Галерия

1

Проф.д-р Иванка Дончева е преподавател във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий”. От 2003 г. е ръководител на катедра "Класически и източни езици и култури". Чете лекции в специалностите "Археология", "Културен туризъм" и "Балканистика". Областта на научните й интереси включва антична археология, култура и религия на Гърция, Рим и Тракия.

До наши дни са достигнали хиляди гръцки съдове, изложени или депонирани в много музеи - и в Европа, и в Америка. Керамичните съдове са крехки, но техните фрагменти са почти неразрушими и са се запазили в значително количество повече или по-малко непроменени.

Книгата "Аспекти на всекидневния живот в Древна Гърция според античните автори и керамографията" изследва и прави осезаема и разбираема старогръцката керамография, чиято задача не се ограничава само с илюстрацията на живота на древните елини. Най-вече и преди всичко нейната цел е да преведе, предаде и отрази мисленето и визуалния опит, посредством който са естетизирани доста аспекти на древногръцкото общество, като в едно огледало, поставено от античните художници пред самите атиняни.

Рубриката “Из съседската библиотека” Представя Здравка Михайлова

ГЛАВА ПЪРВА

СИМПОЗИУМИТЕ В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

Една от най-развитите форми, до които достига гръцката общителност са т.нар. симпозиуми (τα συμπόσια) – любима тема в керамографията през архаичната и през класическата епоха. Те са представлявали един истински ритуал, при който компанията на отбран кръг от мъже, а в много случаи и от жени, предимно хетери, са се отдавали на удоволствията на пиенето, музиката, поезията и любовта. Симпозиумите, също така, поставят началото на нов един литературен жанр, свидетелства за който са произведенията на най-големите имена в древногръцката литература – Платон (Πλάτ., Συμπ.), Ксенофонт (Ξεν., Συμπ.), Лукиан (Λουκ., Συμπ), Плутарх (Πλούτ., Ηθ., Συμπ.), Атеней (Αθήν., Δειπν.) и др.

Симпозиум е латинизираната форма, използвана днес, на гръцкия термин симпосион (το συμπόσιον). Самата дума συμπόσιον е използвана за първи път от лирическия поет Алкей от Митилина през VII в. пр. Хр. (Ἀλκ., Fr. 70, 3) и от Фокилид от Милет през VI в. пр. Хр. (Φωκ., Γνωμ., Fr. 14, 1). Συμπόσιον – в буквален превод “пиене на много лица заедно”, са наричали втората част на вечерята (το δείπνον) (Navarre 1911, 1579-1581). По време на първата част (το δείπνον), която се състояла от същинското хранене, гостите се хранели без да пият. Само в някои случаи вечерята започвала с т.нар. πρόπομα (=пиене преди ядене), за което споменава Атеней – става въпрос за една чаша ароматизирано вино, която изпивали в кръг преди да започнат яденето (Αθήν., Δειπν., II, 66c-d). Вечерята се смятала за по-второстепенна по значение, траела много кратко време и преминавала без много разговори и други духовни развлечения. Виното се появявало едва към края на вечерята под формата на възлияние, посветено на Добрия Демон или за здраве. Всеки гост изпивал тогава по една глътка чисто, неразредено вино (ἄκρατον) в чест на Добрия Демон, който се грижел за това атмосферата на симпозиума да остане сърдечна и приятна, произнасяйки формулата: „Ἀγαθοῦ Δαίμονος” (Αθήν., Δειπν., X, 675b). В гръцката митология Добрият Демон (Αγαθός Δαίμονος) е божество, което закриля житните поля и лозята. Иконографията му го представя като младеж, който държи в едната си ръка рог на изобилието (или чаша), а в другата мак или житен клас. След това, на три пъти се призовавали боговете: една чаша се посвещавала на олимпийските богове, по-специално на Зевс, друга – на херосите, а третата – на Зевс Сотер, като отговарящ за божествения ред и в частност – за реда по време на симпозиума (Schmitt-Pantel, Tchernia 2004, 44). Една от характерните особености на класическия симпозиум е именно неговото високо ниво на ритуализация, която се изразявала също и в неговата сакрална идеология, поставяща го под закрилата на боговете.

След това, след като слугите са вдигнали масите и почистили пода от всякакъв род отпадъци, започвал симпозиумът, който много често продължавал чак до зори. Тъй като не е имало салфетки по масите, гостите се избърсвали с топчета, оформени от средата на хляба, които след това изхвърляли, заедно с костите и другите отпадъци на кучетата, които свободно циркулирали или се излежавали между краката на масите и леглата, както ги виждаме изобразени често в керамографията през архаичната и класическата епоха, т.е. – и върху чернофигурните (Обр. 2, 2-а, 3, 3-а, 4, 6), и върху червенофигурните съдове (Обр. 8).

Симпозиумите са се развили като организирана и характерна обществена институция, със закони и определена обичайна практика. Те са били един вид място за събиране на обществото в епоха, когато кафенета и клубове не са съществували. От V в. пр. Хр. симпозиумите започнали да се провеждат  в домовете на по-богатите граждани, които са представлявали центрове на разпространяване на идеи и на духовни ценности. Но самата институция на симпозиумите се зародила още по времето на Омир (Λάμψας 2006, 601). Нестор бил на мнение, че един добър симпозиум създавал най-добрата атмосфера за разговори върху скучни теми. От Одисея на Омир познаваме великолепните симпозиуми в дворците на Алкиноос и Одисей. Симпозиумът обикновено започвал рано вечер и продължавал до сутринта, като участниците в него се настанявали на меки легла (т.нар. κλίνη) с възглавници, като се облягали на лявата си ръка и са се хранели с дясната.

Обичаят да се хранят и пият легнали идва в Гърция от Изтока през VII в. пр. Хр. През класическата епоха обичаят да се провеждат симпозиуми, в които участниците са седнали, а не легнали, продължил на малко места, най-вече в райони, закъснели в културното си развитие, като о-в Крит, например. J. Boardman отбелязва, че преди VII в. пр. Хр., през Геометричния период, няма податки в изкуството, че леглата са били използвани при хранене. Според W. Burkert, най-ранният паметник, илюстриращ използването на легла при пиршества, е релефът на Ашурбанипал от двореца му в Ниневия, известен като „Празникът в градината на Ашурбанипал” от средата на VII в. пр. Хр. (Обр. 1) (Burkert 1991, 17-18; Michel 2004), а най-ранното иконографско свидетелство в Гърция е изображението на симпозиум с участието на Херакъл и Евритос върху един коринтски кратер (Обр. 2, 2-а), датиран към 600 г. пр. Хр. (Boardman 1900, 124; Delanoyelle 1994, 38, n° 14; Carpenter 1997, 131, fig. 221). В Омировата епоха, напротив, пируващите са представени седнали, а не легнали (Όμ., Il., XIV, 238-241; XV, 95-100; Od., I, 129-131; 144-148; III, 388-391), но това не е единственото различие във връзка със симпозиумите, което се налага в началото на архаичната епоха. Едно от най-фрапантните различия е присъствието на жената, като Арета, царицата на феаките, на Пенелопа, съпругата на Одисей, или Елена (Όμ., Οδ., I, 330-331, 334-335; IV, 119-122, 136-137: VI, 303-309, XVII, 96-97; XXI, 63-66). Въпреки това, жените не са вземали участие в пиенето по време на симпозиума или най-малкото – няма данни в литературните източници, които да го предполагат.

Едно от следствията в резултат на въвеждането в пиршествата на леглата за хранене и пиене, е ограничаването на броя на участниците, защото пируващите в тази позиция заемали повече място, отколкото когато са седнали. Леглата са били поставени по схемата на буквата П и на всяко от тях се настанявали двама или трима гости, в зависимост от тяхната дължина и от броя на участниците. Ако броят на симпосиастите бил ограничен, тогава е имало само три легла – т.нар. триклиниум (τρίκλινος). Леглото било поставяно диагонално, така че да има място за цялото тяло. Избирането на местата много често било от голямо значение и домакинът се стараел да настани всеки гост така, че да не предизвиква оплаквания. Лукиан в своя „Симпозиум” описва жестоки разправии между поканените философи, относно местата, на които трябвало да се настанят (Λουκ., Συμπ., 9). Според Плутарх, първите две легла са били предназначени за гостите, а първото място на третото легло принадлежало на домакина. Застанал там като „водач на впряг или като кормчия на кораб”, той можел с лекота да обхваща с поглед всичко, любезно да се грижи за своите сътрапезници и да им говори, без да бъде отдалечен от другите места (Πλουτ., Ηθ., Συμπ., I, 3).

Изглежда е съществувал известен протокол относно заемането на местата на самото легло. Когато леглото се използвало от двама, по-възрастният се излягал от дясно, на издигната част на леглото, докато по-младият, както се вижда и по изображенията по съдовете, се е разполагал в ляво, откъм краката му (Обр. 8, 8-α, 10, 10-α, 25). Същото правило важи и за жените (хетери), наети, за да разнообразят и увеличат удоволствието на участниците в симпозиума (Обр. 13, 16, 18). И младежите и хетерите са имали сходна роля – те не са се възползвали от симпозиума, а са допринасяли за неговото добро протичане (Scmitt-Pantel 2003, 83-95). В керамографията  се срещат изображения, на които са представени легла с по един симпосиаст (Обр. 2-a, 4, 5, 7, 14, 14-a, 20, 23, 24, 26), но най-често са изобразявани по двама (Обр. 2, 3, 3-a, 6, 8, 8-a, 9, 9-a, 16, 18, 25), рядко по трима, и то в по-късните паметници (Обр. 12, 13).

Младежите, които след навършване на 18 години са придружавали своите бащи и не можели да бъдат третирани като възрастни, са оставали обикновено седнали и не им е било позволено да консумират вино (Bremer 1990, 135-148).

 При настаняването по леглата, всички участници са били с лица едни към други, когато разговаряли. На свободното пространство, което се оформяло от П-образното разположение на леглата, са поставяли кратерите и другите помощни съдове и са се движели робите, който обслужвали участниците в симпозиума. Масите били малки и преносими – можело да има маса за един гост или една маса за едно легло. Някои от тях са били квадратни или правоъгълни (Обр. 2-11, 14, 18, 20, 23, 24), а други кръгли, с по три крака (Обр. 12, 13). Върху тях робите поставяли ястията на предварително приготвени порции, поднесени в керамични или метални съдове.

След като участниците в симпозиума се разполагали по леглата, те се събували, а робите донасяли легени с вода и им измивали краката – върху изображенията в керамографията много често са представени събутите обувки на симпосиастите – най-често те са под леглото (Обр. 16, 24, 25, ) След като им измиели краката, робите донасяли други съдове с вода и за измиването на ръцете на гостите – необходима и полезна практика, като се има предвид факта, че те не са се хранели с вилици, а с пръсти (Flacelière 1959, 214).

Едва ли биха могли да изредят всички случаи, при които се провеждали симпозиуми – различните семейни празници и церемонии, като сватби, рождени дни, победите в различни игри и състезания, заминаването или връщането на даден приятел, и стотици други събития от този род. Във всички тези случаи се канели роднини и приятели на вечеря, винаги последвана от симпозиум, но много често вкусът към удоволствията е бил основният или единственият претекст. Понякога решенията за организирането на симпозиуми се вземали съвсем спонтанно и импровизирано – например, срещат се приятели на агората или на улицата и се канят на вечеря. Случвало се дори някой от поканените да заведе по своя инициатива някой от своите приятели, който не е бил поканен от стопанина на дома. Паразитите, толкова осмивани от древногръцките комедиографи, са търсели винаги възможност да си хапнат и пийнат на воля безплатно (Flacelière 1959, 214).

Известен е лекомисленият и разгулен живот, който са водели в Атина по-голямата част от младежите, произхождащи от богати семейства в периода между ефебията (юношеството) и брака. Вечерите в компанията на хетери са заемали първо място сред техните развлечения. Много автори споменават за участието на хетери в симпозиумите. Така например, Посейдипос говори за четирима симпосиасти, всеки един от които бил довел възлюбената си (най-вероятно – хетера) на симпозиума (Ποσείδιπ., Παλ. Ανθολ. 5.183).

Гостите на симпозиума не винаги са били точно тези, които са присъствали на вечерята, която го е предхождала. След вечерята (το δείπνον), по-улегналите лица обикновено се оттегляли. Не били редки случаите, когато компания от младежи, повече или по-малко пийнали, са нахлували неочаквано в залата на пиршеството, самопоканвайки се най-безцеремонно. Такъв инцидент се случва дори два пъти по време на симпозиума, описан от Платон (Πλάτ., Συμπ., 212 c-e; 223 b), а също и в този на Ксенофонт (Ξεν., Συμπ., I, 11).

Симпозиумите се провеждали в т.нар. андрон (ανδρών ) – отделението за мъжете в древногръцкото жилище, голяма зала на приземния етаж, от която се излизало направо в двора или на улицата. Такива зали, идентифициращи се лесно въз основа на техните характерни особености, са разкрити при археологически проучвания на различни места в Гърция. Обикновено те представляват правоъгълни помещения с врата, леко изместена от центъра, поради разположението на леглата в тях. Първото в дясно е било почетното място, а другите следвали след него, наредени до стените чак до последното, на което се разполагал т.нар. амфитрион, който посочвал мястото на всеки от гостите. В една малка зала, обикновено, първото легло заемало пространството между вратата и ъгъла, докато от другата страна са били разположени последното и кракът на предходното легло така, че в една зала за пиршества, вратата никога не е била в центъра, а малко изместена в страни. Според броя на леглата, които са били заети от по двама, общият брой на участниците в симпозиума е бил 14, 22 или 30, поне след началото на елинистическата епоха. През архаичната и класическата епоха, участниците в такъв род събирания са били по-малко и изглежда са се позовавали на правилото, което се споменава от Марк Теренций Варон, според което броят на участниците в симпозиума трябвало да остане между броя на Музите и броя на Грациите, т.е. – между девет и трима (Vickers 1978, 1-3; Henderson 2000, 17). В симпозиума на Платон, например, са изредени имената на седем участника в него – Аристодем, Сократ, Агатон, Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан, Алкивиад и Диотима (Πλάτ., Συμπ.).

В симпозиумите не са вземали участие нито съпругите, нито наложниците, нито естествено и свободни гражданки, а само жени, практикуващи платената любов – проститутки или хетери. Това са жените, които виждаме в многобройните сцени на симпозиуми, изобразени сред мъжете върху керамичните съдове – техният вид и поведение от пръв поглед разкриват професията им (Обр. 6, 13, 15-а, 16, 18).

Както краят на вечерята, така и началото на симпозиума билo ознаменуванo с възлияние, направено този път не с чисто вино, а с разредено (κεκραμένος), в чест на Зевс Сотер (Δίος Σωτέρος) (Αθήν., Δειπν., XV, 675a-c). След това следвал пеан в чест на Дионис, на всички гости били раздавани венци и гирлянди, а много често и благовония (Ξεν., Συμπ., II, 1). Накрая оставало да изберат т.нар. симпосиарх (συμποσίαρχος), който да ръководи пиршеството, избиран най-често чрез жребий. Основната функция на симпосиарха била да определи дозирането на съотношението на водата и виното, т.е. пропорциите при разреждането на виното с вода. Ролята на симпосиарха била особено важна и Платон дори предлага да бъде регламентирана в специален закон (Πλάτ., Νόμ., I, 640c-e, 640a). Според Платон, симпосиархът трябвало да бъде мъдър и строг, но най-вече трезвен, да има авторитет, който да му помага да овладява ексцесиите, до които често се е достигало.

Заслужава да се спомене написаното от Плутарх за качествата, които трябва да притежава симпосиархът, защото той в най-пълна степен описва идеалния ръководител на един симпозиум. Той, пише Плутарх, ще бъде най-добър от всички, ако не се напива лесно и виното никога не взема връх над него. От една страна, този който се напива, става невъздържан и непочтителен, а от друга, този, който през цялото време е трезвен е неприятен – той е по-скоро подходящ да бъде възпитател, отколкото да ръководи пиршество. И тук Плутарх дава един много уместен пример с Перикъл, който всеки път, когато бил избиран за водач на републиката, първото нещо, което си казвал било следното: “Не забравяй, Перикле, че ти ръководиш свободни хора, че ти ръководиш гърците, че ти ръководиш атиняните”. По подобен начин, след като го изберат, симпосиархът трябва да си каже: “Не забравяй, че ти ръководиш приятели”. В такъв случай, той няма да позволи недостойни неща, а в същото време няма да прогони и удоволствието. Същевременно симпосиархът трябва да познава добре сериозните неща, без да бъде чужд на удоволствията и шегите и да умее да използва добре и едните, и другите. Той също така, трябва да познава характера на всеки един от симпосиастите, трябва да знае каква промяна извършва виното у всеки един от тях, към каква крайност са склонни и как понасят чистото вино. Не може да се отрече, че различните вина трябва да се смесват с вода в различни пропорции и симпосиархът трябва да умее да избере най-подходящите. Според Плутарх, всеки пияч може да изпие определено количество вино и симпосиархът трябва знае това и да го съблюдава, подканвайки едните да пият повече, а другите по-малко. Така той ще може да сведе различните характери на симпосиастите до едно хармонично цяло, до едно идеално съзвучие. Той не трябва да измерва равенството им пред чашите, а според обстоятелството и силата на телата им и на всеки да налива толкова, колкото може да носи. Вярно е, че е трудно един симпосиарх да познава всички тези особености, но от него ще се изисква да познава основно общи положения върху човешката природа и възрастта. Всеизвестно е, че старците се напиват много по-бързо от младите. Тези, които се движат повече, се напиват по-бързо от тези, които остават спокойни. Тъжните и угрижени хора се напиват по-бързо от веселите и доволни хора. Тези, които пеят непрекъснато, силно викайки, се напиват по-бързо от тези, които мълчат. Този, който познава добре всички тези нюанси, би съумял много по-добре от този, който не ги знае, да поддържа благоприличието и хармонията по време на едно пиршество. Симпосиархът трябва да изпитва чувства на доброжелателност и на приятелство към всички и да не изпитва тайна омраза към някого от присъстващите, нещо което е общопризнат факт. В противен случай, той ще е непоносим, както в заповедите, които издава, нито  ще е справедлив в своите разпоредби, нито пък духовит в своите шеги (Πλουτ., Ηθ., Συμπ., 1, 4).

В действителност, гърците не са пиели виното чисто, което се обяснявало най-вече с алкохолната сила на повечето техни лозя. Да се пие чисто, неразредено вино (ἄκρατον) се възприемало като варварски обичай, присъщ на скитите и траките, който предизвиквал пагубни последици, такива като загубата на съзнание и оглупяването. Такива навици се считали за унизителни и пагубни. Дори смесването на водата и виното в равни части (ἴσον ἴσῳ) се смятало за прекалено и опасно (Αριστοφ., Πλ., 1132). Обикновено приетото съотношение на виното към водата било една част вино на три части вода – пропорция, препоръчана от Хезиод, но шегаджиите го наричали „жабуняк” (Ησίοδ., Έργα, 594).

В литературните източници сведенията за начина на разреждане на виното са много богати, особено в поезията и комедията. Пропорциите можели да варират според питието, повече или по-малко силно, в зависимост от това как са го предпочитали, от характерните особености на самото вино, а също така и от настроението и естеството на компанията. Общата тенденция била да преобладава водата и заради това са избягвали съотношението 50 на 50%, каквото не е засвидетелствано преди V в. пр. Хр. Виното, смесено с вода в съотношение пет части вода на три части вино или две части вода на една част вино, се смятало за доста силно от древните гърци. Много по-препоръчвани били комбинациите от две части вино на пет части вода или една част вино на три части вода, които са и най-цитираните в литературата (Ανακρ., Fr. 24, 33: Αλκ., Fr. 346). Най-леко от всички било виното, което съдържало четири части вода на една част вино, макар, че минавало за доста разредено (Άλεξ., Fr. 228). В някои други случаи, пропорциите са обърнати, но те са слабо засвидетелствани (Φερ., Fr. 76).

Според сезона и предпочитанията на гостите, за разреждането на виното се използвала топла или студена вода. Използването на охладителни съдове е било вече познато. За охлаждането на виното, например, се използвали псиктери. (Обр. 5) Със същата цел са използвали снега и леда, който знаели как да съхранят чак до сред лято, завивайки го в слама или в нетепани вълнени тъкани (Ξεν., Συμπ., ΙΙ, 1, 30). Смесването на виното с водата се правело най-напред в един голям съд, наречен поради тази причина „кратер” (κρατήρ) (Обр. 2, 9, 27-31). Робът гребял от кратера разреденото вече вино с помощта на киатос (κύαθος=черпак) или друг съд – ойнохое (ὀινοχόη) или аристир (ἀρυστήρ), и го наливал в чашите (Обр. 27-31). Виночерпците (οἰνοχόοι) били избирани специално за тази дейност, която изисквала много сръчност и бързина. Тяхната дейност също е любим сюжет за керамографите, поради което се срещат често изобразени по най-употребяваните чаши за вино – киликсите (Обр. 27-31). Понякога, най-вече по време на симпозиуми на млади хора, тази дейност се изпълнявала от хетери.

 В прерогативите на симпосиарха влизало да определи първоначално броя на чашите, които е трябвало да изпие всеки симпосиаст – това се наричало πίνειν πρὸς βίαν (Πλάτ., Συμπ., 176 b). Трябвало да се изпие цялото съдържание на чашата на един дъх (ἀμυστί, ἀπνευστί πίνειν, ἀμυστίζειν) (Λουκ., Λεξ., 8; Σχολ. Αριστοφ., Αχ., 1229). В Атина обичаят бил да се започне да се пие с малки чаши и да се завърши с големи, така че пиршеството често преминавало в оргия. Само по изключение, по общо съгласие, събралите се предварително са решавали, че на всеки е позволено да пие колкото иска. Така е, например, в „Симпозиумът” на Платон, където гостите, които още са изпитвали повече или по-малко последиците от оргията на предишната безсънна нощ, са имали нужда да се разтоварят (Πλάτ., Συμπ., 170 a-c). Но освен този случай, всеки гост е трябвало да изпие определеното количество, ако не – трябвало да си върви, или най-малко да изтърпи наказанието, наложено му от симпосиарха. Тези наказания не винаги са били благоприлични и в тон с добрия вкус: така например, задължавали провинилия се да се обсипе с най-непристойни обиди, да танцува съвсем гол, да обиколи три пъти залата с флейтистката на ръце, да подскача на един крак (Обр. 32). В други случаи, карали някой пелтек да пее или плешивец да се среше, сакат да подскача и т.нар. (Navarre 1911, 1580).

         Още един случай за пиене без мярка, са тостовете: всеки симпосиаст е бил длъжен да вдига последователно наздравици за всеки един от присъстващите (προπίνειν φιλοτησίας). Този обичай, също така, е бил много характерен и за Рим, където по-късно е бил възприет, наричайки го „more graeco bibere” (Lavedan 1964, 157). Античните автори споменават немалко наистина впечатляващи примери за подвизи, извършени от някои пиячи. В „Симпозиумът” на Платон виждаме Алкивиад и Сократ, които след като са пили цялата вечер, пресушават един съд, който съдържал осем котилета, т.е. малко повече от два литра (Πλάτ., Συμπ., 213e-214a).

         Успоредно с различните пропорции за разреждане на виното, в литературата изобилстват и препоръките за умереност и сдържаност при пиенето. За Ксенофот, изпитото количество вино трябва да е такова, че да не пречи на пияча да се прибере сам, без чужда помощ, у дома си (Ξεν., Fr. 1). За Евбул тази граница се поставя при третия кратер – първият се пие за здраве, вторият за удоволствието и любовта, а третият за сън, защото следващите кратери биха довели пиячите до наглост, гняв и даже лудост (Εύβ., Fr. 92). За Теогнис също е важно да се избегне пиянството, защото то води до загубването на приличието и достойнството (Θέογν., Ελεγ., 413-4, 475-519, 843-4). Когато започнеш да се напиваш, най-доброто нещо, според поета, е да се прибереш в къщи. Пиенето на вино не трябва да преминава границите на умереността, защото на бога на виното „не се нрави компанията нито на лоши, нито на невъзпитани хора” (Άλεξ., Fr. 285). На крайната противоположност на това, което би трябвало да бъде един истински симпозиум, Анакреон поставя необузданите гуляи, при които пиянството се изразява в крясъци и чупене на предмети сред пълен безпорядък, което е по-присъщо на варварите, отколкото на цивилизованите гърци (Ανακρ., Fr. 33). Според него, за да не се изпада в ексцесии по време на симпозиуми, най-добре е да се смесят десет части вода с пет части вино (Ανακρ., Fr. 11). Ето защо, на пиенето на неразредено вино не се е гледало добре и се е приемало само в определени случаи – като възлиянието в чест на Добрия Демон, с което започвал симпозиумът или при някои заболявания. Извън тези случаи, пиенето на чисто неразредено вино древните гърци отдавали на липса на ред и благоприличие и го смятали за варварство и лудост, които можели да предизвикат загуба на съзнание. От обичая да се разрежда виното в кратери, произлиза и етимологията на самата дума вино в гръцкия език – краси (το κρασί). Пиенето на чисто неразредено вино се смятало за присъщо на варварите и най-вече на скитите, от където произлязъл и изразът „пиене по скитски” – за пиене на неразредено вино (Ανακρ., Fr. 33). Херодот разказва как спартанският цар Клеомен, който се научил от скитите да пие неразредено вино, изпаднал в умопомрачение и се самоубил. (Ηρόδ., Ιστ., VI, 84). Въпреки това, трябва да се отбележи, че пълното въздържане от пиене на вино, също се смятало за обществено неприемливо и то до такава степен, че поетът Теогнис заключава, че е също толкова лошо да не пиеш, колкото и да преминаваш границите в пиенето (Θέογν., Ελεγ., 837-40). Сътрапезник, който отказвал да пие, трябвало да напусне компанията в момента, в който приготвяли залата за симпозиума и на това се гледало с неодобрение, тъй като било в ущърб на компанията и намалявало нейната стойност (Villard 1992, 80).

         Пиршеството можело да продължи дълго, поради което е изключително важно разреждането на виното с вода, което намалява въздействието на алкохола и предлага предимството да се избегне или забави напиването. Ставало въпрос да се изпие едно такова количество вино, което да развесели симпосиастите, но също така и да ги остави в състояние на буден ум и увереност в разговорите, песните и останалите дейности. Задачата на симпосиарха е била именно тази – да определи точната мярка, която да задържи участниците в симпозиума на границата между прекаленото въздържание и притесняващото пиянство (Lissarague 1987, 11-12). В своите „Закони” Платон защитава ролята на контролираното опияняване с вино, което благоприятства процеса на сближаване и общуване и разкрива истинския характер на индивида (Πλάτ., Νομ., 642a), от където произлиза и репутацията на виното като „огледало на човека”, отразена и в поезията на Алкей (Αλκ., Fr. 333). Според изчисленията, направени от W. J. Henderson, количеството вино, изпито по време на един симпозиум, би могло да се равнява на нивото на алкохола, равностойно на един литър или литър и половина бира (Henderson 2000, 18). Аристотел е на мнение, че при едно добре направено смесване на виното с вода, не се усеща водата, а само мекотата на виното (Αριστ., Προβλ., 873b 34-5). Това, което изглежда ясно е, че от гледна точна на древните гърци, каквито и да са пропорциите на смесване с вода, виното запазва винаги същността си на вино: то винаги е питието на Дионис, дори и когато е станало почти безобидно (Πλούτ., Εθ., Συμπ.,15e-f).

За да се поддържа жаждата и същевременно, за да се даде на виното повече сладост, по време на симпозиумите са сервирали някои съвсем обикновени ястия – сладки или пикантни, аналогични на днешните „ордьоври” или десерти: мед, сирене, плодове – пресни или сушени, сол – чиста или смесена с мащерка, кимион, чесън, лук и най-вече – солени сладкиши, т.нар. ἰπίπαστα. По-късно, на гостите се предлагала, също така, една истинска втора вечеря (δεύτεραι τράπεζαι), при която са сервирали месо – рагу, птици, дивеч. Но тези свръхпрояви на лакомия са били присъщи предимно за елинистическата епоха.

         Пиршествата, като тези, които са описали Платон и Ксенофонт, където духът и фантазията на самите гости са вземали участие във всички видове развлечения, със сигурност са били много редки. Това са силно идеализирани картини. Никакво съмнение няма, обаче, относно това, че очарованието на един лек разговор, жив и радостен, е бил за гърците едно от основните развлечения по време на симпозиумите. Доказателство за това са многобройните литературни произведения, посветени на симпозиумите, чиито автори, под фиктивната форма на разговор по време на маса, воден от известни личности, са дискутирали, или най-малкото са засягали най-различни сюжети, свързани с философията, политиката, науката, литературата и изкуствата. От цялата тази литература, най-известните „Симпозиуми”, които са достигнали до нас, са тези на Ксенофонт, Платон, Плутарх, Лукиан, Атеней. Но това е само една малка част – за симпозиумите са писали Аристотел, Епикур, Пританос, Хиеронимос, Дион и др. Все пак, освен разговорите, по време на тези пиршества е имало и някои традиционни развлечения, които в очите на по-обикновените гости са имали по-висока цена. На първо място трябва да се спомене музиката. Немислимо е било без флейтата за възлиянията и пеана. Следователно, на всеки симпозиум е имало флейтистки (αὐλητρίδες) (Обр. 3-а, 8-13, 15-b, 16, 22), а често и музикантки, свирещи на лира (ψαλτρίαι) (Обр. 21). Към тези инструменти по изображенията в керамографията виждаме добавени и кастанети (Обр. 17-а, 22) и тамбурини (вид продълговати барабани). Често всички тези инструменти са изобразени в ръцете на симпосиастите, които акомпанират както танците, така и песните (Обр. 7, 14, 17-а, 17-b, 25, 26) или закачени по стените (Обр. 10, 13, 16, 17-b, 30, 35). Освен самите инструменти, по стените виждаме закачени, също така, и калъфите за най-често използвания по време на симпозиумите инструменти – двойната флейта (Обр. 15, 15-а, 15-b, 24, 25). Сред развлеченията по време на симпозиума бил и танцът, в Гърция е бил много разпространен вид изкуство. Той е включвал, освен различните движения с краката и ръцете, и това, което наричали мимика или пантомима. В „Симпозиума” на Ксенофонт, една истинска професионална трупа е наета от богатия Калиас да изнесе спектакъл на гостите (Ξεν., Συμπ., II, 1). Тя се състояла, без да се брои Сиракузинът, който бил неин ръководител, от една флейтистка, една танцьорка-акробатка и едно младо момче, което било едновременно китарист и танцьор. Тримата артисти са показали най-напред всеки по отделно своите таланти. След това представлението завършило с една обща пантомима, изиграна от цялата трупа, показваща една поредица от живи картини, имитиращи сватбата на Ариадна и Дионис. Освен тези общи изпълнения от професионални артисти, гостите, най-вече по време на симпозиумите на хетери, са се отдавали често сами на удоволствието на танца. Танците по време на симпозиумите много често не са оставали благоприлични и традиционни. Под влияние на виното, те прераствали в неконтролируеми, дезорганизирани движения или пък обратното – пиячите са искали да покажат, че все още владеят тялото си много добре и изпълнявали необичайни упражнения на сила и сръчност: например, те еквилибрирали танцувайки в най-рисковани позиции съдове с вино – картини, често изобразявани в керамографията (Обр. 32). Жените, които са присъствали на симпозиумите, предимно хетери, също са се включвали в този вид развлечения (Обр. 22).

         Всичко, което е можело да допринесе за очарованието или за веселбата на пиршеството, е било добре дошло. Почетно място са заемали песните. Песните, изпълнявани по време на симпозиумите, наречени сколии (τα σκόλια), варирали и се трансформирали в течение на няколко века, като са били за гърците едновременно забавление и литературен жанр, който има своя история (Navarre 1911, 1581).

         Според схолиаста на Платон (Πλάτ., Γοργ., 451e) и на Аристофан (Αριστοφ., Σφ., 1222), песента, под акомпанимента на флейта или лира, имала две форми. Първата предполагала последователното участие на всеки един от симпосиастите. Един от тях, с миртова клонка в ръка, се изправял прав и започвал да пее някаква позната, известна на всички песен. В даден момент, той спирал и подавал клонката на друг, който трябвало да продължи и който, на свой ред, я предавал на друг от участниците. Тези, които не можели да пеят избраната песен, трябвало да се оттеглят и така до момента, в който оставал само победителят. В други случаи, използването на една основна тема и нейните вариации били предпочитани (Vickers 1978, 11; Henderson 2000, 11-12).

          По време на симпозиумите са се развличали и с различни видове игри. Само Полукс изрежда около 50 от тях в една специална глава, посветена на игрите по време на симпозиумите. Наистина, една голяма част са били като детски занимания, но сред този списък, все пак, има в частност игри на ума, които могат да се разделят на два основни вида: 1) загадки (αἰνίγματα) и гатанки (γρίφοι) и 2) игри за сръчност, от които най-известен бил т.нар. κότταβος (Sparkes 1960) – една от любимите теми на керамографите (Обр. 8, 10, 11, 12, 14, 14-а, 18).

По време на симпозиумите към игрите се добавяли всякакви шеги и фарсове, повече или по-малко благоприлични, които фантазиите и пиянството са вдъхвали на симпосиастите. Когато някой от пиещите заспивал, без да е изпил определеното количество вино, например, обикновено го събуждали като му изливали на главата сосовете от яденето от предходната вечер. Тази традиционна шега се наричала ἑωλοκρασία (Navarre 1911, 1581).

         При някои симпозиуми (από σπιρίδων), всеки от симпосиастите е донасял своята част от провизиите в специални кошници, т.нар. σπυρίς (Обр. 33, 34) (Flacelière 1959, 213), които често се срещат изобразени в керамографията, закачени на стените до всеки от присъстващите (Обр. 14, 14-а, 15-b, 16, 21, 23). Изобразените в тези сцени гости пият, жестикулират, пеят или свирят на флейта (Обр. 14, 17-b, 25) или лира (Обр. 26). Часът за танците и удоволствията, които предизвиква пиянството, още не е настъпил. Изображенията в керамографията показват до какви крайности може да се стигне, особено при веселите пиянски шествия, т.нар. комос (κώμος), понякога съвсем спонтанно организирани след края на симпозиумите. Често симпозиумите завършвали във всеобщо пиянство и сцените по керамичните съдове показват как прекалилите с виното повръщат (Обр. 35, 37, 38, 39, 40) или уринират (Обр. 41), а понякога са в толкова безпомощно състояние, че едва се крепят (Обр. 36).

Изразът "Μισέω μνάμονα συμπόταν" (Мразя сътразпезник, който има добра памет), според някои автори, е бил формулиран по повод ръководителите на симпозиумите, които по един непоносим и дразнещ начин са упражнявали своята власт над пиячите (Πλούτ., Ηθ., Συμπ., 1,0). В този смисъл, дорийците от Сицилия, например, са наричали симпосиарха “Човек с добра памет”. Според други, тази поговорка е по-скоро покана да се забрави това, което се казва и прави по време на пиене. Ето защо древногръцката традиция дава на боговете правото на забравата и строгото наказание, с което от една страна се намеква, че или не трябва да се припомнят никакви грешки, извършени по време на пиене или пък, че тези грешки  не трябва да бъдат строго съдени и наказвани, а от друга, че те не трябва да оказват влияние върху приятелските отношения на участниците в симпозиума. Според Еврипид, това е акт на проява на мъдрост, а в подкрепа на едно такова становище се изправят свидетелствата на най-прочутите философи – Платон, Ксенофонт, Аристотел, Епикур, Пританис, Хиероним, Дион и др.

Симпозиумът е една от най-важните институции на древногръцкото общество, която е спомогнала много за развитието на поезията, като едновременно е имала и много важен политически характер, тъй като е изиграла важна роля за сформирането на различните видове сдружения – т.нар. εταιρείες (Λεντάκης 1998, 180). Симпозиумът, както много правилно подчертава O. Murray, станал от много гледни точки, едно място различно от местата, които обикновено са били създавани от обществените закони. Симпозиумът имал свой строг код на честта към вярата, която се създала в него, и по своя воля създал и определил закони, които са се противопоставяли като цяло на законите, създадени от обществото (Murray 1983, 257-272).

____________________________

Αθήν., Δειπν.: Αθήναιος, Δειπνοσοφισταί

Άλεξ., Fr.: Άλεξις, Fragmenta

Αλκ., Fr.: Ἀλκαῖος, Fragmenta

Ανακρ.: Ανακρέων

Αριστ., Προβλ.: Αριστοτέλης, Προβλήματα

Αριστοφ., Αχ.: Αριστοφάνης, Αχαρνής

Αριστοφ., Ειρ.: Αριστοφάνης, Ειρήνη

Αριστοφ., Πλ.: Αριστοφάνης, Πλούτος

Αριστοφ., Σφ.: Αριστοφάνης, Σφήγκες

Εύβ., Fr.: Εύβουλος, Fragmenta

Ηρόδ., Ιστ.: Ηρόδοτος, Ιστορίες

Ησίοδ., Έργα: Ησίοδος, Έργα και Ημέραι

Ησύχ., Λεξ.: Ησύχιος, Λεξικών

Θέογν., Ελεγ.: Θέογνις, Ελεγείες

Λουκ., Συμπ.: Λουκιανός, Συμπόσιον η Λαπίθαι

Λουκ.,  Λεξιφ.: Λουκιανός, Λεξιφάνης

Ξεν., Συμπ.: Ξενοφών, Συμπόσιον

Πλάτ., Γοργ.: Πλάτων, Γοργίας

Πλάτ., Νόμ.: Πλάτων, Νόμοι

Πλάτ., Συμπ.: Πλάτων, Συμπόσιον

Πλούτ., Ηθ., Συμπ.: Πλούταρχος, Ηθικά, Συμποσιακές

Ποσείδ., Παλ. Ανθολ.: Ποσείδιππος, Παλατινή Ανθολογία

Φερ., Fr.: Φερεκράτης, Fragmenta

Φωκ., Γνωμ.: Φωκυλίδης, Γνωμικά

Boardman 1990: J. Boardman, Sympotic Furniture. – in: O. Murray (ed.),  Sympotica. A Symposium on the Symposion. Oxford, 1990, 122-133.

Bremmer 1990: J. N. Bremmer, Adolescents, Symposion, and Pederasty. – in: O. Murray (ed.),  Sympotica. A Symposium on the Symposion. Oxford, 1990, 135-148.

Burkert 1991: W. Burkert, Oriental Symposia: Contrasts and Parallels. – in: W. J. Slater  (ed.), Dining in a Classical Context. Ann Arbor, 1991, 7-24.

Carpenter 1997: H. Carpenter, Les mythes dans l'art grec. Paris, 1997.

Denoyelle 1994: M. Denoyelle, Chefs-d'oeuvre de la céramique grecque dans les collections du Louvre, 1994.

Flacelière 1959: R. Flacilière, La vie quotidienne en Grèce au siècle de Péricles. Paris, Hachette, 1959.

Henderson 2000: W. J. Henderson, Aspects of the Ancient Greek Symposion. – Akroterion,  45, 2000, 6-26.

Λάμψας 2006: Ι. Λάμψας, Συμπόσιον. – Λεξικό του Αρχαίο κόσμου. Τόμος Δ. Εκδ. Δομή, Αθήνα, 2006, 599-601.

Lavedan 1964: P. Lavedan, Banquet. – P. Lavedan, Dictionnaire illustré de la Mythologie et des Antiquités grecques et romaines. Paris, Hachette, 1964.

Λεντάκης 1998: Α. Λεντάκης, Ο έρωτας στην Αρχαία Ελλάδα. Τόμος Τρίτος. Η πορνεία. Αθήνα, 1998.

Lissarrague 1987: F. Lissarrague, Un flot d'images. Une esthétique du banquet grec. Paris, 1987.

Michel 2004: P. Michel, Le Banquet sous la treille d’Assourbanipal à Ninive. – Unité de langues et civilisations de la Mésopotamie. Voyage d'études 2004 au British Museum. Université de Genève, 2004.

Murray 1983: O. Murray, The Greek Symposion in History. – in: Tria Corda. Scritti in onore di A. Momigliano, a c. di E. Gabba. Como, 1983, 257-272.

Navarre 1911: O. Navarre, Symposium. – Daremberg et Saglio, Dictionnaire des Antiquités Grecques et Romaines, t. IV, vol. 2. Paris, 1911, 1579-1581.

Reinsberg 1999: G. Reinsberg, Γάμος, εταίρες και παιδεραστία στην Αρχαία Ελλάδα. Αθήνα, 1999.

Seltman 1956: Ch. Seltman, Women in Antiquity. London, 1956.

Scmitt-Pantel 2003: P. Schmitt-Pantel, Le banquet et le "genre" sur les images grecques, propos sur les compagnes et les compagnons. – Palas, 61, 2003, p. 83-95.

Schmitt-Pantel, Tchernia 2004: P. Schmitt-Pantel, A. Tchernia, Vin et civilisation. –  in: J.-P. Brun, M. Poux, A. Tchernia (éd.), Le Vin: nectar des dieux, génie des hommes. Strasbourg, 2004, 43-55.

Sparkes 1960: B. A. Sparkes, Kottabos: An Athenian After-Dinner game. – in: Archaeology, nº 13 (1960), 202-207.

Vickers 1978: M. Vickers, Greek Symposia. London, 1978.

Villard 1992 : P. Villard, Boire seul dans l'Antiquité grecque. – in: M. Aurell, O. Dumoulin, F. Thelamon (éd.), La sociabilité à table: commensalité et convivialité à travers les âges. (Actes du colloque de Rouen, 14-17 novembre 1990). Mont-Saint-Aignan, 1992.