Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Одисеас Елитис: План за въведение в пространството на Егейско море

02 Февруари 2015 / 16:02:22  GRReporter
6221 прочитания

Нобеловият лауреат Одисеас Елитис (1911-1996) е роден в град Ираклион на остров Крит. Завършва право в Атина и литература в Париж. Сражава се като лейтенант на Албанския фронт (1940-1941). Най-високото литературно отличие получава за поемата си “Достойно ест”. Автор е на над 30 стихосбирки и на няколко сборника с есеистична проза. Днес публикуваме есето му “План за въведение в Егейско море”, което е в превод на Здравка Михайлова.

 

 

Когато слънцето възхожда на фона на хребета на Серифос картечниците на всички велики светогледни теории засичат. Няколко вълни и малко крайбрежни камъчета надмогват разума – може би нещо абсурдно, но въпреки това способно да върне човек към действителните му измерения. Тъй като какво друго би му било по-полезно, за да живее? Ако на него самия му харесва от самото начало да поема по грешен път, то е защото не иска да чуе. И в негово отсъствие вече от хиляди години Егейско море казва и повтаря с устните на прибоя по дължината на безкрайните брегове: този си ти! Формата на смокиновия лист повтаря това на фона на небето; улавя го и го сключва в юмрука си нарът, докато не се разпука; разтръбяват го с оръдейния си тътен цикадите, чак докато станат прозрачни. Смъртта, в зависимост от начина, по който ще я приемеш, може да бъде повече или по-малко правилна – или повече или по-малко непоправима,  искам да кажа – загуба. Силата и числото от край време са ни пречели да приемем единствената справедливост, представляваща „точния миг” или единствената нравственост, която не е нищо друго освен непрестанното свеждане до нашето най-опростено аз.

Невъзможно ни е да измерим със същата лекота, с която го правим за цели светлинни столетия, безкрайното разстояние, отделящо някой цикладски идол от морското камъче. Но именно в това е и нашата ахилесова пета; и затова отчаяно се надпреварваме с познанието. Дялът на боговете обаче, ако съществува някъде извън религиите, е, разбира се, благодат. Гларус с разперени неподвижно криле над безбрежно лазурната шир. Преструваме се, че го изличаваме, че сме открили подобна гума. А после? На следващия ден след нашето окончателно изчезване от този свят той продължава да съществува. Две невежества, които не се докосват, но които биха могли в същия миг да родят светлина; колко жалко!

Значи истина е, че става така –  светлината да извира от най-крайно наситения оттенък на черното? По друг начин го потвърждава и любовта. Когато две голи тела разговарят, нещо от несъществената част на тяхната история - непоносимото - се зачерква. Целувката, която не е мръднала ни на йота от сътворението на света, е най-новото и непохабено нещо, което имаме. Сигурно някоя любовна история с божествени измерения е предшествала тектоничното пулсиране и разместване на водните маси при раждането на гръцкия архипелаг. Абсурдността, която митовете крият за нас, понякога бива отменяна от самата природа. Едва тогава се замисляме, че въпреки всичко това самите ние сме онези, които може би пряко волята си сме ги създали. Остава да разберем: тази светлина, тези гъсталаци от острови, какво представляват те? Дали не сънуваме?

Пътувайки мислено към остров Патмос и Мала Азия от дълбините на своята Швабия, Хьолдерлин много по-ясно от днешният пътник в реактивен самолет от височината на неговите 11 000 фута, е осъзнал златния мираж. Не, съвсем не няколко костенурки във водата, а

Край портите на Азия шумят,

разгърнати в безброй посоки

по морската невярна шир,

не малко пътища без сянка.

Но островите знай морякът.

(Цитат от стихотворението „Патмос” от Хьолдерлин. Превод Атанас Далчев и Чило Шишманов, изд. Народна култура, 1966 г.)

Онова, което не му е убягнало, е божественото докосване. Магията си има свои похвати. Дори през зидовете на науката тя умее понякога да разтвори врата, за да си поемем дъх. Такава порта може да бъде и една най-обикновена енциклопедия. Нека я разтворим: достатъчно е равнището на водите да се вдигне или да спадне само с петдесет или сто метра и най-възхитителното, най-подвижното постижение на материята ще се извърши пред погледа ни, и разбира се, ще открие своите съответствия в духа - стига да сме възприемчиви.

Метаморфоза с пикасовска сила в линиите и обемите разделя един остров на два, съединява други три в един, създава нови образувания, унищожава стари. Протоци и провлаци се провиждат, хребети с червено-зеленикави пресни следи от подводен живот се простират под слънцето. С няколко думи, онова, което един жив организъм предлага (наред с объркаността на неговите чувства), е пренесено по аналогия в природния свят. Обратнотоизвежда надалеч. Ще се занимаем и с него.

Мисълта на йонийските философи, първият лирически глас в поезията, подчиняването на мрамора на човешката ласка, триъгълникът на планините, проектиран в архитектурната постройка, Сократ, Исус, всичко или почти всичко е около школата на това море. Какво се случва всъщност? Ако разсъждаваме като милионерите, явлението е леко за пренебрегване, а светът, разбира се, много голям, за да обсъждаме тези неща. Но се опасявам, че луната на електронните мозъци ще продължава, щем не щем, да бъде много по-низша от луната на Сафо, чийто лъч, който се прицелва в нас от дъното на една маслинова горичка на остров Митилин ни позволява да се озовем по-близо до самите себе си, до онова, което обичаме, както е казвала и поетесата. Проста сентенция, добила силата на природен закон по тези места и съхранила се в душите на островитяните, намирайки хиляди начини на проявление. Най-вече от гледна точка на инстинктивния, несъзнателен жест, който умее да отъждествява полезното с красивото, но същевременно и красивото с нравственото, в техния най-преломен смисъл.

Успоредното и едновременно издигане на смиреността до божествена величина – и приземяването на божественото до осезаемото и всекидневното, без да се забелязва и най-малка неправомерност... За това е била необходима много мощна съпротива в християнския свръхаз, образуван от наслоенията и суеверията на Средновековието.

Сред находките на археологическите разкопки, които ние, днешните европейци, сме пропуснали да съберем и изследваме, има и някои понятия, които лежат в същите земни пластове наред с производните на тяхното изкуство. Например смиреността, отблъснала острото и чисто благоухание на ароматните треви, за да се облее с тамян, ни е била оставена безконтролно в наследство и остава вътре в нас повече с докосването на голото ходило на роб по плочника, отколкото с гордостта на стъпало,което събира мъдрост по пясъка. При все това по тези места един невидим показалец винаги е успявал да се насочва към правилното (бих дръзнал да кажа към здравото) с упорстващата сила на магнитната стрелка, сочеща север. Недоловимото във всеки миг действие на невидимата машина, чиито части - толкова далеч, колкото е слънцето, и толкова дълбоко, колкото са земните недра или подводните течения - се намират в пълно и хармонично съответствие; нещо, което установяваш, стига само мислено да изключиш онова, което наричаме непосредственост. Доколкото е възможно. Доколкото го позволяват ограничените ни - уви - интелектуални способности. Освен ако в такива моменти така наречената поетична визия (която не е просто суховат анализ, а се състои в изместването от логичното към  трансцендентното, както и в откриването на аналогии между чувствата и делата) отвоюва повторно целия си първоначален смисъл.

Нека не забравяме, че само по такъв начин един питагореец е стигнал дотам, че да каже за квадрата, че това е огънят, кубът - земята, осмостенникът - ветровете, а дванайсетостенникът - цялата вселена.

            От крачетата на критските глинени съдове или от летящите риби по неотдавна откритите фрески на Санторини, от голите гърди на минойските жени или тризъбците от мозайките на остров Делос, от прогледа към морето, разкриващ се между колоните на храм или от геометрията на приковавания в пароски мрамор свирач на флейта като лек повей на североизточен вятър се надига – бихме казали преждевременно – едно «свято» чувство, което без затруднение се уталожва, сякаш нищо особено не се е случило, върху зида на варосаните параклиси, върху мургавите ликове на православните светии, върху извитите сводове на къщите в Сифнос или Аморгос, върху синьото и жълтото на бедняшката рибарска лодка. Изброяването изглежда произволно, уморително. Впрочем донякъде то е умишлено тласкано, за да покаже нещо, което се извършва много тайно в душите на една общност, където природните сили, сдържани и от двете страни от прекалеността (големия бич на нашата цивилизация), винаги имат последната дума - искам да кажа, дават ни да разберем по какъв начин е възможно да бъде победено времето.

Слънце от усвоена любов, но винаги свирепо? Това не е достатъчно. В последна сметка не става въпрос за нищо друго освен за един аспект на явлението. Другият, който ни се представя като пряко отражение на самото усещане от творбите на изкуството в произведенията на живота, действия и реакции спрямо всекидневни случки, онова, което бихме нарекли «възпитание» или «човешко поведение», е още по-впечатляващо, както и по-трудно различимо. Това е «обратното движение», което, ако извършиш до противоположния му край, виждаш:

«Най-после, о, щастие, о, разум – аз отделих от небето лазура и видях, че е черен и заживях: златиста искра от природната светлина». (Цитат от стихотворението на Артюр Рембо „Глад”, „Един сезон в ада” по изданието А. Рембо, „Стихотворения”, изд. „Нов Златорог, прев. Кирил Кадийски).

Навремето бях писал, че гмуркайки се в морето с отворени очи, имам усещането, че при досега му с кожата в мен навлиза онази белота на паметта, която ме преследва от някой пасаж на Платон. Тогава мнозина сметнаха това за непонятно. Едно от най-чисто гръцките неща е, че кормчията определя баланса на своя плавателен съд по начина, по който Иктин е търсел отвеса при строежа на Партенона. В тези неща действията на големия политик например могат да докоснат чистотата на вече облагородения мрамор. В тях най-високото еротично чувство достига стипчивия вкус на черното грозде. Нещо, което дава основания да повярваме, че поетите си играят с думите, докато в действителност, ако добре се замислим над това, те стават донякъде по-сериозни, отколкото го позволява разговорът пред един затворен екран, лишен от всякакъв хоризонт.

Егейско море няма екран, никога не се е сдобивало с такъв. То се състои от материя или дух (няма значение), отведени до същественото. Всемирът - каквото и вероятно неведомо да представлява той - е прозрачността: възможността през първото, второто, третото и поредното ниво на една-единствена действителност да прозираш едноизмерната и същевременно многозвучна точка на нейната метафорична семантика.

Ето на, че срещаш нравствеността и по пътя, който си избрал, за да я избегнеш. Може би тогава нейното потупване по рамото ти да изглежда по-убедително.

Един човек, който се събужда призори във виолетов пристан и си пожелава никога да не се е научавал да пише - какво чудо! Слиза по скалите, за да отвърже лодката. След малко планинският хребет поаленява. Всеки миг ще се появи статуята на древния юноша, а зад нея - контура на другите острови, разтоварената от улова лодка, пророк Илия. После всичко ще угасне и ще остане мургавото, чисто лице с големите очи, което е Рибарят с неговия кош, твоят днешен съсед, но едновременно с това вечният Търсач на съкровища - и хора.

ОДИСЕАС ЕЛИТИС

ИЗ “ОБЩЕСТВЕНИ И ЧАСТНИ ДЕЛА”

Зимата наближава. Празните столове около мен се умножават. Седя в ъгъла и пия кафета, пушейки, а насреща е морето. Бих могъл да прекарам така цял живот, ако вече не го бях прекарал. Между една вехта избеляла от слънцето дървена порта, и едно трептящо жасминово клонче; ако се случи да ми липсват, макар и един ден, цялото човечество ми се струва непотребно. Говоря почти сериозно. Защото тук вече не става дума за природата, с която - убеден съм - е по-важно да влизаш в диалог, отколкото да я преживяваш, нито пък за традицията. Става дума за онази по-дълбока сила на съответствията, която редува дребните неща със значимите и съществените с незначителните и образува под разпокъсаната повърхност на привидността една по-сигурна твърд, върху която да стъпи кракът ми. Без малко да кажа душата ми.

Някога в този дух бях казал, че един пейзаж не е, както го възприемат някои, просто съвкупност от релеф, растителност и водни пространства. Той е проекция на душевността на един народ върху материята.

Иска ми се да вярвам - и тази моя вяра винаги взима надмощие в противоборството с познанието - че, както и да го разглеждаме, многовековното присъствие на елинизма по пръснатите тук-там егейски острови е стигнало дотам да постанови един правопис, при който всяка омега, всяко остро ударение и всяко придихание не са нищо друго, освен едно заливче, един склон, една отвесна скала над извивката на кърмата на гемия, вълнообразни лозя, сводове на параклиси, белите и червените петна на гълъбарниците и саксиите с мушкато.

Това е език с много строги граматически правила, които народът сам е сътворил във времената, когато все още не е ходел на училище. И е спазвал неговите правила с религиозно благоговение и завидна издръжливост през столетията на най-тежки несгоди. Докато накрая сме дошли да му помогнем ние с дипломите и законите. И почти сме го унищожили. От една страна сме му отнели остатъците от неговата писменост, а от друга сме оглозгали самата негова същност, обобществили сме го, превърнали сме го в още един дребен буржоа, който ни гледа озадачен от прозорчето на някоя жилищна кооперация в квартал Егалео.

Не говоря за някаква изгубена колоритност. Нито пък си спомням да съм живял в толкова добри времена, че да изпитвам носталгия по тях. Просто не мога да понасям правописните грешки. Дразнят ме. Чувствам се така, сякаш буквите на собственото ми презиме са разбъркани, сякаш не зная кой съм, не принадлежа никъде. Тъй мощно чувствам живота си преплетен с „говора на всемира”, който не е нищо друго, освен визуалното изражение на гръцкия език, способен с двойната си природа едновременно да говори и да рисува. И който, въпреки споменатата намеса, колкото безшумно, толкова и дейно продължава да навлиза в историята и природата, която го е родила, така че превръща огромни количества минало време в настояще и бива преобразяван от това настояще в инструмент надарен със силата да върне стихиите на живота ни към тяхната естествена първична истина. Но за да проумее тези неща човек трябва да е преминал през всички изпитания, необходими, за да прозре къде се крие същественото. Същественото в този живот се крие отвъд индивида. С тази разлика, че ако човек не се изгради като завършена личност - а в наше време всичко е в заговор именно срещу това - той не е в състояние да прекрачи отвъд индивидуалното.

Днес се намираме на този кръстопът, на който например повечето хора не са в състояние да оценят здравето, понеже не им се е случвало да се разболеят, или понеже - което е и най-лошото - смятат, че „разковничето” е болестното състояние. Подобен механизъм намира отражение в нашата литература, владее я, подхвърля я на един вид израждащ артрит, който благодарение на дългогодишна и непрекъсната тактика се възприема като единственото естествено явление.

Сега започна да ръми. Оттеглил съм се зад големия прозорец и наблюдавам стария Лемонис, който тича към вълнолома, крещи и ръкомаха, сигурно въжето на лодката му се е развързало. Е, нему не само в буквалния смисъл стародавният зефир е обрамчил лика. Едновременно селянин и моряк. Един от последните съхранили се във времето гърци, с яките плещи, гъстата побеляла коса и загорялото до керемидено тяло, внушаващо идеята, че би могъл да бъде поданик на Крит от минойската епоха. Може би роб, но на разстояние едно дихание от своя господар.  И това е, което има значение. Защото, както личи, такова явление не е наблюдавано оттогава  в никоя от познатите ни цивилизации.

Малките мащаби, ограниченото на брой население, почти несъществуващите потребителски блага скъсявали дистанцията между обществените слоеве, така че везната винаги се накланяла на страната на качеството и добрия вкус, които или витаят щедро във въздуха за всеки, или не се продават на пазара, така че с тях да могат да се снабдят малцина. И при все че в онези времена индивидът изглеждал също тъй тотално изличен зад занаятчийското, както през епохата на разцвета на християнството, човек би казал, че преди това е успял да се изгради като личност, искам да кажа да изразходва всички залежи на душевната си плодовитост, така че да откъсва едно цвете, и за да му се любува, и за да го използва, без ни най-малко разминаване.

Може да изглежда странно, но основателно е подозрението, че култът към физическата сила - толкова по-могъщ, колкото по-назад се връщаме във времето – тогава е отстъпвал мястото си (или, ако това звучи прекалено, е съжителствал) на една примесена със сладострастие и аромат на лотос нежност, съвсем не по-различна от „нежността на гърдите”, която жителите на минойския Крит всекидневно виждали около себе си и са съхранили в творбите си с познатата им пластична релефност.

Това ще рече една цивилизация да остане в историята не с войни, а да влезе в живота със слънцето, заченато в утробата й. Цялата потенциална енергия, която е можела да бъде изразходвана за вражди, е била впрегната в еротичния брачен съюз с природата и в увековечаването на плодовете на подобно единение.

Може би всички тези неща (необходимо е да го кажа) не винаги -  или дори никога – не съвпадат с научните изводи. Но аз говоря онова, което съм прочел в единствените текстове, които са ни оставили и които представляват творенията на техните ръце. И чрез охрата, и чрез змиевидните линии човек стига до възстановката на една нравственост на красотата, вероятно властвала някога в този свят. Фактът, че никой голям град от минойската цивилизация не е бил построен в естествено укрепена местност, както по-късните акрополи или безбройните средновековни крепости, както и фактът, че твърде рядко срещаме отбранителни съоръжения, непосредствено свидетелстват в полза на този възглед. Както косвено говорят всички произведения на изкуството, оставени ни от тях. Започвайки от фреските, в които цветовото възприятие се проявява с невинност, за която е било необходимо да изминат хилядолетия дори изобщо не за да я преоткрием, а за да я претворим наново с усилие и познания; преминавайки към безкрайното разнообразие от камъни инкрустирани в пръстени, тези яйцеклетки на един магичен свят, където съзвучията на въображението и сръчността успяват да образуват един истински Всемирен приемник на възможностите на материята да извайва форми; стигайки накрая до предметите от всекидневния им живот, естествено по-динамични, ако не и понякога варварски, но с неизчерпаема изобретателност на формите и размерите.

Не знам как да го кажа, но тук изпитвам нещо като завист, която едновременно е и жалба, и пожелание. Ето какво имам предвид. Бих искал всички тези неща да бъдат в непрестанно разбирателство със слънцето. И за тях да съществува един порядък на фототропия - свойството на растенията да се обръщат към източника на светлина - която както осигурява необходимия на растенията хлорофил, за да се възраждат вечно и да къпят погледа ни със зеленината си, така диктува и на тях някои характерни трепети, надарени с прелестта дори и при най-тежки бедствия, прекършващи цивилизации и унищожаващи цели народи, да прескачат от един век в друг и да бродират върху кожата на времето. Фреската от Кносос, наречена „Парижанката”, да се превъплъщава в берачката на минзухари от Тера (Санторини), а тя на свой ред в Кора от Парос с разцъфнала миртова клонка, тя пък в приносителката на миро с грамадната свещ, а тя в красивата Ариадна от Атина, която пък се превъплъщава в Кората с нара от Егина.

Ако не друго, то поне обитаваме една и съща земя.

Сега трелите на птиците, които чувах призори, сигурно са стигнали далеч, разлетели са се във всички посоки, за да скърпят късчетата действителност от онова до което сме я разбили. Да могат боговете да прочетат какво става тук. По съседните маси седят местните хора, забили носове във вестниците, докарани с обедния самолет. Странни хора. Познавам ги от години, наблюдавам ги, изучавам ги сякаш са опитни мишки. В обществените, семейните, а и в професионалните си отношения те се държат с прямота и душевно благородство, които говорят за златни залежи в родовите им подземни пластове.

Преценката им е стоманен нож. Разрязва нещата на бели и черни, добри и лоши, така както са ни научили майките ни. Попаднат ли, обаче, в капана на лозунгите, предлагани им лъстиво от политическите групировки, тази чистота изчезва.  И едните, и другите са добри, ако са на наша страна, а всички са лоши, ако са на страната на другите. Няма начин да бъдат разграничени другояче. Никой биохимик или офталмолог не би могъл да ни обясни как е възможно толкова разнородни неща изведнъж да придобият еднакъв цвят и да замъглят един и същи разум. Но хубавото е, че в крайна сметка за всичко плащаш ти, който не си един от тях.

Не се осмеляваш да притеглиш към себе си една от ценностите, за които вярваш, че удовлетворяват националното ти самолюбие, и виждаш как като хоругва я понасят пълчища от различни борси, шетащи напред-назад из преизподнята сякаш са у дома си. Не се стремиш да се докоснеш до някоя от ценностите, удовлетворяващи чувството ти за социална справедливост, и се озоваваш в „редиците на демонстрантите” със сбирщина народ, която няма своя мисъл, а очаква да я получи от лидера си.

Така обаче душата ни е принудена да се търкаля върху две релси, които ни е невъзможно да направим успоредни. Дерайлирането е неизбежно. Господи! А аз, който мечтаех друг вид линии да станат успоредни и се стремях към координатите на голото тяло и справедливостта, на виталността и светостта, на девственото и сладострастното! Който исках най-напред в съкровените мисли на всеки индивид да бъде осветено „общественото чувство” и единствено по такъв начин то да се превърне в правило за живот на всички - с еднаква нравственост и еднаква сила.

Утопия ли? Възможно е, защо не? Една версия сред многото други е и тази, само че шансовете й са по-малки. А после злословят за поетите, че нямали сила да се изправят очи в очи с действителността, само седели и съзерцавали. И добре правят. За да мислиш за изтънчени неща и особено, за да гледаш на тях от обратната им страна, е нужно да си суров. Да не би природата да не е безразлична и сурова към нашите беди? Но такава ли е тя всъщност? Или се стреми към невъзможното? Да изпълни предназначението си без да бъде разколебана от ударите на нашите сърца? Така е. Почувствах го осезателно по време на войната при отстъплението през пролетта, когато се хвърлях по корем в разцъфналите шубраци, за да се прикрия от немските „месершмити”. С прилепена към влажната пръст страна молех за помощ, съчувствие, закрила; напъпилите клонки да ми прошепнат едно утешително слово. Нищо. Единственото, което искаха, бе да ми внушат “вечното”, което са призвани да представляват.

Такъв е поетът. Суров. И иска невъзможното.

Ах, да можеха, мисля си, и държавите да устроят обществен живот със закони като онези, управляващи индивида. Да можеше душата да се обучи в обществените дела и с една заповед на Министерството на здравеопазването всички грошове на интересчийството да бъдат изпратени във фабриките за преработване на промишлени отпадъци, за да бъдат отляти поне няколко грама красота. Да можеха понякога заседанията на Парламента да добиват трепкащите отражения на една сълза, пречупваща в себе си цялата окаяност и оставаща да блести като скъпоценен камък.

Накратко, да можеха да измерват значимостта на народите не по това с колко пушечно месо разполагат за скотобойните на войната, както става в наши дни, а по това колко благородство раждат дори при най-неблагоприятни и нечовешки условия, както нашият народ през годините на турското робство, когато и най-скромната везана риза, и най-грубо скованата лодка, и най-невзрачният параклис, олтарът, делвата за зехтин, домашно тъканият чаршаф, всички те са излъчвали достолепие много по-висше от това на кралска династия на Людовиците.

Какво препятства тези движения на душата, които бяха удостоени да достигнат до общностите? Кой потули подобна добродетел, която един ден можеше да ни отведе до своеобразна, скроена по мерките на нашата страна, политическа уредба? При която общественото чувство да се припокрива с онова на духовно най-знатните? Какво стана с природата, за чието съществуване се догаждаме, но не я виждаме? Ами въздухът, който чуваме, но не вдишваме?

Уморих се да говоря за тези неща. Бих искал да нямам нищо повече за казване, но как да стане така? Когато чувствам, че все още съм изпълнен, натоварен с тонове вятър, с чували, пълни с месец юли, с кошове цветя. Виолетовото прелива. Тъмните багри прерязват лактите ми. Изобилието от землисти тонове навлажнява дрехите ми. Други, по-леки, се превръщат в лоджии, мандала, мостчета, кубета. Изпитвам потребност да се разтоваря от тях. Но как, щом като те вече са се превърнали в част от моя организъм?

Ако се разтоваря от тях, ще изкрея.

Времето като че ли отново се проясни. Лека-полека поемам по стръмнината, онази с проядения грапав плочник, която ми харесва. Вървя, виждайки много времена зад прикритието на навика. До последната подробност знам как и защо е било построено така зидчето на църквата, върху толкова неравен терен. Различавам първоначалната форма на къщата с трите колони. Отдавам подобаващото внимание на тенекиен гюм със слънчогледи в пруста на един вътрешен двор.

Така да се каже, аз съм се превърнал в малък Павзаний на сетивата и техните духовни аналози, който се интересува по-скоро от разни лаврови горички, отколкото от паметници. От онези тъмнозелени дъбрави, които само като ги гледаш, излъскват и окото, и душата ти. И на когото му харесва, пишейки - трябва да добавя и това - не просто да дращи по хартията, а да копае и непрестанно да открива Гърция, която от край време съществува в него и която, ако съответстваше на действителността, не би представлявала особен интерес. Има време действителността да последва. Преди това е нужно тя да бъде сътворена от мисълта. Мисъл, която, ако разчупиш, шепата ти ще се напълни със зърна вълнение, чувства, възторзи, сълзи.

Сега стигам до зида, иззад който сякаш се повдигат на пръсти и надничат главичките на мандариновите, портокаловите и неранзовите дървета. Блестят и сияят с прясно измити от дъжда бузи. Всеки път когато се замисля за това ми се струва странно, че йонийците не са познавали цитрусовите плодове - струва ми се, че от мисълта им тъй осезаемо лъха стипчивостта на нардове.

Ето още едно съпоставяне „по аналогия”, което кара повечето хора да вдигат ръце пред всяка поетическа сентенция, която не предлага суровоядно познание, а искрометна загадка, чието решение е превърнато в ухание. По този въпрос съм много чувствителен - склонността ми се превръща в перверзия. И все пак никъде другаде не откривам естетизирано с такава отчетливост понятието невинност, както в благоуханните треви. Както чистотата и прозрачността в една блеснала водна капка или на пречистването и душевната нетленност - във варосания зид. Без придобитите впоследствие нравствени проекции би ми било невъзможно да определя „оскъдността” като безценен капитал за обществото, който след това бива прехвърлян със същата сила към индивида. Нека други се изразходват и ограничават в съществуващите неща. В които, разбира се, се състоят повечето им беди и те ги обвиняват за това. Нека има поне един, който да запази правото да се уповава на онова, което не съществува, но което би трябвало и би могло да съществува.

Растителният свят ме очарова. Открай време ме е удивлявал. Повече и от звездния мир е съумявал да ми внуши загадката на живота. От него лъха някаква святост, която се опитах да изразя, дори с нетрадиционни средства, когато почувствах, че съм достатъчно душевно чист, за да опитам. Превръщайки растението от среден род в женски и гледайки на него като на Кора, почти светица и богиня, без да съм художник нарисувах, и то в много варианти, Богиня-Растение, която оцветих в ярковишнево и златно с ореол на главата с надеждата редом с мен тя да въплъщава онзи повей, напиращ като чудо от недрата на земята и да замести всичко онова, което като езичници и като християни сме принесли в жертва на Посейдон и Богородица.

 

Изглежда, че инстинктът на пишещия и на маниакалния враг на всичко недовършено са ме превърнали в мизантроп. Доведете ми Бог, начаса ще се разберем с него. С хората това  е трудно.

Когато се прибирам късно вечер, за да хапна, заварвам госпожа Евгения. Приготвила е всичко, покрила го е и седи с религиозно благоговение пред радиото. Естествено, сигурно слуша речта на някой политически лидер, при все че се съмнявам дали я разбира добре. И то не защото няма нужното образование, а напротив, защото речта няма необходимата елементарна структура. Бъркотия. Пошлотия и многословност без покритие. Идва ми да й загася радиото. Ако ли не - да изляза на балкона и да се провикна: нищо от онова, което вече векове наред проповядват в училищата, в църквите, по партийните митинги, не получава паспорт за душата, ако предварително не се е сдобило с визата на изразните средства. Законите на изкуството са и закони на живота. Политикът е длъжен да не се различава по своите схващания от човека на изкуството. А според разбирането на човека на изкуството борбата за спасение на човека е борба за точния изказ и нищо повече. До такава степен, че бих казал: и най-противоположните позиции по отношение на един и същи проблем се изравняват, ако тяхното оправдание в изкуството е от такава висока класа.

Единственото, което човек отнася със себе си умирайки, е онази малка част от неговото притежание, която кажи-речи не интересува никого другиго. Няколко чувства и мигновения, два-три такта на прибой в мига, когато вятърът разрошва косите със сладък шепот в мрака, ухание на мента от две преливащи се дихания, тъжна като черна скала песен и сълзата, сълзата веднъж, сълзата завинаги. С други думи всичко, което създава истинския му образ, осъден да изчезне и да не се появи повторно никога повече.

Отдавам голямо значение на този последен екземпляр от нашето „аз”.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus