Галерия

1

Никос Диму е гръцки писател, публицист и преводач. Учи философия в Атина и в Мюнхен, пише поеми, проза, есета, философски трудове, студии и коментари, журналистически рубрики. У нас е известен предимно със сатирично-коментарната си студия "Нещастието да си грък", написана през 1975 г. и претърпяла над 20 издания в родината си. На български е преведена от Калина Гарелова и издадена през 1997 от издателство “Отворено общество”. Тази година ще бъде издадена отново от издателство "Ориндж Букс".

Гръцката прекомерност

22

Аксиома: Един грък прави всичко възможно, за да уголеми отстоянието между желанието и действителността.

23

Това го постига или увеличавайки - в немислима степен - изискванията си, или разрушавайки - колкото може по-добре - околната си среда. А също и по двата начина едновременно.

24

Основни психически фактори за уголемяването на отстоянието между постоянната склонност към прекомерност, която все ни води към крайности, а също и постоянното ни вътрешно противоречие и лутане. Не ни е присъща златната среда на Аристотел.

25

Гъркът живее циклофренично - в постоянен възторг или покруса. Едно последствие от това: абсолютната невъзможност за самокритика и самопознание.

26

„Нацията трябва да смята за национално това, което е вярно". Ние, от години, се опитваме да се убедим в обратното.

27

Когато гъркът се гледа в огледало, вижда или Александър Велики, или Колокотронис, или (поне) Онасис. Но никога Карагъозис...

28

Обаче в действителност е Карагъозис, който бленува, че е Александър Велики. Карагъозис с многото професии, многото лица, постоянния глад и едното изкуство: позьорството.

29

Кои са гърците (освен Емануил Роидис), които са видели лицето си в огледалото?

30

Поради това гъркът никога не прости на „гръкомразците", пробвали да обрисуват портрета му. (Горкият Абу!)

31

Гъркът се опитва, във всяка област, да не бъде реалист. А после е нещастен, понеже не е бил реалист. (А после е щастлив... понеже е нещастен).

32

Принципно, гъркът игнорира реалността. Живее двукратно над финансовите си възможности. Обещава тройно повече, отколкото може да направи. Знае четворно повече, отколкото в действителност е учил. Чувства (и преживява) петорно повече, отколкото реално усеща.

33

Прекомерността е не само национален недостатък. За гърците тя е начин на живот. Тя е отправната точка на националния им характер. Тя е основната причина за нещастието им, но и голямата им слава. Защото, като самосъзнание, прекомерността се нарича честолюбие. Като поведение, прекомерността се нарича юначност.

34

От волното или неволно игнориране на реалността, в крайните му форми, произлизат трагедията или комедията. И двете живеят от преувеличението и стълкновението.

35

При това, разликата между трагедия и комедия е по-скоро въпрос на гледна точка, отколкото на съдържание.

36

И трагичният, и комичният герой нямат мярка, логика или чувство за хумор.

37

Съществуват различни „практики" за помирение на индивида с реалността. (Най-висша: религията. Най-цивилизована: хуморът). Никоя от тях не действа на гърка. Той живее (когато живее - а не изпада в летаргия) постоянно във вакуума между желанието и действителността. А когато няма дистанция - я предизвиква.

38

Трагичен начин на живот? Мазохистично самонаказване?

39

Новогъркът изглежда щастлив, когато е нещастен. Когато всичко върви добре, се чувства неспокоен и непригоден. Ако няма причина за нещастие, ще се помъчи да я открие.

40

Ощастливяването на новогърка от нещастието се изразява съвършено в „гръцкото роптаене".

41

Остатък от робството? Белег на измъчените народи? Във всеки случай, най-доброто, което ще чуете, е дълбока (изразителна) въздишка и фразата: „Е! да речем че всичко е наред..."

42

При никой народ класическият израз „как си?" не води до пълен анализ на историята на заболяванията, на семейното положение, на материалните затруднения и на сексуалните проблеми на (формално) запитания.

43

Вербалният мазохизъм на гърка (както се изразява в новогръцкото роптаене: неизчерпаем, обилен и монотонен.

44

По странен начин гъркът е свързан с нещастието си. Затова и изживява най-добрите си моменти, когато страда, или когато е застрашен. Кризата и колизията го укрепват. Отрицанието става утвърждение.

45

И обратното, гъркът все намира начин да отрече утвърждениeто. Това може да стане в разговор (когато събеседниците внезапно сменят позициите си, само и само да са на различно мнение), но и при каквото и да е начинание (където, веднага щом нещата тръгнат добре, започва раздорът).

46

За гърка, отрицанието е утвърждение. Така че когато има някакво твърдение, той го отрича, за да започне пак от отрицанието.

47

Гръцкият „закон на Паркинсон": Двама гърци правят за два часа (поради разногласия) това, което един грък би свършил за час.

48

Дълбоко в душата на гърка съжителстват Хадзиаватис и Александър Велики. Злочестие и юначество в прекомерна степен. Обидно роптаене, горделива надменност.

Древни и трайни причини за нещастие и съзидание.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

„Нацията трябва да смята за национално това, което е вярно" – цитат от Дионисиос Соломос (1798 – 1857), смятан за национален поет на съвременна Гърция. Соломос от „Диалога” (Да не би да се има предвид „Декалога” – Ο δωδεκάλογος του γύφτου) и от „Жената на Закинтос” - все едно да кажем Вазов от Епопея на забравените.

Карагъозис - главният герой от едноименния театър на сенките, разпространен в Гърция и Близкия Изток. Простонароден тип, хитрец, донякъде вулгарен, но добросърдечен, винаги го бият и затова се нуждае от силни покровители. Има прилики с Хитър Петър.

Горкият Абу! – е френският писател и журналист Едмонд Абу (1828 –1885). В книгата си „La Grèce Contemporaine” той споделя наблюденията, че например гръцката любов към свободата е всъщност омраза към реда, а гръцкото равенство е просто завист. По отношение на финансите, той смята че „Гърция е банкрутирала по рождение”. Книгата му е от 1854 г.

Гръцкото роптаене - специфичен термин: досадно мърморене, безсмислено оплакване, безкрайно натякване.

Хадзиаватис - персонаж от ориенталския театър на сенките Карагъозис, мърморко и моралист.

ВМЕСТО ПОСЛЕСЛОВ

-           Господин Диму, в интервютата обикновено се задават въпроси за личния живот. Имате ли нещо против да започнем по същия банален начин? (Кима с глава.) И така от какъв произход сте?

-           Смесен. Родителите ми представляваха две различни пространства, традиции, типове хора. Майка ми - чувствителна, култивирана наследница на над шестстотингодишен род и традиция. Баща ми - хитроумен, динамичен планинец. Тя беше изтъкана от интуиция, финес и нежност, а той кипеше от страст, амбиция и логика. За тях важат всички условни и банални различия: сърце - ум, чувство - инстинкт, интровертност - екстровертност, минор - мажор, и защо не и остров - планина.

-           С кой от двата рода се чувствате по-свързан?

-           От страната на майка ми роднините ми са малцина отделни и ексцентрични личности. Главно лели и един братовчед. От към баща ми - това, което се нарича сой. Компактна група от лели, чичовци, вуйчовци и братовчеди - Димеите. Общ сбор над трийсет, от тях лели, чичовци и вуйчовци - четиринайсет, първи братовчеди - осемнайсет. Класическа сплотена патриархална фамилия, където всички си помагат един на друг, но и всички се следят и контролират. Завиждах на тяхната солидарност и единство, но се плашех от липсата на независимост и личен живот - това което англосаксонците наричат privacy. Tози страх постепенно ме отдалечи от ядрото.

-           И все пак кой от родителите ви е повлиял повече?

-           Като младеж с ужас разбрах, че тайно всеки един от тях смята другия за не съвсем нормален, че се е забъркал с човек, който не е в ред. Често ги усещам да се борят вътре в мен.

-           Не се ли чувствате продължител на някаква родова традиция?

-           След моето поколение и двата рода остават без мъжки наследници.

-           А вие какво ще оставите след себе си?

-           Когато ми задават този въпрос в интервютата обикновено отговарям: „нямам деца, имам книги". Реферирам към латинската сентенция aut liberi aut libri.

-           Целенасочен човек ли сте?

-           Със сигурност, още откакто бърках Жул Верн с Бог Отец (същата брада, същия израз по гравюрите, заобиколен от героите си и от света си), исках и аз да стана писател, т.е. Господ.

-           Перфекционист ли сте?

-           Ще кажа само, че не понасям любителските занимания и затова нямам хоби, но имам шест професии. По отношение на книгите ми, например, се стремя да оформя едно цяло, контролирайки всеки параметър на текста, което означава и вида и организацията му. Като завършвам книгата искам да имам чувството не само че съм казал, каквото съм искал да кажа, по начина, по който съм искал, но и да мога да видя, да получа сетивна наслада от структурата и формата.

-           Наистина ли имате шест професии?

-           Дълги години имах рекламна агенция, като журналист имах постоянни рубрики във вестниците „Вима" и „Катимерини", като писател имам към трийсет издадени заглавия, като фотограф съм публикувал снимки в гръцки и чужди списания, мои фотографии са използвани за корици на книги, списания и плочи, имам две изложби и два албума. Занимавам се също с компютри, сглобявам, консултант съм към една фирма и пиша в специализираните списания. И накрая, освен собственик, съм коментатор и изпитател на автомобили.

-           Еднакъв подход ли имате към всички тях?

-           Комплексен. Ще Ви дам един пример: може би Защото правя много последователни преработки на текстовете си, 3а компенсация искам фотографиите ми да са окончателни. От хиляда деветстотин шейсет и осма година използвам най-вече цветни диапозитиви - защото не допускам никакъв вид намеса, нито в снимането, нито в проявяването.

-           Значи балансирате едното с другото?

-           До известна степен... В писателската професия всичко е променливо, абстрактно и многозначно. Затова като скептик търся изкупление в конкретното. От там и любовта ми към машините, котките и жените.

-           Котките?

-           Един цитат от Роидис: „Доколкото знам, за щастие или нещастие, изглежда, съм единственият човек, който, ако бъде наречен животно, няма да сметне това за обида".

-           А какво намирате в автомобилите?

-           Очарованието им за мен се крие от една страна в самостоятелността, която ни осигуряват, и от друга, в гениалната им механика - общо взето автомобилът е най-сложният механизъм, който средният човек среща през живота си. Механиката им е толкова сложна, че в цялост, освен функционалност, изразява и стил. Всеки модел има своя индивидуалност, и нямам в предвид само външния вид.

-           Общувате чрез или със компютъра си?

-           Всякак. Прекарвал съм дълги периоди затворен в мазето, изследвайки последните приложения на информатиката. Завладяваща дейност, макар и не особено творческа, поне за един писател. Може би е друга форма на самота. Но също така е и страстта ми към новото, чрез която се обновявам.

-           Има ли разнообразие в живота ви?

-           Усещам живота не като продължителност - и последователност - а като несвързана броеница от преживявания. Бих могъл да кажа, че съм живял много животи. Изпълних доста роли, влязох в труднодостъпни пространства, упражнявах различни професии, пътувах много, четох ненаситно. Израснах без лишения (освен по време на окупацията), внезапно се оказах беден и от отрицателен пак се върнах към положителен баланс. Създадох една голяма компания - и я зарязах. Усещам, че в живота ми се крият много книги. Колко ли ще успея да напиша?

-           Плаши ли ви смъртта?

-           Страхът от смъртта ме терзае. Нямам нужда от роб, който да ми напомня: memento morí. С това се е нагърбил някакъв вътрешен автоматизъм. Особено когато пиша книга. Преследва ме идеята за незавършения текст - красноречив протест срещу смъртността.

-           Нека поговорим за книгата ви „Нещастието да си грък", която ще излезе в България. Това е най-популярната ви книга, има струва ми над двайсет издания...

-           Трябва да ви кажа, че не обичам много тази книга. Тя съсипа реномето ми на духовен човек Заради огромния си търговски успех. (Смях). След нея ме смятат за популярен хуморист.

-           Но книгата не е хумористична!

-           Не е, но жертва на същото изопачаване е бил Роидис. Той беше сатирик - обявиха го за хуморист. Беше мислител - обявиха го за остроумник. Беше майстор на стила - обявиха го за журналист. Беше учител по морал - два пъти го уволниха на стари години, заради политическите му пристрастия.

-           Вие цените много Роидис, но смятате, че не е достатъчно признат в Гърция?

-           В лицето на Роидис Гърция придоби своя Волтер, но й липсват французите.

-           И все пак не сте ли доволен, че книгата ви се радва на постоянен интерес?

-           Колко години от първото издание - и все още се търси. Изглежда все още е актуална. Следователно, книгата не е сполучила. Не е поправила нищо! Гърците не се променят. Е, поне четат... Сега вече е и международен бестселър ...

-           След като преводът е пренаписване, смятате ли, че българските читатели ще се изправят всъщност пред книгата „Нещастието да си българин"?

-           Не знам, това зависи от твърде много неща. Но във всеки случай, ще имат възможност да погледнат на себе си чрез една серия от отразени, пречупени гледни точки и чрез дистанцията да получат мярка за сравнение. Защото, който познава само една страна, всъщност не познава никоя.

Бележка: Това интервю не се е състояло в действителност, но не е и художествена измислица. Нека бъде прието като „много свободен“ превод. Изградено е на основата на спомени от лични разговори и на (лишени от контекст и кавички) цитати от книгите на Никос Диму „От улица „ Михаил Вода” до „Сиру“, 1995 и „Новите гърци“, 1984.

Калина Гарелова

Защо пиша?

Давал съм различни отговори през живота си – според настроението и възрастта.

За да убеждавам. За да комуникирам. За да се изразя.

За да остана. (В паметта? В историята?)

За да ме признаят. За да ме познават.

Да ме обикнат.

Нищo от това вече не важи.

Пиша, защото не владея добре друга работа.

а нещо трябва да върша.

Пиша, защото писането ме упражнява, задвижва ме,

поддържа ме жив - и прогонва стреса. (Работотерапия).

Пиша, защото това е най-добрият начин

да мисля (и да съществувам).

Пиша, за да живея. Не очаквам нищо.

Нямам илюзии.