.

            Опитвам се да бъда опора на моя оператор, да е сигурен и в буквалния смисъл на думата, че има “гръб”. Анархистите презират журналистите, но дълбоко ненавиждат операторите и фотографите. Към тях са истински агресивни. Въпреки това се опитваме да ги доближим колкото е възможно повече, да видим, да почувстваме и  да знаем какво се случва на улицата. Там, където се хвърлят коктейли молотоф, летят камъни и плющат палки. Досега не са ни били - нито полицията, нито анархистите. Но пред очите ми колеги са били бити. И от полицията, и от демонстрантите. Прибирали са се със счупени фотоапарати и изгорели камери.

            Нашият адреналин се повдига успоредно с адреналина на вандалите и на специалните части и винаги рискуваме да се изложим на по-голяма опасност, отколкото си заслужава. Няма кадър или снимка, за която да си струва да те пребият. Затова е много важно да знаеш кога трябва да се оттеглиш. На това уча и моите момичета в GRReporter. Когато са на протест,  говорим често по телефона. Всяка за себе си слага границата докъде издържа. Важното е да няма неоправдани рискове. Най-големият ми страх е да не пострада някоя от тях.

            За себе си най-много се страхувам да не бъда стъпкана от тълпата. Усетя ли, че масите започват да се движат хаотично, напускам полесражението. Достатъчно е да минат 2-3 минути и безпорядъкът отново се връща в границите, в които мога да се ориентирам.

            Много често ме питат: “Ама цялата демонстрация беше толкова мирна. Вие защо извадихте точно тези 5 минути, в които се появиха момчетата със черни дрехи и качулки и започнаха да хвърлят бомбички?”. Защото новината е извънредното, необичайното, това, което излиза извън нормалния ход на нещата. Никой не прави репортажи за това, че самолетът от Атина пристигна в София навреме. Но ако падне...