Марина Николова

Валерия, ти си водеща на предаване по Атинското общинско радио, но всъщност журналистическият ти опит е главно в пресата. Издаваш от девет години свой собствен вестник – „Контакти”, не е ли странно да започнеш такъв бизнес тук в Гърция?

Аз дойдох тук през април 1997 г. и две години работех като домашна помощница в къща. През 2000 г. единственият български вестник беше „Светлина” на Росица Понтида. Предишната година аз бях започнала да работя при нея като коректор. Росица в един момент беше принудена да се върне в България и вестника се затвори. От една страна това беше основната причина – хареса ми идеята да започна собствен вестник, и от друга страна - аз съм филолог по образование. В България имам стаж като учител 23 години като последните ми години бяха в трудово-възпитателно училище. Списването на един вестник, разбира се, е много близо до моята специалност.

Интересното е, че когато започнах с вестника още работех като домашна помощница. Семейството ми станаха приятели и след като бабата, за която се грижех почина, те ми предложиха да ми помогнат и да започна с издаването на вестника.

Според теб какви са шансовете за жена и то чужденка да пробие в Гърция?

Ще ти кажа конкретно за вестник. Тук не срещнах абсолютно никакъв проблем. От страна на Министерството на печата – аз просто отидох, подадох необходимите документи и ми казаха – „добре, госпожо, започвайте още утре”. Проблемът след това беше с данъчното, което трябва да направи проверка на място и, естествено, да благоволят да издадат разрешение за започване на дейност. Аз срещнах голяма съпротива и нежелание да ми се даде такова разрешение.

Мислиш ли, че ако беше останала в България щеше да успееш по-лесно?

Не, разбира се. В България въобще нямаше да имам възможност да правя вестник. Там щях да си остана педагог. Не отричам, че работата като учител ми харесва. Казах, че бях в трудово-възпитателно училище последните години и това е по-специфична работа, много по-различна отколкото в едно нормално училище. Там взаимоотношенията са други и аз се чувствах изпълнена като работех. Тези момичета показват обич, когато им дадеш обич и разбиране. И страшна привързаност.

А сега тук в чужбина, кое те кара да се чувстваш изпълнена и да продължаваш с издаването на вестника? Доколкото ми е известно не съществува финансова мотивация...

Само работата. Това е едно себедоказване. Почнал си го и не можеш да се откажеш. Ще бъда абсолютно откровена – няма никаква печалба от вестника. Досега не съм получила никаква помощ от страна на гръцката държава или от Министерството на печата. Ние тук сме само жени и това си е една борба да продължиш да създаваш този продукт. Аз си го изпипвам вестника.

Ти считаш ли, че си успяла, че си се справила добре досега? И какви са ти плановете занапред?

За вестника – да. Макар че ако имах някаква финансова помощ бих го направила седмичник пак. Сега се издава на две седмици, защото аз се занимавам и с преводаческо бюро.

Когато човек заминава за чужбина, един вид има възможността да започне на чисто. Това приоритет ли е или недостатък според теб?

На чисто в смисъл, че започваш нещо напълно ново...

Да, защото никой не те познава...

Попадаш в нова среда. Да, приоритет е, защото дава възможността да се докажеш като нов човек. И пред себе си дори. Аз не съм очаквала от себе си, че мога да направя това и да стана това, което съм сега. Защото е едно да си учител – там си подчинен. На нас ни се даваше възможността да работим както ни идва отвътре, както усещахме, че е правилно. Докато тук – конкретно за вестника – ти си абсолютно свободен. Ако работиш като домашна помощница е съвсем различно. Не можеш да се себедоказваш...

Но ти успя от домашна помощница да стигнеш до нивото да издаваш вестник и да водиш радио-предаване...

Това беше една възможност, която аз използвах. Може би ако не се беше появила тази възможност, щях да продължа да работя като домашна помощница.

Мислиш ли, че възможностите за българите, които са дошли в началото – през първите години след промените, са били по-големи?

Разбира се. Имаше по-голям шанс, по-голям избор, нямаше толкова имигранти. Сега в Гърция не знам колко са българите, но и интелектуалното ниво е много по-ниско и възрастовата граница вече е много по-висока.

Животът в чужбина отваря ли хората към новото, прави ли ги по-толерантни и създава ли интерес у тях за взаимодействие с чуждата култура?

Да, с единствената забележка, че колкото повече останеш в чужбина, както е моя пример, вече съвсем се откъсваш от България. Там вече не можеш да се адаптираш, а за хората на нашата възраст ще е трудно да си намерим и работа. Не можем да се приспособим отново. Отиваме за кратко, колкото да си видим близките. Или да си починем. Да разберем каква е обстановката. Мен много ме интересува и бизнеса в България, промените, които настъпват. Във вестника имам четири страници за недвижими имоти.

Съвсем обобщено – как живеят българите в Гърция?

Трябва да се раздели на две категории българската общност. Преобладават жените и конкретно – жените, които работят по къщите на хората. Възрастта им е от 47 до 70 в повечето случаи, а всекидневието им се определя от факта, че са на постоянно разположение на работодателя. И имат един свободен ден – неделя, когато тези жени могат да се почувстват свободни.