Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Капитан Михалис” на Никос Казандзакис

10 Ноември 2015 / 09:11:32  GRReporter
6400 прочитания

Рубриката “Из съседската библиотека” представя Здравка Михайлова

            Никос Казандзакис е роден в 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион, о. Крит) в Османската империя, умира през 1957 във Фрайбург, Германия . Въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения писателят често се връща към бащината си земя. През 1902 г. заминава за Атина, където се записва следва право в Атинския университет. През 1906 г. завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга „Змия и лилия“.

            През 1907 г.  Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г.  следва и философия в „Колеж дьо Франс“ в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910–1930 г. пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 г. оглавява на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 г. Преди Втората световна война се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества на Антиб, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947–1948 г. работи за ЮНЕСКО. Бил е предложен за Нобелова награда за литература през 1957 г., но тя е спечелена от друг голям автор – французинът Албер Камю.

            Никос Казандзакис е най-известният в чужбина гръцки автор. Романът му „Алексис Зорбас“ след филмирането му от Михалис Какоянис („Зорба гъркът“) става световен бестселър. А романите „Христос отново разпнат“, „Капитан Михалис“, „Последното изкушение“, „Рапорт пред Ел Греко” печелят огромна известност.

            След първото издание на романа „Капитан Михалис” от „Народна култура” (1961) майсторският превод на Георги Куфов  е преиздаден от изд. „Ентусиаст“ (2013). Други книги на Н. Казандзакис от поредицата Vintage на „Ентусиаст“ са „Рапорт пред Ел Греко“, „Алексис Зорбас“ и „Последното изкушение“.

ХIII

Строго е лицето на Крит, измъчено много. Крит има в себе си наистина нещо много древно, свято, страдалческо и гордо, като сиротите майки, родили юнаци.

Когато излязоха от Мегало Кастро и навлязоха сред маслините и лозята, отпред Козмас на мулето, а зад него, пеш, Костандис, преметнал гегата през раменете си, вече наближаваше да мръкне. Вълнисто се разстилаше наоколо пурпурножълтият пейзаж, като тигрова кожа; отзад Псилоритис се извисяваше, целият заснежен, към слънцето, спокоен, могъщ и благ като дядо; отпред ласитиотските планини блестяха спокойно под мекото есенно слънце; наоколо се простираха прясно изораните ниви – едни тъмнокафяви, други съвсем черни. Тук-таме – китка маслинови дървета със сребристи клони, самотен кипарис или лозе, сгърчено, без листа, с две-три зърна, забравени на някоя чепка...

Козмас не можеше да се нагледа. „Това е Крит, това е земята, от която съм направен, това е майката...“ – говореше си сам той и сърцето му биеше до пръсване. Когато мислеше отдалеч за Крит, някакъв глас се издигаше вътре в него, строг, безжалостен. И той свеждаше глава и замълчаваше. „Какво си направил досега, като си вече на толкова години? – питаше го гласът. – Не те ли е срам? Толкова време воюваш и се бориш с въздуха, изкарваш си яда с думи, пренебрегваш месото, храниш се със сенки, не те искам!“ Този глас беше Крит – и Козмас навеждаше глава и мълчеше. И сега ходи по неговата земя, разтварят се гърдите му и поемат дъха на мащерката и чубрицата му, не може вече да му се изплъзне, трябва да му даде отговор. Какъв отговор? Не е направил нищо, той е нищо – ръце, бедра и гърди ли бяха това, или невидели слънце меса? Срамиш неукротимия, непокорния си род!

Ами сега къде отива? Дотам ли стигна! Да погребе един от змейовете на рода си и да накара един друг змей да се преклони! Сърцето му го задушаваше; извърна се към Костандис, за да чуе мъжки глас.

– Разкажи ми, Костандис – каза той, – за дядо, за капитан Сифакас. Ела тук отпред, за да те чувам.

Подаде му цигара, Костандис я затъкна над ухото си.

– Какво да ти кажа, господарю? – рече той. – Ние живеем, той умира. Какво нещо е изял, какво нещо е изпил, колко турци само е избил, Бог да го прости! От хубаво по-хубаво прекара живота си той, слушай ме мен, не го съжалявай! Когато се качваше на кошарата, на два залъка изяждаше цяла буца сирене, запращаше тоягата си, убиваше някой заек и ми казваше: „Опечи ми го, Костандис!“ Опичах му го и го омиташе с кокалите барабар! Ядеше и пиеше покойният и три кревата, чувал съм да разправят, бил изпотрошил през първата нощ след сватбата. Не се смей, господарю, истина ти казвам!

Овчарят замълча, смъкна чембера от главата си и избърса потта от тъмното си лице. Засмя се сега и той.

– Чувал ли си как се оженил за баба ти? – запита той.

– Не, разправи, Костандис!

– Родителите ѝ не искали да му я дадат. Беден бил, казвали, а те били чорбаджии, стопани. Луда глава бил, казвали, все бунтове правел, грабвал за нищо-нещо пушка и излизал в шумата, а те били мирен и улегнал род, подлизурки, не си допадали. Проводил дядо ти сватове, накарал и игумена на манастира на Христа-Бога да им поговори. „Не, та не!“ – отвръщали тъстът и тъщата. – Не го щем!“ – „А! Такива ли сте били! – рекъл дядо ти. – Сега ще ви покажа аз, проклетници!“ Метнал се една нощ на кобилата си и отишъл в селото на момата. Носел само една тенекия газ и кутия кибрит. И един златен годежен пръстен, вързан в един възел на чембера му. Влязъл в селото и започнал да залива, от единия до другия край, всички къщи с газ.

– Ей, селяни! – извикал той. – Ей, селяни, ще ви подпаля селото!

Познали гласа му селяните, скочили от постелите; изтичали и родителите на момата.

– За бога, капитан Сифакас! Грях ти на душата!

– Дайте ми Леньо! – извикал той.

– Нямаш ли страх от Бога?

– Не месете Бога в моите работи! Дайте ми Леньо! Ето и годежния пръстен!

Размотал чембера от главата си, развързал възела.

– Изберете! – извикал. – Огъня или пръстена?

– Бог да те убие, проклетнико! – креснал бащата на момата.

– Огъня или пръстена? – извикал отново дядо ти.

– Не ти ли е жал за селото!

– Огъня или пръстена?

Започнали вече да се ядосват и селяните:

– Един серсемин ли ще командва тук цяло село? На оръжие, момчета!

Но намесил се попът:

– Побойте се от Бога, братя! Отстъпете пред злото!

Обърнал се към бащата на момата:

– Хайде, дядо Минотис, прекръсти се, добър е зетят, дай му я!

По-кротките го подкрепили също.

– Ще ти я дам, проклетнико! – извикал баща ѝ. – Махай се!

– Сега я искам! Доведи я!

Отишъл баща ѝ, като проклинал, и я довел; зад момата вървяла майката и я оплаквала.

Навел се дядо ти, сграбчил я под мишниците, метнал я зад себе си на кобилата. Забил шпорите, вдигнал пушилка! След него тичали запъхтени селяните и попът и на разсъмване влезли в Петрокефало; влезли в Петрокефало и направили венчавката.

– Махайте се сега, друм! – извикал дядо ти на селяните. – Другата неделя ще застелем масите и тогава добре сте ми дошли. Сега имам работа...

Костандис взе от ухото си цигарата.

– Ей така трябва да вземат жените си мъжете! – каза той.

Взе праханта и огнивото, запали цигарата.

Те минаваха през един дълбок дол, между два рида; един поток течеше сред белите камъни.

– Жаден ли си? – запита Костандис.

– Не, да вървим, Костандис, замръкнахме!

– Аз съм жаден, чакай!

Той легна по корем върху камъните, натопи клинообразната брада и мустаците си във водата и започна да пие, лочейки с език, като тигър. „Сега ще пресъхне ручеят!“ – каза си Козмас, като се любуваше на едрия планинец; огледа гордо, сякаш бяха негови собствени, яките бедра, тънкия кръст, къдравата черна глава, която изпиваше ручея.

Костандис се изправи с един скок, оцеди брадата си, преметна пак на раменете си гегата.

– Ей тук, на същия този камък – каза той, – на който се опрях да пия вода, заклах християнския изедник Хусеин Арнаутина, костите му да не останат дано! И оттогава се заклех всеки път, когато минавам през този дол, жаден – нежаден, да пия вода!

– Ти ли го закла, Костандис? Самичък ли? – запита Козмас, който беше чул тъкмо вчера от устата на самия митрополит за страшния подвиг – той беше станал също една от причините за клането в Мегало Кастро.

– Ами че самичък, разбира се! – отвърна Костандис. – Ами че как? Сам беше той, сам трябваше да бъда и аз. Така е по мъжки. Знаех, че ще мине оттук кучето му недно! Беше подпалил едно село, ще го видиш, сега ще минем през него. Беше изклал всичко мъжко и аз, значи, се заклех да го убия. Пътят му минаваше през този дол, устроих му засада.

– Ама как го закла?

– Е, ами че как колят хората? Измъкнах ножа и му прерязах гърлото. И след това хванах балкана.

– И ти ли си бил на балкана, Костандис?

– Не съм ли аз мъж? Нямам ли и аз душа? Отидох при стария Сифакас, казах му: „Предай кошарата на Харидимос, той е стар, не става за война, а мен ме пусни да грабна пушката.“ – „Грабни я – рече веднага дядо ти, – грабни я, бре, Костандис, и убий колкото се може повече турци; да не ме засрамиш!“ – „Не се бой, дядо Сифакас! – казах му и аз. – Ама няма да вляза в четата на сина ти, да знаеш! Гладник е той – като се случи някоя зорлия работа, къде да ти я даде на теб! Свършва я той!“ Отидох, значи, в четата на капитан Влахос. Убих колкото можах и миналата неделя капитанът ме повика. „Върни се в къщи, Костандис! Свърши войната, изпрати ми писмо митрополитът, долу, казва, оръжието! Хайде, значи, иди си със здраве, капитан Костандис!“ – „Капитан Костандис ли! – рекох аз. – Отде накъде?“ – „Разбира се! – отвърна ми капитанът. – Добре се потруди ти, извърши и един голям подвиг, уби Хусеин Арнаутина, ще ти дам, значи, една книга, капитанска книга, да я сложиш в рамка, та да я гледат децата ти и да се радват.“ – „Ами какво ще казва книгата?“ – запитах го аз. „Че си се бил храбро и когато се освободи Крит, да ти дадат пенсия.“ – „Дай ми я!“ – рекох аз. Повика писаря си, взе той една книга, писа, писа, цяло окръжно, и след това удари капитанът печата си.

– Ами какво я направи тази книга, капитан Костандис?

– Какво да я правя, господарю? Скъсах я. Ами че за тази ли нищо и никаква книга се борих аз? Аз се борих за историята!

Той тръгна отново, излезе отпред и започна да си подсвирква.

Започнаха да забулват сенките лицето на земята; двамата стигнаха първото село, влязоха в него. Две-три къщи стърчаха все още, изсред развалините изскачаха дрипави жени, една девойка откъсна от една саксия, която ѝ беше останала, стръкче босилек и го хвърли на Козмас.

– Добре дошли! – извика тя.

– Ето селото, дето го изгори онова куче, Арнаутина – каза Костандис. – Дошъл с кучешката си глутница, знаел, че най-добрите селски момци били на балкана, биели се. „Всички мъжки деца и всички, които са под шейсет, да се съберат в двора на черквата, за да им поговоря!“ – заповядал злодеецът. Обградил селото, за да не му се изплъзне някой. Събрали се момчетата и неколцина по-стари мъже в черквата; били около четиридесетина. Един гърбав отишъл при Арнаутина. „Срам ме е, аго – рекъл, – аз да остана жив, а тези момчета да загинат; убий ме мен и спаси едно от тези, което искаш...“ Арнаутинът се засмял, сграбчил гърбавия и го турил и него при четиридесетимата. Обърнал се към другите кучета, които го следвали: „Огън по гяурите!“ – заповядал.

– Мълчи – каза Козмас, – мълчи, Костандис, стига!

Но къде можеше да спре Костандис, като в главата му беше само кръв...

– Изстреляли един залп – едни паднали по лице на място, други се гърчели на земята полумъртви и ревели.

Изкопали една яма, нахвърлили ги вътре, ама не са я изкопали дълбоко и още вони; да отидем да видиш!

– Не искам да видя, стига! – рече Козмас целият настръхнал и срита мулето си.

Бяха стигнали на селския площад. Събраха се селяните, все старци; дойдоха и няколко жени и застанаха малко по-назад. Един висок кокалест старик, кметът, свали капата си и приближи.

– Нямаме стол, да те турим да седнеш – каза той, – нямаме чаша, да ти дадем да пиеш вода, ако си жаден, нямаме хляб, ако си гладен! Всичко ни изгориха онези кучета, Господ да ги убие!

– Нямаме си нито един мъж, та да си поговорите двамата – каза една старица и започна да ридае.

Заридаха и другите жени наоколо.

– Кураж бре, жени! – рече старецът. – Също така не пострадахме ли и през въстанието в 66-а? Две-три пеленачета бяха останали пак и от тях се захвана цялото село. Докато има едно мъжко и едно женско, няма да загине Крит!

Една жена донесе в купа студена вода на Козмас; той наведе лице над водата, пи, но не се освежи.

Старецът се обърна към Костандис.

– Господ да поживи ръката ти, юначе! – каза той. – И да влезеш в рая с ножа, с който го закла; и ножа да поживи!

– Да вървим! – каза Козмас, защото не можеше повече да сдържа болката си. – Със здраве!

Опряха мълчаливо старците бради на тоягите си и ги гледаха как се отдалечават. Стариците избърсаха очи; една девойка се надигна изсред развалините на къщата и започна да се любува на Костандис, който се спускаше надолу, скачайки юнашки от камък на камък...

Категории: Откъс роман Капитан Михалис Никос Казандзакис
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus