Танасис Валтинос е автор на много романи и сборници с разкази, но е повече известен като филмов сценарист. Носител е на наградата за най-добър сценарий от фестивала в Кан за филма “Пътуване към Китера” на режисьора Тео Ангелопулос. Заради новелата “Тъмносиньо, почти черно” литературните критици го оприличават на Самюел Бекет. Написана е през 1985, българското издание е в превод на Здравка Михайлова.
На Sigi H.
Това, което знам със сигурност е, че един ден се събудих накриво. Леглото не ме побираше, но това се случваше от време на време. След това се превърна в постоянно състояние, сякаш не можех да се отърва от самата себе си. Отначало си мислех, че се разтоварвам като споделям с другите. После и това ме умори. Какво ли можеха да ми кажат другите, което не знаех. Твърдят, че като работиш, се разсейваш, но това е лъжа, и то е като хапчетата. Щом действието им премине, всичко започва отначало. Човек трябва да работи двайсет и четири часа, но кой ли може да издържи? Нещо такова. Това са неща, които отбелязвам тук и там. Това ти го казах. А след това не съм записала нищо, защото тичам по цял ден. Откак дадох кучето. Откак харизах онова куче, което ядеше само шоколадови бонбони. Това е краят. След това, като не можах да харижа на никого поета, реших да му подаря традиционното канапе от остров Скирос и да се завърна в бащиния си дом. С чувство на облекчение, но и с много рев. Значи, винаги ми е било трудно да се отърва от онези, които оставям. Господи, какво бреме е това. С поета живяхме заедно двадесет и два месеца. Тоест, две години без малко. Грижеше се много за облеклото си, особено за съчетанието на цветовете - чорапи, пуловер и така нататък. Това било снаряжението за пътуването му към вечността, както казваше самият той. Не мисля, че се шегуваше. Беше си Нарцис и то убеден.
Толкова хубави дни и нощи. Не мога да чета повече, това не се чете. Виждаш какво става тук. Трябва малко да се взема в ръце. Мисля, че трябва да се затворя вкъщи, да сложа ред в мислите си.
Е, край. Впрочем, сега съм възприела друг подход. Наистина. Сега съм много забързана, вече не мечтая. Чичо Каролос, седемдесет и две годишен, пускаше водата в тоалетната преди още да се е изпикал. Това не е ли форма на паника? Разбира се, той умря почти деветдесетгодишен. Не се смей. А чичо Костас сега кара осемдесетата. Майка ми все още му вика “малкия”. Погреба жена си преди две години. Красивата руса Деспина. Естествено, руса на младини. Загуби я от инфаркт. Беше ниска и дейна и много по-млада от него, тоест шейсетгодишна. От две години насам той излиза всеки ден. Всяка сутрин отива в кантората си, преливащ от бодрост, идва ти да го разцелуваш, такъв цъфтящ и с румена кожа. Търчи от площада където живее до центъра, до „Стадиу” или „Омиру”. От площада със скръстени на гърба ръце, и така бегом всеки ден, забързан, да не изпусне нещо, какво ли толкова има да не изпусне? А често пъти вечер кани две-три жени, вдовици на негови приятели; излизат и вечерят навън в различни таверни. Осемдесетгодишни. Затова си мисля, че ще умра на преклонна възраст. Всички от фамилията Мудрос умират възрастни. Това е много лошо. Не го искам. Наистина не искам и не мога да ти разкажа отново всичко това. Не съм във форма. Явно е, че трябва да съм леко пийнала, за да говоря, така се чувствам по-освободена. Иначе се притеснявам. Но не мога да съм вечно леко пийнала, защото накрая ще стана алкохоличка. Нямам какво друго да кажа, присъствието ми вече не представлява интерес. Остави, че понякога се вбесявам от самата себе си. Това е гневът на паметта. Заради всички онези капани, в които човек сам попада. Красиви очи, красиви думи и така нататък. Има хора, които ти помагат да храниш илюзии. Само че винаги го разбираш много късно. Неприятно ми е да си спомням, а виждаш че пак набрах инерция. В Париж периодът беше друг. Трябваше да работя, за да печеля пари. Както обикновено, не ни стигаха. Винаги съм имала слабост към хората без пукнат петак. Това е странно, защото и двама от съпрузите ми бяха доста заможни. Работех в един бутик - не знам как намерих тази работа. Изглежда съм била притисната от финансови затруднения. Или ми се е искало да вярвам, че съм. Във всеки случай трябваше да работя. Идваха различни госпожи, за да попълнят гардероба си и понеже аз бях научена да си правя каквото искам в живота, това ме нараняваше. Беше толкова неприятно, всички тези жени с такива лоши обноски. Мислех си, че те не са и сънували начина, по който а? съм отраснала. И тогава ме хващаха дяволите и те бяха смешни и ми идеше да запокитя пакетите с покупките право в мутрите им. Не бях скроена за тази работа. Хич не ми прилягаше. Но това не е интересно, когато не съм на кеф. Само ако си пийна мога да погледна на тези неща с хумор. А не трябва, защото в пет и половина ще ходим с Никол до летището. Ще посрещаме един холандец. Никол се занимава с връзки с обществеността. В известен смисъл ми открадна работата. От счетоводството прескочи във връзките с обществеността. Не мога да разбера как така цял живот не заделих нищичко настрана. Смущава ме мисълта, че ще бъде невъзможно вече да правя каквото ми скимне. Толкова пари, които съм похарчила през целия си живот. Никога не съм и помисляла, че един ден мога да изпадна в нужда. Може би защото никога не съм изпадала истински в нужда. Има едни хора, такива циции, а някои от тях са ми доста близки. Ужасен недостатък е това. Струва ми се, че някога хората бяха с по-широки пръсти. Изпращаха ти подаръци, грижеха се за теб в известен смисъл. Сега никого не го е грижа, още повече ако вече не си млад. В крайна сметка всичко е въпрос на физика. Защото, ако имаше гладка кожа и отморени очи и всички тези неща, все още си в търговско конвертируем вид. Нещо такова. Освен това хората са толкова суетни, а настоящият ми съпруг особено много. Харесват му красивите жени, хубавите коли. Някога имаше „Ситроен”, модел отпреди войната и се развяваше с него из цял Колонаки. От онези със стъпалото и големите калници. А и аз, разбира се, бях млада. Мислех си, че да си красив е всичко. Сега вече не ме интересува. Бих могла да живея с грозен мъж, стига да е умен и добър. Направих грешка, не трябваше да се женя за мъж като моя. Представям си, че живея с някого, просто защото сме се оказали женени. Трябваше да се разведа, но тогава щях да бъде съвсем сама. А проблемът е, че още на следващия ден винаги започва едно и също. В неделя четох една статия на тази тема. В крайна сметка, нито жената, която е успяла да се отърве и живее сама със своята работа, нито жената-съпруга, майка и т.н., е удовлетворена. Никой не е доволен. Не мисля, че е хубаво да си сама. Бидейки сама, можеш да си и вдовица. Не знам. Добре би било да имаш мъж, който е заминал някъде и го очакваш сякаш ще се върне. Въпросът е дали можеш да приемеш истината. „Много ми е тъжно”, казваше Никол, „не мога да разбера. Михалис си идва, пристига утре, а аз съм тъжна”. И тогава й казвам, че това е така, защото цяла година е била свободна да излиза, а сега Михалис ще се появи и ще ходят навсякъде пак двамата заедно като сиамск,и близнаци. Тя се съгласи, че сигурно това е причината. Замисли се за миг и ми казва: „Както и да е, не виждам как ще се реши твоят проблем”. Говореше за мен. Ужасно е да се превръщаш на парцал, както тя ме е виждала толкова често. „Трябва да си намериш приятел. Да го удариш на живот.” Казва всичко това, като се превива от смях. Да изкарам навън и на показ какво? Навън и къде? Сякаш ти казват: „Извади на показ циците си”. Смешно е. Тя ми казва: „Девет от всеки десет жени имат приятел, дори на нашата възраст”. А аз й отвръщам: „Че какъв смисъл има това?”. И разговорът върви така. Никол с токчетата, от които хвърчат искри. Тя е „Стрелец”. Твърдят, че са полигамна зодия. Аз съм „Козирог” и то от песимистите. А „Лъвът” е една много уморителна зодия. Имах трима в живота си. И тримата ме измъчиха невероятно. Двама мъже и една жена. Извращения, извращения. Бях сигурна, че ще го кажеш. Не, никога не съм имала слабост към жени. Тя просто ми беше приятелка. Беше ми симпатична, но бе коварна, мъжекрадка. Казват, че „Козирогът” представлява сложна, бавна еволюция. Защо не бях „Стрелец”. Във всеки случай знам един човек, който веднага може да познае каква зодия е всеки и никога не греши. Освен че му е хоби от младини, непрекъснато се занимава с четене на зодиите. Веднъж бяхме четиридесет души и той казваше на всеки един какъв е. И го питаше дали е познал зодията му. Този е такъв, онзи онакъв. И всичко съвпадаше. Странно. Разбира се, не вярвам в тези неща, в глупостите, които пишат списанията. Днес ще ти се случи това, ще срещнеш еди-кого си, ще получиш пари. Но може би има зрънце истина. Здравето, например. Казват, че „Лъвът” страдал от сърце, че „Козирогът” имал чувствителна стомашна област и така нататък. Може би в общи линии има нещо, някаква закономерност. Като се върна миналото лято, моят започна да прелиства разни списания, да видел какво ще му се случи. Тези жалки парцали. Като маниак. Той, който никога не беше обръщал внимание, който никога не се беше опитвал да прозре в бъдещето. Може би беше попаднал в такива сбъркани компании. Може би заради връзката с някоя глупачка, която всеки ден си е гледала хороскопа. Когато стана първият голям скандал, казах на зълва ми. Първата голям олелия. Казах й, че брат й е единственият човек в живота ми, който няма никакви мечти. Нито веднъж не е казал „ще”. Ще направим това, ще направим онова, „ще” каквото и да било, в края на краищата. Единственото “ще”, което ми е казвал, беше преди да се оженим. Казваше ми: „Ще те заведа в Аграфа”. Това беше преди петнайсет години. Даваше обет, че един ден ще ме заведе като негова жена в Аграфа. Беше доста приятно да го чуваш. Никога не ме заведе. Изглежда гледаше на мен като на булка, която щеше да заведе в селото си. Как е възможно да живееш с един човек и да не го познаваш? Разбира се, знам, че той бе обичал някаква жена и когато тя била на смъртен одър, отишъл, за да е с нея в последния й час и я видял как издъхва. Но извън това, какъв смисъл имат всички тези неща? Освен това съм уморена и се страхувам, че довечера пак ще се влача и ще се отегчавам от холандеца. Няма да отворя уста и вечерята ще тръгне зле, защото на мен ще ми се спи. Ще се качим в „Абревуар”, горе при Дексамени. Не в самото заведение Дексамени, а в старото „Оморфо”. Питам се защо ли трябва да ходя, след като това не ме забавлява. Във всеки случай често пъти отивам просто така, а след това се забавлявам сама, защото забавлявам себе си. Говоря много и се смея на това, което казвам и накрая вечерта минава. Разбира се, има вечери, които не е необходимо да „избутаме”. Но кому е нужно всичко това, вечери, които да избутаме, вечери които не можем да избутаме, не знам. Може би просто защото съм уморена. Защото не спах добре през нощта, защото един куп неща. Може би, ако ми направиш едно кафе ще дойда на себе си. От известно време насам, ако не си подремна, съм като разбита. Ти, разбира се, не се решаваш да дойдеш у дома. Предполагам, че това те ужасява. Отначало той плашеше и мен. Докато открих, че това беше заради очите му. Очите му имат някакъв дефект, не те гледат едновременно, но ти не разбираш това веднага и все имаш чувството, че нещо мъти в твой ущърб. Такива незначителни неща, които могат да ти развалят деня. Особено, когато си имаш достатъчно собствени причини.
Излязох сутринта да отида до банката и видях един котарак там на ъгъла. Не мисля, че беше ударен, не се виждаше кръв, но във всеки случай издъхваше. Помислих си да повикам някого, да му направи инжекция, както става в Европа. В Англия, където удрят една инжекция на животните и им спестяват мъките. Беше ужасна тази безкрайна агония. После отидох до банката и се върнах, тъй като естествено котаракът през цялото време не ми излизаше от ума. Беше много, много разтърсващо преживяване. Изглеждаше странно, издъхваше и бе отворил уста; закриваше очите си с лапички. Наоколо се бяха насъбрали деца и крещяха: “Очите му са отворени, очите му са отворени.” Казвам им: “Оставете го на мира, не закачайте този котарак.” Тъй като, естествено, те не можеха да разберат, че той не прави така от удоволствие. За щастие, след това умря. Тръгнах си и тази картина ме спохождаше непрекъснато до обяд. Идеше ми да го взема в прегръдките си в този миг, сякаш го приспивам, но не можех. Не ми стигаше кураж. Бях в такова психическо състояние, че нямаше да мога дори да го вдигна. Щях да се свлека насред улицата и щях да стана за резил. Щях да се разплача над котарака, минувачите щяха да започнат да се спират и да си казват, че съм луда. А при това положение и какъвто е този квартал, как да им обясня, че съм си малко луда. Това не е признак на чувствителност, а на невротизиране. В този океан от спомени и снимки, в който живеем, ако всички тези неща се разместят, става лошо. Може би е въпрос на възраст. Преди много години пътувахме с баща ми към Сунион и блъснахме един джип. Това се случи преди много години. Джипът се преобърна и веднага изтичах да видя в какво състояние бяха онези хора. Изобщо не се уплаших. Само се опитах да попреча на баща ми да се приближи, тъй като страдаше от сърце и исках да го задържа надалеч. Те се бяха надигнали и се мъчеха да преобърнат джипа върху колелата му. Не бяха пострадали сериозно и дори страхотно се забавляваха. Когато си млад, можеш да си позволяваш хиляди неща. Лошото е, че аз се чувствам много млада, но другите не ме виждат такава. “Ти си много голямо дете”, ми казват те. И защо да е лошо човек да е много голямо дете? Казват ми го така, сякаш е било грешка, че не съм пораснала. Защо да е грешка, това не мога да го разбера. Може би незрялост. Не знам, във всеки случай за никого не е от полза тази привилегия, разбира се, най-малко за мен. Но и това не ми е ясно. В крайна сметка няма и значение. Не знам какво съм, не знам какво върша. Може би знам какво мисля. Но от друга страна, то е като да нямаш право да мислиш както ти искаш, сякаш и това е погрешно. Може би имам нужда от лекар. Изглежда, че някъде съм блокирала, някъде машината не работи както трябва. Прочетох, че психоанализа се правела до четиридесет и пет години. Че можеш да получиш удивителни резултати до четиридесет и пет. Но аз съм надхвърлила границата. Естествено, ако човек е умен и иска, няма граници. Под граница, нямам предвид да си на сто години. Какво да промениш у един стогодишен човек. „Татко, колко живеят костенурките?” „Двеста, триста години”. “А после, татко?” „После, после - отпиши ги”. До четиридесет и пет. „После отпиши ги”. Не вярвам, че е възможно да направиш нов човек от някоя развалина. Целият този механизъм не бива да се разстройва. Сигурно е много трудно да сглобиш някого, без да внесеш смут във вътрешния му мир. Питам се дали има хора, които са добре. Струва ми се, че малко или повече всички са болни. Но какво значи болен и какво не? Какво е добро и какво лошо? Добро е онова, което е добро за нас, а лошо е онова, което е лошо за нас. Няма добро и зло. Висша философия. Така е, защото винаги оспорвам куп неща. И ги вярвам и не ги вярвам. Половината ми ум казва да, половината не. А пък и няма голямо значение, след като е поравно. Оцелявам с половината ум на една страна и половината на друга. Във всеки случай трябва да има нещо, някаква матрица. Не калъп, някаква задръжка, която да възпира човека. Някакво уравновесяване, което да ни спасява в последния момент. В противен случай, без него бихме убивали с такава лекота. Половината население щеше да бъде мъртво. Такива сприхави, каквито сме, щяхме да грабваме пищова и за няма и нищо да очистваме другия. Виж само какво става с повечето хора. Смъртоносното им оръжие е автомобилът. Така се разтоварват. С колата и жената си. Шофират така, сякаш искат да очистят всички по пътя си. Гневно. Фройдистки комплекси. Казват, че сексуалното подсъзнание на гърка е объркано. Гадости. Аз едно знам само: какво правят всички тези хора на площада? Да, има един площад „Кириаку”, площад този или площад онзи, но аз казвам просто „има един площад”. И всички тези хора какво правят там? Стоят и чакат клиенти, от сутрин до вечер чакат някой да се закачи на въдицата. Не мога да разбера, като си помисля за мъжа ми, че е спал с толкова жени. По дяволите, защо такъв глад? Аз щях да съм се преситила. За Бога, щях да съм се отегчила до смърт. Не е възможно, нещо не е наред с хората. Това е болест на ума. Не е възможно да искаш да легнеш с всички жени, които са донякъде миловидни. Как могат някои хора да живеят така? Как е възможно да живееш с някого и да не знаеш кой е той? Да си мислиш че го познаваш, а той да ти убягва? Да премълчава толкова неща? Но дали наистина ги крие или само ти си мислиш така? Седиш на стол някъде навън, срещу теб седи млада жена и тя ти харесва в този хубав ден и искаш да й пуснеш ръка, да я пипнеш и всичко останало, което ни е добре познато. Всичко това е обяснимо. Разбирам го, но когато ме засяга, когато е за моя сметка, не мога да го понеса. Когато ме жегва. Разбирам, че е много логично да претендираш за тези права, особено ако си на средна възраст и малко отгоре. Но ето че другият не може да го понесе. Толкова тежко и трудно ли е това? Бих искала да бъда различна, човек изпълнен с разбиране. И разбира се, аз проявявам разбиране, но когато аз съм уязвена, тогава не мога. Не съм се родила великомъченица. Грешката на хората е, че не си запазват собствена територия. Вътрешно пространство за самите тях. При съжителството се оставяш на течението и другият те опознава напълно. А това е гибелно, разтваряш се. Онова, което те привлича у някого е, неизвестното. Неуловимото. Усещането, че донякъде те държат на дистанция. Че има зони, които са ти забранени. Така че аз съм обречена, защото говоря твърде много. Обръщам собственото си аз с хастара наопаки, като рокля. Вчера плаках без причина. Опитах се да предам усещането за отчаяние от факта, че си пленник на едно състояние, което не можеш да отмениш. Не ми харесва унижението, то е лошо нещо. Не можеш да го приемеш, особено по начина, по който съм възпитана аз. Гледам другите жени, които приемат всичко. Разбира се, това им оставя известни възможности. Не са щастливи, но не са и толкова нещастни. Нито се съпротивляват, нито да кажем се борят, нито лягат да умират, нито им окапват косите. Нито пък нервите им се скапват. Мъжът, както казват, е господар. Това е така, защото така са свикнали от малки, израснали са в такава атмосфера. Така са живели техните майки. Свекървата на Никол не обичала човека, за когото се оженила, нито пък знаела отпреди товз какво ще рече любов. След това родила децата, нямала време да се замисля. И после какво да чуеш? Теб какво те е грижа, моето момиче, нали ти си госпожа еди коя си? Непоклатима логика. Но всички тези майки са такива. И синът на всяка една от тях винаги е най-добрият. Хайде холан, що за глупости. Аз никога не съм била убедена, че синът ми е най-добрият. Никога. Нито пък ми е минавала през ума такава мисъл. Никога. И през ум не ми е минавало. Нито пък ми е минавало през ума, че е хубав, а той не е. Нито пък ми е минавало през ума, че е какъвто и да бил. Просто го обичам и толкова. А ако той вършеше онези ужасни неща, които откривам че ти, както и всички вие вършите, си представям, че щях ден и нощ да воювам срещу него. Сама щях да отида да го намеря, да му говоря. Щях да му кажа, че не може да тормози един човек по такъв начин. Щях да го сметна за свой дълг. Щях да се опитам всячески да открия как е възможно да се поправи неговият живот и този на жената, за която се е оженил. А не да дрънкам глупости, че синът ми е най-добрият. З?белязах това и у втората ми свекърва. Съвсем същото, същия манталитет. Всички те са такива. Питам се дали знаят…или се опитват да се убедят. Обзети са от истинска мания по отношение на децата си, никога никого не обичат. Нито мъжете, които влизат в семейството, нито жените. Всички останали са пришълци. Врагове. Ужасно е да мислиш така. И много егоистично.
Може би нервите ми са изтощени, но това място ме задушава. Тези хора и толкова многото коли наоколо. Когато ходя в Лондон, се отморявам. В Америка си починах. Харесват ми онези улици, пълни с дървета, бих могла да вървя пеш с часове. Може би защото съм далеч от проблемите си. Харесва ми да виждам нови лица, нови неща. Пленяват ме красивите витрини. Всички тези неща. Повторението тук ме убива. Качваш се към Колонаки, пазаруваш, виждаш едни и същи физиономии по този площад, който зная от години. Години наред все същите физиономии, завинтени на същите столове. Уморяват ме, не искам да ги виждам и знам, че всички те се занимават с мен, както се занимават с всеки един и така нататък. И всичко това е непоносимо. Харесва ми анонимността. Харесва ми да седна някъде и да ми се усмихне някоя жена или някой мъж. Да се кача в някой автобус и да й кажа или да му кажа нещо, а те да ми отвърнат нещо друго. Незначителни неща. Ако ще да е едно „добър ден”. Но тук не мога да направя това, защото ако се усмихнеш на някого, ще си помисли, че целиш нещо друго. А жените те гледат сякаш искаш да им отмъкнеш чантата. Долу-горе така. Ужасно е. Нямат тази непринуденост. Има нещо евтино в погледа им. Гледат косо, гледат странично, гледат лошо. Не ми харесват. Но не би трябвало да споделям лични неща от този род. Как чужденците успяват да говорят с часове без да споделят личните си проблеми. Забелязал ли си? Хубаво е да не говориш за себе си. Да запазваш тези неща за себе си. Но ако ги задържаш, все някога те ще се натрупат, ще те изпълнят и накрая ще се пръснеш. Във всеки случай открих, че моят мъж не ги споделя с мен, а ги разправя по телефона. Не мога да си обясня какво толкова говори с часове. Какво ли може да говори часове наред на толкова много хора. А когато го питам, той разбира се избягва да отговори. Не мисля, че се крие. Просто не може да каже истината. Защото истината е самота и той се страхува от нея, а освен това изпитва и някакво самосъжаление, което е неприемливо. Което ме вбесява. Едната самота, която прави другата още по-лоша. Обзема ме отчаяние, когато виждам такава липса на зрялост у хората от моето обкръжение. Докъде ще я докараме така, докъде ще стигнат нещата? За Бога, да виждаш, че нещо не стои здраво на краката си, че нещо потъва и да не направиш никакъв опит да го закрепиш. Защо двама души да не могат да си кажат истината? И ти не си ми казвал нищо, след като не си отваряш устата. Може би мълчанието е твоята истина. Изглеждаш като отегчен до смърт. Сякаш думите ти излизат с ченгел. Резултат от голямата скука. Може да е и от времето, защото времето влияе на всички тези неща. С течение на времето става все по-зле. Във всеки случай за мен никой не вдига телефона, а ако аз го вдигна, често пъти си намирам белята. Може би съм неспособна да съхраня различните си връзки. Може би не владея тази игра. А в такъв случай, ако е игра, няма стойност. С всичко, което ми се случи напоследък. Сякаш всички изчезнаха. А това винаги ми е струвало скъпо. Може аз да съм виновна, да не съм положила големи усилия да запазя контактите си. От отегчение. От досада. Може би грешката е, че твърде много се занимавам със себе си. Че си обръщам прекалено голямо внимание. Повече от една пета милиардна. Но и Зизи, която е умна, образована, която има куп дарби, и тя се отегчава. Особено, ако няма мъже в компанията. Събужда се само в присъствието на мъже. Естествено има мъже, които нищо не ти говорят, с тях ти е непоносимо скучно. Имам един приятел, обичам го, но не мога да го усетя. Някои неща не го докосват. Затворен е в един квадрат, сякаш удряш по бетонна стена. А когато очакваш една дума, едно послание, а вместо това се сблъскваш с установеното. Всички тези идеи, каква трябва да бъдеш, как трябва да говориш, как трябва да аранжираш краката си. Как трябва една жена да се държи с мъжа си, как трябва да се държи в обществото. Идеи, които не оставят никакво поле за гъвкавост на мисълта и те уморяват и си излизаш оттам като труп.
Вчера си мислех да ти се обадя, да отидем да обядваме. След това си помислих, че не бих искала да говоря, а ти щеше да си кажеш: „Ами сега какво ли става?” Аз защо не те питам “Ами сега какво ли става?” Нямах желание да говоря, просто имах желание да хапнем заедно с теб. Много просто. Всичко е много просто. И много сложно. Нито пък можеш във всеки един момент да започнеш да приказваш. Зависи от настроението, от темперамента. Когато съм уморена, не мога да си следя мисълта. Не мога да намирам думите. А те трябва да идват спонтанно, иначе се губят. Няма смисъл да седна да ти сглобявам тази история. Така или иначе няма смисъл и не разбирам защо искаш да ти разказвам. Гледай сега какъв си селянин Тази твоя настойчивост. Не се ядосвай. То е сякаш ти казвам, че си глупак. А когато казвам на някого, че е глупак, на някой приятел или на някоя приятелка, аз никога не мисля, че те са глупаци. Знаеш какво имам предвид. И ти използваш тези изрази. Всеки ги използва. Впрочем, не мога да се крия, това ми е недостатък. Всички ми казват, че това е големият ми недостатък. Не мога да се скрия и би трябвало да съм го разбрала. Във Франция ме отведоха преди войната. На колко ли години бях? Виждаш ли, това мога да го скрия. Живях във Франция като дете и ходех на училище като дете. След това заминах за Судан. Качихме се на един голям кораб от Марсилия за Александрия. Оставихме Париж, защото търговията с памук беше в криза и баща ми трябваше да бъде по-близо до бизнеса си. Казвала съм ти, че се занимаваше с памук. Събираха го заедно с брат му и го изпращаха в Европа. Така оставихме Париж. Слязохме в Александрия и очаквах, че на кея ще ни посрещнат лъвове. Бях убедена, че ще ги видя и ще ги чуя, тъй като във всички книги, които четях, Африка беше пълна с тях. Най-вече книжки с картинки. Някои все още са се отпечатали в паметта ми и от време на време без причина изникват и изплуват на повърхността. Лъвове и палми с онези мечовидни листа. Не знам дали ми харесваше много онзи период. Александрия не ми харесваше. Никога не ми е харесвала, нито по-късно, когато като голяма живях там известно време. Почувствах го. Усещах, че влизах в нещо, което нямаше да ми пасне. Може би от разочарованието, което запазих. Сякаш ми дължаха лъвовете, при все че баба ми ме обграждаше с невероятни грижи. Живеех с нея и тя много ме обичаше. Имаше голяма слабост към мен, въпреки че имаше още една внучка и един внук. Той бе убит по-късно във войната, при Ел Аламейн струва ми се. Имаше голяма слабост към мен, но и в известен смисъл ме тормозеше. Купуваше ми различни подаръци, за да ги скрие след това. Скъпи играчки, които вече нямаха смисъл, тъй като бяха предназначени да останат затворени в мрака на долапите. Позволяваше ми да ги изваждам само в неделя. Казваше, че не може, защото съм щяла да ги счупя. Такъв бе манталитетът на гърците от диаспората от третото поколение, които в продължение на години бяха натрупали състояния. Казваше „не” за играчките, а пък ми сменяше учителките веднага, ако не се погаждах добре с тях. Смених различни учителки и смътно си спомням една еврейка. Тя също беше зодия „Лъв”. Баба ми, не учителката. Научих го случайно след като тя вече беше умряла и след години се наложи да разчистим надгробния й камък. И тя умря на преклонна възраст. В известен смисъл взе решение за смъртта си и я организира с ясен разум и твърда ръка. Сякаш ставаше въпрос за ваканция. Разпореди се как да я облекат, къде и как да я погребат. Тя принадлежеше към един здравомислещ свят, идваше, разбираш ли, от онези времена, в които смъртта не е била изключение. После извика Йоасаф и се затвори с него в нейната стая в продължение на четири часа. Винаги го наричаше направо Йоасаф. По такъв начин му показваше снизхождението си, а ги свързваше и голямо приятелство. Тя поддържаше различни негови благотворителни фондации. Когато най-после патриархът излезе оттам, изглеждаше омаломощен. Прекръсти се набързо, прекръсти и въздуха зад себе си и се измъкна безмълвно и крадешком. Тя не го беше повикала за последна изповед, както той си помислил отначало, а го беше въртяла на шиш четири часа. Отне й четири часа, за да сломи възраженията му: След като нещо подобно е ставало преди двеста или триста години, би могло да стане и сега. Както разбираш, тя беше дъщеря на търговци и майка на търговци и пазарлъкът й беше в кръвта. Същият следобед се яви младият червенобрад протосингел на Патриаршията и й предаде запечатан пергамент. Той не се заседя дълго; предаде й пергамента и веднага си тръгна, препасан с торбичка от козя вълна с пет хиляди викториански лири, сечени през 1900-та година. Така било станало, както свидетелства чичо Аристидис. На по следващия ден я погребаха. В сключените й ръце вместо малката иконка на Възкресението бяха положили сребърната плетена чантичка от сватбата й. В чантичката заедно с официалния документ за опрощаване на греховете се намираха и четиринадесетте пъпа на децата, които беше родила. Четиринадесет твърди и спаружени корди, като безполезни пружини. Не е ли зловещо? Беше родила четиринадесет деца, но бяха оживели шест, а сега отнасяше със себе си тези неща, които съхраняваше в едно парче избелял сатен с малко памук. Може би като знаци за разпознаване. Във всеки случай бих искала да приличам на нея. Да съм наследила нейната нервна система. За съжаление не е така и оттогава я виждах насън два пъти. Това стана в неподозирано време, когато вече я бях напълно забравила. През първия сън тя премина на възраст, на каквато не съм я познавала, преди да се родя. Тоест, млада. Чакаше някъде и държеше, леко накривен върху дясното си рамо, пъстър слънчобран. Нямаше слънце, а мястото трябва да беше станцията на електрическото влакче в Пирея. Не точно, но доста приличаше на нея, защото високо се виждаха онези огромни стъклени козирки, които процеждаха следобедната светлина. Тя крачеше бавно между безлюдните перони и чакаше, държейки отворения си слънчобран. Носеше лека рокля и копринени чорапи, а уханието на кожата й създаваше в тишината кръжило от свежест. Тъй като естествено цареше пълна тишина, абсолютно отсъствие на всякакъв звук. Възможно бе и абсолютно отсъствие на гравитация. Това бе очакване без граници, но изпълнено с еротична увереност. В другия сън тя ме приготвяше да замина на ваканция в Хартум. Това ставаше в стаята ми, а аз бях на десет години, но странното е, че се намирах на сцената два пъти, тъй като съзнавах, че сънувам. И съзнавах, че ни делеше огромен отрязък от време. И така, седях там и наблюдавах собственото си аз, което се приготовляваше и негодуваше. Винаги негодувах, когато трябваше да замина за Хартум. Беше се превърнало в ритуал да прекарвам няколко седмици в годината с родителите си. Изпращаха ме там с настъпването на ваканцията. Там беше и хубаво, и грозно. Защото съществуваха дългите, бели и равни мои дни, през които не знаех какво да правя, но и защото ме държаха с доста ограничения, при все че все още бях далеч преди пубертета. Баща ми беше на мнение, че едно момиче трябва да се ожени, да роди деца, неговото предназначение беше това и нищо друго. Това бяха неговите идеи, неговия кодекс, който беше в сила за всички, с изключение на майка ми. От майка ми той се възхищаваше, имаше страхотна слабост към нея и тя правеше с него каквото си пожелаеше. Тя упражняваше върху него някакво странно очарование и въпреки, че както говореха, на младини той имал труден и сатрапски характер, изпитвал потребност да й се оставя, нуждаел се от нейния деспотизъм. Когато бяха заедно, ги свързваше такава близост, че през цялото време аз бях излишна в тази история. Не знам, може би самата тя, нейното присъствие го възбуждаше непрекъснато и той нямаше очи за мен. Във всеки случай, когато тя заминаваше, а тя пътуваше често и отсъстваше дни наред и ни оставяше сами, ние двамата много добре се разбирахме. След това ме затвориха при монахините в Кайро, три години в „Dame de Sion”. И мисля, че това ми се отрази зле. След смъртта на баба ме прибраха в Кайро, за да съм по-близо до тях. Имам предвид по-близо като разстояние. Тоест, на няколко десетки километра. Затвориха ме при калугерките и можех да излизам само в събота и неделя. Бяха уредили да прекарвам уикендите в дома на техни близки. Двойката бяха приятели на мама, а мъжът беше председател на гръцката общност - много известно семейство. Но тук не трябва да споменавам имена. Те имаха двама сина; единият приблизително на моята възраст, а другият беше бебе. Един от първите пъти, когато отидох там, както седяхме, бащата ме изпрати да донеса един филм отнякъде, за да го прожектираме. Отидох да взема филма от онази стая, която беше претрупана с различни неща, нещо като архив, и щом прекрачих прага на вратата, той ме сграбчи. Сграбчи гърдите ми, които още не бяха напълно оформени, сложи другата си ръка върху бедрото ми и ме целуна право в устата. Настървено и припряно. А аз подлудях. Впрочем, бях много малка, на колко да съм била, на тринайсет, на четиринайсет? Не си спомням точно. Разбира се, разказах веднага това на мама, защото тя позна по лицето ми, че се е случило нещо, което невероятно ме е смутило. И тогава нещата коренно се промениха. Вече не ме пускаха да излизам, защото предполагам са си помислили, че ако излезех в събота и неделя, той не само щеше да ме целува, а да ми направи и нещо друго. Бащата, който беше хем нисък, дебел, плешив и възрастен. Жена му се беше омъжила за него по неволя, защото нямаше пари и след като овдовя веднага се ожени повторно. Тя беше хубава и много по-млада от него, може би с двайсетина години. Тя. А синът й, онова бебе - виж какво странно съвпадение - дойде и се засели тук в отсрещния апартамент на последния етаж. В ъгловия апартамент на последния етаж, в който наемателите се бяха сменили, и умря миналата година на тридесет и шест години. Не е ли странно? От Кайро да се озове след толкова години в апартамента срещу мен. Синът. Не знам дали някога научи, че сме съседи, впрочем аз си бях сменила за трети път името. Във всеки случай тогава не стъпих повече у дома им. Не ме пускаха да излизам и онова, което ми оставаше, бяха непрекъснатото учене, молитвите и църквата. Ако изобщо имаш представа от католици. Така, докато като дете бях весела и на всички снимки изглеждам щастлива, по-късно ме обзе меланхолия. Това затворническо битие много ми дотежа и може би ми създаде погрешна представа за живота. Всичко беше голям грях. Абсолютно всичко. След като дори в книгите лепяха черни лентички. Например, в книгите на Дели, възможно най-безобидните, които можеш да си представиш. Още повече, ако младите се влюбваха и се целуваха. Залепваха отгоре една лентичка и ние ги взимахме тайно в спалните и ги държахме срещу светлината, отгатвайки тази целувка от всички страни. Не, това не беше сладострастие. Беше обикновено нормално любопитство. Не че правехме нещо. Не мога да кажа за другите, но във всеки случай аз не правех. Нито пък знам калугерките какво правеха. Може би една от тях беше лесбийка. Възможно е, защото една моя приятелка, Катрин, каза на родителите си, че тя я галела. Пипала я и така нататък. И се разрази един скандал, но какво е ставало между тях не знам. Може и нищо да не е ставало. Но това което ти каза, не съм се учила да го правя, не. Поне не тогава. Постижение на неволята. Хубаво го рече: но би могло да бъде и постижение на самотата, тъй като по-късно го изпитах. Много по-късно и при други обстоятелства. От скука. От досада, когато нямаше никакви причини. Само че това не ти доставя радост. Просто те облекчава. Разтърсва те мигновена конвулсия, сякаш клетките ти се разкъсват на две в мрака, а след това се усещаш абсолютно изпразнен и още по-половинчат отпреди. Такова отчаяние. Но тук може и да лъжа. Не знам. Може да е това странно нещо, онези трудности, които винаги съм имала. Защото, докато секса открих почти на невръстна възраст, любов правих за пръв път доста късно. Късно дори според разбиранията на моето време. В Италия с един, за когото не бях сигурна дали ми харесва. Наистина не ми харесваше, но вече бях навършила двадесет и три. Онзи първи път, за който казват че оставял отпечатък върху теб. Глупости на търкалета. За мен бе въпрос на предварително взето с разума решение и никаква следа не остави върху мен. Никакво вълнение или поне спомен за такова. Нито пък някакъв шок, както със зъба ми. Първият зъб, който трябваше да ми пломбират и това бе приблизително по същото време. Беше разяден и нямам предвид страха от бормашината или болката, тъй като изобщо не ме боля; впрочем по-късно се наложи да си направя и други пломби. Имам предвид онова странно усещане, което трая приблизително около месец. Това бе първият ми кариес и въпреки, че се възстанови толкова безболезнено, в продължение на няколко дни езикът ми неволно отиваше отново и отново възбуден на същото място. Раздразнен и смутен от инертното чуждо тяло, вклинено в организма ми, но то се беше вклинило като трън също и в моето аз и трябваше да мине месец, за да го забравя. Не знам. Всички тези неща са толкова лични. Не знам дали бях много чувствен човек. Трябва да обичам някого, за да мога да функционирам. А сега нещата са такива сякаш вече кръгът се е затворил и имам толкова пломби. В крайна сметка ми се струва, че успях донякъде да задържа двама души в живота си. Единият години по-късно. А първият в Африка. Излизахме вечер всички заедно, беше приятелско семейство. Беше хубаво семейство. Забавляваха се и бяха много освободени. Всички бяха красиви, имаха много хубави тела и всяка вечер у тях се събираха хора, всяка вечер. Аз бях седемнайсетгодишна и страшно свита, докато един ден не паднах в басейна. Толкова ме беше срам, че както си вървях, паднах в басейна и се почувствах ужасно, защото те бяха приучени на такава свобода и не бяха обременени от никакви комплекси. А, той ли? Да, харесваше ми. Може би не още от самото начало. Преследваше ме от доста време, а аз не исках. След това нещата се промениха и започнах да искам. Както и да е, започнахме да флиртуваме, тоест, съвсем безобидно, а една вечер той ме изпрати след училище и ме целуна. Бях на седемнадесет и го желаех и въпреки това невероятно се смутих, така че цяла нощ хапах възглавницата от гняв и усещах вътре в себе си едно такова омерзение, ако можеш изобщо да си го представиш. Една огромна омраза, при все че го желаех, защото така ме бяха настроили, така ми бяха втълпили в главата. Във всеки случай секса открих на един плаж в Бретан. Всяка година през август ходехме с майка ми в Бретан, а на плажа имаше раирани сенници като в онзи филм „Смърт във Венеция”. Запазила съм и някои снимки, но ще трябва да ги потърся по скриновете. Там открих секса. Той беше момченце, син на приятели на мама и двамата се озовахме зад някакви плажни кабинки. Разбира се, аз знаех някои неща отпреди. Пращаха ме в някакво училище, което беше за по-големи момичета. Предимно американки и англичанки. Как и защо посещавах това училище, не си спомням. Само си спомням, че всички ме обичаха изключително много. Бях им нещо като талисман. Спомням си дебелата готвачка, която се казваше Жозефин и всеки път когато правеше палачинки, ме викаше в кухнята и ми даваше първо аз да ги опитам. Дебелата Жозефин с преливащия бюст и пухкавите бели ръце, която винаги се смееше и сияеше. Дори когато се ядосваше, тя пак сияеше. Мачкаше тестото, хвърляше го в тигана, а след това го подмяташе високо, чак до тавана, а то падаше надолу и това представляваше удивителна гледка. Жозефин като жизнерадостна богиня, която слагаше сладко в палачинките и ги завиваше. А и директорката на училището също ме обичаше. Тя беше англичанка от руски произход, на възрастта на мама, малко по-висока, и беше видяла доста свят. Но къде беше пътувала, още не мога да осъзная. Във всеки случай сигурно в Африка, тъй като имаше яйца от щраус в стаята си и често пъти ме водеше горе. Имаше и разни други неща, дребни стъклени безделушки, подредени във витринки и ми позволяваше да си играя с тях. Някои бяха цветни, с рисунки и всички тези любопитни неща представляваха много красив свят. Един ден тя нарисува на дъската някакви рисунки, обясни, че за да имаш деца се прави това и това. Върху дъската с тебешир. А след като свършихме, аз отърчах у дома и разбира се, ентусиазирана, разказах всичко. И тогава извън себе си майка ми начаса се отправи към училището и, не знам, но вдигна голям скандал на директорката. И така, когато се озовах с момченцето зад съблекалните, аз му казах: „Свали си веднага панталонките да видя как си скроен”. Спомням си приблизително всичко това, и сенниците, и плажа, и малкия. Той смъкна панталонките си, а аз протегнах ръка и го докоснах.
Господи, тази история. Защо ли се сетих за нея сега. Вече не изпитвам никакво любопитство. Към нищо. Никакъв ентусиазъм. Вече не ми доставя удоволствие да стоя на припек. Да седна с хора. Не знам, имам едно такова усещане, срамувам се. Чувствам се унижена. Сякаш целият свят знае, сякаш съм станала прозрачна, сякаш виждат през мен. И това е неприятно. Но това също е глупост, глупава докачливост. И говоря много. Синдром на самотата, предполагам. Преди няколко дни обядвах с Лука, мой приятел от детинство от Александрия. Не бях го виждала от четири години. Обади ми се по телефона да се срещнем и отидохме в някаква таверна в Тисио. Атинският обичай на сервиране в импрегнирана кафява хартия. Изпих няколко чашки и му говорих три часа без прекъсване. Не го оставих да каже и „гък”. Струва ми се, че го удавих във водопад от думи, още четири години няма да ми се обади. Пепи, която също не може да си държи езика зад зъбите, твърди че не може на малкия ми пръст да се закачи. Всеки път, когато мъжът й си влиза вкъщи и ни заварва да говорим по телефона, започва да подсвирква. Сякаш казва, хайде, свършвайте. Когато започне да негодува от телефонния разговор на неговите две жени, който трае с часове. Защото аз съм бившата, а тя е втората съпруга. Започва да подсвирква така иронично, да види кога ли ще се изтощим и ще спрем. Във Франция ме слагаха на един стол с дрънкалки, от онези високите столове за децата. Имаше дрънкалки, а отпред - дървена масичка. Слагаха ме да седна на него и гледах другите, докато ядяха на обед. Леля ми, която беше французойка, казваше: „Човек трябва да вижда децата, но не да ги чува.” Това ми е останало оттогава. „Човек да вижда децата, но не да ги чува”. Така че аз не трябваше изобщо да говоря. Другите ядяха, разговаряйки, а аз ги наблюдавах. Това ставаше в един замък близо до Бордо. Там живееше чичо ми, който се беше оженил за тази французойка. Тоест, замъкът беше негов. Имаше огромни стаи с грамадни кревати. Всичко беше огромно, освен мен. Легла от онези с четирите колони и изрисуван балдахин. И със завеси. Легла като стилизирания дървен ковчег на Христос, с който литийното шествие обикаля църквата на Разпети петък. Освен това, тъй като тогава бях слаба, ми казваха, че ако не ям, ще дойдел Торбалан. Така се опитваха без особен успех да ме убедят, че трябва да ям. Това бе очевидно погрешна система. През онези години имаше много такива системи. Изпращаха ме горе да си лягам, а някой се увиваше в чаршаф, като се преструваше на Торбалан. Не зная кой беше, но винаги се чуваше една тенджера, която думкаха. Сама в голямото легло аз треперех от страх. Също така имаше голям прозорец. Вслушвах се в шумовете на дългата нощ и в това силно громолене и ме беше страх. Но поради тази причина не ядях повече. Инатът ми надделяваше. Отказвах. А след това имаше една врата. Тя отделяше дълъг коридор с висок таван от някаква кухня, която не се използваше. Никога не прекрачих прага на тази врата и тя е останала в съзнанието ми като граница къмужасяващото. Въпреки всичко това, замъкът ми харесваше. Посещавах го всяка пролет за няколко седмици и имах една изключителна кукла, която веднъж забравих там. Търсих я, но когато открих това, вече беше късно. Никога не ми я изпратиха обратно. Онези години бяха най-важните в живота ми. Разбира се, и те бяха години на самота, но на по-различна самота. Тогава ако плачех, се събуждах с хубаво усещане. Тъй като не трябваше да обяснявам на самата себе си и тъй като щастието или нещастието ми зависеха изключително и само от другите. Сега вече нещата не стоят така. Сега се събуждам с подути очи, с мозък, който отказва да работи.Сякаш главата ми е пълна с мъгла. Не искам времето да тече. Сякаш са ме хвърлили в някакъв кладенец и се опитвам да изляза на слънце, без да успявам. Толкова усилие, което отива нахалос. Дори в детството си не мога вече да намеря убежище. По-скоро и това се е превърнало в болест. Винаги съм живяла в красиво обкръжение и всички неща са били по-големи от реалните им размери. Като играчките ми, които видях по-късно и малко се разочаровах. Извеждаше ме Беатрис с нейните дълги коси. Винаги носеше вълнообразна шапка от feutre, с извивки. Този мек плат feutre. Не знам как се нарича на гръцки, може би филц. Извеждаше ме на разходка и бях луда по сина на въглищаря. Другите, разбира се, не искаха да дружа със сина на въглищаря. Не си спомням как се казваше, не си спомням лицето му, само си спомням че вкъщи ме закачаха: “Elle est tres amie avec le fils du bougnat” („Тя е голяма приятелка със сина на въглищаря”). Bougnat е жаргонна дума за въглищар. Всеки път, когато излизах, той бе на ъгъла на улицата. Обличаха ми червено палто и червени чорапи, обувки с бомбета и червена шапка. Спомням си точно как носех всичките тези неща - и никога ръкавици. Никога не слагах ръкавици, а близките ми настояваха. Синдром на самотата. Но какво е самотата? Може би резултатът от един лошо изживян живот. Като по-млада бих могла да понеса нещо такова. Има дни, в които се чувствам сякаш съм на хиляди години. Този товар върху плещите, който не ти позволява да продължиш напред. Сега лесно се уморявам. И се отегчавам. Не мога да се зарадвам, както някога. Да излизаш сутрин и новият ден да е пред теб. Това небе с неговите обещания. И тази книга и този човек. Всички тези неща. Не знам дали това е непрестанно психическо спарцалосване, което работи вътре в мен. Някога имаше дни, в които се чувствах толкова олекнала. Сега нищо не буди интерес и самотата ме просмуква. Просмуква тялото ми, плътта ми, сякаш имам субфебрилна температура. Където и да отида, има моменти, в които кризата стига до пик и тогава си казвам защо и за какво и каква ли е ползата. Не мисля, че това е зрялост. Не мисля, че е въпрос на възраст. Това е сумата на един зле изживян живот. Просто съм нещастна. Може би без причина и не мога да видя красотата. Може понякога да я виждам, но то е толкова мигновено, сякаш е само нейният отразен образ. Освен това, бих искала хората да бъдат по-достъпни, а те не са. Всички си имат своята работа, семейства, трудности и нямат време. А смятам, че през тези години изгубих много време. Някога четях. Сега не чета. Особено откак започнах да усещам това дълбоко смущение вътре в мен. Не мога да се съсредоточа върху никаква книга. Едно време четях с часове. Четях в леглото и усещах едно всепроникващо удоволствие, сякаш се чувствах удобно в кожата си. Сега не се чувствам добре никога и никъде. Сумата на един зле изживян живот. Но пък, мисля си, бих могла да съм и по-зле. Да съм болна от лоша болест, да се е случило нещо на децата ми - или по стар гръцкия обичай - да са ме сполетели големи беди. Бих могла да съм в затвора, да съм ослепяла, куп такива неща. Не знам, не мога да разбера защо трябва да е така. Сякаш вътре в теб има някакъв звяр и си казваш, аз която имах толкова мечти и желаех толкова неща, и всичко това да свърши. Но е погрешно да мислиш така, както мисля аз. Един куп неща са погрешни. И е много егоистично. Може би човек трябва да приеме себе си, да се сприятели със собственото си аз. Може би. Но как да се примириш с всичко това, което те разбива на парчета. Не искам да обобщавам, защото може само аз да се чувствам така, тъй като животът ми се е сложил някак накриво. Ако бях доволна, може би. А знам колко лесно би било да бъда доволна. Когато обаче си мислиш, че всичко това, което си желал, не може да стане, тогава, тогава? Все си казваш, млад съм, още имам време. Утре, в други ден, утре, в други ден, цялото време е пред теб. И накрая стигаш донякъде и установяваш, че вече няма време. Това е, което те подлудява. И може би затова живея така, вечно като в сън. Не сън, сега е кошмар. Като малка имах една кутия от онези, до които долепваш око и виждаш картините вътре в тях да оживяват. Всяка година ми подаряваха толкова подаръци за Коледа. Слагах си обувките до камината и когато заспивах, ги напълваха с разни неща. Знаех, че Дядо Коледа не съществува, но това не беше причина очарованието да намалее. Отрупваха ги с подаръци, а също и коледното ми дърво. Винаги ми украсяваха дърво, което стигаше чак до небето. Тоест, до тавана. И го украсяваха с хиляди прекрасни неща. Тогава играчките не бяха като сегашните, от хартия или пластмасови. Онези бяха от истински порцелан. Порцеланови балерини и лодки, теглени от лебеди, висяха по клонките. Сигурно тези играчки днес имат някаква стойност, защото вече не се изработват такива. За съжаление, тъй като сменихме много домове и пътувахме, не съм ги запазила. Балерини, също като истински, с пачки от жълта марля. Жълто канарче, което проблясваше в мрака. В стаята ми имаше радиатор, но и камина, която напалваха през дълбоката зима. Мушвах се в леглото, пламъците й играеха цяла нощ, а тапетите по стените оживяваха. Тапети с различни картинки. Онзи едновремешен toile de Jouy, платове и тапицерии от Жуи. С изображения на басни от Лафонтен. Магьосницата с високата конусовидна шапка, висока и дълга, яхнала метла, лети ли, лети. Тази магьосница заедно с децата беше в стаята ми. Те летяха и се умножаваха от отблясъците на пламъците по стените. Това бе лудешки танц, а аз придърпвах чаршафа до очите си и гледах нощта, и се страхувах. Всичко това е като приказка. Затова казвам, че не съм пораснала и там съм си останала. И това са всичките ми красиви неща. Но тогава заспивах, въпреки големия си страх, а сутрин драсках черти върху заскреженото стъкло на прозореца, за да видя какво ставаше отсреща. Обикновено винаги всичко бе заснежено. След това Беатрис ме извеждаше. Отивахме в Мюет. Отивахме в Булонската гора. Имам една снимка с нея. Седнала съм на коленете й на слънце в Булонската гора, имам и бретон. Тогава продаваха онези cerceaux, обръчи. Това бе обръч от дърво и пръчка, с която го удряш, а той се търкаля ли, търкаля, а ти подире му. Какъв беше смисълът от това не знам, но се харесваше на всички. Също така имах и кънки. Имаше алеи само за деца и там всички бяха с кънки. Така че, когато родих близнаците и малко поотраснаха, им казах, че умея много добре да се пързалям с кънки. През лятото бяхме наели една къща в Глифада. Сложих ги да седнат на един зид и донесох кънките да им ги покажа. Обух ги, засилих се и паднах. Тъй като, разбира се, от толкова години не ги бях пробвала. Паднах и направо се пребих до смърт. Ударих си челото, а те изпаднаха в див възторг. Бяха толкова малки и двамата. Обличах им и едни кадифени гащеризончета в различни цветове. Ентусиазирани, те ръкопляскаха: „Браво мамо, браво мамо”. А мен ме боли, ч? чак умирам от удара, който накара очите ми да добият морав цвят в продължение на двайсет дни. Гледах се в огледалото и ме хващаше страх. Плашеше ме цвета на пребитата ми плът. Особено, когато плъзна от очите към носа. Изглеждаше ми сякаш смъртта бавно береше душа и отвоюваше територия върху мен. Не е ли налудничава тази идея? Смъртта да бере душа? Разбира се, по един начин се страхуваш от смъртта, когато си на двайсет и пет, а по друг сега. Сега може би изобщо не се страхувам. Не защото съм станала по-смела, а защото тя винаги и неизменно дебне. Свикваш и това е най-лошото. Както със светкавиците, когато вали, с които също съм свикнала. Вече от тях не ме побиват тръпки по гърба, нито пък бедрата ми настръхват. Във всеки случай, онзи страх може и да не се дължеше само на връзката на моравия цвят със смъртта. Не исках да се поглеждам в огледалото, но нямах друг избор. А една сутрин установих бегло колко много приличах на майка си. Тази прилика, която проблесна само за миг и която никога не бях забелязвала дотогава, нито пък виждала след това, ми се стори, без и аз да знам защо, лоша поличба. Защото аз и майка ми сме съвършено различни типове. Разбира се, поличба, която още не се е сбъднала и в края на краищата, може да е свързана само с детските ми травми. За разлика от мен, тя имаше твърд характер. Все още е такава, въпреки седемдесетте си и кусур години. Като малка, съобразно случая, тя ми позволяваше да я целувам или пък го изискваше, но само когато тя самата желаеше това. За мен тази принуда бе станала отблъскваща до такава степен, че не исках да я докосна. Беше дразнещо, че ме принуждаваше да я целувам, не желаех допира с кожата й, не исках тя да ме гали, винаги изпитвах желание просто да протегна ръка и да я отблъсна. По-късно, през последните години, веднъж или два пъти, когато имах проблеми, я прегърнах, но се срамувах от слабостта си. Срамувах се, че го направих и дълбоко в себе си знаех, че тя никога нямаше истински да разбере моята мъка и че всичко това бе някак повърхностно. И знаех, че в онзи момент тя щеше да ми каже: „Аз, която толкова те обичам, която съм направила толкова много за теб и съм се пожертвала за семейството”. Винаги един и същи рефрен, че се е принесла в жертва. Не знам как така тя се е принесла в жертва, след като в края на краищата аз съм онази, която се оказа във висящо положение. Не знам, може би греша, но целувките й никога не бяха нежни. Винаги усещах някаква студенина у тази жена. Сега не сме се виждали от девет месеца, тъй като често се караме и прекъсваме отношенията си за дълго"време, но има моменти, в които имам нужда от нея. Знам, че тя никога няма да направи първата стъпка, нито пък аз ще я потърся. И знам, че дори да го направя, пак ще се скараме и отново всяка от нас няма да разбере нищо за другата и си мисля, че един ден тя ще бъде още по-стара. Какво да се прави. Тя никога не ме прие и упорито продължава да не ме приема. Все аз съм виновна и винаги казва на дъщеря ми, че е също като майка си, когато тя направи нещо не както трябва. И този нейн навик да разказва на всички за мен, че съм направила това или онова, безумно ме дразнеше още от дете. Има манията да разказва. Изопачава някак истината, казва ти, че си прахосала цяло състояние, а всъщност ти никога нищо не си прахосвала. И то само защото имах някакви акции, които струваха осемдесет драхми едната и продадох хиляда от тях, за да получа в крайна сметка осемдесет хиляди. „Седем милиона прахоса нахалос”, кове непрекъснато тя, понеже впоследствие акциите станаха собственост на други, на друга компания и един ден се покачиха. Такива работи. Да разправя, че съм похарчила толкова, което е лъжа, а след това, че десет пъти съм си сменяла пердетата, а всъщност съм ги сменяла само два пъти. Или по-скоро сложих първите и понеже не ми харесаха, закачих вторите. Прозаични неща, в края на краищата имах средствата да го направя, мой си беше домът, мои си бяха и парите, и всичко останало. Или, че съм си подменяла паркета пет пъти, което също е лъжа. Защото паркетът просто си беше дефектен, беше лакиран с един ужасен лак и повиках да го изциклят отново. Където и да се озовеше, все това разправяше. Непрекъснато, какво съм направила аз, което всеки път е било погрешно. И това ме дразни, дразни ме. Питам се защо ли нещата са такива. Може да не ме е искала, да не съм й харесвала още откак ме е родила. Може да е предпочитала да се родя момче. Често пъти казваше: „Ти си хубава, аз никога не съм била хубава”. И това го разбирам, но тя пък е била умна. Не е била хубава в общоприетия смисъл на думата, но е имала осанка и понеже винаги е била добре сложена и естествено по-млада, където и да влезела, веднага я забелязвали. От онези жени, които не можеш да пренебрегнеш. Но хубава не, не е била. Имала по-скоро ъгловато, сякаш изсечено лице с остри черти, то било очарованието и силата й. Заедно с нервните й крака. Но сега е остаряла. Вече не представлява дори сянката на собственото си тяло, каквато е била тогава. Във всеки случай продължава да бъде твърда. Разбира се, може би просто се отбранява. Открай време да се е отбранявала, а твърдостта й да е била скрито отчаяние. Може би си измислям всичко това, не знам. Понякога ме боли като я гледам окачена на онзи портрет от разцвета на младостта й. Правен е през двайсет и осма или двайсет и девета в Италия и онзи, който го е рисувал, е бил много добър художник. Мисля, че датата е изписана върху него. Рисуван е по същото време с един мой портрет, с първия ми булдог в скута ми. Този портрет доста попътува, но вторият ми съпруг го изпрати опакован наопаки. Вместо с лицевата страна навън, той бе обърнат навътре, замина за Цюрих по вина на компанията и се върна на парчета. Дадох го на поправка. Това беше преди десет години. Преди петнайсет. Попитах за реставратор и ми препоръчаха един, който поправял икони, много известен. Само че той нямаше представа от нищо друго, освен от икони и както бях много заета тогава, защото пътувах в чужбина, му го оставих и когато се върнах открих, че го е съсипал. Защото фонът му бе сатенено бял, а той го бе направил в цвят слонова кост. А съсипа и коженото палто на майка ми. Смени му козината, накрая я направи да изглежда съвсем гладка. Само лицето остана непокътнато, но онази белота в дъното, която сияеше, си беше отишла. И действително ме боли като я виждам да се отбранява, дори на това платно. Може би затова изпитах онзи ужас. Не знам. Във всеки случай реставрирането бе заплатено от авиокомпанията, която го загуби. Но с какво променя нещата това? Често пъти си я спомням каквато беше на младини. Харесваше ми начина, по който се обличаше, и обикновено бе любезна с другите и знаеше куп неща, умееше да разговаря и така нататък. Но винаги казваше: „Дъщеря ми е хубава, аз не съм”. Кокетирайки, но и с лека нотка на постоянно оплакване, което въпреки всичко не взимаше на сериозно. И затова бе много по-драстично. Но казваше и още нещо: “Дъщеря ми, която умее толкова неща, а никога нищо не направи”. Болката й беше, че не съм направила нищо и че никога не се омъжих така, както тя би искала. И имаше право независимо, че аз не съм съгласна с нея. Защото наистина нищо не направих, щом като след три брака дори не се омъжих, както самата аз бих искала. И това, предполагам, бе отреагирване срещу един авторитарен живот, колкото и смешно да изглежда, когато го казвам сега. Разбира се, може и такава да съм се родила. Да съм имала нещо в кръвта си, нещо селско, не селско, нещо друго, от някой далечен прародител, което е трябвало да бъде забравено. Някаква семейна дамга. Като една моя кучка по-късно, която въпреки всичките си грамоти и автентични удостоверения, в крайна сметка се оказа, че не отговаря на расата си. А защо не беше чистокръвна, това поне за мен си остава загадка. Може би поради някакъв каприз на природата. Всички тези „може би”. В крайна сметка, всички ние сме една загадка, не е ли така? И всеки има някакво мнение за себе си и за другите. Някой смята някого за весел и симпатичен, на друг пък той му се струва ужасен, лъжец и така нататък, трети го вижда и аз не знам какъв, прибавя се и онова, което казва четвъртият и накрая става една странна каша. Освен, ако наистина си безупречен, ако никога не си допускал никаква грешка, нито при бракове, нито при ходове и всичко ти е излязло много наред. На мен във всеки случай, нищо не ми се нареди добре и не знам каква слава съм имала по-нататък, нито пък ме интересува. Единственото, което ме интересува е, че от едно време насам изпитвам усещането за самота, докато преди това никога не съм била сама. Около мен винаги имаше хора, говорех непрекъснато - но на другите, а не както сега, и това може да беше безсмислица, но не ми тежеше така потискащо. И много ми се нравеха пътешествията. Особено когато предстоеше да срещна някого на другия край. Тогава бях ентусиазирана, ако ми кажеха да се кача на самолет или на кола, или на каквото и да било превозно средство, пътуващо за някъде. И шофирах с часове. Подлудявах, шофирах по десет-дванайсет часа. Взимах колата и потеглях без посока, отивах например в Кавала, спирах за двайсет минути по пътя да пия едно кафе и после продължавах. И така девет-десет часа. Много ми харесваше. Сега не мога да го правя, уморява ме. Не телесно, вътрешно ме уморява. Или по-скоро ме мързи. И влаковете също ми харесваха. Корабите - не. Намирах ги бавни и цялото това море дни наред ме изтощаваше. Питам се дали толкова тичане не е било опит да избягам от себе си. Значи затова и не обичах корабите. Защото са бавни и твоето аз те настига и, разбира се, не можеш да се отървеш като скочиш в морето. Защото там ще се удавиш. А сега да сме тук лице срещу лице и то при толкова неблагоприятни обстоятелства. Толкова странен кръг. В Хартум имах една учителка французойка, по-точно левантинка. Вторият път, когато отидох там. Казвах й: „Знам, че ще остана сама, чувствам го”. Тя почваше да вика. „Но ти си луда, ти си само на шестнайсет години, как можеш да мислиш за такива неща.” А защо съм мислила така, нямам никаква представа. И накрая останах сама. Може всички хора да са сами, но аз съм много по-сама. Казват ми, имаш си деца, какво друго искаш. Хубаво е да имаш деца, но децата ми ще си отидат от мен. Те си имат собствен живот, а и защо ли да се занимават с мен. Нито пък съм жена, която ще вземеш в дома си, ще я сложиш в една стая и тя ще се подава като мишка, всеки път, когато ти нямаш гости. Нито пък би ми харесало да свърша като Егли. Никой не й помогна в трудните години. Тя се опита да помогне сама на себе си, имаше куража за това. И всичко стана в една нечувана самота. Напоследък често си мисля за нея. Отнесоха се към нея неблагодарно, не, неблагодарно не е точната дума. Онзи хубостник нейният син, обикновено безразличен, ходеше там и хъркаше върху масата, не я слушаше и се отнасяше зле с нея. А Артемис, която е толкова чувствителна и умна, ми казваше: „Не мога да я понасям, не мога да я понасям”. Дори Морис, който идваше с нея, имам предвид приятеля на Артемис, казваше същото: „А, Егли е луда”. Егли, която винаги се косеше за децата си. Излизахме заедно и ми говореше часове наред за всичко това. Живееше в апартамент, разбира се, на последен етаж и светъл, а имаше и един прекрасен стар недвижим имот на улица „Иродоту” и се видя принудена да го продаде. Или по-скоро го даде на строителни предприемачи, а всичките пари, които получаваше от дадените под наем кантори, изпращаше на онези нейни деца в Европа. И всички казваха, „е, нали е майка, а тъй или иначе си има и вилата в Мангуфана” и й бяха направили живота невъзможен. Имам една нейна картина у дома, кошмарна, защото тя винаги правеше такива неща. Нейният свят беше толкова неопитомен, самата тя бе толкова неспокойна и тази картина е окачена на влизане вдясно в коридора, картина в тъмносиньо, почти в черно. Това са две глави от раменете нагоре, които се прегръщат и приличат донякъде на ембриони. Донесе ми я Артемис, когато си дойде за малко от чужбина за помена, който й правят всяка година. Тези летни угризения. Във всеки случай след смъртта на Егли, къщата в Мангуфана остана и Артемис ми се обади от Женева да пита как би могла да даде под наем тая развалина. И тогава се заех аз и, представи си, само на мен би могло да се случи нещо подобно. Само на мен, не е възможно да се случи на друг човек. Разпратих обяви, правих-струвах, но никой не я искаше, защото разположението на помещенията беше странно. Егли си беше и бохем и човек на изкуството, и такава, и онакава, и в къщата имаше всичко друго освен спални. Имаше студио, имаше гараж, имаше басейн за поливане на градината, само спални нямаше. Мнозина идваха на оглед, благодаряха и казваха: „Без спални не ни върши работа”. И накрая намерих познай кого? Един, който имаше зоологическа градина. Отглеждаше лъвове и разни други животни в една вила в Ано Патисия. Той се свърза с мен и аз си спомних кой беше, тоест, оказахме се задочно познати. Познавах брат му, някога беше директор на ТАЕ. На ТАЕ, която впоследствие се трансформира в авиокомпания “Олимпик”. Имаше също и змии, и не знам още какви животни, и така телефонирам аз в Женева на Артемис. Казвам й: „Слушай, пуснах обява по вестниците, мнозина се обадиха, дойдоха, огледаха го, единственият на когото върши работа е този”. А Артемис ми отговаря от Женева, разбира се, от сърцето на цивилизацията, тя ми отговаря: „Мари, каквото друго искаш, само не и такъв с лъвове в къщата на майка ми”. Казва ми: „Ама как е възможно такова нещо, не е възможно”. „Ама”, понечвам да кажа аз, но си помислих, че само на мен би могло да се случи нещо такова. Да намеря наемател, а той да има зверове. Във всеки случай, исках да отида да го видя. Живееше във вила в Патисия и имаше разрешително и настояваше: „Имам разрешително от полицията, другите какво ги интересува”. На Егли много щеше да й хареса идеята да влязат лъвове в градината й. Но Артемис никога не се съгласи.
Беше толкова непредсказуема и толкова жизнерадостна. А сега Егли не съществува. Често пъти си спомням за нея и ме подлудява мисълта, че всичко свършва. Не знам. Мисълта, че един ден дори аз няма да съществувам. Не ме интересува дали ще остарея, дали ще стана баба и така нататък. Не ме интересува. Каква утеха може да бъде това. Защото тогава разрухата ще е започнала, няма да бъда здрава и щом като отсега така гледам на нещата, как ли ще гледам на тях по-късно. И това ме подлудява. Завчера срещнах госпожа Брикман на улицата и й предложих някой ден да отидем заедно на кино. Казах й го от симпатия. Тя е възрастна и самотна. И, разбира се, прие. Може би й го казах от самосъжаление, може би си представих себе си на нейно място. Изсмя ми се ей така, „ха-ха”, и не ми даде никакъв отговор. Разбрах, че нямаше да ходим на кино. Тя е германка и си е останала германка, въпреки че е родена тук. Германка, имам предвид сурова. Както и майка ми, но майка ми е средиземноморка. Във всеки случай, не вярвам, че това са национални черти. Това е просто умението да издържаш. Да си на осемдесет години и да се изсмиваш „ха-ха-ха” като госпожа Брикман. Тя има син, който сега живее в Алжир, а тя е сама. Също с три брака и с различни любовници в интервалите между тях. Защото за времето си е била авангардна. Но както виждаш, всичко това се плаща. Когато разчупваш установения калъп, когато не можеш да търпиш, не точно да търпиш, ами когато утъпканият път ти пречи. Идва някак като отмъщение, защото си отказал да се подчиниш. А щом си отказал веднъж, ще трябва да отказваш докрай. Не е възможно да се завърнеш в семейния уют. Впрочем, на кое ли семейство? Някога семейството функционираше. Имаше дядовци, чичовци, лели, внуци и това придаваше смисъл на живота на всички. Сега няма домове, няма семейство, има само апартаменти и всичко се е смалило, загубило е височината си и те притиска. И всичко е поскъпнало. Изпращат възрастните хора в онези ужасни заведения, които на всичкото отгоре имат нахалството да наричат домове за щастливи старини с побелели коси. Нима е възможно по такъв начин да те свеждат до някаква си нула? Казват, че домът на Анаргирос Мудрос на остров Хиос бил като същински хотел. Независимо от това, че накрая той избрал да го напусне. Докато аз напусках още от началото. Зарязал всичко на шейсет години, имот, и чираци, и слугини и отишъл да се покалугери в Света гора. Да спаси душата си - тъй като бил осеял острова с извънбрачни деца. Веднъж завинаги. Може би съм наследила неговите хромозоми, но с някаква грешка в кода. Може би затова сега самотата ми пречи. Защото от край време аз си тръгвах, дори от неща и от хора, които обичах, и никога не се спрях, за да погледна очи в очи собственото си аз. И мъжете, които обичах, и тях не можех дълго да ги търпя. Особено Р. Той бе луд по онова време, не само по мен - по всичко. Човек преливащ от енергия, избухлив като земетресение и всеки път, когато се срещахме наставаше панаир - за около половин час. После започвах да се нервирам, защото имаше навик да слага ръце върху косите ми и да ми дърпа дрехите и това ме дразнеше. Тогава все още бях един много подреден човек, а той ми казваше: „Защо решеш така косите си, всички хора слагат ръце върху косите си и това е естествено и няма нищо нередно”. Сега, разбира се, това не ме интересува, но тогава, през петдесетте години пръскаха косите с лак и ги нагласяха в прическа, а той разваляше всичко това и ме дразнеше мисълта, че съм разрошена. Каква глупост само. Тайната на косите открих по-късно, когато ги отрязах. А Р. си беше такъв, винаги като тайфун. Всичко трябваше да се прави с ентусиазъм, непрекъснато и бързо, и всеки път те увличаше във вихъра, отново и отново. Така започнахме един ден, докато накрая вече се влачехме. Бяха толкова много часовете, толкова много местата, толкова много познатите по неговия край, че накрая сутрин се чувствах омаломощена. Не издържах повече всекидневно на това темпо и си казвах, кога ли най-после ще спре това чудо. Ядяхме много, пиехме много, говорехме много, търчахме много и всеки път се намираше някой, който ни срещаше и ни завеждаше още някъде. Защото Р. не можеше да откаже на никого и му харесваше да е сред хора. Винаги, във всеки един момент се озовавахме на някое друго място и цялото денонощие се изтъркулваше по този начин. Междувременно бях луда за шоколади и все още съм луда, но ми вредят на черния дроб, така че от време на време получавах криза и трябваше да го следвам, страдайки от смущения и болки. Сега, разбира се, се смея и лекарят ми е забранил да ям шоколад, тогава обаче ругаех и си казвах: „Майчице небесна, да отида някъде, да мирясам”. И заминавах. Хващах влака и заминавах да се отърва от тази история, от този човек. Връщах се успокоена, но преди още да съм успяла да си разопаковам куфара, се появяваше Ирис с телеграма, в която пишеше „изпрати я обратно”. Ирис беше наша приятелка, моя и на Р. Приятелка и наш личен пощальон. Ирис с нейните удивителни сини очи и с чудесните часове, които бяхме прекарали тримата заедно. Защото тя имаше тази дарба в очите й да се отпечатват сенките на всички красиви нещо. И така изчаквах няколко дни, докато дойдех на себе си и отново исках да замина, качвах се отново на самолета или на влака, отново ентусиазирано, отново, за да ида на другия край на света. И всичко започваше отначало. И така, в продължение на година и половина. Нямаше спасение и накрая наех една къща просто така, да спестявам поне разноските за пътя и умората от сноването напред-назад. Наех сама тази къща, без той да знае, като мислех, че съм наела апартамент, тъй като не разбирах езика, а се оказа, че ще съжителствам със собственичката. Която, щом влязох и подредих нещата си, се появи от една стая в дъното, а аз се опитах да я накарам да ми обясни какво прави там. Тя ми каза, че живеела там. Показа ми пишещата си машина и разни бумаги, но какво пишеше на тях никога не узнах. Във всеки случай, пишеше часове наред и съвсем рядко излизаше от дупката си, само за да яде. След това донякъде се сприятелихме и тя ми разказа, че на младини е имала различни любовници и че тогава косите й били червеникаво-руси. Беше дебела и грозна, но симпатична. Много симпатична и имаше навик навсякъде да забожда карфици. Закачаше ми с топлийки бележки във въздуха, по лампите, по абажурите и странното е, че никога не ги оставяше на масата. Бележки, които гласяха: “Не пускайте радиото след определен час, не пускайте водата в банята преди или след определен час, не вдигайте шум, хлябът е там или господинът отсреща попита коя сте”. Може би се опитваше да ме пласира или пък си мислеше, че изживява нещо от предишния си живот. Забавлявах се и доскоро пазех всички тези бележки. Имаше едър, красив едновремешен почерк. Беше от тази школа, защото и майка ми имаше съвършено същия почерк. Главни букви с опашчици и извивки, а сега нашите почерци са забързани и разхвърляни. Фрау Савиньи, доколкото си спомням. Излизаше в студа и от време на време изчезваше. Попитах я, бях си купила разговорник и се опитах да се разберем, а и тя знаеше малко английски, и ми каза, че ходела на далечни разходки в гората. Казах й, че съм ходила в Испания и тя ме попита дали съм гледала корида, а аз й отговорих утвърдително и че много ми е харесала. И тогава тя ми каза да се махам от къщата й. „След като сте ходили на корида, аз не ви искам тук. Видели сте да убиват онези бикове, а аз намирам това за ужасно.” Беше се разгневила, очите й блестяха: „Махайте се, махайте се, не ви искам”. И тогава й казах, че е било хубаво, но че ми е дожаляло за горките животни и струва ми се, че след това тя се поуспокои. Напомняше ми малко на Егли - на Егли каквато беше преди - и ми беше трудно да й се разсърдя. Просто се смеех на чудатостите й, но сега мисля, че знам какво се криеше зад всичко това. Както знам и за Егли. Сънувах я завчера, въпреки че напоследък не сънувам. Тъпчехме грозде в Месогия, само ние двете. Бяхме в постава с гроздето на открито, изложени на показ, Егли беше запретнала пола около кръста, а отдолу беше гола. „Искам да почернея”, казваше тя, “трябва да почернея, виж колко бяла е кожата ми”. Показваше старческата си вулва и понеже знаех, че ни гледат, се опитвах да я убедя, че не може да почернее без слънце. А слънце нямаше. Имаше само една светла прозирна сянка, както в маслиновите горички през лятото, но Егли не ме чуваше. Потапяше нозе в стъпканото грозде с обречена маршова стъпка, а белите й отпуснати бедра потрепваха и непрекъснато повтаряше с някакво безсрамно отчаяние: „Трябва да почернея, трябва да почернея”. Един от онези сънища, които те преследват дни наред. Тя бе толкова жива и искаше толкова много неща, и често ми разказваше любовните си истории. Казваше ми: „Този лекар, Мараки, е хлътнал по мен. Ухажва ме”. A на колко години беше Егли, почти на седемдесет. И търчеше ли, търчеше, вечно с това неспокойствие, не можеше да го обуздае. Не можеше. Имаше такава жажда за живот и никога не успя да я утоли. Тичаше непрекъснато, ден и нощ, без да се спира. Пиеше и пушеше като маниак, хапваше едва-едва и все така я караше и рисуваше онези кошмарни неща. Все ме питаше дали ми харесват. И този пумпал един ден взе че отнесе всичките си картини и отиде да ги покаже в Америка. Натовари ги всичките и обикаляше сама с метрото и накрая успя някъде да ги окачи и изложбата се състоя. Тичаше из Кифисия, до майка си, която тогава беше съвсем изкуфяла и си играеше на една игра, пляскайки с ръце като децата. „Хей ръчички, хей ги две.” А майка й, деветдесетгодишна, страдаше от онова, за което се говори в доклада „Кинси”. Тоест, че ако жените прехвърлят една определена възраст, стават по куку от мъжете. „Мамо”, питаше я Егли, като й показваше Манос, „на колко години е този господин?”. Тогава Манос наближаваше четиридесет и пет. „На колко години е този господин, мамо?” „На двайсет и седем.” „А харесва ли ти?” Тя използваше някакъв израз, който не си спомням. „Годен е”, казваше тя. Не точно „годен е”, а нещо друго. Но беше толкова смешно от устата на една старица. След това аз я питах: „Защо ви слагат тази шапка?” Винаги й слагаха една ужасно демодирана шапка. Разбира се, мозъкът й се бе размекнал, но понякога тя имаше мигове на просветление. „За да ми се присмиват, за какво друго мислиш, ми слагат тая шапка.” После, отново се отнасяше и започваше отначало: „Егли, колко лъжички захар слагаш на сладкото от портокал?” И задаваше този въпрос с часове. Но какво казваше за Манос. А, да, сочен бил. Така казваше. „Сочен е, Егли, сочен е.” Обикновено ние тримата стояхме на голямата веранда и гледахме Пендели. Всъщност ние четиримата. Егли, майка й, Манос и аз.
Егли беше на седемдесет години, може би на по-малко, на шейсет и осем, във всеки случай не й личаха и й беше приятно да ми прави компания заради Артемис, която ми беше приятелка. Умря един ден, така, сама. Погрешка. Плащаше на една англичанка, за да има човек вкъщи и каквато си беше притеснителна и всичко останало, получила криза и имала ужасни болки. Англичанката помислила, че е от стомаха, сигурно някъде била чела, че невротиците страдат от стомах, а то било от сърцето, дала й нещо и тя умряла. Уморила я като плъх. По-добре, защото би било ужасно един толкова деен човек да остарее по друг начин. Обичах я много, но не отидох на погребението й. Знам, че не беше редно, но исках да запазя живия й образ и до края отказвах да я видя или да разбера къде са я отнесли. Исках завинаги да запазя онова: „Здравей, Мараки, какво ще правим днес?” Така тя ми се обаждаше по телефона и когато си спомням това, ми домъчнява. Може би защото сега знам и това. В дъното беше собствената ми паника, която ме държеше далеч, а са минали няколко години откак тя умря. Шест. Но не искам да кажа нищо друго. Уморена съм, а когато съм уморена, умът ми се съпротивлява и гръцкият ми не работи. Понеже не спах през нощта, понеже, един куп понеже, и е смешно, комично е, че когато блокирам по такъв начин, трябва да прибягвам до изрази на чужд език. Разбира се, това може да бъде обяснено. В даден момент мисълта спира и ако говориш различни езици като мен, е по-лесно да я откриеш на някой от другите. Но разбираш как се чувства човек. Сякаш виждаш тройно отразения си образ в едно и също огледало. Както в онова стихотворение „Wounded Breakfast”. Не знам дали именно защото животът ми е такъв, какъвто е, но си казвам колко неща са грешни. Грешни хора, грешен свят, грешни думи - и осъзнах всичко това също на една погрешна възраст. Тоест, твърде напреднала. Бих предпочела да знам триста думи и те да ми стигат и да мога да живея с тях. Да не са ми необходими други. Защото какво е в крайна сметка езикът? Една робия и, каквото и да казват, не те освобождава, а просто се мъчиш. Като морето, което са въздигнали в символ. Блъска се затворено в бреговете си и не може да излезе извън тях, защото ако излезе извън тях, ще залее света и ще изчезне. Блъска се, а после се оттегля, а ние си мислим, че това е спокойствие, а то е най-дълбокото отчаяние. Защото то може да съществува само във формата, която позволяват бреговете му, нещо което също е робство. Но сега трябва да тръгвам. Не ме интересува нищо, от сутринта не ме интересува. Чувствам се сякаш изпразнена от всичко и ти казах, че това не е абстракция, казах ти „пука ми на жилетката” и така нататък. Спомням си го и се чувствам така, сякаш съм попаднала в капана на собствения си брътвеж. Сякаш ти си ме уловил в капан. Не че си ме принудил, защото където и да отида, все тези неща приказвам, но имаш един толкова успокоителен маниер. Особено когато говориш с майка си по телефона. Това много ми хареса, но не мисля че си такъв, не мисля че действаш успокояващо. Не знам. Нещо не пасва с теб, но не мога да кажа какво. Нека не ти се зловиди, защото аз действам по инстинкт, а инстинктът ми често е допускал грешки. И то големи грешки. Но във всеки случай имаш този маниер, а защо ли го имаш? А с тези неща какво ще правиш? Не вярвам да ти послужат за нещо, а сега трябва да тръгвам. Къде ли оставих лентата? Вчера я чух пак и гласът ми е много хубав. Сякаш в крайна сметка кокетнича с нещастието си. Сякаш това е единственото нещо, което ме интересува. Наистина гласът ми е хубав, но това повторение на „твърде много, твърде много” и на „може би” и на „не знам” става уморително и ме смущава, че установявам толкова много несигурност у себе си. А освен това и думите “обичаше ме толкова много” - за всеки човек. Не знам. Може би трябва да организирам мисълта си, да напиша всичко това. Но когато четеш, всичко звучи някак фалшиво, а също и това шумолене, когато обръщаш страницата Сега отивам да спя. „От стола в леглото”, както се казва в песента. Това е една френска песничка: „De la chaise au fauteuil et du fauteuil au lit, от стола във фотьойла и от фотьойла в леглото”. Хиляди столове и хиляди легла от единия край на живота ми до другия. Сега ще потъна в дълго мълчание. Ще взема приспивателно и ще заспя и няма да се събудя чак до сутринта. Някога и най-малкият шум ме караше да подскачам до тавана. Сега не чувам нищо. Разбира се, с приспивателното не забравяш, просто потъваш в някакъв мъртвешки сън. Сякаш временно ампутира паметта ти. Но паметта не може да бъде изличена. Паметта остава.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
