Галерия

1

Рубриката “Из съседската библиотека” представя Здравка Михайлова

Проф.д-р Иванка Дончева е преподавател във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий”. От 2003 г. е ръководител на катедра "Класически и източни езици и култури". Чете лекции в специалностите "Археология", "Културен туризъм" и "Балканистика". Областта на научните й интереси включва антична археология, култура и религия на Гърция, Рим и Тракия.

До наши дни са достигнали хиляди гръцки съдове, изложени или депонирани в много музеи - и в Европа, и в Америка. Керамичните съдове са крехки, но техните фрагменти са почти неразрушими и са се запазили в значително количество повече или по-малко непроменени.

Книгата "Аспекти на всекидневния живот в Древна Гърция според античните автори и керамографията" изследва и прави осезаема и разбираема старогръцката керамография, чиято задача не се ограничава само с илюстрацията на живота на древните елини. Най-вече и преди всичко нейната цел е да преведе, предаде и отрази мисленето и визуалния опит, посредством който са естетизирани доста аспекти на древногръцкото общество, като в едно огледало, поставено от античните художници пред самите атиняни.

Глава V - “Гръцката любов" или педерастията като образователна институция

Под т.нар. "гръцка любов", както е общоизвестно, се разбира любовта към момчета или буквално казано "педерастия" (παιδεραστία). В древна Гърция са наричали "педерастия" любовта на зрял мъж към младо момче. Педерастия не означава непременно хомосексуална любов между възрастни в смисъла, който най-общо влагаме днес. В днешния си смисъл, тази дума предизвиква почти единственно разбирането за извратена любов, докато в античните гръцки текстове παιδεραστία обозначава както чиста, безкористна любов, така и хомосексуални връзки. Самата дума παιδεραστία се образува от παῐς (момче) и глагола ἐράω (=обичам). Разбирането за момче в античния свят отговаря по-скоро на това, което ние наричаме юноша (между 12 и 18 години).

От друга страна, т.нар. "гръцката любов" е била разпространена само сред една определена класа от античното гръцко общество – най-вече сред богатата, аристократична класа. Обикновените народни маси от селяни и занаятчии са били много малко засегнати от тези нрави, приемани за един вид "снобизъм" (Flacellière 1960, 72).

По всяка вероятност педерастията се е разпространила след дорийската инвазия, защото в произведенията на Омир, за нея не се споменава. Омир описва ахейската и микенската цивилизация през XIII и XII в. пр. Хр., които са принадлежали все още на бронзовата епоха. Изглежда този обичай се е разпространил с нахлуването на дорийските племена през XI в. пр. Хр., които разпространили в Гърция, заедно с употребата на желязото, и хомосексуалните връзки (Marou 1960, 56-57).

Плутарх, в своя "Диалог върху любовта", пише, че развитието на педерастията със сигурност е свързано със съществуването на гимназионите и палестрите (Πλουτ., Ερωτ., 751 F), където децата тренирали съвсем голи пред очите на наблюдаващите ги. Древните гърци винаги са били чувствителни към физическата красота – било то мъжка или женска. За тях красотата е имала основно значение: те я харесвали във всичките ѝ форми. В действителност, те са имали един вид вродена интуиция към красотата, която се изразявала, също така, и в изкуството, където се разкривал техният вкус към хармонията, към въздействието на линиите, към чистотата и пластичността. Същевременно те са проявявали един жив ентусиазъм към моралната красота, възхищение, нежност и привързаност към мъжката смелост и духовното извисяване. Тази концепция за красотата се изразява, без съмнение, за първи път през епохата на героите, в епопеите на Омир. Ахил е един такъв пример: отличен хоплит, полубог, надарен с голяма красота и отлично тяло, благороден и чувствителен при всяко обстоятелство.

Тези качества са резюмирани във формулата καλός-κάγαθος (=хубав и добър) или т.нар. καλοκαγαθία, която обозначава едновременно красотата на тялото и на душата. Това понятие, което се среща за пръв път през VIII-VII в. пр. Хр., триумфира през V в. пр. Хр. – класическата епоха. Класическото образование е визирало именно формирането на един "хубав и добър" гражданин, посредством музиката, театъра, философията, които обогатявали духа, и чрез гимнастиката и атлетизма, които усъвършенствали тялото (Kaltsas 1989, 36).

В повечето от дорийските полиси любовта към момчета се афиширала по-открито, отколкото в Атина. Това се разбира ясно, ако се има предвид, че педерастията води своя произход от военната дружба, в средата на войниците (Marrou 1960, 56-57), защото именно в дорийските градове военната подготовка е играла най-голяма роля и момчетата от седемгодишна възраст са били организирани в групи и не преставали да живеят заедно с техните връстници и по-големи младежи – на масата и в спалното помещение. В своя "Диалог върху Любовта", Плутарх констатира, че главно военизираните народи като беотийците, лакедемонците и критяните, са се отдавали на любовта към момчета (Πλούτ., Ερωτ., 761 D).

На остров Крит, според Ефор, филиторът (φιλήτωρ, както наричали на Крит "любовника"), се представял пред роднините и приятелите на т.нар. клейнон (κλεινόν или „любимия") и, ако е бил приет, три дни след това, той отвличал своя любим, по същия начин както в Спарта съпругът симулирал отвличането на годеницата си. Филиторът отвеждал момчето в своя дом, правел му подаръци, след това го отвеждал в полето, където живеел с него в продължение на два месеца, един вид „меден месец”. След изтичането на това време, той го връщал в града и му подарявал военна екипировка, съд за пиене и един бик, предназначен за жертвоприношение. Тези обичаи са съхранили по всяка вероятност преживелици от един ритуал на инициация – преминаване от детството към юношеството (Flacelière 1960, 81).

На Крит са възприемали като срамно за едно момче от добро семейство да си няма „любовник”. Напротив, този, който е бил „отвлечен”, се е радвал след това на големи почести (Meier, de Pogey-Castries 1930, 42-46).

Според Ксенофонт, в Беотия момчето и мъжът дори се свързвали чрез истински брак (Ξεν., Λακεδ. Πολιτ., II, 12).

В Спарта децата, произлизащи от добри семейства, достигнали до 12-годишна възраст, си намирали „любовници”, с които заживявали заедно (Πλούτ., Λυκ., 17-18). Любовниците споделяли добрата или лошата репутация на момчетата и се достигало до това, че ако един ден от детето се изплъзнела лоша дума, свидетелстваща за лошо възпитание, то магистратите наказвали любовника.

Възрастта на момчето (ερωμένος) е била между 12 и 18 години. В една епиграма на Стратон от Сарди, съхранена в книга XII на Палатинската антология, озаглавена "Μούσα παιδική" (=Музата на момчетата) (Peyrefitte 1973), се казва следното:

"Привлекателна е свежестта на дете на 12 години, но това на 13 е много по-желано. По-сладко е цветето на любовта, когато разцъфтява на 14 години, но по-чаровно е това на 15. Шестнадесет години е божествена възраст, за 17 – не се осмелявам да претендирам: там само Зевс има правото" (Στράτων: Ant. Pal., XII, 4).

Най-често появата на първата брада, първият мъх, който пониква по брадичката на момчето отдалечава от него неговия любовник (έραστης). По повод поникването на първата брада върху лицето на любимия му, поетът Стратон възкликва ужасено: "Обяснете ми, о, Богове, тази огромна промяна! Как вчерашното момче е толкова остаряло!" (Στράτων: Ant. Pal., XII, 191). Плутарх пише в своя "Диалог върху любовта": "Казват, че един косъм е достатъчен, за да прекъсне тази връзка и влюбените в децата приличат на тези номади, които стануват през пролетта в един район – зелен и разцъфнал, а след като премине сезонът, го напускат като неприятелска територия" (Πλούτ., Ερωτ., 770 B-C).

Все пак, имало е изключения и от това правило. Така например, известни са думите на Еврипид, казани за хубавия Агатон, който имал вече поникнала брада: "Красотата остава хубава, дори в нейната есен". Този Агатон, също като Еврипид, е бил трагически поет. Именно той организира симпозиума, увековечен от Платон, на който кани приятелите си, за да отпразнуват една от неговите победи в кариерата му на трагичен автор.

Любовникът (έραστης) е бил зрял мъж, обикновено на възраст под 40 години. Все пак, Есхин е бил на 45 години, когато произнася речта си "Срещу Тимарх", където буквално казва: "Днес не повече от преди аз не пренебрегвам удоволствията на любовта, признавам го… Да обичаш добре изглеждащи млади хора с изтънчени нрави, ето същността на чувствителната и щедра душа" (Αισχ., Κατά Τιμ., 136-137).

Колкото до поета Софокъл, той е бил преминал 50-те години, когато, участвайки като стратег и колега на Перикъл в експедицията му до Самос, той възхвалявал в присъствието на Перикъл, красотата на един младеж, а Перикъл му направил следната строга забележка: "Един стратег, Софокле, трябва да пази чисти не само ръцете си, но и вида си" (Πλούτ., Περ., 8, 8)[1].

Любовта към момчета, както и нормалната любов, когато е била силна, окупирала изцяло мислите на влюбения. Любовникът (εραστής) се стремял да се хареса на момчето (ερωμένος), което е бил забелязъл и понякога се разорявал, правейки му всякакъв род подаръци. Това преследване се наричало "любовен лов". Платон, в своя "Симпозиум" описва: "всичко това, което правят любовниците за детето, което харесват: тези умоляващи настоятелни молби, тези клетви, които произнасяли, нощите, прекарани на прага на портата на любимия, и това заробване на което се съгласявали, което никой истински роб не би приел" (Πλάτ., Συμπ., 183 α)[2].

Платон, също така, описва развълнувани любовници само при вида на "лирата или дрехата, или някакъв друг предмет, с който любимият си служел обикновено и който бил достатъчен, за да предизвика представата за момчето, дори и отсъстващо" (Πλάτ., Φαίδ., 73d)[3].

"Любовникът" (έραστης) придружавал навсякъде където можел "любимия" (ερωμένος), прекарвал понякога нощта пред вратата му, правейки му серенади, съчинявайки за него поеми и песни, идълбавайки любимото име върху стените, портите, върху дърветата, окачвайки венци или гирлянди на портата на любимия, в качеството на дарове, и изпращайки му всякакъв вид подаръци: плодове, чанта, пълна с ащици, петел, заек или куче, а също така и рисувани съдове, върху които карал майстора да изпише името на момчето, следвано от епитета "καλός" (=хубав). Много такива съдове са изложени в различните музеи. Върху Акропола в Атина е открит един малък камък, издялан във формата на клин за щамповане, върху който е бил гравиран с букви, характерни за V в. пр. Хр. следният надпис: "Лизитос декларира, че харесва Микион измежду всички момчета в града, защото е смел" (SIG³, 1266).

Този педерастичен надпис – обикновено обяснение в любов, се опира на един почтен мотив, не е непристоен, както повечето от тези, които са гравирани върху съседните скали на гимназиона на остров Тера или днешния остров Санторини (SGDI, 4787-4797).

По време на симпозиумите, след възлиянията, по време на играта на коттабос, "любовникът" хвърлял последните капки вино, останали на дъното на чашата му, към един меден съд, произнасяйки на висок глас името на своя любим – ако улучел целта, му предстоял успех в любовта (Дончева 2009, 71-93).

Когато двама или повече любовници преследвали един и същ младеж, тези съперници (αντεραστές) проявявали ревност, подобна на тази, която ги обземала в любовта на един пол с друг (мъж и жена). Произходът на омразата, която противопоставяла известните държавни мъже в Атина – Аристотел и Темистокъл, почивала, както казват, на факта, че били влюбени в едно и също момче – хубавия Стесилаос от Кеос (Πλούτ., Θεμ., 3). Педерастията е в основата на многобройни престъпления от страст, някои от които са били превърнати в постъпки на героизъм, защото често тираните са ставали жертви на младежи, които са били омърсени от тях и които в последствие са ги намразвали. Така например, царят на Македония Архелаос е бил убит от Кратеас, когото е бил направил свой любимец; Александър от Ферес е бил убит от Питолаос, а Периандър, тиранът на Амбракия, който питал своя "любим" дали пак не е забременял, се разгневил и го убил (Πλούτ., Ερωτ., 768 F).

В действителност, в Атина, педерастията се смесвала понякога не само с любов към добродетелите, със смелостта и военните победи, но също така и с любовта към свободата. Най-прочутата история от този род е тази за атинските тираноубийци – Хармодиос и Аристогейтон, възприемани като освободители на народа. През 616 г. пр. Хр. те убиват Хипарх, син на тирана Пизистрат и брат на Хипиас, който наследил своя баща. Тукидит разказва подробно случилото се по следния начин: "Храбрата постъпка на Аристогейтон и Хармодиос станала по причина на една любовна авантюра…Хармодиос бил в разцвета на юношеството, когато Аристогейтон, гражданин от средната класа, се влюбил в него и заживели заедно. Но Хармодиос станал обект на ухажването на Хипарх, синът на Пизистрат, когото той отблъснал и споделил случилото се с Аристогейтон. Последният, наранен силно, заради любовта си, се страхувал, че Хипарх, който е разполагал със силна власт и мощ, няма да се поколебае да постигне целта си, дори и с насилие" (Θουκ., Ιστ., VI, 54-59).

Аристотел разказва продължението на историята. Когато сестрата на Хармодиос трябвало да участва като канефорос (κανηφόρος)[4] в процесията на Панатенеите, Хипарх, излъган в любовните си надежди, й попречил и обидил Хармодиос, обвинявайки го в женственост. Разгневени, Хармодиос и Аристогейтон, след като си осигурили множество съмишленици, преминали в действие. По време на Панатенеите, те издебнали на Акропола Хипиас, който посрещал процесията, в която участвал Хипарх. Тъй като видели един от съзаклятниците, те помислили, че той ги е предал и решили да направят нещо преди да бъдат арестувани. Тогава, слизайки от Акропола и започвайки нападението преди другите, те убили Хипарх, който отговарял за реда на процесията близо до Леокореона (в Керамейкос). Хармодиос бил убит веднага от телохранителите, Аристогейтон се изплъзнал, но бил задържан и след дълги изтезания починал (Αριστ., Αθην. πολιτ., 18).

Така педерастията придобила в Атина нов блясък. Малко било неоходимо, за да я възприемат като свързана с любовта към свободата и омразата към тираните, тъй като Хармодиос и Аристогейтон, възпети впоследствие като герои от поетите, художниците и скулпторите, са били любовници. Атиняните, които ги почитали много силно, издигнали техни статуи на агората.

Могат да бъдат цитирани и други подобни убийства, допринесли за придаването на този положителен блясък на педерастията – така например, Антилеон убива тиранина на Метапонт и (или?) на Хераклея, който му оспорвал любовта на хубавия Хипаринос. Могат да се споменат, също така, Харитон и Меланип, които заговорничат срещу тирана на Агригент – Фаларис, и немалко други (Marrou 1960, 59).

Любовта към политическата свобода не е била достатъчна, за да предизвика брожение, но Плутарх подчертава, че "когато тираните дръзнат да съблазнят техните любими, веднага, сякаш трябва да се отбраняват неприкосновени светини, засегнатите "любовници" се вдигат на бунт срещу тази заплаха за живота им" (Πλούτ., Ερωτ., 929-930).

Тъй като някои от тези събития са довеждали в повечето случаи до освобождаването на народа от непопулярните тирани, то те се превръщали в прочути подвизи и били адмирирани и следвани от младежта. В съзнанието на древните елини, една солидна връзка е свързвала педерастията с националната чест и със стремежа към независимост и свобода (Marrou 1960, 59).

 В Атина, а и на други места, V в. пр. Хр. е белязан от широко разпространение на педерастията.

Атинянинът Есхил и беотиецът Пиндар, почти съвременници, които са се родили през VI в. пр. Хр., но достигнали разцвета си през първата половина на V в. пр. Хр., също са били адепти на педерастията. Първият написал трагедията "Мирмидонци", където представил приятелството между Ахил и Патрокъл в съвсем различна светлина от тази на Омир (Flacelière 1960, 90).

Колкото до втория прочут гръцки поет – Пиндар, той се влюбил последователно – в младостта си в Тразибул, а в самия край на живота си – в Теоксенос. В една от възхвалите си Пиндар пише: "Аз чезна от страст, откакто забелязах свежата младост на момчетата". Той починал на 79 години в ръцете на своя любим, в гимназиона на Аргос.

В многобройните панегерици на педерастията, които ни е оставила гръцката Античност, винаги се е предполагало, че се касае единствено за духовна, а не плътска връзка или, както я наричат днес – "платоническа" любов. Този Ерос не е забелязвал, казват, присъствието на майка си Афродита, защото Ерос е обозначавал и символизирал страстта на душата, а Афродита – връзката на телата, независимо дали е била нормална или не.

Относно Спарта, Ксенофонт пише следното: "В Лакедемон, когато един порядъчен мъж се старае, в своето възхищение към душата на едно дете, да го направи свой приятел без недостатъци и да живее с него, Ликург го хвалеше и гледаше на това като на най-добрата форма на възпитание. Но всяко желание, адресирано само към тялото на детето, той смяташе за голям срам. Ето защо, благодарение на него, в Спарта влюбените не се въздържаха ни най-малко в любовта си с техните любими, така като и родителите по отношение на децата си, и братята по отношение на братята си. Това, че някои, все пак, отказват да го повярват, въобще не ме учудва, защото в много градове законите не забраняват да се желаят деца" (Ξεν., Λακεδ. Πολιτ., II, 13-14). Би трябвало да се отбележи, че Ксенофонт не се е изненадвал от скептицизма на своите читатели.

Плутарх не говори специално за Спарта, а за цяла Гърция, когато пише в своя "Диалог върху любовта": "Ако любовта към момчетата се е отказвала от плътската наслада, това е било защото са се срамували и страхували от наказание. Тъй като е имало нужда от почтен претекст, за да се сближиш с красиви млади хора, са използвали приятелството и добродетелите… Ако обществото на момчетата няма нищо възбуждащо, как може да се касае за любов, ако Афродита отсъства? Защото Ерос, по волята на боговете, има за роля да помага на богинята, участвайки в нейните почести и в нейната сила до степен, каквато тя му разреши. Следователно, ако съществува Ерос без Афродита, това е като пиянство без вино, провокирано от напитка, извлечена от смокини или ечемик; това може да бъде само тръпка без плод и пълнота, която бързо се превръща в отвращение и погнуса" (Πλούτ., Ερωτ., 752 Α-Β).

 Каквото и да казва Плутарх, много от тези приятелства между мъж и юноша можели да останат чисти (Flacelière 1960, 92).

 В Атина, бащите на семейства не са били единствените, които бдели над нравите на своите деца. Законите на града също са ги закриляли. Ето най-същественото от тези закони, както ги резюмира Есхин в своята реч "Срещу Тимарх": "Ако един баща, брат, чичо или настойник отдава едно дете срещу пари на разврат, детето няма да бъде преследвано, а авторите на това действие ще бъдат и двамата обвинени – единият за това, че е отдал детето, а другият, че го е наел от него. А детето, когато стане мъж, няма да бъде задължено нито да храни, нито да приютява своя стар баща, който го е бил продал, за да проституира; той ще му дължи само погребение, според обичаите" (Αισχ., Κατά Τιμ. , 13-20).

Законът срещу посегателството постановявал категорично, че този, който насили дете – свободно или роб, ще попадне под удара на обвинението и ще бъде наказан или глобен.

Всеки атинянин, който се отдадял на проституция, не можел да изпълнява вече никаква обществена длъжност, нито да изразява мнението си пред Народното събрание или Булето; ще бъде обвинен в лоши нрави (ἑταίρησις), заради което законодателят е предвидил най-строги наказания (Ibidem). Тези текстове свидетелстват, че мъжката проституция, както и женската, е съществувала в Атина.

В честната и почтена любов се възприемало като срамно да се оставиш да бъдеш съблазнен от богатството или от политическата сила на любовника (Πλάτ., Συμπ., 184 а). В нечистата и меркантилна любов, напротив – благоразположението се придобивало с цената на парите, но проституиращите младежи си навличали всеобщата омраза: "Момчетата, които изцяло приемат да бъдат използвани за разврат, са класирани в категорията на най-деградиралите същества" – пише Плутарх (Πλούτ., Ερωτ., 768 Ε).

Едни от тези момчета са били т.нар. "перипатици" (=разхождащи се), които са намирали клиентите си на улицата или по кръстовищата. Те успявали да привлекат внимание по начина си на обличане и евтините украшения на тоалета им, за да изглеждат хубави, и в същото време – колкото е възможно женствени. Тяхната външност била толкова характерна, че една поговорка казвала: "Ще скриеш по-лесно пет слона под една мишница, отколкото само един обратен".

Момчета от този вид отивали в дома на мъжа, който ги е повикал или се отдавали на ласки през нощта на отдалечени самотни места на кварталите, върху хълма Ликабет или дори в самия град – в околностите на Пникс (Flacelière 1960, 95).

Други момчета, най-вече млади и хубави роби, са били предоставяни на разположение от техните господари на желаещите ги в публични домове, на които била наложена специална такса (πορνικόν τέλος) и отдавани под аренда всяка година от Булето (Αισχ., Κατά Τιμ., 119).

Относно психологията на хомосексуалната любов, едно от най-добрите изследвания по въпроса е трудът на M. H. E. Meier и L. R. Pogey-Castries, озаглавен "История на гръцката любов през Античността" (M. H. E. Meier et L. R. Pogey-Castries 1930).

Но за нашето изследване по-голям интерес представлява другият аспект на педерастията, възприеман в древна Гърция като един начин за възпитание, както го определя Ксенофонт (Ξεν., Λακεδ. Πολιτ., II, 13), и както го признава, впрочем, и H.-I. Marrou, който в своята "История на образованието през Античността" (Marrou 1960) е посветил една прекрасна глава на този сюжет – "Педерастията като начин за образование" (De la pederasty comme education).

В легендите, героят, който се интересува от един юноша, взема присърце задължението да го обучи, да му предаде своя занаят – да бъде мъж.

Теокрит, в своята идилия, озаглавена "Хилас", пише, че Херакъл, със сърце от желязо, се влюбил в едно дете, в грациозния Хилас. Той го обучил като баща своя любим син, на всичко, което той самият бил научил, за да стане силен и достоен да бъде възпят. Винаги бил близо до него, като искал юношата да бъде възпитан според сърцето му и, извличайки полза от това, Хилас наистина станал истински мъж (Θεόκρ., Ειδύλ., XIII, Ὕλας).

Произходът на педерастията, която първоначално, най-вероятно, е била "спътник" на войниците, позволява да се разбере, защо древните виждали в нея едно училище за мъжественост и смелост, както по време война, така и в мирно време, когато се касаело за освобождаване на държавата от един тиран, например. Тиранът Поликрат, казват, бил изгорил всички палестри на Самос, тези огнища на любовта, които възприемал като "цитадели, изправени срещу него и заплашващи властта му" (Αθήν., Δειπν., XIII, 602 D).

Мъжката любов се пробуждала в гимназиона, където юношите правели упражнения, които – такива като мятане на копие, например, представлявали истинска "военна подготовка", която след това се поддържала и върху бойното поле.

Знае се, че гимназионът и палестрата са били  привилегировани места, където се е развивала педерастията. Там, едновременно с упражняването на тялото, духът се е формирал чрез философски дискусии. Все пак, те са оставали преди всичко място за физически упражнения: именно там са можели да се възхищават на красотата на юношите като Хармид, за когото разказват, че още с първата му поява на палестрата, всички мъже и младежи са били обхванати от възхищение, сякаш пред очите им е стояла божествена статуя. Гърците са тренирали голи – от там глаголът γυμνάζω (=тренирам) и съществителното γυμνάζιον (=гимназион), се развиват от  прилагателното γυμνός (=гол).

В Тива, когато ερωμένος достигнел наборна възраст, неговият εραστής му правел подарък пълна бойна екипировка (πανοπλία). Един мъж, Памменес, който имал опит в любовта, подреждал войниците във военното подразделение по един съвсем нов начин. Той слагал любимия встрани до любовника, защото Любовта била единственият непобедим стратег. Стигало се до там, че са изоставяли хората от рода или семейството, за да бъдат заедно любимият и любовникът, защото ако Ерос ги е движел, никакъв неприятел не можел да се вмъкне, за да ги раздели един от друг. Дори, когато е нямало нужда от това, те показвали своята любов към опасностите и омразата си към живота: така тесалиецът Терон опрял срещу една стена лявата си ръка, извадил меча си и отсякъл палеца си, предизвиквайки своя съперник в любовта да направи същото. Друг един, по време на битка, бил паднал по лице върху земята, умолявал своя враг, който се канел да го удари, да изчака един момент, за да не го види неговият ερωμένος да го раняват в гърба (Πλύτ., Ερωτ., 761, B-C).

Прочутият "свещен батальон" на Тива бил съставен от "любовници" и "любими", ето защо, според Плутарх (Πλούτ., Πελ., 18), той бил "свещен", а и защото и Платон е казал, че "любовниците, които били приятели, са вдъхновени от бога" (Πλάτ., Φεδρ., 255, b). Този батальон остава непобедим чак до битката при Херонея. След битката, Филип Македонски, отивайки да види убитите, се спрял на мястото, където лежали тези 300 войници, всички пронизани от удари на пики отпред, всички въоръжени и смесени едни с други. Той им се възхитил и, заплаквайки, казал: "Проклети да са тези, които предполагат, че тези мъже могат да правят нещо срамно".

Педерастията е била призната като институция от повечето градове-държави на античността – това ясно изпъква в творбите на поетите от архаичната епоха. През класическата епоха, за която сме много повече информирани, тя е била солидна институция, може да се каже – обществена необходимост, която е имала своите корени в структурите на обществото и града (Kaltsas 1989, 36).

Каквото и да е било в началото, практиката на педерастията е оцеляла дълбоко интегрирана в нравите, дори когато Гърция, в своята цялост, е била загърбила военния си начин на живот. Следователно е неоспоримо, макар и шокиращо, защото в случая може да изглежда, че т.нар. "гръцка любов" е допринесла да се предаде нейната форма на моралния идеал, върху който се основава цялата практика на гръцкото възпитание. Желанието на по-възрастния да се докаже в очите на своя любим, да блести пред него, и реципрочното желание на по-младия да се покаже достоен за своя "любовник", са можели само да засилят и при единия, и при другия, тази любов за слава, която изцяло състезателният дух екзалтирал. Любовната връзка е била теренът, върхо който се е разгръщало едно благородно състезание (Marrou 1960, 58-59).

Възпитаването на смелост, на любов към честта и славата, толкова важни в очите на гърците, е било само една част от обучението. Самите "любовници" претендирали, че допринасят за цялостното формиране – морално и интелектуално, на своите "любими".

 По времето на Перикъл, младите момчета в Атина на 7-годишна възраст, които в заможните семейства, както вече се спомена, били придружавани от един роб, т.нар. педагог (παιδαγωγός), минавали последователно при граматик (γραμματικός), който ги обучавал на четене и писане, при китарист (κιταριστής), при когото изучавали музика. Последният покривал цялата област на музите, като ги обучавал и на поезия и пеене. Впрочем, μουσικός ανήρ (=музикалният мъж) представлявал еталон за интелигентен мъж. Накрая, детето отивало на палестрата при педотриба (παιδοτρίβης), учител по гимнастика, за да спортува. Тези различни учители изпълнявали задълженията си частно. Те били осигурявани от родителите и не можело да се говори за образование, организирано или дори контролирано от държавата. Всичко това е касаело само елементарното образование, което наричаме "първоначално". Къде юношата е можел да намери едно по-високо и истински морално образование?

Образование от "висш" тип не съществувало до втората половина на V в. пр. Хр., до момента, в който софистите, а след това философите, го установяват за една малка група от ученици, събрана около тях. Те предлагали едновременно едно по-високо знание и едно по-пълно образование, но техните уроци стрували скъпо и не били "по всеки джоб", така че не всеки можел да си ги позволи. Понякога, също така, се разкривало, че някои от тях не са били истински учители, а измамници.

В семейството не е имало никакви възможности за обучение. Педагогът (παιδαγωγός), натоварен да бди над детето от добро семейство, е бил роб. На какво е можел да научи той своя млад господар, освен на някои максими, вдъхновени от опита и народната мъдрост. Майката, самата тя много слабо образована, е гледала сина си при себе си до 7-годишна възраст; след това са й го отнемали. Колкото до бащата, много често самият той би могъл интелектуално и морално да възпитава своя син, ако се е безпокоял наистина, и най-вече – ако е имал време, но той е бил обсебен от обществения живот и своята професия.

Този сериозна празнота в атинското образование била запълвана обикновено – ако може да се каже така, когато става въпрос за любовни връзки от един "анормален" характер, от педерастията. Защото тя е била едно допълнение към възпитанието, както го определят Ксенофонт и Платон, по-възрастният или т.нар. εραστής, вземал присърце да образова по-младия, или т.нар. ερωμένος, да му предаде всичко, което той знаел, както Херакъл, казват, го направил за Хилас, и също така, да възпита едновременно неговата интелигентност и характер.

Тази традиция, със сигурност – аристократична, на педерастичното възпитание, което позволявало да се предават от поколение на поколение, според израза на H.-I. Marrou, "един женомразен идеал на абсолютна мъжественост", се появила вече ясно изразена през VI в. пр. Хр., в дидактическите поеми на Теогнис от Мегара. В тях поетът се обръща към младия Кирнос, за да му предаде всичко, което трябва да знае и да формира у него "αρετή" (=добродетел), т.е. да направи от него един елитен, добродетелен мъж. В многобройни пасажи той оставя да прозира привързаността, която той изпитва към своя ученик:

"За твое добро, Кирнос, аз формулирах тези правила такива, каквито аз самият ги получих в моето детство от достойни мъже (Θέογν., Ελεγ., 27-28)[5].

Теогнис, несъмнено, говори на Кирнос "като баща на своя син" (Θέογν., Ελεγ., 1049), но той, също така, му казва и това:

"Не преставай да ме обичаш нежно с думи и не отнасяй другаде своето сърце и твоите мисли, ако е истина, че ме обичаш и че твоята душа ми е вярна. Трябва или да ме обичаш с искрена обич, или да ме прогониш откровено, като ми обявиш открита война" (Θέογν., Ελεγ., 87-90).

От втория цитат се подразбира, че Кирнос не отговаря на чувствата на своя учител, който му говори като любовник: "Не намирам в теб и най-малкото зачитане. Както се лъже малко дете, ти ме залъгваш с думи" (Θέογν., Ελεγ., 253-254).

Теогнис се обръща към Кирнос "както баща към своя син" и Сократ заявява пред съдиите, според думите на Платон, че за атиняните е "в ролята на баща или по-голям брат" (Πλάτ., Απολ., 31 b). Този израз е показателен за интимния характер, който е приемало това възпитание, изцяло основано върху приятелските отношения или любовта, във всички случаи – на дълбоката привързаност между учител и ученик.

Спомените на Ксенофонт за Сократ (Ξεν., ᾿Απομν.), със сигурност по-близки до ежедневната действителност, що се отнася до живота на Сократ, отколкото Диалозите на Платон, показват Сократ изцяло отдаден и предан на своите приятели. За тях той е бил, както казва той самият, "посредник" и дори "сватовник". Организирал е по между им една истинска общност за взаимопомощ. Ксенофонт дава многобройни примери и добавя, че когато приятелите са били в затруднение, той ги е учел да си помагат едни на други с всички възможни средства (Ξεν., ᾿Απομν., II, 7, 1).

В крайна сметка, Сократ прилагал буквално питагорейската поговорка, която доминирала изцяло гръцкия морал: "Между приятели всичко е общо".

Тази добре известна общност не се ограничавала само до материалните блага. Тя обхващала изцяло сърдечния и духовен живот на общността. Ето защо, Сократ се е смятал за експерт в любовта. Той се е държал не като учител, както правели софистите (казвал, че знае само едно нещо – че нищо не знае: "Аз знам, че нищо не знам"[6]), а като страстен приятел, загрижен единствено да осигури щастието на тези, които обичал.

Всички философски школи на Античността са следвали този велик пример и са били преимуществено общности на приятели. Епикур дори направил от това приятелство една фундаментална институция, станала известна в историята на философията под името "Градината"[7].

Във всичко това, несъмнено, се открива една дълбока интуиция: обучава се добре, когато се обича. Сократ се е държал като любовник на тези, които е искал да образова духовно. Докато събирал ученици, той твърдял, че е "на лов за хубави млади хора". Според древните гърци, е било нужно да имаш душа на възпитател, за да проявиш продуктивност, подтикван от красотата. Платон казва, че възпитанието е "духовно раждане в доброто" (Πλάτ., Συμπ., 206 b).

Гърците не са се доверявали на чисто книжната наука и дори, като цяло – на писането. За тях образованието е било нещо живо, от уста на уши, или по-скоро – от дух на дух. В това отношение, Сократ остава велик пример: той нищо не е написал, действал е чрез своите думи, несъмнено, чрез своята"ирония", но още повече – чрез своя пример, чрез излъчването на своята изключителна личност и чрез неустоимото привличане, което вдъхвал на своите млади ученици.

Сократ е дал най-чистия пример, почти неповторим, на образование, основано на любовта. След него, Платон ще стане любовник (и както изглежда не "платонически") на Алексис и на Дион, след това неговите наследници начело на Академията, след неговия племенник Спевсип[8], ще бъдат често избирани, така да се каже – според принципа на "педерастичното осиновяване". Според Диоген Лаертски, Ксенократ[9] е бил любовник на Полемон[10], който пък обичал Кратес[11] (Διογ., Βίοι, IV, 1-4). Стоиците по примера на Зенон, основателя на Портика[12], ще бъдат също, в по-голямата си част горещи застъпници на момчешката любов (Flacelière 1960, 106).

Според H.-I. Marrou, в древна Гърция, връзката на учителя с ученика е била винаги нещо от типа на "любовник и любим". По принцип, възпитанието е било по-малко техническо наставление, отколкото съвкупност от грижи от страна на един по-възрастен, изпълнен с нежна загриженост за израстването на един по-млад, изгарящ от желание да отговори, като се покаже достоен за тази любов (Marrou 1960, 62).

Разбира се, не всички атиняни можели да изпратят децата си при трима различни учители и несъмнено голям брой деца трябвало да се задоволят само с уроци при граматик. Да си припомним анекдота, свързан с един атинянин, който помолил Аристид през 482 г. пр. Хр. да напише името на самия Аристид върху парче керамика (остракон) за остракизъм[13], защото той не можел да пише. Все пак, практиката на остракизма предполага едно достатъчно дълго разпространение на писмото. Може да се отбележи, също така, че между хитреците – персонажи в комедиите на Аристофан, Стрепсиад от "Облаци" правел сметките си сам и че Агоракрит от "Конници" познавал буквите, но само малко, както той самият отбелязва. Разбира се, навлизат промени и има развитие именно в съдържанието на трите преподавани дисциплини. Един диалог в комедията на Аристофан "Облаци", представена през 423 г. пр. Хр., подчертава достойнствата на старото образование в сравнение с новото, което под влияние на софистите е придало по-голямо значение на интелектуалното образование и намалило физическите упражнения: "…Бляскав и свеж като цвят, ще прекарваш по спортни игрища и не ще дрънкаш плоски заядки навред по площада, тъй както е днеска, и не ще бъдеш влачен по разни делца на циции, клеветници, менти, а ще слизаш в оназ Академия там, под маслините свети ще тичаш, на главата с тръстиков венец, а до теб ще се движи връстникът ти мъдър и ще дъхаш на тис, на спокоен живот, на топола със сребърни листе, ще се радваш на ведрия пролетен ден, в който бряст и топола си шепнат. И постъпиш ли както съветвам те аз и към тези неща си отправиш ума, ти ще имаш навек и бляскава кожа, и мощни гърди, и плещи широки, и сдържан език, и задник развит, и мъничък член… Но ако ти практикуваш днешните нрави, най-напред ти ще имаш блед тен, тесни рамене и слаби гърди, дълъг език, отпуснат задник и голям член…" (Αριστοφ., Νεφ., 1002-1019).

         Все пак, едно грижливо образование включва три вида обучение и този аспект от живота на древните елини е широко засвидетелстван, освен в писмените извори, и в керамичната живопис. Почти всички известни вазописци от архаичната и класическата епоха са отразили в своите произведения образованието – и интелектуално, и физическо, на най-младите представители на гръцкото общество. Особено активни в това отношение са били художници като Евфрониос, Дурис, Фидиас, Макрон, и Онесимос.

         Един от най-известните паметници със сцени на обучение е един атически червенофигурен киликс на вазописеца Дурис и грънчаря Питон, датиращ от ок. 480 г. пр. Хр. и съхраняван днес в музея в Берлин (Обр. 1). Върху външните стени на съда са изобразени сцени на обучение при учителите по четене, писане и музика. В едната сцена (Обр. 1-a) е представено най-вероятно коригирането на писмено упражнение: учителят държи върху своите колене – а не върху мебел, восъчната табличка, върху която пише, с помощта на стило, държано в дясната ръка. В друга от сцените (Обр. 1-b), в центъра е седнал учителят, който държи едно руло, чийто текст е написан така, че зрителят, наблюдаващ съда да може да го чете. Касае се за епически стих, споменаващ реката на Троя: "Музо, намери за мене, по бреговете на Скамандър, началото на моята песен". Младият мъж пред него рецитира и написаният текст служи за контрол. Знае се, че изучаването на поезия, и по-специално на поемите на Омир, заема важно място в програмата, по която се обучават младите хора. В ляво е изобразен урок по музика: учител и ученик, седнали един срещу друг, всеки държащ лира (Обр.1-c). Върху другата страна на киликса, са представени инструменти за писане: восъчна табличка и стило, държани от персонаж, седнал в центъра. Една друга табличка е окачена на стената. На стената, също така, е изобразен закачен и един предмет във формата на кръст – това е един вид "чертожна линийка", помагаща на учениците да разполагат буквите на една линия и точнο едни под други, според разположението, наречено στοιχηδόν, познато ни по надписите от тази епоха (Flacelière 1959, 123). Дурис е изобразил и урок по авлос (αυλός=двуцева флейта), духов инструмент, един вид обой, докато други лири и един калъф за авлос са все още закачени на стената (Обр. 1-d). Един брадат персонаж, облечен в надиплен химатион и седнал върху табуретка, присъства на сцените от всяка страна на киликса (Обр. 1-e). Предполага се, че това е педагогът – робът, натоварен да придружава ученика.

         Ученик, пишещ на восъчна табличка е изобразен върху тондо на атически червенофигурен киликс на вазописеца Евхаридес, от ок. 480 г. пр. Хр. (Обр. 2). И тук, както и в предходно описания киликс на Дурис, восъчната табличка е положена на коленете на ученика, която показва, че нито ученикът, нито учителят са ползвали масички за писане.

         Едно от най-известните изображения на урок по музика, е представено върху раменете на атическа червенофигурна хидрия на вазописеца Фидиас, датираща от ок. 510 г. пр. Хр. (Обр. 3, Обр. 3-а). Вдясно е седнал учителят на име ΣΜΙΚΥΔΟΣ, според надписа над него, държащ лира. Учителят е изобразен с брада, докато седналият срещу него ученик, на име ΕΥΔΥΜΙΔΕΣ, също с лира в ръце, е представен с нежно голобрадо лице. Между двамата, младеж на име ΤΛΕΜΠΟΜΕΝΟΣ декламира стихове на фона на изпълняваната музика. В дясно, зрял мъж с брада, облечен в надиплен химатион, облегнал се на тоягата си, е без съмнение педагогът, придружаващ поверения му ученик по време на уроците му.

Друго известно изображение на урок по музика е представено върху червенофигурен лекит на т.нар. Художник на Пан, датиращ от 470-460 г. пр. Хр. (Обр. 4). Изобразено е изправено голо момче, което отмерва с ръце ритъма на мелодията, изпълнявана на лира от седналия срещу него, облечен в надиплен химатион, учител.

         Накрая, неделима част от обучението на младите хора в древна Гърция, от 12-годишната им възраст, може би в продължение на осем години, са упражненията на палестрата под ръководството на педотриба (παιδοτρίβης), учителят по гимнастика, който се разпознава лесно на многобройните изображения в керамографията. Докато неговите ученици са голи (γυμνοί – от където идва названието и на гимнастиката, и на гимназиона), той носи надиплен химатион и държи в ръката си една разклонена на две на върха тояга, която му служи да защитава или разделя противниците и която представлява инсигния на неговата длъжност (Обр. 5-9, 17, 18-b). Изображенията със сцени на палестрата са изключително многобройни при художниците, които J. Beazley нарича "Пионери" (Pionniers)[14]. Малко след изнамирането на червенофигурната техника, в последната четвърт на VI в. пр. Хр., те специално са се стремели да изобразяват анатомията такава, каквато новата техника, с по-гъвкав рисунък, е позволявала (Villanueva-Puig 1992, 32; Τιβέριος 1996, 38-39).

         Палестра, гимназион – в действителност, двете думи не са синоними, дори ако разликите в използването им не винаги са ясни. Има опити да се свърже палестрата с децата и гимназиона – с възрастните или още – да се приемат палестрите като частни, а гимназионите – за обществени.

         Гимназионът (γυμνάσιον) е бил пряко свързан с гръцкото възпитание, което е неотделимо от гражданското образование или т.нар. пайдея (παιδεία) (Delorme 1960). Това обществено или поставено под опеката на града място, предлагало възможността в него да се провеждат физически упражнения, а от края на класическата епоха, все повече и повече, в него да се възпитава и духът. Значителният брой разкрити гимназиони свидетелства за тяхната важност в гръцкия или еленизиран свят. Някои по-значителни градове са притежавали по няколко гимназиона. В Атина, например, е имало три гимназиона, които са изиграли много важна роля в живота на града. Първият от тях, т.нар. Ликейон (Λύκειον), дава името си на философската школа, основана от Аристотел; вторият – т.нар. Киносарг (Κυνόσαργες), дава името се на школата на киниците, а третият – т.нар. Академия, поставя началото на Академията на Платон.

         Гимназионът се състоял от две части – палестра и писти за надбягване. Палестрата[15] е представлявала правоъгълен двор, заобиколен с перистилни портици, към които се отваряли различни помещения. Най-важното от тези помещения е бил аподитерионът (αποδυτήριον), който изпълнявал ролята на съблекалня, с разположени в нея скамейки. В аподитериона можело да се правят масажи, да се провеждат дискусии, а може би е служел понякога и като зала за борба. Друго важно помещение е било т.нар. конима (κόνιμα, κονιστέριον), служещо за складиране на фин пясък, а понякога и като място за масажи. Следващото помещение, свързано с палестрата, е била екседрата (εξέδρα) – една официална зала, предназначена за събирания и беседи, най-често известна като ефебейон (εφηβείον).

Пистите за надбягване били две: една писта под открито небе, т.нар. парадромис (παραδρομίς), обикновено с дължина един стадий, който се равнява на 177,6 м от знака за старта, афезиса (άφεσις), до знака за финала (τέρμα), и втора, покрита, писта, наречена ксистос (ξυστός, ξύστον) – разположена под дълъг портик. Значението на понятието сферистерион (σφαιριστήριον), също свързано с гимазиона, е спорно – касае се или за пространство под открито небе за игра с топка, или за покрита зала, където занимаващите се с юмручен бой и панкрат са се упражнявали с една напълнена с пясък торба (κώρικος), окачена на височината на гърдите. Към помещенията, свързани с палестрата, почти винаги се включвала и баня (λουτρών).

Благодарение на комплекса от съоръжения, свързани с него, гимназионът е позволявал да се провеждат в него тренировки, свързвани със спортни състезания. Грижите за тялото имали първостепенно значение: младежите са се упражнявали напълно голи, откъдето, както вече се спомена, идва и името на гимназиона – от γυμνός (=гол), а след като са тренирали голи, те трябвало да полагат грижи за предпазване на кожата си. Преди упражненията, атлетите се намазвали с маслиново масло и се посипвали с фин пясък, който полепвал по тялото. Маслото и пясъкът служели, за да регулират телесната температура и да предпазват кожата не само от изгаряния на слънцето, но и от ударите с тоягата на педотриба, който можел да ги удря по време на тренировките при непозволени действия от тяхна страна (Обр. 9, 9-a, 9-b). След тренировките младежите са снемали със стригила слоя от масло, пот, пепел и пясък, който ги е покривал (Обр. 10-а, 11). Накрая те завършвали тоалета си в банята (λουτρών), където с помощта на студена вода и гъба, са изтривали тялото си (Обр. 12, 13). Арибалът с маслото, стригилите и гъбата, са били задължителни атрибути на спортната екипировка на младежите, които те носели в специална торба, която често виждаме изобразена в керамографията закачена на стената на палестрата или гимназиона (Обр. 14, 23). Същите грижи за тялото си атлетите полагали и по време на състезания.

Педотрибът е бил натоварен да обучава учениците на физическа култура. Той е бил заплащан от града, както е било например в Теос и Милет, или от родителите. Педотрибът преподавал здравословна гимнастика, при която усилията и натоварванията са били предхождани от упражнения за разтягане на мускулите и загряване.

         Гимназионът е бил една гражданска институция, принадлежаща обикновено на града, който осигурявал неговата издръжка. Когато не е бил градът, тогава са били сдружения от бивши възпитаници на гимназиона, които са издържали гимназионите и често се събирали в тях. Начело на гимназиона стоял гимназиарх (γυμνασίαρχος), който бдял за неговото добро функциониране. Гимазионът е играл, също така, роля и във военната подготовка, защото ефебите тренирали там. Гимазионът е бил образователен и притегателен център не само за юношите преди ефебията (παῐδες), но и за младежите след ефебията (νέοι) и за бившите възпитаници на гимназиона. Там те можели да тренират, да се срещат и дискутират, както и да слушат беседи на различни лектори. Животът в гимназиона е бил съпровождан и с почитането на собствени култове: състезанията Хераклея и Хермея били провеждани в чест на божествата покровители Херакъл и Хермес (Queyrel 1996, 83-84).

От всичко казано до тук се разбира, че най-общо, палестрата представлява част от гимназиона, комплекс от спортни съоръжения, представляващ самият перистилен двор, с директно свързаните с него пристройки. Във вазната живопис палестрата е обозначена чрез колона (Обр. 9, 9-а, 18- b) спортна екипировка и (или) кирка (Обр. 5-9, 14-18, 20-а, 23). На нея са представени млади хора, с развити тела, винаги идеално сложени, да се подготвят за упражнения, намазвайки се с масло, а след това покривайки се с фин пясък, или да изчистват с помощта на стригила сместта от пясък, масло и пот след упражненията, или да се измиват. Атлетите са подпомагани понякога от малък роб (Обр. 19, 19-a, 19-b, 19-c). Упражненията на палестрата много често са ритмирани от авлос (Обр. 21, 21-а). Изобразяват се скок на дължина (Обр. 20, 22-а), хвърляне на диск (Обр. 8, 14, 15, 19, 22) и копие (Обр. 16, 18, 22-b), бягане, борба (Обр. 9-а, 9-b) и бокс или панкрат (Обр. 9,  9-а, 18-а, 18- b).

Изглежда в древна Гърция се е практикувал само скок на дължина. Преди скока, както и преди борбата, мястото на палестрата, където се е влизало в контакт със земята, се е подравнявало с кирка. Именно, поради честото ѝ използване за тази цел, вазописците са изобразявали кирката, за да обозначат чрез нея, че действието се развива на палестрата или в гимназиона (Обр. 15, 16, 20). Скокът на дължина се изпълнявал с помощта на специални тежести – халтери (ἁλτῆρες), изобразявани често закачени на стената на палестрата (Обр. 15, 16, 18). За да скочи, атлетът държал във всяка ръка по една халтера. Наименованието на тежестите, подпомагащи скачането, произлизало от самия глагол ἅλλομαι (=скачам). Халтерите били от олово или камък, и имали полукръгла форма, която позволявала на ръката да се положи удобно във вдлъбнатината им, подобно на съвременните гири, съставени от две тежести, свързани със ствол за захващане. Тежестта на халтерите варирала от един до пет килограма (Flacelière 1959, 135).

Дисковете за хвърляне били от бронз и тежали от един до четири килограма. Децата трябвало да хвърлят по-леки дискове от тези на възрастните. Хвърлянето на диска включвало две последователни движения – на засилване и изхвърляне, и двете често изобразявани в керамографията.

Копието – оръжие, характерно, както за лов, така и война, се използвало също така и в спорта. Това, използвано в спорта, е било с дължина, приблизителна на височината на тялото и с дебелина около един пръст, без заострен връх, за да се избягват нежелани инциденти, но с тежест на върха, която да улесни полета му. В центъра си на гравитация, копието имало един задвижващ "механизъм" (αγκύλη), представляващ един кожен ремък (Обр. 18), с дължина около 40 см, който се навивал около копието и завършвал с една примка, в която копиехвъргачът вкарвал палеца и големия пръст на дясната си ръка. Този "задвижащ механизъм" е придавал на копието едно въртеливо движение, удвояващо или утрояващо обсега на хвърляне (Flacelière 1959, 136).

Интересна тренировка на палестрата е представена върху атическо червенофигурно пелике на Евфрониос от ок. 520-515 г. пр. Хр. Върху едното лице на съда са изобразени двама атлети, голи, трениращи скачане, придружени от един флейтист, облечен в химатион, който съпровожда и ритмира с музиката си упражненията (Обр. 21). От другата страна на съда е изобразена същата сцена, но видяна отзад – телата на атлетите са в гръб; техните лица, както и това на флейтиста са в профил, както и на предходната страна (Обр. 21-а). Изображенията са придружени с надписи: над персонажите е изписано името "ΚΑΛΙΠΙΔΕΣ", в ляво от флейтиста – "ΑΙΝΕΑΣ", а под тях: "ΛΕΑΓΡΟΣ ΚΑΛΟΣ".

Един от вазописците, оставил ни доста изображения на сцени с упражнения на младежи на палестрата е Онесимос. Един негов червенофигурен киликс от 500-490 г. пр. Хр. представя такива сцени и в тондото (медальон във вътрешността на киликса), и по екстериора на съда. Тондото представя атлета в момента на движението, което предхожда изхвърлянето на диска (Обр. 14). Изображението е придружено надпис: "ΠΑΝΑΙΤΙΟΣ ΚΑΛΟΣ" ("Панайтиос е хубав").

В центъра на едното лице на екстериора на същия киликс, младеж се упражнява в скок на дължина (Обр. 20). За разлика от другите съдове, но които се изобразява скачане, тук атлетът е представен в момента на отскока, когато не е в контакт със земята. В дясно се вижда неговият треньор, който му показва как да подобри постижението си. В ляво от него, друг атлет изчаква своя ред.

На Онесимос дължим и друго интересно изображение на атлет – също върху тондото на червенофигурен киликс (Обр. 12). Представен е атлет в банята, който изстисква гъба над бронзов басейн, т.нар. лутерион (λουτήρος), върху който се чете надпис ΚΑΛΟΣ (=хубав). Надписът визира едновременно тоалета и изобразената фигура. В дясно са изобразени закачени на стената сандали, я ляво – тояга и комплект тоалетни принадлежности – стригила, чиято дръжка завършва оформена като глава на лебед и кръгъл арибал с верижка за окачване. Всички тези тоалетни аксесоари, са представени в пространството около младежа. Близо до главата му се чете глаголът ΕΡΧΕΤΑΙ (=идвам). Без съмнение, съобщава за идването на персонаж, оставащ извън изображението. Трудно е да се прецени предварително значението на този надпис, защото той остава без еквивалент, но все пак става ясно, че се касае за фрагмент от диалог, който, свързан с фронталността на говорещото лице, ни въвежда в сцената. Изобразеният младеж е хубав и за пиещия с киликса е удоволствие да го гледа на дъното на чашата си, докато обръщайки я, той вижда и други атлети, изобразени от външната й страна (Lissarrague 1999, 70).

Тренировки на няколко различни вида спорт са изобразени върху екстериора на атически червенофигурен киликс от 490-480 г. пр. Хр., съхраняван днес в Бритиш музеум в Лондон. Върху едното лице на киликса е изобразен младеж, който се приготвя за бягане с оръжие, други двама се борят, а четвърти атлет се приготвя да навие кожени ивици около ръцете си, за да тренира бокс (Обр. 9). Върху другото лице на съда, в дясно, е изобразен панкрат, вид борба, при която почти всичко е позволено, като удари с крака или дори опити да се удуши противника; не са можели, все пак, да се хапят или вадят очите. Ето защо, персонажът вдясно от тях изглежда предприема нещо: това е педотрибът, който размахва тоягата си зад единия и се кани да го удари по гърба, за да сложи край на непозволените действия (Обр. 9-а, 9-b). В ляво от тази първа група са изобразени двама боксьори.

Върху атически червенофигурен киликс от 480 г. пр. Хр., съхраняван днес в Лувъра (Обр. 18-а, 18- b), са изобразени двама атлети, които тренират бокс или пугилат на палестрата, обозначена просто чрез една колона и един закачен сак, съдържащ диск, често изобразявани върху съдовете със спортен сюжет. Младежите са под наблюдението на един педотриб (παιδοτρίβης), учител по гимнастика. Той се разпознава лесно, благодарение на неговото надиплено облекло, което е в противовес на голотата на учениците му, и най-вече по неговата разклонена на върха тояга, която му служи, за да закриля или разделя противниците. Художникът е имал грижата да предаде бруталността на този вид спорт: виждат се раните по лицето на всеки от борещите се, от които тече кръв. Всеки атлет носи кожени ленти, т.нар. химанти (ἱμάντες), навити около ръцете и дланите (Обр. 18-а).

Върху една атическа червенофигурна амфора един от вазописците, близък до кръга на Пионерите – Клеофрадес, е изобразил атлет, който навива химанти около китките на ръцете си (Обр. 10). Химантите са имали за цел да подсилят ударите на юмруците по време на панкрата, като същевременно предпазват ръцете. Самостоятелното, почти статуарно, изображение на атлета е адаптирано забележително добре към формата на самия съд. Разтворените лакти на торса са отзвук на дръжките, раменете се простират широко на височината на рамото на съда – така че, би могло да се каже, че тялото на атлета оформя тялото на съда (Lissarrague 1999, 68).

От другата страна на същата тази амфора е изобразен друг самостоятелен атлет, който изстъргва тялото си със стригила (Обр. 10-а). И в двата случая вниманието на художника е привлечено не само от съвършеното тяло на атлета, но и от грижите, които той полага за тялото си – тоалета или предварителната техническа подготовка.

Това внимание, отделено на тоалета и предварителната подготовка, както и върху съвършеността на младежкото тяло, се открива не само в продукцията на кръга на Пионерите на червенофигурната техника, но и в следващите поколения вазописци в края архаизма, и най-вече в авторите на киликси.

Друг велик гръцки вазописец от нaй-плодотворната за гръцката керамография епоха – Макрон, също е изобразявал сцени на палестрата. Един негов червенофигурен киликс от 480 г. пр. Хр., съхраняван в Лувъра, е отразил един друг характерен аспект от случващото се там, но не тренировки на младежите, а размяната на еротични подаръци между εραστής и ερωμένος (Обр. 23). Това, че сцената е ситуирана на палестрата, е индикирано от окаченото на стената опаковано гимнастическо снаряжение, съдържащо гъба, арибал, стригила и гири. Както вече бе споменато, палестрата е привилегировано място, където "любовниците" са наблюдавали и са се възхищавали от голотата на техните млади възлюбени. В случая влюбените мъже поднасят на своите любими по един заек, който като едно от най-активните в сексуално отношение животни, е традиционен еротичен символ.

         Всички тези спортове се срещат и в състезанията, които се провеждат по време на празниците в големите светилища и понякога е трудно да се разграничат тренировките на младежите от тези на атлетите, които се стремят да станат професионалисти. Но въпросът не се поставя към края на VI в. пр. Хр., когато изображенията на атлети са особено многобройни и тренировките на палестрата са характерни занимания на младежта. Впрочем, на Олимпийските игри или в Атина по време на игрите в празника на Панатенеите, някои състезания са запазени за децата. Това потвърждава важността на тази част от образованието, която се стреми да направи тялото хармонично, колкото и духа.

         Извън палестрата, плуването е трябвало да се практикува също, дори ако то се среща много рядко в изображенията по керамиката и особено – в сцените със жени. То не е засвидетелствано в програмите за състезанията и не представлява спортна дейност, но това не пречи да бъде познато занимание. Един израз, като този, който се употребява, за да се опише един глупак: "Не знае нито да чете, нито да плува" изглежда отбелязва една практика, наистина популярна, тъй като морето в Гърция е навсякъде (Villanueva-Puig 1992, 34).

         Накрая, практикувана е също така и ездата – един наистина аристократичен спорт. Вазописците са изобразили млади конници върху риещо с копита ездитно животно, като конника, украсяващ един киликс на Евфрониос (Обр. 24), един от най-известните художници от групата на "Пионерите", който е подписал с името си множество съдове. Той е в облекло на пътник, с петас (πέτασος) на главата и боти на краката, в къс хитон, а отгоре – с къса тракийска наметка, дебела и извезана.

Често конникът се явява в един изцяло военен контекст. Това ни припомня, че на 18 години, образованието на младия атинянин завършвало с две години чисто военно обучение – т.нар. ефебия (εφηβεία), която го подготвяла за неговата дейност като защитник на града. Трудно е да се отделят сред изобилието от военни изображения върху керамиката, сцените, които са свързани с военното обучение, от чисто военните сцени.

         Върху киликса на Евфрониос (Обр. 24) изображението на конника е допълнено с надпис: ΛΕΑΓΡΟΣ ΚΑΛΟΣ (=Леагрос е хубав). Връзка между персонажите, обозначени с името на Леагрос е малко вероятна. Това име се среща върху доста голям брой съдове с разнообразни сюжети и се свързва най-вероятно с прославата на един хубав младеж от това време. Това ни въвежда в известна степен и в образователната система, която е широко представена във вазната живопис, тази на комплексната връзка, която се изгражда между младо момче (ερομένος) и неговия възрастен любовник (εραστής), която също има възпитателна стойност. Тази връзка, основана върху привличането, свързва младото момче с по-възрастен мъж, който представлява едновременно негов модел за подражание, негов водач и първоучител. С други думи казано, педерастията е била част от т.нар. пайдейа (παιδεία) – т.е. образованието. Многобройни рисувани съдове, особено между средата на VI в. пр. Хр. и средата на V в. пр. Хр., изобразяват зрели мъже с бради да разговорят с млади, голобради момчета, да ги галят, да ги прелъстяват или да им подаряват характерни подаръци: петел (Обр. 25, 30- b), заек (Обр. 23, 25-а, 28, 29, 30), парче месо (Обр. 26) или дори кесия с пари (Обр. 25-b, Обр. 27). Тази връзка, основана на хубавата външност на младото момче, намира в упражненията на палестрата особена привилегия, за която комедиите от това време често намекват. Не бива да се забравя също, че древногръцкото общество от тази епоха е андроцентрично и е съблюдавало силно изявена полова сегрегация (Villanueva-Puig 1992, 39).

         Едно от най-ранните и същевременно от най-известните изображения на сцени с размяна на еротични подаръци е върху чернофигурен атически скифос на вазописеца Амазис, датиращ от ок. 540 г. пр. Хр., съхраняван днес в Лувъра (Обр. 30). Декорацията, обикаляща съда представя разговори между мъже и ефеби и между мъже и жени. Всички персонажи са голи. Венци и един арибал са закачени в полето.

         Върху едната страна, центърът е зает от един брадат мъж, държащ лента, застанал срещу една жена, държаща венец и лотосова пъпка. Встрани са обособени две двойки от по един брадат мъж, предлагащ животно на ефеб: единият мъж предлага петел, а другият заек. Двамата младежи държат по едно копие и венец; този в ляво носи също така един арибал в дясната си ръка. Под всяка от дръжките един отделен персонаж е обърнат към тези двойки: в ляво, един млад голобрад мъж, коленичил, държи пантера (Обр. 30- b), а в дясно, брадат мъж, седнал върху сгъваемо столче, държи върху коленете си кокошка (Обр. 30-а).

         Върху другата страна, три двойки са подреден по същата схема: в центъра един мъж предлага кокошка на жена, държаща венец, а вляво и в дясно са изобразени две мъжки двойки, подобни на тези от другата страна. Изключение правят даровете, които тук се състоят от малко еленче и лебед. Под фигуралната зона е изобразен меандър.

Играта на повторение и на симетрия е позволила тук на художника Амазис да направи каталог на любовните дарове – хомосексуални и хетеросексуални. За ефебите, домашните животни – петел, кокошка, лебед, противостоят на дребния дивеч – елен, заек, и дивите животни – пантера. За жените подаръците са цветя и домашно животно (кокошка). Трябва да се изтъкне загрижеността на художника да подчертае разликата в ръста между мъжете, от една страна, и на ефебите и жените, от друга, които са изобразени по-дребни, нарушавайки по този начин традиционното правило на изокафелията. Симетрията, деликатно модулирана чрез разположението на двойките, е организирана, върху всяка страна, около една централна двойка, която се отличава по белия цвят на женските тела (Denoyelle 1989, 171-173, N 99).

Сцена с педерастично съдържание е представена върху друг атически червенофигурен скифос от V в. пр. Хр., съхраняван днес в Националния Археологически музей в Атина (Обр. 31, 31-а). Художникът, който е украсил скифоса с черни фигури, е представил между два сфинкса – декоративен мотив, често използван върху съдовете до края на VI в. пр. Хр., една сцена, по всяка вероятност характерна за палестрите и гимназионите в Атина. Двама седнали мъже, облечени в бели хитони и химатиони в червено и черно, наблюдават четирима голи мъже, които се забавляват. Сцената достига своя апогей в центъра, където едно младо момче в дясно и един брадат мъж, голи, един срещу друг, особено нежно се гледат в очите. Мъжът гали нежно ханша на ефеба. По всяка вероятност, момчето е обект на желание, защото художникът е нарисувал върху тялото му в бял цвят един петел, който е еротичен символ.

         Тази сцена – с голите мъже в движение и сериозните седнали мъже, навежда на мисълта за сцена от палестрата, където младежи са се упражнявали голи под ръководството на педотриби. В тези места, както e общоизвестно, е процъфтявала педерастията (Kaltsas 1989-a, 164).

         Прави впечатление, че сцени с педерастично съдържание, както в чернофигурната керамика (Обр. 32-36), така и в червенофигурната, са изобразявани предимно върху съдове за вино, което също е допринасяло за по-свободната изява на любовното желание. При чернофигурната керамика най-предпочитано поле за такъв род изображения са скифосите, докато в червенофигурната това са киликсите – съдове, които са били и сред специфичните любовни дарове, често придружени със съответните надписи, изразяващи чувствата на εραστής към ερωμένος.

         Нежна педерастична сцена е изобразена върху атическо червенофигурно пелике, датиращо от ок. 460 г. пр. Хр. (Обр. 37, 37-а). Един брадат зрял мъж, застанал в ляво, с надиплен хитон, откриващ едното му рамо, се е подпрял на тоягата си и гледа в очите голобрадо момче, хубаво и нежно, загънато в дрехата си чак до врата. То държи своята лира, сякаш се връща от училище. Дали смутеният поглед на момчето се отправя към мъжа или към подаръка, който той му предлага с любов? Това е един малък заек. Заекът е обичайният подарък, който любовникът предлага на обекта на своя плам, за да спечели вниманието му. Тази хубава сцена е реализирана с вниманието, което е заслужила от художника, който я е изобразил с чувствителност в чертите и рисунъка, в детайлите на фигурите и гънките на дрехите.

         Върху друго червенофигурно пелике, датиращо от почти същото време – ок. 470 г. пр. Хр., е изобразена подобна нежна сцена (Обр. 38, 38-а). Загърнат в дрехата си с широки дипли, която покрива почти детското му тяло, малкият ερωμένος, когото художникът е квалифицирал като ΚΑΛΟΣ – с надписа, изписан под неговата фигура, е изобразен между двама влюбени мъже, които изглежда претендирaт, и двамата, за място в сърцето му. Единият от тях, който е зад момчето, облегнат на своята тояга, голобрад, гали нежно малкия любим. Другият, малко по-възрастен, брадат, облегнат също на чепата си тояга, жестикулира към момчето, което гледа срамежливо и смутено, с недоверие мъжа, който се намира пред него. Сцени като тази илюстрират любовта и възхищението на двама мъже към едно и също момче, което се отдава на този, който, който го трогне повече с думите си, своята смелост или дори подаръци.

         По подобен начин, почти изцяло, химатионът покрива фигурата, тук дори и главата, на малкия любим, изобразен в сцената върху един червенофигурен кратер от ок. 460-450 г. пр. Хр. (Обр. 39).

         Ερωμένος и εραστής са изобразени и върху червенофигурен скифос, дело на ателието на грънчаря и вазописеца Бригос, принадлежащ на епохата на апогея на атическата червенофигурна керамика. Сцената е разделена между двете лица на съда. Върху едната страна, едно голо дете, с дреха, метната върху лявото рамо и глава, обърната назад, тича с големи крачки (Обр. 40). В едната си ръка държи кошница с плодове, а в другата играчката си – характерна за децата – обръч и пръчка.

         Върху другата страна на съда е изобразен любовникът на момчето в прозрачна дреха, изпод която се очертават контурите на тялото му (Обр. 40-а). Облегнат върху тоягата си, той е потънал в мислите си и гледа мъртвия заек, окачен пред него. Заекът, като еротичен символ, често е предлаган, жив или мъртъв, като подарък от любовниците на техните любими.

Като част от любовните дарове, заекът – едновременно дивеч и метафора на любовния лов, идентифицира в изображенията εραστής и ερωμένος (Lissarrague 1999, 47).

         На таланта на Бригос принадлежи и едно друго изображение, представено върху тондото на червенофигурен киликс от ок. 500 г. пр. Хр. (Обр. 41). "О, ти, най-хубаво измежду момчетата" (Ω ΠΑΙΔΩΝ ΚΑΛΙΣΤΕ) – това е фразата, която излиза с вълнение и страст от устата на мъжа, излегнал се върху леглото си, върху удобна възглавница. Долната част на тялото му е покрита с дрехата му. С дясната си ръка той гали малък заек – дар, предназначен за момчето, което обича и за което мечтае. Тази сцена, украсяваща тондото на киликса, изобразява, също така, може би схематично симпозиум, на който влюбеният не участва в действителност, мечтаейки за младото момче, тананикайки си песен.

         Независимо от времето и пространството, силата на любовта и на страстта намират във вътрешността на този киликс един забележителен израз, със замечтания поглед и отворената уста на изобразения мъж, който произнася първите думи на една от поемите на Теогнис (Kaltsas, 1989, 165-166, 169-170).

И все пак, едно от най-емоционалните и изпълнено с най-много възвишена нежност е едно изображение, приписвано на т.нар. Художник на Бризеида, може би най-точен израз на т.нар. "гръцка любов'", но такава, каквато са я възприемали древните гърци – възпитаваща в добродетели. Касае е за тондото на един атически червенофигурен киликс, датиран в 480 г. пр. Хр. и съхраняван днес в Лувъра (Обр. 42), където са изобразени голобрад младеж и зрял мъж с брада. Мъжът е облечен в хитон и надиплен химатион и, облегнат на своята тояга, разменя целувка с младеж, гол под химатиона си. Сцената е ситуирана във вътрешността на дома, което се индикира чрез колоната и стола. В това изображение художникът е успял да предаде цялата нежност, характерна за една педерастична връзка – предимно духовна, а не плътска, между младото момче (ερωμένος) и неговия възрастен наставник (εραστής), който представлявал за него един достоен пример за подражание. По този начин педерастията, като съставна част от възпитанието в древна Гърция, е допринесла за цялостното изграждане на един достоен и изпълнен с добродетели млад гражданин – наистина καλός και αγαθός.

_________________________________

Αθήν., Δειπν.: Αθήναιος, Δειπνοσοφισταί

Αισχ., Κατά Τιμ.: Αισχίνης, Κατά Τιμάρχου

Διογ., Βίοι: Διογένης Λαέρτιος, Βίοι καὶ γνῶμαι τῶν ἐν φιλοσοφίᾳ εὐδοκιμησάντων

Θέογν., Ελεγ.: Θέογνις, Ελεγείες

Θεόκρ., Ειδύλ.: Θεόκριτος, Ειδύλλια

Θουκ., Ιστ.: Θουκυδίδης, Ιστορία του Πελοποννησιακού Πολέμου

Ξεν., Απομν.: Ξενοφών, Απομνημονεύματα Σωκράτους

Ξεν., Λακεδ. πολιτ.: Ξενοφών, Λακεδαιμονίων πολιτεία

Πλάτ., Απολ.: Πλάτων, Απολογία Σωκράτους

Πλάτ., Συμπ.: Πλάτων, Συμποσιόν

Πλάτ., Φαίδ.: Πλάτων, Φαίδων

Πλάτ., Φαίδρ.: Πλάτων, Φαίδρος

Πλούτ., Ερωτ.: Πλούταρχος, Ερωτικός

Πλούτ., Θεμ.: Πλούταρχος, Θεμιστοκλής

Πλουτ., Λυκ.: Πλούταρχος, Λυκούργος

Πλούτ., Πελ.: Πλούταρχος, Πελοπίδας

Ant. Pal.: Antologia Palatina

Дончева 2009: Ив. Дончева, Играта на коттабос в древна Гърция. – Проблеми и предизвикателства на археологическите и културно-историческите проучвания, том 1. Университетско издателство "Паисий Хилендарски", Пловдив, 2009, 71-93.

Collitz 1899: Dr. Hermann Collitz (herausg.), Sammlung der griechischen Dialekt-Inschriften. Göttingen, 1899.

Denoyelle 1989: M. Denoyelle, Coupe-skyphos attique à figures noires. – Eros Grec. Amour des Dieu et des Hommes. Athènes, 1989, p. 171-173.

Delorme 1960: J. Delorme, Gymnasion. Études sur les monuments consacrés à l'éducation en Grèce (des origines à l'empire romain). Paris, éd. Boccard, 1960.

Flacelière 1959: R. Flacelière, La vie quotidienne en Grèce au siècle de Périclès. Paris, Hachette, 1959.

Flacelière 1960: R. Flacelière, L’amoure en Grèce. Hachette, Paris, 1960.

Kaltsas 1989: N. Katsas, La pédérastie. – Eros Grec. Amours des Dieux et des Hommes. Athènes, 1989.

Kaltsas 1989-a: N. Kaltsas, Skyphos à figures noires. – Eros Grec. Amour des Dieu et des Hommes. Athènes, 1989, p.164.

Lissarrague 1999: F. Lissrrague, Vases grecs. Les athéniens et leurs images. Paris, Hazan, 1999.

Marrou 1960: H.-I. Marrou, Histoire de l’Éducation dans l’Antiquité. Éd. du Seuil, Paris, 1960.

Meier, de Pogey-Castries 1930: M. H. E. Meier et L. R. de Pogey-Castries, Histoire de l’Amour grec dans l’Antiquité. Stendhal et C^ie,  Paris, 1930.

Collitz, SGDI: Dr. Nermann Collitz (herausg.), Sammlung der griechischen Dialekt-Inschriften. Göttingen, 1899.

Peyrefitte 1973: R. Peyrefitte (trad.), La Muse garçonnière. Flammarion, Paris, 1973.

Queyrel 1996: A. Queyrel et Fr. Queyrel, Lexique d'histoire et de civilisation grecques. Paris, éd. Ellipses, 1996

SIG³: W. Dittemberger, Sylloge inscriptionum Graecarum, 3. ed. Leipzig, 1915-1924.

Souli 1997: S. Souli, La vie amoureuse des grecs anciens. Editions Toubi's, Athènes, 1997.

Τιβέριος 1996: Μ. Τιβέριος, Ελληνική τέχνη. Αρχαία αγγεία. Εκδ. Αθηνών Α.Ε., Αθήνα, 1996.

Villanueva-Puig 1992: M.-C. Villanueva-Puig, Images de la vie quotidienne en Grèce dans l'Antiquité. Paris, Hachette, 1992.