Галерия

1

Полина Спартянова
    „И чудно ли е, че културните страни се надпреварват в създаване на национални радиопредавателни станции? Чрез тях те искат да се изявят пред света, чрез тях те носят просвета, благосъстояние, морал за народите си ...” пише през 1930 известният български учен и белетрист Асен Златаров, след като само година по-рано радиоразпръскването в България е станало факт с историческите думи „Ало, ало, тук е Радио София!”.  Това е само една малка част от историята на радиото в България, която разказва Музеят на радиото във Факултета по журналистика и масова комуникация в София. Въпреки че е изминала само година от отварянето на музея, неговата експозиция постоянно се радва на нови и ценни попълнения, благодарение на многобройните дарители на експонати и документи за историята на радиоразпръскването в България.
    В наши дни радиото се възприема като абсолютна даденост в ежедневието ни и успява да се побере в едно от хилядите приложения на мобилните ни телефони, но за хората в първите десетилетия на миналия век то е било истински феномен. В Музея на радиото в България може да се върнем назад във времето и да проследим десетилетие по десетилетие еволюцията на радиоапаратите от мебели, принадлежащи към домашния бит на българина, до обикновени уреди, които запълват свободното време в ежедневието му.  
    В експозицията има над 500 радиоприемници, като някои от тях са на повече от 100 години и все още работят. Колекцията от радиоапарати е съставена предимно от българско, руско и немско производство на такава техника. Посетителите с по-набито око биха могли да направят съпоставка между българския апарат „Tulan”, който е произведен в България в началото на 30-те години на миналия век и немския „Blaupunkt”, който е произведен няколко години по-късно в Германия, но има поразителна прилика с първия. Но един от най-впечатляващите експонати в Музея  е запазеният радиоприемник от Втората световна война, който е запечатан с червен восък вместо „заглушител” от полицията по това време, за да може да следи само честотите на „Радио София” и да не навлиза във „вражеските радио полета”. Технологията му е била съвсем проста – получаваш апарата от властите с позиционирана станция „Радио София“ и запечатана възможност да въртиш неговите копчета. Но тази строга наредба е можела лесно да се заобиколи като една тънка детска ръчичка, промушена през задния капак, е пробивала защитата от „вражески радиостанции”.
    В единствения по рода си Музей на радиото в България може да се видят не само уникални и единствени експонати от самия старт на българските радиопредавания, но и да се чуе автентичният звук на предаваните през годините информационни и музикални програми. Тук, в  Златния фонд на Факултета по журналистистика и масова комуникация, са запазени звукозаписи, снимки и документи от и за историята на първото обществено радио - „Родно радио” и държавното „Радио София” от тяхното създаване през 30-те  до края на 80-те години на миналия век. В Музея се пази и единственият в България четириканален студиен швейцарски магнитофон „Щудер С-37”, който е въведен в експлоатация в Българското национално радио преди близо половин век и все още работи пълноценно. Магнитофонът е включен пълноценно в работещото аналогово радиостудио и върху него могат да се пускат всички оригинални ленти със записана естрадна музика от някои от най-известните български естрадни певци като Лили Иванова и Емил Димитров.
    Една от големите атракции за посетителите в Музея на радиото в България е работещото аналогово студио от края на 60-те години на миналия век. Всеки може да седне зад пулта на радио студиото и да влезе в ролята на водещ или звукорежисьор за един ден и след това да отнесе със себе си този спомен, качен на диск. По този начин музеят дава възможност на своите посетители не само да научат повече за историята на радиото в България, но и да станат част от нея. Това е един от малкото музеи, в които пипането не е забранено, а даже е поощрявано от уредниците на експозицията му, които отварят витрините с експонати и позволяват на всеки посетител да се докосне до първите микрофони на българското „Родно радио” от 1930. Така духът на радиото ще се предава в бъдещето от ръка на ръка и от поколение на поколение.