Галерия

3

2

1

Мария Спасова

Специален пратеник на GRReporter в Рокпорт, Мейн

"Разбира се, че късметът е много важен, по-важното е да си подготвен за него и да го очакваш", казва световноизвестният фотограф от гръцки произход Константин Манос, който стяга голяма ретроспективна изложба в музея Бенаки през ноември 2011 година и очаква около Коледа в Италия да бъде отпечатана втората част на прочутия му фотоалбум American Color. Междувременно членът на легендарното студио Магнум води майсторски клас по фотография в Maine Media Workshops в Рокпорт, където и се срещаме. В последните 20 години той всяко лято намира време за своите ученици в прочутото медийно училище. "В Гърция казвам, че съм 51 процента грък и 49 процента американец. В Америка казвам, че съм 51 процента американец и 49 грък. Пред мене не седи въпросът какъв съм, аз съм фотограф", признава Константин Манос.

Той е от този тип професионалисти, за които е достатъчно да видиш две-три техни снимки, за да те убедят, че фотографията отдавна е престанала да бъде занаят и се е превърнала в изкуство. Чернобелите му снимки от по-ранния му период могат да бъдат видени в Музея за модерно изкуство МОМА в Ню Йорк, в Art Institute в Чикаго, в Bibliotheque Nationale в Париж, в Museum of Fine Arts в Хюстън и разбира се, в музея Бенаки в Атина, когото самият Манос определя като "атинския МОМА". Роден е в Южна Каролина, родителите му са емигранти от Гърция. Баща му напуска родината си и заминава за Америка по време на Балканските война, а майка му 10-тина години по-късно след конфликта в Мала Азия се озовава в Париж. Бащата я вижда на снимка, влюбва се в нея и зпециално заминава за Париж, за да се запознаят и оженят. "Работя като професионален фотограф от 16-годишна възраст. На 17 години заедно с брат ми се озовахме на събиране на Клу Клукс Клан и аз го документирах. Нямах представа какво означава тогава това", спомня си фотографът.

Посвещава много време на борбата на чернокожите в Америка за граждански права. Сам отива в Монтгомъри, Алабама в деня, когато те сядат на първите места в автобусите и настояват за правата си. Сам отива в дървената къща на Мартин Лутър Кинг и се запознава с него и семейството му. И така не случайно идва и пътвият му професионален успех - още на пробен период в Магнум, студиото го изпраща да отрази погребението на Мартин Лутър Кинг през 1968 година в Атланта. "Бях много напрегнат", спомня си Константин Манос. Идва още един успех. Като се разхожда в родния си град, вижда военна кола пред една църква. Пита какво става и му отговарят, че погребват чернокож войник, убит във Виетнам. Той иска разрешение от дядото на жертвата и от свещеника и снима погребението. Церемонията не трае повече от 15 минути, но снимките от нея обикалят света и му носят наградата New York City Art Directors Award. Днес Манос не крие, че е горещ привърженик на американския президент Барак Обама и е огорчен, че на изборите цели 40 на сто от американците са гласували против него.

"Отдавна не работя за пари. Снимам само неща. Които ме интересуват професионално", казва прочутият фотограф. През 60-те години се връща в Гърция и прекарва дълго време там с цел да снима "Непознатата Гърция". Коя е позната и коя непозната Гърция? "Поставих си условие да снимам само села, в които няма електричество", припомня си Манос. Обикаля 75 хиляди колометра с фолцвагена си и снима истинския селски живот в Гърция, който издава в много награждавания албум "Greek Portfolio". Тези снимки му осигуряват място в световноизвестните музеи и галерии. Следват ангажименитие му към Бостън и Бостънския симфоничен оркестър. "Бях изпаднал в творческа криза. Чувствах, че бях дал всичко от себе си в черно-бялата фотография. Не знаех накъде да продължа", разказва фотографът.

Тогава се появява цветната фотография. Константин Манос я изучава дълги часове в студиото си докато изучи тайните й и започва отново да снима. Този път из улиците на Америка. Така се появява следващият му фотоалбум "American Color", който не просто го утвърждава сред водещите фотографи в света, но и го прави творец със свой собствен, неподръжаем стил. Снимките му са една симфония на цветовете със закачливата игра на светлосенките, които запечатват неуловимостта и магията на момента. "Никога не режисирам снимките си", твърди Манос, но умея да изчаквам и да запечатам момента, който е неповторим. В творбите му говори подтекстът, предният план много често се оказва второстепенен, очите се смайват да откриват неподозирани символи в на пръв поглед обичайни сцени.

"Понякога ми се иска да бях прекарал повече време в Гърция. Знаеш ли, гръцките момичета са много красиви. Харесват ми младите хора там, които цяла нощ стоят в кафенетата в центъра на Атина и пият кафе. Харесва ми гръцката музика и това, че младите хора я обичат. Гърците са добри хора, духовни, животът в Гърция е много красив", ми признава Константин Манос на чаша горещо сутрешно кафе на мъгливия бряг на Северния Атлантик.

-         Кога за първи път се свързахте с Медийната работилница в Мейн?

-         Правя майсторски класове в Медийната работилница в Мейн през последните 20 години. Това е най-оригиналната и самородна медийна работилница в света, която съществува вече 35 години, тя може би е и най-голямата медийна работилница в света, поне доколкото ми е известно и бих казал най-добрата.

-         20 години е голям период от време. Какво те задържа тук?

-         Когато започнах да преподавам фотография тук открих, че не мога да изразя това, което се опитвах да направя като фотограф. Трябваше да намеря метод, с който да преподавам как се правят тези снимки, които аз успявам да направя. Трябваше да науча на това изкуство хора, които нямаха никакъв опит как се правят професионални снимки на улицата, на обществени места. Това беше предизвикателство за мене и беше много полезно и за моите собствени снимки. Трябваше да изразя с думи как тези хора да отидат на улицата с техните фотоапарати, как да се движат с телата си, как да гледат с очите си, как да намерят образа, който ще снимат, какъв да бъде подходът им към него, как да мислят за това, което им предстои да снимат. Моето преподаване се подобри с годините и винаги класът ми е пълен. Преподавал съм и в Мексико, и в Гърция, но основно в Мейн.

-         Ние чухме от вашите ученици какво те са научили от вас. Но има ли нещо, което вие научавате от тях?

-         Разбира се, уча се от тях през цялото време. Хващам се, че продължавам да правя грешките, които те правят, когато не снимам известно време. Осъзнавам заедно с тях колко е трудна тази “улична фотография”, когато се занимаваш с обекти, които постоянно се променят, когато трябва да гледаш всеки ъгъл на снимката, за да не “отрежеш” главата или ръката на някого, когато трябва да изчакаш подходящия момент, когато изражението е най-силно, когато хората действат и взаимодействат помежду си. Това е голямо предизвикателство. Имам различни ученици, от всички възрастови групи, имам ученици професионалисти, имам някои много сериозни аматьори, понякога те са по-добри от професионалистите, защото са работили върху себе си в продължение на много години, непрофесионалистите нямат крайни срокове, те не се издържат от фотографията, правят снимки за удоволствие, което е идеалният вариант да се работи, имам някои истински таланти.

-         Как запазвате ентусиазма си и желанието си за работа през годините?

-         Започнах да снимам снимки, когато бях на 13 години. Когато изпадам в периоди, когато ми става досадно тогава е трудно да правя снимки, които ми харесват. Точно това се случи преди да се появи American Colour. Аз се занимавах с черно-бяла фотография през целия си живот и около 1982 загубих целия си ентусиазъм. Тогава започнах да снимам цветни снимки само за себе си и така открих един цял нов свят, един съвършено нов език. Започнах да правя снимки, които не бях правил преди. Чувствам се като начинаещ, като аматьор, продължавам да съм ентусиазиран и то много повече от времето, когато бях професионалист. Ето днес следобед отивам да снимам на място, където се събират много хора и нямам търпение. Защото на такива места винаги се случва нещо, което е ново и което не съм снимал преди и знам, че ще се върна с това, което наричам “снимка за книга”. За мене в момента фотографията е хоби, аз не работя вече за пари, не отразявам събития, работя само за снимките си. И ето, тази есен ще излезе още един мой сборник със снимки – American Colour 2,  в който ще има 130 цветни снимки, които не са били публикувани преди. И кой знае, може би след време ще има и American Colour 3.

-         Пожелавам ви го от все сърце. Какъв е съветът ви към младите хора, които сега започват да се занимават с фотожурналистика, с фоторепортерство и с фотография изобщо?

-         Първото нещо, което трябва да направят е да усъвършенстват занаята, техниката. Те трябва да бъдат пълни господари на своя фотоапарат. Те трябва да са в състояние да си служат със своя фотоапарат по начина, по който цигуларят свири на цигулката си. Те трябва да са в състояние да направят каквато снимка си искат, без да мислят за техниката, защото те трябва да се съсредоточат върху това да уловят имиджа. След това те трябва да учат, да си намерят учител, ментор, който да уважават. Когато познаваш такъв човек, ти за много кратко време можеш да научиш много неща, които не можеш да научиш с години в някой голям университет с още 40 души в клас.

-         Освен American Colour 2 какво друго да очакваме от вас в непосредствено бъдеще?

-          Ако всичко върви по план, American Colour 2 влиза в печатницата в края на август. Веднага след това започвам да работя по друг голям проект – голяма ретроспективна изложба в музея Бенаки в Атина, през ноември 2011. Пространството е огромно - 12 000 квадратни фута, таваните са високи два фута, към изложбата ще бъде публикуван и каталог. Сега аз минавам през целия си живот като фотограф, през цялото си творчество, за да избера снимки, отпечатъци, документи за голямото шоу в Бенаки, което естествено е много важно за мене.