В Гърция се дават несравнимо повече средства, отколкото в България. Вече сериозно изкуство без пари – не става, и става все по-скъпо. В България съществува мисълта на политиците, че не бива да се обръща толкова сериозно внимание на културата, защото е скучно, та затова сме на това дередже. Ясно е, че когато нямаш държавна политика за култура, рано или късно няма да имаш и държава. Пораженията в страната вече са видими, трудно се поправят и трябват много повече средства, отколкото ако всичко си върви нормално. Мисълта ми е, че когато нещо е стойностно, то трябва да се спонсорира. Спонсорите в България са вече като лайт-мотив. Само че никой не си задава въпроса за какви спонсори става дума, т.е. откъде идват парите. Как ще отидеш да искаш спонсорство за операта „Кармен” като спонсорът ще те попита коя е тази фолк-дива? И ако направим тест, ако има един на сто да знае за операта, пак добре. Тези хора дойдоха от никъде. Това не са спонсорите на Миланската скала, където десет поколения дават от наследството на дедите си, които са били първите спонсори, и знаят всички опери, които се играят там наизуст.

Но в България няма „отлежали пари” от векове наред, по-скромничко го карат хората...

В България има държава – държавата винаги има пари, ако иска. На свободния пазар, всеки си прави каквото иска – ако иска ще слуша Азис, ако иска Глория. А задачата на държавата е чрез лостовете, които има – Националното Радио, Националната телевизия, да предлага качествени неща. Казват „няма гледаемост”. Ами никъде в света няма. Но има от 5% до 8%, което не е малко. При нас националният канал се конкурира с частния. Той трябва да ми предложи нещо стойностно, а не да прави конкуренция на частния. Тогава вече няма изход. Тук са два държавните театри – 100%, и нямат право да получават спонсорства. И много ясно, защото винаги съществува мисълта, че зад спонсорството стои нещо друго. Например аз си имам любовница артистка и казвам, че тя ще играе главната роля, но тя може да не е добра и сигурно не е добра... И за да няма конфликти на интересите, тук в Гърция като се каже държавен, значи държавата го спонсорира. На симфонични концерти тук виждаш по 20-30 депутати. Не че им харесва на всички, но знаят, че ще ги видят. Камерата ги снима... А при нас няма такова нещо.

Къде е проблемът в България, както вие можете да го определите?

Имаме задължението децата да изживяват детството си нормално, а не едно седемгодишно дете да се прави на Азис. Това не му е възрастта, това е лошо. Детето трябва да слуша музика за годините си. Когато е на три слуша едни песнички, на пет – други, а ще му дойде и времето, когато то само ще си определи какво да слуша. Но когато отвсякъде го заливаш с това... Въпрос на държавна политика е и е фатално да не се предприеме нещо. Не може да искаш да бъдеш в Европа и да имаш страна от немислещи хора. В Европа хората вдигат стачки, а нашите политици се радват, че нямаме такива проблеми. То не е за радост. Когато нямаш опозиция е проблем. Нацията деградира. И дори може да видиш радост в очите на политиците, защото така по-лесно се управляват хората, отколкото ако бяха мислещи и умни. Четох мнението на един учен, че няма да имаме скоро държавна телевизия и радио, та ако това стане ще е краят. Тук имат три държавни телевизии и погледни в програмата колко документални филми пускат, концерти...

И ако загубиш и този лост, губиш и малкото зрънце, което ти е останало да го посееш. Тогава ще остане единствено кича. Има начини да запазиш културата – как го направи Павароти, който пееше опера пред пълни стадиони. Но той не пееше целите произведения, а отделни арии. Въпреки че аз искам като е „Бохеми” на Пучини, да чуя цялата опера, а не откъслек. В чуждата преса пишеха много срещу този вид популяризиране. Сега виждам, че е по-добре така. Но първо трябва да се роди Павароти, а как ще се роди Павароти като когато някой има глас, някоя фирмичка ще го хване и ще го направи чалгаджия. Как ще се роди?!

Песимистично звучите...

Изкуството е бизнес и еднодневките носят повече пари. От продуцентските къщи не искат някой с мнение, който да е личност и личностите вече се загубиха. Еднодневката няма нужда от непрекъсната подкрепа, използваш я за година-две-три, и после идва новото. Но аз вярвам, че има зърна – истински поети, писатели, а ако няма - трябва да замина на някой остров, и да си ловя риба, и да си пуша лула.

При вас как протича процесът на творене?