Галерия

1

Нобеловият лауреат Одисеас Елитис (1911-1996) е роден в град Ираклион на остров Крит. Завършва право в Атина и литература в Париж. Сражава се като лейтенант на Албанския фронт (1940-1941). Най-високото литературно отличие получава за поемата си “Достойно ест”. Автор е на над 30 стихосбирки и на няколко сборника с есеистична проза. Днес публикуваме есето му “План за въведение в Егейско море”, което е в превод на Здравка Михайлова.

Когато слънцето възхожда на фона на хребета на Серифос картечниците на всички велики светогледни теории засичат. Няколко вълни и малко крайбрежни камъчета надмогват разума – може би нещо абсурдно, но въпреки това способно да върне човек към действителните му измерения. Тъй като какво друго би му било по-полезно, за да живее? Ако на него самия му харесва от самото начало да поема по грешен път, то е защото не иска да чуе. И в негово отсъствие вече от хиляди години Егейско море казва и повтаря с устните на прибоя по дължината на безкрайните брегове: този си ти! Формата на смокиновия лист повтаря това на фона на небето; улавя го и го сключва в юмрука си нарът, докато не се разпука; разтръбяват го с оръдейния си тътен цикадите, чак докато станат прозрачни. Смъртта, в зависимост от начина, по който ще я приемеш, може да бъде повече или по-малко правилна – или повече или по-малко непоправима,  искам да кажа – загуба. Силата и числото от край време са ни пречели да приемем единствената справедливост, представляваща „точния миг” или единствената нравственост, която не е нищо друго освен непрестанното свеждане до нашето най-опростено аз.

Невъзможно ни е да измерим със същата лекота, с която го правим за цели светлинни столетия, безкрайното разстояние, отделящо някой цикладски идол от морското камъче. Но именно в това е и нашата ахилесова пета; и затова отчаяно се надпреварваме с познанието. Дялът на боговете обаче, ако съществува някъде извън религиите, е, разбира се, благодат. Гларус с разперени неподвижно криле над безбрежно лазурната шир. Преструваме се, че го изличаваме, че сме открили подобна гума. А после? На следващия ден след нашето окончателно изчезване от този свят той продължава да съществува. Две невежества, които не се докосват, но които биха могли в същия миг да родят светлина; колко жалко!

Значи истина е, че става така –  светлината да извира от най-крайно наситения оттенък на черното? По друг начин го потвърждава и любовта. Когато две голи тела разговарят, нещо от несъществената част на тяхната история - непоносимото - се зачерква. Целувката, която не е мръднала ни на йота от сътворението на света, е най-новото и непохабено нещо, което имаме. Сигурно някоя любовна история с божествени измерения е предшествала тектоничното пулсиране и разместване на водните маси при раждането на гръцкия архипелаг. Абсурдността, която митовете крият за нас, понякога бива отменяна от самата природа. Едва тогава се замисляме, че въпреки всичко това самите ние сме онези, които може би пряко волята си сме ги създали. Остава да разберем: тази светлина, тези гъсталаци от острови, какво представляват те? Дали не сънуваме?

Пътувайки мислено към остров Патмос и Мала Азия от дълбините на своята Швабия, Хьолдерлин много по-ясно от днешният пътник в реактивен самолет от височината на неговите 11 000 фута, е осъзнал златния мираж. Не, съвсем не няколко костенурки във водата, а

Край портите на Азия шумят,

разгърнати в безброй посоки

по морската невярна шир,

не малко пътища без сянка.

Но островите знай морякът.

(Цитат от стихотворението „Патмос” от Хьолдерлин. Превод Атанас Далчев и Чило Шишманов, изд. Народна култура, 1966 г.)

Онова, което не му е убягнало, е божественото докосване. Магията си има свои похвати. Дори през зидовете на науката тя умее понякога да разтвори врата, за да си поемем дъх. Такава порта може да бъде и една най-обикновена енциклопедия. Нека я разтворим: достатъчно е равнището на водите да се вдигне или да спадне само с петдесет или сто метра и най-възхитителното, най-подвижното постижение на материята ще се извърши пред погледа ни, и разбира се, ще открие своите съответствия в духа - стига да сме възприемчиви.

Метаморфоза с пикасовска сила в линиите и обемите разделя един остров на два, съединява други три в един, създава нови образувания, унищожава стари. Протоци и провлаци се провиждат, хребети с червено-зеленикави пресни следи от подводен живот се простират под слънцето. С няколко думи, онова, което един жив организъм предлага (наред с объркаността на неговите чувства), е пренесено по аналогия в природния свят. Обратнотоизвежда надалеч. Ще се занимаем и с него.