Съвременната жилищна градска среда в масовия случай е с по-ниско качество от тази на панелните квартали, по много показатели. След като нито устройствените планове, нито общинските политики стимулират свободното застрояване, пазарните стимули „проектират“ сключено застрояване, характерно за средновековието - една голяма стъпка назад в градското развитие. Затова аз виждам много потенциал в развитието на панелните квартали заради техния основен ресурс – свободното пространство. Много от бъдещите архитекти и дизайнери ще се упражняват да естетизират сградите и градската среда в тези комплекси и ще сме свидетели на интересни проекти.
    По какъв начин може да се подходи към частните собственици на апартаменти в такива постройки, които хаотично остъкляват своите жилища и поставят разноцветна изолация върху тях?
    Въпросът за собствеността на панелните жилища е много важен особенно в в локаления контекст. За разлика от  Германия, Франция и други европейски държави, където панелните блокове се смятат за социални жилища и по тази логика са общинска или държавна собственост, в България общинските жилища са по-скоро изключение на общия фон. Съществуват 2 интерпретации, през призмата на които ще сравним локалния и глобалния случаи.
    Положителната интерпретация на проблема със собствеността е в плюсовете на това жилищата да имат реални стопани. Ефектът от това, и в положителен, и в негативен аспект виждаме днес в нашите панелни квартали. Социалният микроклимат  в българския панелен блок може да се приеме за по-добър от този в германското социално жилище, обитавано от субекти с еднакъв социален и културен статус, основно безработни, емигранти, хора с анормално социално поведение. В нашия случай, един до  друг може да живеят добре заплатен ИТ служител и пенсионер, на ръба на оцеляването. Подобно смесване на различни социални и културни слоеве на обществото може да създаде и напрежения, но е по-близко до естествените процеси и възможността за саморегулиране.
    От друга страна, разноликият частен интерес и възможности създават сериозни предизвикателства пред подръжката на сградния фонд и общите части. Когато сградата е общинска собственост, не би представлявало проблем тя да бъде опразнена и комплексно реконструирана или санирана. При определени ситуации и пазарни реалности, като част от общински жилищни политики, определени панелни сгради могат да бъдат разрушавани. Не така стоят нещата, когато боравим с много на брой частни   интереси. В този сценарий ролята на държавата е не по-малко важна и се състои в това да създава адекватна регулация, да стимулира сградната подръжка чрез мерки за енергийна ефективност, но и да изработи модели за деградивните сценарии, включително и възможността за аварийно укрепване и преселване на цели жилищни сгради, когато етажните собствености не успяват да се справят сами.
    Тоест, прекомерната отговорност на държавни и общински институции, гетоизира социалните жилища и квартали и не позволява в тях да протекат   естествени социални процеси и еволюции.
    Колко е „животът” на един панелен блок и как може да се удължи?
    Панелните блокове са изградени от стоманобетонни елементи и дълготрайността на общата конструкция зависи от качеството и трайността на вложените съставки. Същото важи за всяка една сграда със  стоманобетонен скелет. Най-деликатни са сглобките между панелите. При повечето системи те могат лесно да бъдат проверени и при нужда усилени но за да се удължи максимално животът на панелните сгради е важно конструкцията да се предпазва от влага – атмосферни и битови води от течове, както и влага. Дори необмислената смяна на старата дървена дограма с нова, добре уплътняваща дограма, може да има вредно въздействие, ако санирането не се извършва комплексно.
    Другият фактор за скъсяване на „живота“ на панелните сгради са незаконните преустройства и промени в конструкцията. Възможно е паспортизацията на сградите да маркира подобни проблеми, но много от тези нерегламентирани ремонти ще останат скрити докато не се появи по-силно земетресение и не нанесе видими деформации, резултат от нарушената конструкция.
    В София вече има „панелки“, които са на повече от 50 години и създават опасност за собствениците на жилища в тях. По Ваше мнение как трябва да се подходи към решаването на този проблем, който тепърва ще се разраства на територията на България?
    Тук не следва фокусът да бъде върху панелните жилища, а в поддръжката на сградите въобще. Българинът трябва да знае, че всяка постройка изисква поддръжка, независимо с какви материали е изградено и следва да заделя системно ресурс за това. В много от „опасните“ блокове вероятно няма добросъседство, няма действащо управление на етажната собственост  и най-вероятно не се заделят средства за капиталови ремонти. В такава ситуация, каквато и да е сградата, тя става опасна и то не само за живущите в нея.
    Имате ли представа как се справят в останалите държави от бившия Източен блок с този проблем?