Заглушаването на един журналист е не по-малко насилствено от побоя или неговото арестуване

03 Май 2011 / 20:05:15 Анастасия Балездрова

2819 прочитания

Йоргос Авгеропулос на снимки в Чили

Почти не познавам млади журналисти, които не биха искали да работят в екипа на Йоргос Авгеропулос. От 2000-та година насам спокойният глас на известния журналист информира гръцката публика за събития, които се случват на най-различни места на планетата. От документалните филми на Йоргос Авгеропулос и неговия екип зрителите научиха за делтата на река Нигер, където се произвеждат хиляди варели петрол, но 70 на сто от жителите живеят с по-малко от един долар на ден, за монасите Агори в Индия, за които казват, че ядат изгорелите останки на мъртъвците, хвърлени в свещената река Ганг, за началото на световната финансова криза със срива на ипотечното кредитиране в САЩ и за десетки други „далечни и странни” истории. Филмите от поредицата „Ександас” участват в международни филмови фестивали, на които често получават големи отличия.

По повод международния ден на свободата на печата GRReporter реши да представи на своите читатели „неконвенционалния” журналист Йоргос Авгеропулос, който обича да се намира „там, където не му е мястото”.

Разкажете ни за опита си като военен кореспондент.

Бях военен кореспондент от 1992 до 2002. Това беше един много полезен и интересен период в моя живот. Имах щастието да изживея от близо значими събития от балканската история. Хората често мислят, че журналистът отива и се забърква там, където не му е работа с опасност за живота си заради парите. Това не е така в никакъв случай. Първо, защото пари няма и второ, понеже нищо не е в състояние да компенсира един загубен човешки живот. Единственото нещо, което те привлича да отидеш на бойното поле е личното ти любопитство да видиш как се пише историята, защото за добро или лошо тя често се пише посредством войните. Аз и други мои колеги сме видели със собствените си очи да се случват събитията, които днес се преподават в часовете по история и имаме лично мнение за тях.

Освен това от успях да извлека много важни неща. Тук никой освен хората, които днес са на възраст над 60 - 70 години не е изживял една война. Но възрастните хора, както и военните кореспонденти, които са отразили реалността на войната и са работили на бойното поле могат да вникнат много дълбоко в човешките ценности. Да оценят съвсем обикновени на вид неща като например да можеш спокойно да изпиеш едно кафе в компанията на приятел в един слънчев ден, както и да осъзнаят факта, че нищо в живота не е сигурно и ситуацията може да се промени много бързо.

Едно от най-впечатлителните неща в една война е начинът, по който хората се променят и се превръщат в зверове. Там виждаш най-крайните прояви на човешката природа и психика. От тази гледна точка бих могъл да кажа, че опитът ми беше много ценен.

След този опит смятате ли, че един журналист може да е заплашен повече в страната си, когато разследва дадена тема, отколкото на бойното поле?

Нека да поставя въпроса по един друг начин: Един човек е по-заплашен в страната си, ако се движи с мотоциклет в центъра на Атина, например. Казвам това буквално, защото аз се движа по този начин. Това не е преувеличение и ще обясня защо.

Когато на бойното поле има жертви, това е инцидент, защото почти винаги военните кореспонденти изпитват същия страх като всички останали хора. Никой не е герой, нито Супермен. Всички се стремят да се завърнат цели. Всеки преценява нещата според своя опит и взема мерки. Примерно като се движи след едната или другата страна или отива на места, които някой му е препоръчал.

Ако нещата придобият лош обрат и например автомобилният конвой попадне на засада или пилотаът на някой самолет реши, че автомобилът е вражески и го обстреля, тогава вече е малшанс. На практика това е играта на ези-тура.