Галерия

2

1

Почти не познавам млади журналисти, които не биха искали да работят в екипа на Йоргос Авгеропулос. От 2000-та година насам спокойният глас на известния журналист информира гръцката публика за събития, които се случват на най-различни места на планетата. От документалните филми на Йоргос Авгеропулос и неговия екип зрителите научиха за делтата на река Нигер, където се произвеждат хиляди варели петрол, но 70 на сто от жителите живеят с по-малко от един долар на ден, за монасите Агори в Индия, за които казват, че ядат изгорелите останки на мъртъвците, хвърлени в свещената река Ганг, за началото на световната финансова криза със срива на ипотечното кредитиране в САЩ и за десетки други „далечни и странни” истории. Филмите от поредицата „Ександас” участват в международни филмови фестивали, на които често получават големи отличия.

По повод международния ден на свободата на печата GRReporter реши да представи на своите читатели „неконвенционалния” журналист Йоргос Авгеропулос, който обича да се намира „там, където не му е мястото”.

Разкажете ни за опита си като военен кореспондент. 

Бях военен кореспондент от 1992 до 2002. Това беше един много полезен и интересен период в моя живот. Имах щастието да изживея от близо значими събития от балканската история. Хората често мислят, че журналистът отива и се забърква там, където не му е работа с опасност за живота си заради парите. Това не е така в никакъв случай. Първо, защото пари няма и второ, понеже нищо не е в състояние да компенсира един загубен човешки живот. Единственото нещо, което те привлича да отидеш на бойното поле е личното ти любопитство да видиш как се пише историята, защото за добро или лошо тя често се пише посредством войните. Аз и други мои колеги сме видели със собствените си очи да се случват събитията, които днес се преподават в часовете по история и имаме лично мнение за тях.

Освен това от  успях да извлека много важни неща. Тук никой освен хората, които днес са на възраст над 60 - 70 години не е изживял една война. Но възрастните хора, както и военните кореспонденти, които са отразили реалността на войната и са работили на бойното поле могат да вникнат много дълбоко в човешките ценности. Да оценят съвсем обикновени на вид неща като например да можеш спокойно да изпиеш едно кафе в компанията на приятел в един слънчев ден, както и да осъзнаят факта, че нищо в живота не е сигурно и ситуацията може да се промени много бързо.

Едно от най-впечатлителните неща в една война е начинът, по който хората се променят и се превръщат в зверове. Там виждаш най-крайните прояви на човешката природа и психика. От тази гледна точка бих могъл да кажа, че опитът ми беше много ценен.

След този опит смятате ли, че един журналист може да е заплашен повече в страната си, когато разследва дадена тема, отколкото на бойното поле?

Нека да поставя въпроса по един друг начин: Един човек е по-заплашен в страната си, ако се движи с мотоциклет в центъра на Атина, например. Казвам това буквално, защото аз се движа по този начин. Това не е преувеличение и ще обясня защо.

Когато на бойното поле има жертви, това е инцидент, защото почти винаги военните кореспонденти изпитват същия страх като всички останали хора. Никой не е герой, нито Супермен. Всички се стремят да се завърнат цели. Всеки преценява нещата според своя опит и взема мерки. Примерно като се движи след едната или другата страна или отива на места, които някой му е препоръчал.

Ако нещата придобият лош обрат и например автомобилният конвой попадне на засада или пилотаът на някой самолет реши, че автомобилът е вражески и го обстреля, тогава вече е малшанс. На практика това е играта на ези-тура.

От друга страна съществуват журналисти, които са били заплашени в собствената си страна по време на репортаж не само в Гърция, но и в целия свят. Независимо дали върху тях е било упражнено физическо насилие, например са били пребити от бой или убити, или защото са били подложени на друг вид насилие, което често е по-лошо. Това е например опитът журналистът да бъде заглушен чрез непоместването на неговите материали. Това също е насилие.

Как започна поредицата от документални филми „Ександас” (секстант)?

„Ександас” започна през март 2000 като експеримент на една частна телевизия. Навлизахме в ново хилядолетие и управата на телевизията ми възложи да подготвя хрониката на 20-ти век за Гърция. Направих я. Беше с продължителност около два часа и понеже им хареса и имаше добър отзвук в публиката ми казаха „дали ще можеш да правиш по едно такова всеки месец?”. Фразеологията беше точно тази и ми направи голямо впечатление, защото „нещо такова” е много общо описание.

По същото време на мен ми беше омръзнало да работя за новините, особено след като бях работил в чужбина, на военното поле. Осъзнавах, че през ръцете ми преминават съкровища, които не можеха да бъдат използвани подобаващо в новинарските емисии, където репортажите са с продължителност от 1-2 минути. Имах едно отворено предложение за предаване, което бях отправил няколко пъти, но никога не срещнах интерес. Междувременно бях придобил опита, който бе нужен, за да работя в чужбина и бях осъзнал факта, че Гърция не е центърът на вселената. Че важните решения, които засягат живота на всички ни много често се вземат извън границите на страната. Това е нещо, което можем да забележим много отчетливо днес.

Да спомена също, че бях готов да напусна журналистиката няколко години по-рано. По онова време със съпругата ми бяхме започнали да пътуваме в Латинска Америка. Намирахме се в Перу, когато един хотелиер ни предложи да работим в хотела му La casa de mi Abuela в Арекипа. Поискахме да ни даде малко време да обмислим предложението му, да се завърнем в Гърция и след това да му отговорим. След това обаче решихме да не заминем, направиха ми предложението за предаването и така започна този експеримент.

„Ександас” започна като малко растение и продължи да се развива много бързо. Тук трябва да кажа, че хората, които ни подкрепиха не бяха журналистите, а зрителите. По-голямата част от журналистите сме „напоени” с гръцката реалност. Имаше хора, които казваха „за какво ти е да ходиш и да се занимаваш с Аржентина, която пропада икономически. Отиди по-добре да направиш репортаж за гърците в Астория”. Казваха ми, че този проект няма бъдеще.

Интересът на зрителите показа нуждата от това да научим какво става навън. Съществуваха хора, които разбираха, че нищо не е толкова далеч и че всичко се намира до нас. Това бе девизът ни тогава, остава и досега. Защото това, което се случва много далече и на пръв поглед изглежда, че не ни засяга в крайна сметка има значение за нас. През 2003 се връщах от снимките на един документален филм в Ирак и таксиметровият шофьор, който ме взе от летището ме попита къде съм бил. Когато му казах, че се връщам от Ирак реакцията му беше „защо ходите там? Занимайте се с нещата, които се случват тук”. Аз му отговорих, че трябва да го интересува, защото дизелът, който налива в резервоара на таксито си, за да работи е от Ирак и темата го засяга в дадена степен. Така се развиха нещата.

Разкажете ни за международните си отличия.

В един момент достигнахме до външния пазар в чужбина, до големия свят, който се разпростира извън границите на Гърция. Видяхме, че отзвукът на нашата работа там е много голям. Получихме първата си голямо отличие през февруари 2007 на мащабния международен фестивал за аудиовизуални програми във френския град Биариц. Там спечелихме втора награда и това беше голям успех, защото участието в него е много голямо. От този момент нататък хората в Гърция, които дотогава не ни говореха и ни смятаха за „странни птици” изведнъж се насториха много приятелски към нас.

По какви критерии избирате темите, които разработвате?

Със сигурност основният ни критерий не е това дали темата е комерсиална, нито пък е свързан с рейтинга на гледаемост. Основният ни критерий е какво бихме искали да направим и какво бихме искали да видим на екрана ние. Какво е това, с което искаме да се занимаем и ни интригува. От там започваме. След това обсъждаме дали финансово можем да осъществим дадената идея и накрая доколко темата интересува не само гръцката публика, но и хората в целия свят.

Когато пиша сценариите си и режисирам даден филм, аз не мисля за гръцкия зрител. Не мисля, че филмът е предназначен само за гръцката публика, а за целия свят. Защото за мен всички активни граждани в света се интересуват от същите теми. Това е нещо, което съм забелязал при участията ни в международни фестивали. След прожекцията на даден филм чувам същите коментари, които съм чул и от гръцките зрители. Приватизацията на природните ресурси, унищожаването на околната среда и отговорността на големите петролни фирми са такива теми.

Спомням си филма за социалния расизъм към хомосексуалистите в Мексико...

Често се опитваме да пречупим различни стереотипи. „Музите на Хучитан” беше един такъв филм. Снимахме го в един малък град в Мексико, където мъжете имат първата и последната дума. Филмът беше представен за първи път на фестивала на документалното кино в Солун. Имаше хора, които бяха засегнати от него и напуснаха залата. Не бяха много, но имаше такива. Някои други пък го изгледаха до края и ни питаха защо сме се занимали с този въпрос, който те не смятаха за сериозен. Мисля, че когато едно общество отказва да приеме и затваря очите си пред въпроси като сексуалността, хомосексуалността или евтаназията и смъртта и продължават да подхранват табу-то около тях си заслужава човек да настоява, за да покаже, че нещата не са само черни или бели. В живота съществуват десетки нюанси на сивото около тях и те трябва да бъдат събрани и представени.

Ясно е, че зад работите ви се крие цял екип, не е възможно цялата тази работа да се върши от един човек. Колко време ви е нужно, за да разработите дадена тема?

Средно работим по девет месеца за всеки филм. Толкова, колкото е нужно, за да се роди едно дете. Съществуват теми, по които работихме повече от година и други, които бяха готови в рамките на четири месеца. Зависи от темата, от трудностите, пред които сме изправени и други такива фактори.

Някои смятат, че ние се събираме през октомври, мислим, мислим и в края на месеца едната тема е вече готова. Това е невъзможно да се случи. Само часовете в монтажа за всеки филм често са над 300. Да не говорим за подготовката, която се изисква за да може някой да отиде и да снима един репортаж в делтата на река Нигер или в мирна страна като Гуатемала, за който тя продължи около четири месеца.

Всичко е въпрос на едно „хвърляне на зара”. Не снимаме някъде в Гърция, за да имаме лукса да отидем няколко пъти, ако нещо не се получи както трябва. Винаги трябва да сме сигурни, че ще имаме репортаж и той ще е добър. Често се сблъскваме със сериозни проблеми и винаги си сътрудничим с местни хора. В началото по дадена тема работят четирима души, за да може да се заснеме материал с продължителност 25-30 часа, който да бъде обработен обратно в Атина.

Това, което в Гърция е известно като „предаването Ександас” в чужбина се нарича поредица от документални филми. Често ме питат коя песен е прозвучала в началото на даден филм и не знаят, че ние композираме музиката на всеки филм. Мисля си, че евентуално хората не искат да се занимават с това колко време е отнела работата по филма, интересува ги само крайният резултат, който трябва да е добър.

Освен това често усещам, че хората смятат нашата работа за „несъвместима” с гръцката реалност. Според мен това не би следвало да е така. Смятам, че в Гърция не ни липсва нищо, което имат колегите ни в чужбина, освен финансовите средства, но това не може да е толкова сериозна пречка.

Днес е международният ден на свободата на печата. Смятате ли, че журналистите се радват на пълна свобода в работата си?

Журналистите често не са свободни да работят дори от физическа гледна точка. На мен ми се е случвало да не мога да работя свободно в страни като Иран, Саудитска Арабия, Сирия, Либия и Египет. До теб стои непрекъснато един гид, който ти казва какво да снимаш и какво да не снимаш. В Ирак този човек беше стигнал до това да ми нарежда: „Снимай! Спри! Снимай! Спри!”. В такива условия просто се стремиш да вършиш работата си колкото се може по-добре.

Общо смятам, че съществуват два вида свобода. Съществува липсата на директна свобода в страните, където управляват режими, които пречат на свободата на словото. Но и в развитите страни свободата на печата е тема на голяма дискусия. Не знам доколко е свободен в работата си журналистът „Х”, който разкрива нещо, което засяга интересите на неговия работодател. Не знам доколко работодателят би позволил на журналиста да публикува своите разкрития.

Мисля, че това е нещо, което виждаме и в Гърция. Не че тук нямаме свобода на печата. Но това, което виждам най-вече по частните телевизии е, че „неудобни” теми като ситуацията в Кератеа например или не се показват или се представят съвсем едностранчиво. От тази гледна точка смятам, че свободата на печата е спорен въпрос в развитите общества и тук нямам предвид само Гърция, но и много други общества в целия свят. И смятам, че всеки журналист решава сам за себе си как да реагира и да се опълчи срещу ограничаването на собствената си свобода на израз.