Галерия

2

1

С Илиас Папагеоргиу, художник-реставратор на антични предмети и художествени произведения разговаря Анастасия Балездрова

- Кога започнахте да рисувате?

- Когато бях ученик в гимназията вярвах, че  имам талант в рисуването. И учителите ми казваха: „ трябва да станеш художник, да учиш в Художествената Академия”. И аз повярвах, че съм „голям” художник. Бях напълнил стените на класната ни стая с мои рисунки. Но тъй като израснах в едно малко село в област Фтиотида, никога не бях виждал истинска картина. Всички картини, които бях видял бяха от вестници и списания, в много малки размери. Когато завърших гимназията трябваше да избера някаква професия и наистина си бях намислил да уча в Художествената Академия. По същото време имах шанса да пътувам в цяла Европа с картата Interrail на железниците, с много малко средства. Така имах възможността да посетя и разгледам много музеи. И когато отидох и застанах пред тези огромни картини, които аз бях виждал само в размери на гербови марки, си казах: „какво бих могъл да нарисувам аз?”. Смятах, че всичко в изобразителното изкуство го бяха постигнали други преди мен и, че ако изобщо бих направил нещо, то ще е много посредствено.

- Как решихте за се занимаете с реставрацията на художествени произведения?

- Чичо ми е художник и по онова време преподаваше изобразително изкуство в Мадрид. Разговаряхме и дори бях решил да остана в Испания, за да специализирам. Той беше първият човек, от който чух за реставрация на художествени произведения. Предложи ми да се занимая с това и идеята му ме ентусиазира. Възможността произведенията, на които се възхищавах без да мога да ги доближа, да бъдат в ръцете ми за няколко дни и да ги докосвам, ме въодушеви. От тогава започнаха търсенията ми в реставрацията.

- Получил сте образованието си в чужбина. Кога се завърнахте в Гърция и как започнахте професионалната си кариера тук?

- Когато се върнах в Гърция не познавах никой и никой не ме познаваше. Случи се така, че се запознах с някои свещеници, които ми помогнаха в началото като ми възложиха някои работи. Така открих иконите, защото дотогава се бях занимавал само с картини. Бях ходил в Италия чрез програмата за обмяна на студенти Erasmus и във Венеция бяхме реставрирали стари тавани на къщи. Иначе работех само с картини.

- Коя беше първата ви работа с икони?

- Първата ми работа – и искам да го подчертая – ми беше възложена през 1995 г. от митрополита на Верия, който ме покани там, за да реставрирам няколко икони. Впрочем, от 1992 г. когато се завърнах от Швейцария, до този момент нямах работа. Митрополитът искаше да реставрираме иконите, които възнамеряваше да експонира в малък музей. Удостои ме с доверието си и това беше огромна възможност, защото работих с много стари и ценни икони, във Верия има значителни неща. Така придобих опит с иконите. Разликата с картините, разбира се, е минимална. Дотогава гледах на иконите като на поклоннически предмети и никога не си бях помислял, че те могат да се повредят, защото вярвах, че Бог ги предпазва. Вярвах, че не трябва да ги пипаме и, че колкото по-тъмна и черна е една икона, толкова е по-ценна. Преди да започна да се занимавам с реставрация не можех да си представя, че зад този тъмен слой съществуват ярки цветове и, че иконите имат нужда от реставрация. Започнах да се интересувам от византийско изкуство, което дотогава не познавах в дълбочина, а 90% от работата ми беше свързана с иконите. А трябва да знаеш как да ги реставрираш, да познаваш историята на иконописното изкуство. Може да изглежда като нещо странично, но не е. Ще ви спомена един много характерен пример за това. Някой беше реставрирал иконата на Петдесетница. На нея се изобразява явяването на Светия дух пред Апостолите. Във византийските икони той се изобразява като една червена капка над главите им. Реставраторът си помислил, че тази капка е паднала случайно и я изтрил. И така причинил огромна вреда на иконата само защото не е знаел, че това е изображението на Светия дух.

- На каква възраст е най-старата икона, която сте реставрирали?

- Беше една икона на Свети Димитър от 1400 г. Едн много ценна икона, част от първата ми работа с икони.

- Кое е най-трудното произведение, което сте реставрирал?

- Един иконостас в Светата обител „Преображение Господне” на остров Скопелос. Иконостасът е направен през 1750 г. и преди 80-90 години взели решение да поставят нов под, защото старият, направен от малки крайбрежни камъчета бил много заносен. Засипали стария под с пръст, отгоре поставили плочки и така иконостасът „потънал” с около 20 см. в пода. В резултат на това влагата и гъбичките разрушили основите му и цялата долна част, а иконостасът, който де факто е висял във въздуха, от чист късмет не се е срутил върху хората, които посещавали храма. Мащабът на вредата стана ясен при изготвянето на плана за възстановяване. Качихме иконостаса, с височина 3м. и широчина 6 м., на високо с помощта на тръби и така успяхме да укрепим основите и да възстановим разрушената му долна част. След това беше възстановен и старият под от малки камъчета. Иконостасът е много ценен, дърворезбите по него са много майсторски направени. Особено горд съм за тази значима работа. Не зная обаче дали бих се опитал отново да направя нещо подобно. Уредих и един малък музей към храма „Светите Безсребреници Козма и Дамян” на остров Аморгос и резултатът беше много добър.

- Реставрирали ли сте някоя почти разрушена икона?

- Всичко може да се реставрира. Разбира се, никой предмет не може да бъде върнат в първоначалния му вид. Но е реставрация дори да спасиш един предмет в състоянието, в което го намираш.

- Как протича реставрацията на една икона?

- Когато вземем една икона в ръце, се отнасяме към нея като лекар към болен човек. Първо я изследваме за да поставим диагнозата. Реставрацията има две фази: Първата е да я покажеш по възможно най-добрия начин, т.е. да отличиш работата на зографа и втората е да спасиш материалите, от които е направена. Т.е. почистване и същинска реставрация. Една икона се състои от дървена част и обикновено има едно грундирано парче платно, върху което се намира живописният слой. Дървото като материал е подложено на нападки от дървесен червей, гъбички и влага, а когато не е качествено може да се изкриви, счупи или нацепи. Може да има и механични повреди, например да е падало или да са до настъпили, да са му забили пирони, които след като са ръждясали да са предизвикали нацепване и т.н. След това преминаваме към грунда, който в миналото е бил правен от тебеширен прах, смесен с лепило от животински произход (туткал, направен от сварени кости на риба или друго животно) за да може да се залепи върху дървото. С времето обаче може да се отлепи най-вече поради факта, че в условия на влага се появяват гъбички, които прояждат туткала. Що се отнася до живописния слой, боите също са били прахобразни, направени от каменни пластове – така наречените охри – или от ръждите на разни метали (мед, бронз и т.н.). За да могат да се залепят върху грунда, пак е бил нужен материал за лепене и затова са смесвали боите с разреден жълтък от яйце. Проблемът тук е същият като гореспоменатия заради гъбичките. Освен това, за да бъде предпазена иконата, най-отгоре са нанасяли лак, който пък е бил от растителен произход. Използвали са смола от иглолистни дървета, мастиха и др., която с времето се е окислявала и докато в началото е била прозрачна, постепенно е пожълтявала. Понякога, когато лакът е нанесен в много дебел слой заради лошото му качество, потъмнява много, а върху него се лепят дим от свещите, тамяна и пр. Всичко това, заедно с прахта и разни строителни материали, които падат върху иконите по време на ремонтите в храмовете, могат да замърсят иконата толкова много, че да не се вижда живописният слой под лака. Цветовете рядко избледняват, това се случва само ако иконата е изложена на директна светлина. Обикновено оба    че са в добро състояние. За да обобщим, процесите на реставрацията протичат в следния ред: Винаги започваме от дървения материал. Изваждаме, ако е нужно дървените гвоздеи, премахваме с химикали дървесния червей, а ако дървото е сцепено, го закрепяме. Ако е много гнило го запълваме с акрилна смола, която поставяме със спринцовки, и така дървото става по-стабилно в много голяма степен. После обръщаме иконата от лицевата страна и закрепяме грунда към дървото. Това става пак със спринцовки с акрилно лепило и посредством натиск, който упражняват тежестите, които поставяме отгоре. След това почистваме всички чужди тела (свещи, гипс, бои и др.) със скалпел. Правим проби докато намерим подходящ разтворител за да премахнем стария лак. Това става много внимателно със скалпел и малки тампони, като винаги оставяме един много тънък слой от лак върху боите, защото не искаме да изгубим и най-малките подробности, които е нарисувал зографът. Тогава се вижда истинската живопис, която преглеждаме за да видим дали няма нещо изгубено. Ако е нужно, допълваме живописния слой, но само на местата, където е абсолютно наложително за да може да се отличи първоначалната икона. Цветовете, които поставяме винаги са по-бледи в сравнение с първоначалните за да може да е ясно на всеки кое е старото и кое е новото върху иконата. Естетическото възстановяване, както се нарича този процес, се прави само там, където е крайно наложително.

- Когато липсват основни детайли от живописния слой какво правите?

- Когато липсва една глава или ръка, не ги рисуваме наново. Правим само интервенции за да покажем оригиналната икона. И тук съществува една морална дилема. При иконите, които се изнасят за поклонение, понякога е нужно да „пипнем” малко повече, защото след като се поставят в храмовете и хората им се кланят, тези икони не са музейни експонати. Разбира се, предпочитаме да не го правим. Не трябва да се правят интервенции, но все пак зависи от начина, по който гледаме на едно художествено произведение. Този въпрос е дискутиран на много наши конгреси и все още не сме категорични кое е най-правилното. И това, защото иконите следват своя път във сремето. Съществуват икони, които са подновени по 3-4 пъти. Тогава сме изправени пред дилемата да решим какво да премахнем, какво да оставим, в кое състояние да възстановим иконата. Например, ако една икона, нарисувана през 1500 г. има дупка от огнестрелно оръжие направена през 1600 г., трябва ли да затворим тази дупка? Защото и тя е част от историята на иконата. Личното ми мнение е,че не трябва да спираме времето, трябва да показваме пътя на произведението. Моята философия е да се намесвам колкото се може по-малко в естетиката, да уважавам иконата и времето, което е преминало над нея. Интересува ме много повече да премахна факторите, които я заплашват. Когато клиентите настояват обаче, се намесваме, но материалите, които използваме могат много лесно да бъдат премахнати дори и след няколко години, така че винаги можем да се върнем към оригиналната икона.

- Какво е за вас реставрацията?

- Чувството ми да спасявам нещата. В началото се събуждах с мисълта да реставрирам една икона и смятах, че правя нещо много съществено, че я спасявах. Никога не съм гледал на работата си като на начин да спечеля много пари, никога не съм искал да забогатея от реставрацията на икони. В първите години на работа бях отишъл на почивка на един остров. Там открих един параклис, в който иконите бяха надути от влагата и готови да се разпаднат. На следващата година отидох на същия остров, като бях взел със себе си материали, и без да питам никой отидох и закрепих живописния слой към дървената част на иконите. Не ме интересуваше дали някой ще разбере за това, нито пък съм искал да ми се заплати. Вярвам – това е една стара сентенция – че не наследяваме нещата от предците си, а че ги вземаме на заем от децата си. Работя вече 16 години и, слава Богу, това усещане не ме е напуснало. Понякога задачите ми са трудни, или е нужно да пътувам много често, или условията са много трудни, или не ми се заплаща добре. Върша работата си по един и същи начин и когато не съм добре платен, и когато получавам много добър хонорар. Целта ми е винаги реставрацията, която правя, да е възможно най-цялостна.