Галерия

1

“Бар Флобер” е осмият роман на гръцкия писател Алексис Стаматис и досега е преведен на седем езика. Българският му превод ще излизе на пазара през март от издателство “Панорама”. Стаматис е автор и на стихосбирки и детски книжки, сътрудничи на различни издания с публикации за литература и култура, представя Гърция на много международни литературни форуми.  Преподава творческо писане в Атинския колеж и в музея “Ираклидон”.

Затворник в Педрера

Педрера е сграда, която имаш чувството, че е проектирана от някой поет. Прилича на планина, изваяна от човешка ръка. Гледана от отсрещния тротоар, оставяше впечатлението за хълм, пълен с дупки, за масив, който се опитва да имитира ритъма на самата природа. По фасадата й пробягваше непрекъснато движение, сякаш каменно море се вълнуваше по улиците на Барселона. Отново си спомних Матеу: „…където по стените пробягваха вълни и припляскваше прибой…”

Сградата бе изцяло построена върху колони и параболични дъги. Не се виждаше нито една права линия, нито един прав ъгъл. Сграда, която се рееше пред мен. Значи в този вълнообразен паметник живееше Хамон Еснайдер. И само поради тази причина би трябвало да бъде един от най-привилегированите граждани на Барселона. Както споменаваше табелата на входа, сградата принадлежеше на Банката на Каталония и бе пълна с офиси, а на последния си етаж подслоняваше „Пространството Гауди”, постоянна експозиция, посветена на архитекта и модернизма. Еснайдер изглежда бе единственият човек, естествено с изключение на пазача, който спеше и нощем в този архитектурен мавзолей. Натиснах звънеца и след като почаках около минута, чух басов глас да пита:

-Господин Лукас ли сте?

-Да, имам среща с господин Еснайдер, в седем часа.

Вратата се отвори и се озовах във вътрешен двор, отворен към  терасата на сградата. Вита стълба срещу мен отвеждаше към интериорни пространства. След малко се намерих на третия етаж пред дъбова врата с единствен надпис: „Хамон Карлос Еснайдер, Art Dealer”. Поех дълбоко дъх и позвъних дискретно на златното звънче до сребърната топка на вратата.

Отвори ми един прислужник – или може би иконом – облечен съвършено: копринена риза, черен елек, бели ръкавици и едва загатната англосаксонска усмивка. Беше червенокос, висок, жилав, а по лицето му ясно личаха белези от лечение на мъчително акне.

-Изчакайте за малко тук, господине. Господин Еснайдер ще ви приеме съвсем скоро - каза типът и ми посочи канапето в антрето.

Седнах и погледът ми започна да изучава помещението. Намирах се в съвършено бяла стая, в която освен зеленото канапе, имаше и стъклена маса с ромбоидна форма, старовремски полилей и две големи картини: един Шагал в ярки цветове и един светъл пастел. Танцьорка изпробва движенията си пред голямо огледало. Не можах да сдържа усмивката си, разпознавайки любимия си импресионист.

Хубаво! Помислих си. Само вестибюлът струва половин милиард… А се предполага, че този човек не е в разцвета си…

След като изминаха около двайсетина минути, време, което господин Еснайдер сметна достатъчно, за да изпита търпението ми, икономът отново се появи и ми извести с комична помпозност:

-Господин Еснайдер е готов да ви приеме. Моля, последвайте ме.

Вървяхме по дължината на огромен чисто бял коридор. По стените полароидни фотоси от Робърт Мейпълторп изглеждаха свити в огромните си рамки. В края на коридора имаше огромна желязна врата. Икономът извади от сакото си предмет, наподобяващ дистанционно устройство, и натисна едно копченце.

-Влезте! Педро, остави ни насаме - чу се пресипнал глас от вътрешността и желязната врата започна да се разваря с леко скърцане.

Влязох в просторна стая. Този път стените бяха съвсем черни. Другият край на помещението бе зает от огромно старинно резбовано писалище, а от лявата стена ме гледаше заплашително голям портрет на Веласкес. Дясната стена бе напълно закрита от двуредни тежки пурпурни завеси. В средата на стаята имаше един вид кушетка, удивително красива, от стомана и мрамор, а до нея, в инвалидна количка с авангардна технология, седеше сеньор Рамон Еснайдер.

От картичката на Арнълд ставаше ясно, че Еснайдер трябва да беше към седемдесетте. При все това, прикованият към инвалидния стол мъж, който се намираше пред мен, имаше лице на  четирийсет и петгодишен, човек трудно би му дал и петдесет. Пластичните операции бяха изключително успешни, кожата не бе неестествено опната никъде, силиконът взаимодействаше хармонично с тъканта на устните, и единствено носът създаваше усещане за сбъркан щрих в една иначе бляскаво изпълнена реставрация. Някои може би биха намерили този цялостен ремонт за прекомерно изтънчен, тъй като деликатното лице бе в противоречие с грубоватия глас, със старческите, покрити с петна ръце и агресивния поглед, който се впи в мен като жило.

-Добър вечер, господин Еснайдер, казвам се Янис Лукас - казах аз и направих кратка пауза.

След като ме огледа от главата до петите, Еснайдер се произнесе също на английски:

-Да. Вие сте грък, господине. Истински грък. Всички характерни белези… Познавам доста ваши сънародници, господине, големи личности: Калас, Царухис, Йолас… Харесвам вашата раса. Вие сте настъпателни, а на мен ми харесват напористите хора. Вие, разбира се, не ми се виждате толкова необуздан, имате чисто лице, макар че тази разлика в горните крайници крие известна динамичност.

Човек, белязан от телесен дефект, веднага подушва и най-малката дисхармония у другия. Обучен да открива веднага и най-малкия кусур, въпреки ризата с дълъг ръкав, която на теория заблуждаваше, Еснайдер веднага усети телесния ми недъг. Преди да съм успял да кажа нещо, той ловко смени темата:

-Харесва ли ви Веласкес, господин Лукас?

-Много – отвърнах аз. -Любимият ми художник обаче е един френски импресионист. Той е…

-Не се съмнявам, че трябва да бъде някой импресионист, за да ви очарова - прекъсна ме Еснайдер, подсмихвайки се и, натискайки едно копче върху хай-тек инвалидния си стол, се приближи на метър към мен само за стотна от секундата.

-Господин Лукас, наслаждавам се на майсторските увертюри, но не съм човек, който обича да си губи времето. Осведомиха ме, че знаете нещо за един мой стар познайник.

-Не знам нищо за господин Матеу. Напротив, търся да го открия - казах аз.

-А, значи го търсите… Но, като начало, знаете ли дали е жив?

-Не, това не зная. Но ако е жив, искам непременно да се срещна с него. И веднага ще ви обясня защо.

Разказах историята в резюме, пропускайки да спомена единствено името на Фернандо Салинас. Бях решил да не издавам източниците си. Поне не преди да съм разбрал намеренията му. Еснайдер поглъщаше всяка моя дума. Същевременно положи голямо усилие да изглежда спокоен. В някакъв момент дори стисна силно пръсти около подлакътника на инвалидния стол, натискайки по грешка някакво бутонче, в резултат на което пурпурната завеса започнаха постепенно да се отдръпва, разкривайки част от картина с малки размери, която се криеше зад тях. Еснайдер ги върна на място почти мигновено, но все пак не толкова бързо, че да не успея да съзра дясната част от платното, разпознавайки характерните мазки на Пикасо от „Синия период”.

-Значи вие никога не сте го виждали? Не сте разговаряли с него… Жалко… - каза Еснайдер, когато завърших разказа със скептичен вид. След това направи дълга пауза. -Вижте, господине - каза той в някакъв момент. -Историята ви наистина е вълнуваща. И лесна за разчитане, бих добавил, поне що се отнася до началото й. Баща ви е писател, казахте. И вие искате да пишете. На колко години сте? Трийсет и три, трийсет и четири?

-Трийсет и девет, през юли навършвам четирийсет – отвърнах аз.

-А, да! Не ви личи… Откъм злоупотреби, господин Лукас, nada, нали така? -  допълни саркастично той: -Значи, ще чукнете четирийсетте, а все още се занимавате с баща си. Аз моя старец го забравих от момента, в който за пръв път преспах с жена. А съм бил на колко? Тринайсет, четиринайсет ли…

-Моля ви, господине - прекъснах го смутен - не ме засягат вашите тълкувания. Нашата тема е друга.

-Наистина ли? В крайна сметка, може да не съм обрисувал правилно психологическия ви портрет! Не сте толкова кротък, колкото изглеждате. Вижте, драги ми господине, както можете и сам да прозрете, аз тъпча в този живот доста повече години от вас. Изсърбал съм му попарата и той ме е изсърбал. Повярвайте ми, значи, именно това е нашата тема. Тоест, вашата тема. Вашето татенце. Господине мой, на четирийсет аз командвах парада в целия град!

-Това запазете за себе си - казах, а кръвта започна да се качва в главата ми. Беше очевидно, че и най-незначителното възражение бе в състояние да го раздразни. Господин Еснайдер изглежда бе заобиколен от индивиди, задължени да са в единомислие с неговия дух, в противен случай… Матеу очевидно не принадлежеше към тази порода.

-Ако нямате нищо против, можем ли да се върнем към повода за моето посещение? - продължих аз, опитвайки се да си възвърна хладнокръвието. -Бих ви помолил да ми кажете какво знаете за Матеу.

-Матеу ли? Какъв Матеу? Имате предвид Патерас. „Матеу” е псевдоним. Използваше го когато замина от Барселона…

-Тъй да бъде. И така, знаете ли къде е отишъл той след престоя си тук?

-Не, драги ми господине, просто се случи така, че разбрах, че е променил фамилията си - каза старецът и потъна отново в мълчание. След малко вдигна глава.

-Прибързвате, господине. Ако бързате така, никога няма да пишете добре. И той бързаше. И то доста повече от вас. Но човекът имаше талант. Рядък талант. От онези, които се раждат веднъж на петдесет години. Това аз съм длъжен да призная.

-Ама, как? Щом като не е издал нищо…

-Нямам предвид писателски талант, господине. Имам предвид талант за живота - каза Еснайдер, натъртвайки всяка своя дума. -За да задоволя любопитството ви, Лукас Падре – така го наричахме ние тук – живя в нашия град около година, от април шейсет и седма до лятото на шейсет и осма. Тогава аз, господин Лукас, не бях прикован в количката, която виждате. И нямаше никога да бъда, ако…. Та значи, стоях изправен на двата си крака, бях в най-успешния си период, познаваха ме цяла Европа и половин Америка. Лукас дойде в Барселона, защото не можеше да остане в Гърция заедно с полковниците. Беше ляво настроен младеж, нали разбирате… Аз не бях никак съгласен с него. По мое мнение, фундаментът на демокрацията е дисциплината. Дисциплината и уважението. Политиката не е обтекаемо, а твърдо понятие. Не иска Мунк, иска Мондриан, разбирате ли? Впрочем, какво толкова ни е сполетяло нас при Франко? Това, което сме днес, го дължим на него. В края на краищата Лукас дойде тук препоръчан от един мой гръцки приятел галерист, преследвано беше момчето, а и хубавец… Всички благини на света съчетаваше в себе си, но ядката вътре в него беше чиста отрова. Отрова… - продължи Еснайдер с неподвластна на контрол напрегнатост, която незабавно се опита да уталожи. -Живееше в Барселона. Приех го в дома си, запознах го с целия град, а после си тръгна. Не знам къде отиде, нямам представа. Може да се е върнал в Гърция, може и да не е. Аз поне не съм чувал вести за него от трийсетина години. Това мога да кажа, драги ми господине, в отговор на вашия въпрос - каза той и, натискайки друго едно копче, се оттегли към кушетката.

      Слушах разказа му, като го гледах без да мигна. Очите ми бяха вперени в неговите, опитвайки се да не пропуснат дори едно трепване на клепачите, дори едно едва забележимо прокарване на език по устните. Бях сигурен, че лъже. Хамон Еснайдер може и да бе добър актьор, но сигурно не „по метода на Станиславски” за влизане в ролята. Не се отъждествяваше с ролята, изпълняваше я дистанцирано. Не, този човек не бе безкористен закрилник на изкуствата и политемигрантите. Той бе един дърт нарцис, до такава степен високомерен, че допусна дебелашка грешка. Еснайдер ме бе подценил, мислеше че има пред себе си някакъв чалнат литератор, който за да разведри скуката си, издирваше призраци на гръцки писатели в Испания. И точно тук бе моментът, който избрах, за да изиграя следващия си коз, надявайки се, че Тина не бе споменала, че знаех за Фернандо Салинас.

-Естествено, сигурно познавате поета Салинас, Фернандо Салинас - подметнах уж случайно аз.

Старецът с лице на човек на средна възраст започна да се обърква. Кожата на лицето му се изопна докрай.

-Салинас ли? Вие откъде познавате Салинас?

-Все още не съм се запознал с него. Но може скоро да го видя.

-Фернандо Салинас е един свършен алкохолик, който мисли, че пише поезия. Той не знае нищо. Оставете го на мира - каза Еснайдер, повишавайки тон. Веднага обаче се взе в ръце и допълни: -Значи, господин Лукас, за да приключим. Ще ви дам един съвет. Изглеждате ми умен човек, внимавайте в думите ми. Забравете тази история. Какво значение има сега какво се е случило преди трийсет години? Ако искате да напишете нещо, напишете за днешния ден, за новото хилядолетие. Светът се променя толкова бързо… Постойте в Барселона, мога да ви изпратя в две-три заведения да си прекарате разкошно – а разходите ще са за моя сметка. Ще кажа и на госпожица Тобота да ви придружи. Знаете ли, станали сте й симпатичен… Впрочем, вие сте симпатичен, а момичето се е забъркало с разни невротици - и той ми намигна многозначително. –Ще си прекарате чудесно, а след това ще се завърнете у дома, за да довършите книгата за вашия татко.

Типът направо ме бе взел за мезе. Естествено бе в неведение относно информацията, която имах от картичката на Арнълд за връзката Фернандо-Матеу. Какво бе обаче онова, от което се страхуваше? Предстоящата ми среща със Салинас ставаше още по-интересна. Ами Тина? Каква ли роля играеше, впрочем, тя във всичко това? Дали бе покровителствана от Еснайдер? Единственото, което знаех, бе, че старецът бе помогнал на баща й. Ами невротичните любовници? Реших да не давам други сведения за ходовете си. Впрочем, каквото можех да узная от Еснайдер, вече го бях получил.

-Благодаря ви за офертата, господине. Предпочитам обаче да открия сам красотите на вашия град. Колкото до господин Матеу, разбирам, че е част от много старите ви спомени, и ако интуицията не ме лъже, от не много приятните. Грък и нападателен, казахте. Изглежда го носим в гена си. Както и да стоят нещата, благодаря ви, че ме приехте. А, да, господин Еснайдер, повечето хора на света биха си хвърляли шапката от радост, ако притежават един Пикасо! А вие защо го криете?

      Старецът пламна в червенина. Това той не бе очаквал. Вече бе докаран до предела си.

-Вие сте твърде странен и безочлив! Наистина, съвсем не съм познал типажа ви! Нямаме какво друго да си кажем! - каза той възмутен и натисна още едно копченце. Икономът се яви почти на мига. -Педро, придружи господина до изхода. А вие внимавайте за това, което ви казах! Хубаво внимавайте! Не можете да си представите с кого си имате работа! - допълни той със заплашителен тон, който обаче изглеждаше комичен, ако човек си представеше височината, от която идваше.

-Довиждане, господине - казах аз и последвах Педро, докато желязната врата се затваряше зад нас.

Излизайки от апартамента, се качих на терасата на жилищната сграда. Пространството бе отворено за публиката, за да разгледа статуите на Гауди. Насред най-ексцентричния декор, който Историята на Архитектурата бе подредила на една тераса, пред антропоморфните комини и в тератоморфните вентилационни шахти, си представих Еснайдер в стаята със загърнатия като в пашкул Пикасо, сам във футуристичната му инвалидна количка да си играе с дигиталните копчета и да обмисля следващия си ход. Запитах се коя ли картина бе по-сюрреалистична.

 Вечерта отново тръгнах да вършея из тапас баровете и клубчетата. Нощна Барселона бе едно огромно парти. Барчетата край брега оставах отворени до зори, дори в делнични дни. С недоволство забелязах, че средното ми ниво на консумация на алкохол се бе увеличило твърде заплашително. Обикновено се опитвах да не надхвърлям границата от три твърди алкохолни питиета на вечер. Тук ги бях почти удвоил.

И в сряда денят се разсъмна слънчев. Това бе денят на четенето на Салинас. Помислих си какъв късметлия съм бил досега: почти без да си бях помръднал и малкия пръст, бях стигнал невредим до един доста напреднал етап. А сега следващата фаза. Приемах почти като даденост, че Фернандо от картичката на Арнълд бе Салинас. Как би трябвало да се държа с поета? Да му разкрия ли, че съм се виждал с Еснайдер? Със сигурност старецът не се отнасяше със симпатия към него, дори открито се опита да ме откаже да се виждам с него. Реших да продължа, воден от интуицията си, като преценя ситуацията отблизо. Купих си и една синя тетрадка и започнах да описвам движенията и мислите си откак кракът ми стъпи в Барселона.

В девет вечерта слязох към бар „Лондон“. Беше ясна звездна нощ и небето бе толкова чисто, че ми предаваше усещане за безметежност, усещах се лек като перце. Осъзнах, че именно това се бе променило откак се бях озовал в Барселона. Сякаш от плещите ми се бе смъкнало някакво бреме, сякаш нютоновата гравитационна сила, която ме съединяваше вече почти четирийсет години със земята, не бе един тежък вектор, а тънка като паяжина нишка.

Фернандо Салинас

Заведението вече бе пълно. Клиентелата бе смесена, младежи, но и хора на известна възраст. Масите заети, както и високите столчета пред бар-плота. Така, както вече се бях примирил с предстоящото двучасово стоене прав, видях Тина да ми маха от отсрещната страна, сега облечена в черно, с прибрани назад коси.

Пробивайки си с мъка път сред тълпата, се приближих към нея.

-Виждаш ли колко хора привлича поезията в нашия град? - каза тя, усмихвайки се.

-Да, трябваше да дойда по-рано.

-Не се тревожи. Запазила съм ти място. Тук отпред, ще седнеш заедно с нас - каза и посочи една малка маса, където седяха двама млади мъже. -Видя ли се с господин Еснайдер?

-Да, и ти благодаря за посредничеството.

-Знаеш ли, особено се заинтригува от теб. Разпита ме куп неща. Не знаех какво да му отговоря.

-Само едно исках да науча дали си му казала. За днешната поетична проява. За Салинас. Каза ли му, че ще дойда?

-О, не ти го казах завчера, не си представях, че ще му споменеш за Фернандо! Трябва да знаеш, че господин Еснайдер и господин Салинас не са в най-прекрасни отношения. Имам грижата да не споменавам пред господин Еснайдер каквото и да било, което се отнася до господин Салинас… Срещата ви беше ли конструктивна?

-Достатъчно, не мога да се оплача.

-Ела, седни, четенето ще започне всеки момент.

Седнах до Фредерико, който беше музикант. Другият се казваше Гийермо и се държеше като кавалер, придружаващ Тина. На съседната маса седеше сама около петдесетгодишна добре запазена жена, която както Тина ме осведоми, била Виктория – жената на Фернандо Салинас. Госпожа Салинас си играеше непрекъснато с една гривна на ръката си, сякаш не й даваше мира.

Не бяха минали и десет минути, когато Тина се качи на импровизираната сцена и обяви началото на вечерта. От първите маси се надигнаха двама мъже и се качиха на подиума. Първата ми реакция бе да сдържа смеха си. Картината бе, меко казано, комична. Единият изглеждаше на шейсет или шейсет и пет години, много нисък – около метър и шейсет, пълен и плешив, а другият бе негов връстник, висок като върлина - близо два метра, съсухрен, с дълги бели коси и воденисти сини очи. Много обаятелен, лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки. Фредерико ми прошепна името му. Беше Фернандо Салинас.

Ниският дебелан - Мануел Ферер, откри вечерта. Беше своеобразен поетичен случай, пишеше едновременно на кастилски испански и на каталонски. Чете най-напред от стихосбирката си „Опожарено море”, която бе издал през шейсет и седма. След това премина към неотдавнашните си творби. Доколкото разбрах с моя оскъден испански и от листовката с английския превод, поезията му бе повлияна от Лорка, макар че някъде долових сянката на „Пустата земя“ на Елиът.

След това думата взе Салинас. С лек тремол на ръката и неочакван за външния му вид писклив глас, след като направи кратко въведение за съвременната испанска поезия, той започна да чете стихотворение от Пиер-Жан Жув на френски.

После премина към собствените си, които четеше, редувайки ги на испански и на френски. Стихове от първия му период, от шейсетте години, след това от последния. От самото звучене на стиховете човек усещаше промяната, до която бяха довели годините в поезията на Фернандо Салинас. От психеделично пъстрило, изпълнено с възклицания, той бе преминал към изчистени композиции от по само няколко стиха. Салинас приключи с едно любовно стихотворение, оставяйки четирите последни стиха да се отцедят като капки вода:

  За онова, което е отминало

 Достатъчна е полуоткрехната врата

И белег долу ниско на врата

Избледнял и той.

Рецитацията завърши с аплодисменти и двамата поети изчезнаха зад завесата, за да се появят отново малко по-късно с питие в ръка. Погледнах към съседната маса. Госпожа Салинас си бе тръгнала. Тина направи знак на Салинас да дойде на нашата маса. Той вдигна чаша към нея – един вид тост и се упъти към нашата компания с неуверена походка, която, тъй като бе много висок, го караше да прилича на клоун на кокили.

-Господин Салинас, да ви запозная с господин Янис Лукас, журналист от Атина. Иска да разговаря за малко с вас.

-Атина ли? Α, Griego! Омир, Соломос, Кавафис! - извика Салинас одобрително.

-Поздравления – казах аз – много ми хареса вашата поезия. Особено последните ви стихове, намирам ги за изключителни.

Салинас придърпа един стол и се разположи до мен.

-А, господине, аз сега пиша! До петдесетата си година си играех, експериментирах - каза той на безупречен английски.

-Доколкото знам, сте бил член на групата на Кастелиет през шейсетте. Тогава сте писал на кастилски, струва ми се.

-Браво, добре сте осведомен! Да, заедно с Барал и Хил де Биедма - рече той, за да потвърди напълно казаното от Тилемахос в Атина. – Времената тогава, господине… - завърши той с пауза.

-Лукас. Янис Лукас.

-Тоест, Хуан. А аз съм Фернандо. Край на множественото число, нали така? - каза Салинас, изваждайки от джоба на сакото си черен калъф с пурети и сребърна запалка като продължи: -Лукас ли каза? Имах някога един приятел, който се казваше така. Лукас го наричахме ние тук. И той беше от Гърция.

-Да не би да имате предвид Лукас Матеу? А, извинете, искам да кажа Лукас Патерас – казах аз, благодарейки на добрия ми ангел в Барселона за неочаквания подарък.

-Вие откъде го знаете? - попита Салинас рязко.

-Именно за него исках да разговарям с теб – отвърнах аз.

-За Лукас ли? Лукас Падре? Жив ли е?

-Това е дълга история. Ако те интересува, мога да ти я разкажа.

-Ако ме интересува ли? Знаеш ли от колко време не съм чувал нищо за Лукас. Господ те е изпратил. Който познава Лукас, по дефиниция е и мой приятел.

Салинас вече бе изсмукал уискито, с което беше дошъл на масата. Веднага поръча и второ.

-Не го познавам все още, но ми се струва, че започвам да научавам що за личност е - казах аз и започнах да му обяснявам.

По средата на моя разказ, на мястото където Арнълд ми бе прочел картичката, която му бе изпратил Матеу, Салинас ме прекъсна. Лицето му бе придобило странно изражение. Линиите, които браздяха страните му, бяха станали по-дълбоко врязани, тънката му уста изглеждаше още по-стисната. -Добре, приятелю, дружахме с Лукас известно време, после той замина, изгубихме се. Минали са толкова години.

Ето още един, който иска да избегне разговора, помислих си аз. Но този тук не притежаваше агресивността на Еснайдер, Матеу изглежда му е бил близък, обичан човек. При все това, човекът пред мен изглеждаше уплашен, сякаш споменът за старото приятелство го смущаваше. Когато привърших, очите на Салинас приличаха на очи на ранено куче. Поетът бе развълнуван. Все пак вътрешно се бореше да се сдържи, трудна работа, тъй като изпитият алкохол не му позволяваше високи нива на себевладеене.

Шансът на моя живот, помислих си и си поръчах още едно силно питие.

-Лукас трябва да е имал голяма слабост към теб.

-Обичахме се, приятелю, бяхме ей така - каза той и сплете показалците на двете си ръце. -Но животът подреди нещата другояче…

-Романът му е изключителен. Трябва да го прочетеш. Мога да ти оставя екземпляр, но е на гръцки.

-Янис, този човек се появи един ден в Барселона от нищото и промени живота ми. Нали чу как пиша сега? Знаеш ли на кого дължа това? На Лукас. Той ми отвори очите. Осъмвали сме, разговаряйки за поезия, за философия… Всичко това, разбира се, аз разбрах след години. Лукас бе толкова изпреварил времето си, толкова харизматичен и толкова особен…     

-Виж – казах аз, разкривайки картите си - ти си единственият човек на когото мога да разчитам. Липсва ми куп информация. Един хубав ден приятелят ти Лукас е изчезнал и никой повече не е чувал за него. Единственият факт с който разполагам, е един роман, който никога не е бил издаден. Ако ти е бил такъв приятел, помогни ми да сглобя късовете. Предполагам, че ако е жив, би искал да го видиш, нали така?

-Дали бих искал да видя Лукас? Съзнаваш ли какво ми говориш? Приятелю, работата не е проста. Всичко това аз нося от толкова години. Ако знаеш къде си се забъркал… Не е ли по-добре да оставим тези неща? Изчезналите са си изчезнали.

-Кои са изчезнали? Но от какво се страхувате всички в края на краищата? - избухнах аз. -Кой в края на краищата е бил този Матеу? Слушай, Фернандо, опитвам се да му хвана края. И трябва да ми помогнеш. Поетът не отвърна. -Въпросът, в крайна сметка, е прост - продължих аз. -Този човек ти го беше забравил. Както той преди толкова години е влязъл изневиделица в живота ти, така сега идва един негов сънародник и иска от теб да помогнеш да бъдат открити следите му. Ти избираш. Или ми разказваш и аз продължавам напред, или мълчиш и Лукас остава спомен – приятен или неприятен – за всеки един.

Салинас вдигна поглед от празната чаша и го впери в моя. Беше очевидно, че в него се водеше вътрешна борба. Все пак питието се оказа ценен мой съюзник. Измина интервал в мълчание. След това Салинас каза приглушено:

-Ти си разбран човек, гърко. Говориш ясно. Ще говоря пред теб. Но не тук. Трябва да бъдем сами. Ще говоря пред теб само при едно строго условие: За това, което ще ти кажа, няма и дума да обелваш. Нито гък.Защото тогава не бих бил изложен на риск само аз. И ти ще бъдеш в опасност.

Не ми трябваше да чуя нищо повече. Платих и за двама ни и пожелах лека нощ на Тина, която се сбогува с мен със странна усмивка. Излязохме от бар „Лондон“ със Салинас, който леко се олюляваше, и се насочихме към „Отел Ориенте”. Още веднъж почувствах погледа на Тина да ме пронизва. По-пробождащ този път.