Светлин Василев е завършил Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович" в София, а през 1997 г. се премества да живее и работи в Гърция. Илюстрирал е адаптирани за деца творби на световната класика, както и детски приказки. Зад гърба му стоят „Барон Мюнхаузен”, „Гръцка митология” в три тома, „Дон Кихот”, „Моби Дик”, „Малечка Палечка”, „Пътуване до луната” и още много красиви и обичани от малките и големите книжки. В момента живее в Атина с жена си Ада и двете си дъщери. С него разговаря Марина Николова.

- Ти си известен в Гърция, в момента правиш изложба в един от централните и доста посещавани музеи. Изложбата ти се нарича „35 страници” и състои от 35 илюстрации на световноизвестни творби преработени за деца. Какво те привлече в тази област на изобразителното изкуство – илюстрацията за детски книжки?

- Честно казано един приятел, за начало. Бяхме студенти и от закачка- забавление, закачка-забавление, даваше ми възможност да се издържам и да живея от това нещо, докато учех в Академията. И беше доста забавно. Винаги ми е било интересно като бях малък да гледам картинки и предполагам, че на някой друг ще му е интересно да гледа моите картинки.

- А издавал ли си книжки в България?

- В България съм илюстрирал около 10-11 заглавия, но повече от половината мисля, че въобще не са излезли. Детски приказки. Тогава работех за 4-5 издателства. Точно бяха започнали да се формират нови издателства – „Златно пате”, „Даниела Убенова”, „Икон” и други.

- През 2004 г. получи награда за илюстрацията ти на „Дон Кихот”, която ти бе връчена от представителка на ЮНЕСКО, в присъствието на президента Папуляс. Какво е усещането, когато работата ти е призната на такова ниво?

- Честно казано, аз не знаех какво е държавната награда за Гърция, не знаех въобще, че съществува нещо такова и истината е, че тогава за първа година дадоха награда на чужд илюстратор, след това се повтори още веднъж и след това... тази награда не съществува вече.

- Но не престава да е постижение. Какво въздействие оказа върху теб?

- В началото никакво, защото не знаех какво е. Но след това, покрай хората, които знаеха какво е започнах да разбирам значението й. Беше доста гъделичкащо приятно усещане. Даде възможност хората да погледнат по-сериозно на работата ми. Защото наградата не е толкова важна като самия факт на даването, колкото като внимание, което се обръща след това. Това е може би по-важния ефект.

- А не отваря ли повече врати?

- Не бих казал, че отваря повече врати, защото те се отварят с работа. А наградите са мимолетни приятни преживявания. Но със сигурност се чува за мен, чува се името ми и хората започват да обръщат внимание на едно име заради наградата и хвърлят и един поглед и на моите неща.

- Ти си издаван в Испания, Франция, Тайван, Америка, Кореа. В Испания „Дон Кихот” е продаден в 500 000 екземпляра. Защо не е издаден и в България и това влиза ли в бъдещите ти планове?

- По принцип въпросът къде излиза една книга е по-скоро свързан с издателя. Аз бих издал във всяка държава по света. Явно това ще е само желание. Има значение интересът, който проявяват чуждите издатели за някое заглавие. Испанският издател дойде и купи правата в Гърция, за да го издаде в Испания, както и във Франция. Както и във всички тези държави, те си избират заглавие, заплащат си за правата и си го издават в тяхната държава. Но е въпрос на техен вкус, не е свързано с мен. И ако трябва да се издаде в България, евентуално български издател трябва да се заинтересува, за да закупи тези права за България.