Галерия

1

Виолончелистът Михаил Петров е един от талантливите млади европейски музиканти, които бяха избрани да свирят в някои най-големите концертни зали в Европа в рамките на платформата ECHO (European Concert Hall Organisation).  Атина и нейният концертен център Мегаро мусикис бяха шестата спирка на неговите съвместни представяния с пианиста Ашли Фрип.

GRReporter се срещна с Михаил часове преди концерта на 19 януари. В един непринуден разговор, последвал поредната репетиция на двамата музиканти, той разказа за пътя си от музикалното училище „Любомир Пипков” в София до лондонското училище за музика и театър „Гилдхол”, репетициите и участията в рецитали и концерти и съвсем неочакваното си увлечение по футбола. С Михаил Петров разговаря Анастасия Балездрова.

Разкажете ни как започнахте да се занимавате с музика.  

Аз съм роден и израснах в София. Започнах да уча в музикалното училище „Любомир Пипков” на 7-годишна възраст. Когато бях в 4-ти клас заминах за една година в музикалното училище „Пърсел” в Лондон. След това реших да се върна отново в София. Когато станах на 15 години заминах отново за Лондон и продължих образованието си в училището „Йехуди Менухин”. От тогава се намирам в британската столица, като в момента уча в училището за музика и театър „Гилдхол”.

Завършвам в края на 2016. Сега съм в първата година на курса за артистична диплома. След това идва истинският свят.

Увлечението по музиката продукт на вдъхновение ли е или част от семейна традиция?

Произхождам от семейство на музиканти, така че никой не е чакал да се вдъхновя от нещо или някого. Просто ми дадоха инструмента и ми казаха да свиря. И това е хубаво, защото според мен много хора не знаят, че имат талант, защото чакат нещо да се случи. Затова е полезно, когато музиката е традиция в семейството.

Какви са очакванията от програмата, в която участвате?

Организацията се нарича „ECHO – Европейски концертни зали”. Всяка зала номинира по един или двама артисти, или квартет и т.н. След това той или те свирят във всички включени в програмата зали.

Свирим в прекрасни и престижни зали. Сред публиката може да има не само меломани, но и агенти, журналисти и прочие. Нивото е много високо и със сигурност очаквам да се случат неща. Но не мога да определя точно какво.

Това е първото Ви участие пред гръцка публика, но сте свирили пред английска и българска. Каква е разликата между тях двете?

Публиката е различна във всяка държава. Ако изпълнението ми е на ниво начинът, по който показват одобрението си е винаги различен. Например в Португалия изглежда сякаш както и да свириш, в края на концерта се чуват викове, всички стават на крака и следват много бисове. В Англия хората са по-резервирани, но не са студени.

В България не съм свирил от доста време, но помня, че винаги са ме приемали с широко отворени обятия и много одобрителни възгласи след концерта. А това е винаги хубаво. За Гърция все още не знам, но хората изглеждат топли.

Трудно ли е за един млад и талантлив човек от България да пробие в Лондон и изобщо на международната сцена?

Да, трудно е, защото пазарът е много малък. Няма особено голямо значение откъде идваш и към коя нация принадлежиш. Навсякъде е трудно. Тази работа не е добре платена, особено в Англия на ниво ученически хонорари. Когато някой е на моята възраст не може да се издържа само с тях и без стипендия и награди. Но това важи за всички, независимо дали е българин, англичанин, германец и т.н.

И понеже е трудно, в един момент човек се научава да живее ден за ден и просто да се стреми да свири все по-добре.

В биографията Ви пише, че свирите на много стар инструмент. Разкажете ни неговата история.

Инструментът е изработен от Карло Антонио Тесторе през 1745 в Милано. Той е бил синът на големия майстор Тесторе и всъщност са работили заедно в семейната работилница. Карло Антонио е известен със своите виолончела и най-вече за начина, по който звучат. Те имат много мек и сладък тон. Но звукът не отразява и начина, по който изглеждат. Те са груби, сякаш направени на бърза ръка.

Интересното на това виолончело е, че е много голямо, защото през 18-ти век тенденцията е била техните размери да се смалят и затова са отрязвали част от дървото. Но това, на което свиря аз не е преминало през този процес и затова е толкова голямо.

Как се съхранява един такъв инструмент?

Толкова стари инструменти са винаги много темпераментни. Атмосферните условия им влияят винаги и затова трябва да се внимава да не бъде оставян до източник на топлина или на слънце, защото дървото може да се спука. А колкото по-стар е инструментът, толкова по-скъпа е неговата поправка.

Кой е любимият Ви композитор и произведение?

Аз не слушам често музика, защото се занимавам с музика и би било странно в свободното време пак да слушам. Ако едно произведение е хубаво, за мен няма значение кой е композиторът. А человият репертоар е толкова малък, че човек не може да избира или да избира само в една част от него.

По колко време на ден репетирате?

Сам свиря по поне 4,5 часа на ден. След това има репетиции и дни, в които съм по 10-11 часа на инструмента.

Колко уморително е това физически?

Зависи от изпълнителя. Аз не се пестя, когато свиря. За мен в музиката няма нищо, което да е прекалено много. Това е интересен въпрос, защото много малко се прави относно физическото състояние на музикантите. Може би заради факта, че средствата са ограничени. Но това е един вид атлетизъм и много физиотерапевти са ми казвали, че ако бях спортист, който използва същите усилия, каквито полагам аз, докато свиря на челото, аз бих пътувал с физиотерапевт навсякъде.

Опасността от контузии е голяма и човек трябва да познава тялото си и да знае кога е стигнал своя лимит.

Какво правите в свободното си време?

Харесвам футбола. За жалост, не съм играл от доста време, защото съм зает с концертите. Но смятам да намеря малко време, за да поритам.

Когато се прибирам в България по време на ваканциите имам повече свободно време и там играя футбол, снукър. Също обичам да гледам футбол.

Какви са следващите Ви планове?

Концертите в тази програма са общо 18. Бяхме във Виена, Баден-Баден, Париж, Амстердам и други хубави места. През месец май ще имам концерт с Лондонската симфония с произведения на Дворжак. Очаквам го с нетърпение, защото концертите са силната ми част. Рециталите са много по-трудна работа, защото са много по-дълги и самотни. Зад себе си нямаш цял оркестър, който да носи отговорност. В рецитала участниците са малко и носят обща отговорност за крайния резултат. Докато по време на концерта е различно, солистът е на пиедестала. Освен това свършва много по-бързо. А при рецитала човек е сам на сцената и е много по-трудно да задържиш вниманието на публиката за толкова дълго време. Присъствал съм на много рецитали, където съм умирал от скука. Концертите са много по-ефектни, публиката реагира много по-бурно. Но тук стои и въпросът с опита. Аз съм свирил много повече на концерти, отколкото на рецитали, но след тази година броят им ще се изравни.

Така че този сезон е доста зает. Следващият още се заформя в момента. Участвам също и в пиано трио, с което засега свирим главно в Англия, но започват да идват и концерти от Европа.

Как си представяте себе си след 10 години?

Надявам се да бъда жив и свирещ. Имаше едно време, когато исках да свиря навсякъде, по всяко време и с всеки, но от тогава вижданията ми се промениха много и сега някак си за мен е по-важно нивото на свирене и с кои хора работя. Надявам се да съм търсен и концертиращ музикант, да продължавам да се развивам, да запазя нивото си, да не спра да се упражнявам толкова, колкото и сега.