Галерия

1

“Бар Флобер” е осмият роман на гръцкия писател Алексис Стаматис и досега е преведен на седем езика. Българският му превод ще излизе на пазара през март от издателство “Панорама”. Стаматис е автор и на стихосбирки и детски книжки, сътрудничи на различни издания с публикации за литература и култура, представя Гърция на много международни литературни форуми.  Преподава творческо писане в Атинския колеж и в музея “Ираклидон”.

Затворник в Педрера

Педрера е сграда, която имаш чувството, че е проектирана от някой поет. Прилича на планина, изваяна от човешка ръка. Гледана от отсрещния тротоар, оставяше впечатлението за хълм, пълен с дупки, за масив, който се опитва да имитира ритъма на самата природа. По фасадата й пробягваше непрекъснато движение, сякаш каменно море се вълнуваше по улиците на Барселона. Отново си спомних Матеу: „…където по стените пробягваха вълни и припляскваше прибой…”

Сградата бе изцяло построена върху колони и параболични дъги. Не се виждаше нито една права линия, нито един прав ъгъл. Сграда, която се рееше пред мен. Значи в този вълнообразен паметник живееше Хамон Еснайдер. И само поради тази причина би трябвало да бъде един от най-привилегированите граждани на Барселона. Както споменаваше табелата на входа, сградата принадлежеше на Банката на Каталония и бе пълна с офиси, а на последния си етаж подслоняваше „Пространството Гауди”, постоянна експозиция, посветена на архитекта и модернизма. Еснайдер изглежда бе единственият човек, естествено с изключение на пазача, който спеше и нощем в този архитектурен мавзолей. Натиснах звънеца и след като почаках около минута, чух басов глас да пита:

-Господин Лукас ли сте?

-Да, имам среща с господин Еснайдер, в седем часа.

Вратата се отвори и се озовах във вътрешен двор, отворен към  терасата на сградата. Вита стълба срещу мен отвеждаше към интериорни пространства. След малко се намерих на третия етаж пред дъбова врата с единствен надпис: „Хамон Карлос Еснайдер, Art Dealer”. Поех дълбоко дъх и позвъних дискретно на златното звънче до сребърната топка на вратата.

Отвори ми един прислужник – или може би иконом – облечен съвършено: копринена риза, черен елек, бели ръкавици и едва загатната англосаксонска усмивка. Беше червенокос, висок, жилав, а по лицето му ясно личаха белези от лечение на мъчително акне.

-Изчакайте за малко тук, господине. Господин Еснайдер ще ви приеме съвсем скоро - каза типът и ми посочи канапето в антрето.

Седнах и погледът ми започна да изучава помещението. Намирах се в съвършено бяла стая, в която освен зеленото канапе, имаше и стъклена маса с ромбоидна форма, старовремски полилей и две големи картини: един Шагал в ярки цветове и един светъл пастел. Танцьорка изпробва движенията си пред голямо огледало. Не можах да сдържа усмивката си, разпознавайки любимия си импресионист.

Хубаво! Помислих си. Само вестибюлът струва половин милиард… А се предполага, че този човек не е в разцвета си…

След като изминаха около двайсетина минути, време, което господин Еснайдер сметна достатъчно, за да изпита търпението ми, икономът отново се появи и ми извести с комична помпозност:

-Господин Еснайдер е готов да ви приеме. Моля, последвайте ме.

Вървяхме по дължината на огромен чисто бял коридор. По стените полароидни фотоси от Робърт Мейпълторп изглеждаха свити в огромните си рамки. В края на коридора имаше огромна желязна врата. Икономът извади от сакото си предмет, наподобяващ дистанционно устройство, и натисна едно копченце.

-Влезте! Педро, остави ни насаме - чу се пресипнал глас от вътрешността и желязната врата започна да се разваря с леко скърцане.

Влязох в просторна стая. Този път стените бяха съвсем черни. Другият край на помещението бе зает от огромно старинно резбовано писалище, а от лявата стена ме гледаше заплашително голям портрет на Веласкес. Дясната стена бе напълно закрита от двуредни тежки пурпурни завеси. В средата на стаята имаше един вид кушетка, удивително красива, от стомана и мрамор, а до нея, в инвалидна количка с авангардна технология, седеше сеньор Рамон Еснайдер.

От картичката на Арнълд ставаше ясно, че Еснайдер трябва да беше към седемдесетте. При все това, прикованият към инвалидния стол мъж, който се намираше пред мен, имаше лице на  четирийсет и петгодишен, човек трудно би му дал и петдесет. Пластичните операции бяха изключително успешни, кожата не бе неестествено опната никъде, силиконът взаимодействаше хармонично с тъканта на устните, и единствено носът създаваше усещане за сбъркан щрих в една иначе бляскаво изпълнена реставрация. Някои може би биха намерили този цялостен ремонт за прекомерно изтънчен, тъй като деликатното лице бе в противоречие с грубоватия глас, със старческите, покрити с петна ръце и агресивния поглед, който се впи в мен като жило.

-Добър вечер, господин Еснайдер, казвам се Янис Лукас - казах аз и направих кратка пауза.

След като ме огледа от главата до петите, Еснайдер се произнесе също на английски:

-Да. Вие сте грък, господине. Истински грък. Всички характерни белези… Познавам доста ваши сънародници, господине, големи личности: Калас, Царухис, Йолас… Харесвам вашата раса. Вие сте настъпателни, а на мен ми харесват напористите хора. Вие, разбира се, не ми се виждате толкова необуздан, имате чисто лице, макар че тази разлика в горните крайници крие известна динамичност.

Човек, белязан от телесен дефект, веднага подушва и най-малката дисхармония у другия. Обучен да открива веднага и най-малкия кусур, въпреки ризата с дълъг ръкав, която на теория заблуждаваше, Еснайдер веднага усети телесния ми недъг. Преди да съм успял да кажа нещо, той ловко смени темата:

-Харесва ли ви Веласкес, господин Лукас?