Галерия

1

Вместо това се налага принципът на етническата хомогенност. Тоест хората, които не говорят на същия език, не изповядват същата религия и не принадлежат към доминиращата нация са били определени като потенциални врагове и затова са били подложени на гонения. Това се е случило навсякъде на Балканите. Няма държава, която да не е изпитала този горчив опит.

Темата за лагера на остров Трикери е част от докторската ви дисертация. Какво точно се е случило там?

Моето изследване обхваща един малко по-късен период от този, който описва Сис – след 1920. По това време на Трикери е имало изселвания причината е била, че изселените са нямали гръцко самосъзнание. Конкретните събития са се случили веднага след Малоазийската катастрофа (края на Гръцко-турската война – б.а.). Хората са били предимно българи от региона на Западна Тракия, които гръцките власти са обвинявали в сътрудничество с турските власти срещу гърците. Трябва да отбележа, че в много от случаите тези обвинения са били основателни.

Това население е било изселено далеч от граничните райони. Не само в Трикери, но и на други места в континенталната част на Гърция. Целият процес е продължил за около 2-3 месеца. България е внесла жалба за събитията в Обществото на народите и в резултат на това хората са върнати обратно в селата си и гръцките власти са положили грижи за тях. Тези събития са описани много добре от покойния вече български историк Стайко Трифонов.

 Но пак подчертавам, че всичко това се е случило през 1923, доста по-късно от времето, което описва Владимир Сис.

Подобна жалба, но в периода преди създаването на Обществото на народите внася Гърция срещу България за изселванията на гърци от Източна Македония, много от които са били принудително изселени във вътрешността на България, като много от тях са починали.

Във всички случаи практиката на изселване на „съмнителни” населения от граничните райони  е била всеобща по време на Балканските и Първата световна война. Категоричен съм, че е неприемливо да сравняваме условията на изселването с нацистките концентрационни лагери, но със сигурност хората са били в много тежко положение. Били са смятани за врагове и дори след завръщането си по родните места след това са ги напускали, защото са се чувствали като „чуждо тяло” сред останалите. Разбира се, има и конкретни случаи на физическо изтребване на населения. Такива са геноцидът срещу арменците, националните чистки срещу гърците в Мала Азия.

Един гръцки историк описва тези събития като „Аушвиц в движение”. Тоест хората са били изселени от домовете си, били са принудени да извървят огромни разстояния и много голяма част от тях са починали от тежките условия. Всичко това се случва в Османската империя по време на Първата световна война. В Гърция обаче няма подобни събития.

Спомените на балканските населения от тези събития са страховити. Такива са катастрофалните резултати на националистическата истерия и на опита на балканските държави да постигнат етническа хомогенност в ущърб на малцинствените групи, които са живеели в техните територии.

Тук бих искал да подчертая следното: Много често балканските страни търпят обвинения за случилото се от страна на страните в Западна Европа. Упреците са заслужени, но не трябва да забравяме, че  същите и дори още по-жестоки събития са се случили и в Западна Европа, само че няколко века по-рано – по време на религиозните войни. Разчистването на сметките помежду им се е случило тогава и след преминаването на толкова векове вече не си спомнят за извършените престъпления.

Затова казвам, че трябва да оставим тези неща зад гърба си и да не използваме историческото минало, за да извлечем политически аргументи. Това, което трябва да направим е да се стремим да помогнем на народите на Балканите да имат едно мирно бъдеще.