Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Капитан Михалис” на Никос Казандзакис

10 Ноември 2015 / 09:11:32  GRReporter
2180 прочитания

Рубриката “Из съседската библиотека” представя Здравка Михайлова

            Никос Казандзакис е роден в 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион, о. Крит) в Османската империя, умира през 1957 във Фрайбург, Германия . Въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения писателят често се връща към бащината си земя. През 1902 г. заминава за Атина, където се записва следва право в Атинския университет. През 1906 г. завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга „Змия и лилия“.

            През 1907 г.  Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г.  следва и философия в „Колеж дьо Франс“ в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910–1930 г. пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 г. оглавява на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 г. Преди Втората световна война се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества на Антиб, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947–1948 г. работи за ЮНЕСКО. Бил е предложен за Нобелова награда за литература през 1957 г., но тя е спечелена от друг голям автор – французинът Албер Камю.

            Никос Казандзакис е най-известният в чужбина гръцки автор. Романът му „Алексис Зорбас“ след филмирането му от Михалис Какоянис („Зорба гъркът“) става световен бестселър. А романите „Христос отново разпнат“, „Капитан Михалис“, „Последното изкушение“, „Рапорт пред Ел Греко” печелят огромна известност.

            След първото издание на романа „Капитан Михалис” от „Народна култура” (1961) майсторският превод на Георги Куфов  е преиздаден от изд. „Ентусиаст“ (2013). Други книги на Н. Казандзакис от поредицата Vintage на „Ентусиаст“ са „Рапорт пред Ел Греко“, „Алексис Зорбас“ и „Последното изкушение“.

ХIII

Строго е лицето на Крит, измъчено много. Крит има в себе си наистина нещо много древно, свято, страдалческо и гордо, като сиротите майки, родили юнаци.

Когато излязоха от Мегало Кастро и навлязоха сред маслините и лозята, отпред Козмас на мулето, а зад него, пеш, Костандис, преметнал гегата през раменете си, вече наближаваше да мръкне. Вълнисто се разстилаше наоколо пурпурножълтият пейзаж, като тигрова кожа; отзад Псилоритис се извисяваше, целият заснежен, към слънцето, спокоен, могъщ и благ като дядо; отпред ласитиотските планини блестяха спокойно под мекото есенно слънце; наоколо се простираха прясно изораните ниви – едни тъмнокафяви, други съвсем черни. Тук-таме – китка маслинови дървета със сребристи клони, самотен кипарис или лозе, сгърчено, без листа, с две-три зърна, забравени на някоя чепка...

Козмас не можеше да се нагледа. „Това е Крит, това е земята, от която съм направен, това е майката...“ – говореше си сам той и сърцето му биеше до пръсване. Когато мислеше отдалеч за Крит, някакъв глас се издигаше вътре в него, строг, безжалостен. И той свеждаше глава и замълчаваше. „Какво си направил досега, като си вече на толкова години? – питаше го гласът. – Не те ли е срам? Толкова време воюваш и се бориш с въздуха, изкарваш си яда с думи, пренебрегваш месото, храниш се със сенки, не те искам!“ Този глас беше Крит – и Козмас навеждаше глава и мълчеше. И сега ходи по неговата земя, разтварят се гърдите му и поемат дъха на мащерката и чубрицата му, не може вече да му се изплъзне, трябва да му даде отговор. Какъв отговор? Не е направил нищо, той е нищо – ръце, бедра и гърди ли бяха това, или невидели слънце меса? Срамиш неукротимия, непокорния си род!

Ами сега къде отива? Дотам ли стигна! Да погребе един от змейовете на рода си и да накара един друг змей да се преклони! Сърцето му го задушаваше; извърна се към Костандис, за да чуе мъжки глас.

– Разкажи ми, Костандис – каза той, – за дядо, за капитан Сифакас. Ела тук отпред, за да те чувам.

Подаде му цигара, Костандис я затъкна над ухото си.

– Какво да ти кажа, господарю? – рече той. – Ние живеем, той умира. Какво нещо е изял, какво нещо е изпил, колко турци само е избил, Бог да го прости! От хубаво по-хубаво прекара живота си той, слушай ме мен, не го съжалявай! Когато се качваше на кошарата, на два залъка изяждаше цяла буца сирене, запращаше тоягата си, убиваше някой заек и ми казваше: „Опечи ми го, Костандис!“ Опичах му го и го омиташе с кокалите барабар! Ядеше и пиеше покойният и три кревата, чувал съм да разправят, бил изпотрошил през първата нощ след сватбата. Не се смей, господарю, истина ти казвам!

Овчарят замълча, смъкна чембера от главата си и избърса потта от тъмното си лице. Засмя се сега и той.

– Чувал ли си как се оженил за баба ти? – запита той.

– Не, разправи, Костандис!

Категории: Откъс роман Капитан Михалис Никос Казандзакис
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus