Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Мед, море и Афродита” на Дженифър Баркли

20 Август 2015 / 09:08:55  GRReporter
8808 прочитания

Дженифър Баркли е родена в Англия. Завършва Оксфордския университет. След дипломирането си живее в Канада и Франция, а в момента живее на гръцкия остров Тилос. Автор е на няколко книги за пътешествия. Романът “Мед, море и Афродита” излиза на български в превод на Славянка Мундрова-Неделчева през 2014, от издателство “Слънце”.

 

Глава деветнадесета: Медоварната

„Да паднеш в меда“ е израз, който Манолис веднъж употреби, за да каже "да се влюбиш до уши". Аз паднах в меда на Тилос преди почти три години и сега съм на път да заживея до медоварната.

Като пристигнах на родоското летище, щастлива и още невярваща, че съм успяла, не хукнах да се натъпквам в първия пристигнал автобус с всичките скандинавски туристи, а се освежих и изчаках следващия. От автобусната спирка има само кратък път пеша до ферибота "Морска звезда" и той вече е на кея; любезен мъж с черна брада потвърждава, че отплава в 6,30 вечерта и мога да си оставя багажа  вътре.

Вече със свободни ръце, отивам да седна в любимия си бар на плажа Ели, на няколко метра от морето, слънцето струи през прозорците, а аз пия следобедното си фрапе, докато наваксвам с имейлите. Колкото повече напредва денят, вълните стават по-високи и вятърът - по-силен. За всички роднини и приятели, които се безпокоят за мен, качвам съобщение във Фейсбук, че се готвя да отплавам за Тилос, че пътуването ще бъде бурно, но красиво, и си мисля - метафората "красиво, но бурно пътуване" като че ли точно съответства на моя живот.

След като се настанявам на седалка в задната част на кораба, виждам познато лице - Пантелис от ресторанта на крайбрежната улица. Той сяда до мен и започваме да си бъбрим, макар че  усещам липсата на нощния сън и въпреки че е хубаво да срещнеш познат на кораба, не е лесно да поддържаш разговор през целия път; бях взела много ранен полет и трябваше да прекарам нощта на летището, повечето време четох, притварях очи, но не съм си починала истински. Просто искам да стигна на Тилос и в къщата, която наех. Дъжд и вълни плискат прозорците, докато слънцето залязва.

Пристигаме по тъмно. Аз слизам по мостчето и едно младо лице с усмихващи се очи се навежда към мен и пита: "Баркли?", една ръка се протяга да стисне моята и грабва най-тежката ми чанта. За броени минути Нтелос ме напъхва в колата си и ме закарва през острова до Мегало Хорио, като първо спира в магазина, за да купи каквото ми е нужно. Той и семейството му са от това село и той прави мед заедно с баща си в малката медоварна до къщата, която съм наела, точно до селото. Държи се дружелюбно, спокойно, говори с гордост, че там е isicho, мирно, малко неочаквано като за млад мъж.

Излизаме от селото, тръгваме по черен път, минаваме през една порта и стигаме до къщата. Аз съм ужасно уморена и всичко ми изглежда толкова недействително.

Къщата е каменна, с дебели над тридесет сантиметра стени, била е на дядо му, казва той. Но наскоро е била ремонтирана, още никой не е живял тук и вътрешността блести - лъскавите мраморни плочи в банята, новите принадлежности, изящните лакирани дървени части на стълбището и мецанина, където е спалнята. Нтелос отново грейва, като ми показва капаците на прозорците, гнездото за интернета - неща, за които бях питала в имейл още преди месеци. Отвън има голяма тераса с градина и нещо като стар кладенец и воденичен камък. Тъмно е, но виждам белите къщи на Мегало Хорио на склона. Смаяна съм от късмета си. След като Нтелос се тръгва, аз пак излизам навън и поглеждам нагоре - стотици звезди.

Мислех, че ще заспя бързо след консерва dolmades и една бира, които купих от магазина, но не мога да намеря отварачка, затова си изяждам пълнените лозови сарми и лежа будна дълго време, вслушвайки се с наслада в тишината. Бръмченето на хладилника е единственият звук, който я нарушава, и мисля да го изключа, за да се потопя в дълбоката тишина. От време на време изкрясква врана, обажда се магаре или куче; никакви коли. Нтелос е светнал лампите в градината, но аз излизам и ги гася, за да се наслаждавам и на тъмнината. От леглото си виждам звездите през прозореца.

*

Накрая заспивам в малките часове и се събуждам чудесно отпочинала. Когато се надигам в леглото, както се надявах, виждам разрушения замък на рицарите йоанити навръх планината. Дори от банята - питам се дали е напълно редно да имаш такива красиви изгледи от клозета. От кухненския прозорец също мога  да видя морето чак до края на долината Еристос. Не бях очаквала цялата тази прелест. Излизам навън и гледам смаяна полетата около къщата, които постепенно се издигат към планината.

Един възрастен мъж пристига с мотоциклет и идва да ме поздрави. Още съм замаяна и не разбирам много какво казва, но това е бащата на Нтелос - Павлос.

- Oti theleis, oti theleis - казва той, сочейки къщата. - Каквото ви трябва, просто искайте.

Навън е слънчево и доста топло. Разопаковам чантите и осъзнавам, че нямам никакъв сапун, а трябва да си взема душ, затова отивам до селото - надолу по стръмна прашна пътека, по друга, песъчлива, с магарета в полетата от двете страни, здрави, лъскави магарета с тъмни чулове, вързани под сянка. Един от тези нови съседи явно е почти готов да се сприятелим, приближава се към мен, но е малко плах, за да остави да го погаля. Продължавам по пътя за селото, спирам, за да вдъхна аромата на едно смокиново дърво, да погледна към полетата с маслинови дръвчета, пълни с макове и маргаритки.

Спомням си, когато за първи път дойдох на Тилос, четох в пътеводителя за това село Мегало Хорио с неговата "еднопосочно движение" и "супермаркет" - представях си оживен трафик и хипермаркет в градски покрайнини. Действителността е коренно различна. Под "еднопосочно движение" се разбира следното - през селото минава един път и той е много тесен, за да мине повече от една кола наведнъж, и дори колата понякога трябва да спира, за да пропуска котки и пилета; когато минава през селото, се провира под огромна арка от бугенвилея. Колкото до супермаркета, това е семеен магазин с две помещения, дядото обикновено седи вътре пред бутилките с алкохол, готов да се задейства, ако някой има нужда от нещо, докато майката или дъщерите са заети; но наистина е снабден с почти всичко, от което имате нужда. При предишни идвания се отбивах тук предимно за питиета, но този път е различно.

Успявам да обясня на жената в магазина, че ми трябва нещо за отваряне на бутилки и тя рови безкрайно в прашната лавица най-долу, бърка в безброй торбички, докато в крайна сметка Na! намира отварачките зад нещо друго. После се разбираме, че търся сапун yia heria, за ръце, не пластмасовите шишета с душ гел. Никога не знаеш какво можеш да намериш в този магазин.

По обратния път тъкмо да отмина една кола, и тя спира - Роб и Ани, явно изненадани, че ме виждат! На ферибота чух от Пантелис, че затворили бара, и те потвърждават с тъга. Появяват се две коли, едната спира и шофьорът се заговаря с Роб, докато другата търпеливо чака отзад, но в крайна сметка приключваме разговорите и всички си продължават по пътя.

Следобеда работя на кухненската си маса, пия кафе и ми се струва, че не бих могла да бъда по-щастлива. Пристигат имейли и текстове с шокирани послания относно „сценария” на Мат и всички като че ли смятат, че съм много смела, но тъжното е, че не се чувствам чак толкова смела. На връщане от селото си мислех за това. Когато се събрах с Мат, идеята беше, че той е надежден и се грижи за мен. Но ако е лъгал през цялото време, излиза, че това  не е вярно и няма смисъл. Да, разбирахме се добре, но ако реша, мога да намеря някой друг, с когото да се разбирам добре, а най-вече мога доста добре да се справям сама.

Всеки път, щом се сетя за Мат, си спомням за още нещо, което си е измислял, за още някоя ситуация, когато е лъгал, когато се е преструвал. Всеки път, когато с родителите ми му съчувствахме заради стреса, който преживява, за да поддържа бизнеса... Ядосвам се, че излъга и хората  в Тилос да смятат, че продават къщата си, като  включи и мен в измамата. Никога не съм мислила, че може да ми се случи такова нещо, и си спомням за всичките пъти, когато малко е оставало да го разоблича. Вие  ми се свят,    затова решавам да повървя до Скафи.

Отминавам един усмихващ се фермер с ботуши и рошава посивяла коса, после овцете му, които подрънкват със звънците си, застанали неловко отстрани в полето, за да видят дали имам нещо за тях. Тогава чувам кучето да ръмжи и да лае. Но виждам, че е вързано на верига и е хитро - върти опашка и някак си успява да държи половин самун хляб в уста, докато ръмжи.

Малко по-нататък виждам през портичка, вързана с тел, как милички козлета прескачат през пътя, щом ме виждат да идвам. Смесицата от дъжд и слънчева светлина е събудила мириса на билки, растящи по склоновете - риган и мащерка. Събудила е и охлюви - полупрозрачни създания, предпазливо прекосяващи песъчливата пътека, когато стигам близо до плажа и заради тях стъпвам внимателно, заобикаляйки ги. Плажът е празен, разбира се; чувам само как водата тихичко се плиска напред-назад сред възрозови камъчета. Въпреки че небето е малко сиво, това все още е един от най-колоритните брегове с червения си пясък и синя вода. На склона се вижда самотно дърво, изключително живописно.

На връщане вали, но долината е зелена и сочна, сивите планини се издигат стръмно в притъмняващото небе, пейзажът става драматичен. Фермерът пак казва "здравей" и коментира:

- Vrohi! Вали.

Държа якето над главата си, защото не се сетих да си взема чадър. Но отговарям, че това е добре, той засиява и се съгласява.

Дъждецът спира, когато стигам близо до къщата, и забелязвам   малък кафяв бухал да излита от една пещера и да каца на дървото отпред. Разбира се, когато наближавам, виждам кръглата му физиономийка да гледа към мен от клона и докато минавам отдолу, той се обръща, за да следва пътя ми. Щом стигам до телената порта, която пази козите да не излизат, един заек изскача от медоварната.

Първата ми разходка до плажа Скафи със сигурност не ме разочарова. Не ме разочарова и пейзажът от масата навън, където пиша.Той е все така разнообразен - насечените планини, тънещи в сянка, синьо небе, облаци, полека течащи между върховете...- и огласян от  птичи песни. Тилос ме е чакал през цялото това време и аз не съм го забравила. Когато се смрачава, отивам пак в селския магазин за бутилка вино. От военната база отсреща се чува вечерна тръба. По пътя след мен върви едно от магаретата, с които се сприятелих, и се налага да го отпъждам; изглежда оскърбено, но не искам да броди из пътя. На връщане е почти тъмно, един дружелюбен овен с големи остри рога изтичва към мен през пътя и трябва да отпъждам и него. Идването тук наистина изглежда идеалното решение - новите ми съседи са няколко любопитни магарета, смокини, зреещи по дърветата, изглед към морето от кухненския ми прозорец и към замъка от банята и дружелюбен хазяин медар.

*

Оу, това петле е малко досадно. Събужда ме в пет часа и после продължава с дрезгавото си кукуригане  на всеки две минути, отново и отново… Няма ли как да го заключат някъде много далеч? Едно дребно създание да буди цяло село при всяко разсъмване – прекалено е. Но аз намирам тапите за уши от самолета и пак заспивам... и когато се събуждам отново след девет часа, навън е тихо, точно както беше късно снощи.

Оставам да лежа известно време, наслаждавайки се на тишината; чувам мъжа от камиона със зеленчуци да вика patates, marouli…някъде в далечината,после отивам да поседя малко навън на топло. Междувременно ям gigantes, боб с доматен сос, направо от консервата. Денят отначало е хладен и сив, но свежият въздух мирише чудесно и аз виждам как слънцето започва да блести над планините.

Решавам да отида до Еристос и се надявам да купя зеленчуци от тамошните ферми. Когато излизам от къщи, същото дружелюбно магаре пак тръгва след мен по пътеката и когато не обръща внимание на опитите ми да го отпъдя, променям тактиката и известно време галя шоколадовокафявото му палто. Прекрасно слънчево пладне е, полетата преливат от макове и други цветя в бяло, жълто и розово, дърветата са натежали от портокали и лимони, много от които са опадали и гният на земята. Няколко фермери сноват напред-назад, поливат тук и там и ми махват, когато ги отминавам.

Плажът ме привлича веднага, водата приижда и се оттегля по едрия пясък. Виждам само двама рибари, други хора няма. Чета книгата си, легнала на топлия пясък, отвреме навреме топвам крака в морето. Накрая решавам да се заема със списъка с покупки и отивам в хотела да търся зехтин - те произвеждат и продават собствен зехтин. Възрастната жена гледа телевизия посред щайги с храни, вода и други подобни, приготвени за началото на сезона. Повиква сина си и излиза, че той тъкмо бутилира зехтин, налива гъстата зелена течност в шишета. Нали нямам нищо против, че на шишето още няма етикет, пита той с мек глас. Забавя се малко, докато намери евроцентове да ми върне от моите пет евро, търси и пита всички наоколо, рови в джоба на якето си. После ми подава няколко великденски бисквити в салфетка. Излизам сияеща, свивам към пътя и ето го мъжа от "Тропикана", разтоварва зеленчуци от камиона си точно навреме. Стиска ръката ми и ме приветства с добре дошла отново на Тилос.

- Мога ли да купя малко зеленчуци?

- Разбира се, какво желаете?

- Какво имате?

- Всичко!

Преглеждам чувалите в камиона и избирам торбичка horta, листен зеленчук, подобен на спанак, малко тиквички, моркови, портокали и краставици, всичко за десет евро. Трябва да ми стигне за известно време.

- Колко ще останете - една седмица, две седмици?

- Всъщност оставам - казвам аз. - Имам къща, имам работа, ще видим…

- Добре, когато ви трябват зеленчуци, аз съм тук.

На връщане от магазините в слънчевия следобед съм много щастлива. Точно това се надявах да правя. Заобикалям отзад къщата, за да избегна магарето, минавам край жужащите кошери и разбирам, че пътеката не стига доникъде, ето защо се налага да вървя покрай задната част на къщата сякаш се крия от някого - и точно в този момент пристига Нтелос.

- Yeia sou, Дженифър!

Донесъл ми е една торба с разни неща за кухнята, в това число малко щипки, mantalakia, за простиране на прането.

- Наред ли е всичко? - пита той, а после добавя: - Kales fotografies sto Facebook!

Вече е видял гордите снимки, които съм качила за приятелите в Англия. Махва за довиждане, скача в камиона си и отпрашва.

Имам си плодове, имам  скоро откъснати портокали, купени от  камиона, с толкова сок, че капе, докато ги белиш и мравките вече напредват в марш през двора, за да оближат сока. А след половин час, докато седя и си чета книгата, Павлос идва отново с мотопеда си, носи ми  буркан мед - произведен в съседство - и торбичка яйца от собствените му кокошки. Когато казвам, че купувам зеленчуци от Еристос, той ме завежда в градината и ми казва да си бера оттам, когато ми трябват.

Ура-а-а, попаднала съм на най-любезното семейство и на най-красивото място!

*

Предполага се, че трябва да работя, но аз просто си седя и се наслаждавам на гледката. Слънцето още е високо в небето, макар че подухва ветрец и облаци висят по върховете на планините - достатъчно хладно е за джинси, пуловер и чорапи, но на лицето ми му е топло. Слънчевата светлина струи по тревистата ливада и проблясва по върховете на дърветата. Селото, враснало в склона, е тихо, бяло, предвечно. Морето при Еристос изглежда равно и спокойно. Една дългокосместа кафява коза идва да хрупа при края на оградата, но вдига очи, изненадана, и побягва, щом ме вижда. Малки птички цвъртят, врани грачат, един гълъб гука,  отвреме навреме се чува как някой фермер вика по животните си. Куче лае. Аз седя самичка на собствената си голяма, но уединена тераса в този як каменен дом и мога просто да си седя тук и да гледам, и да слушам... колко - цяла година? Цял живот? Кой знае?

Хората казват, че изживявам една мечта, но мисля, че никой от тях не осъзнава колко това е вярно.

Странно, чувствам се по-спокойна и по-доволна, отколкото съм била от много време насам, отчасти заради случилото се с Мат. Склонна съм да работя непрекъснато под напрежение, казвайки си, че мога да се справя и по-добре. Но точно сега мисля, че  просто трябва да се грижа за себе си и да не се безпокоя за нищо. Да бъда щастлива в този  момент, тук и сега.  Нещо, което е наложително да практикувам много повече и по-често.

Поддадох се на гръцкия си синдром отдавна, когато не можех да намеря работа след университета. Още тогава се влюбих в тази страна. Исках да живея дълго време в къща в провинцията, близо до морето. Сега е време да изживея мечтата си на остров, много подобен на онези, за които мечтаех всяка зима.

Мат ме глезеше с всички неща, които се колебаех дали да си купя - неща, които в действителност не ми бяха нужни, но които ми носеха радост. Може би щях да се двоумя  дали  да се преселя на Тилос, ако не беше той... Кой знае?

На семейството ми, изглежда, му е приятно, че се чувствам тук у дома си, скоро май ще пристигне дъска за гладене. Предполагам, че трябва  да започна да гладя, макар от години да не съм гладила нищо. Не намирам думи да изразя как наистина се чувствам у дома.Толкова отдавна го исках.

Дори да стане трудно, ще се справя. Искам да бъда ексцентричната англичанка, която живее до медоварната.

Господи, дори още не съм хапнала spanakopita.

 

Глава двадесета: Птичките и пчеличките

На първи май, само няколко дни, след като пристигнах, бащата на Нтелос - Павлос, ми донася венец от жълти цветя. Казва, че съпругата му Мария и дъщеря му Евгения са го направили за мен, за да го окача на входната си врата. Традиция е да се правят венци от цветя за Protomayia, Първи май, специален ден в гръцкия календар.

- Kalo meena, честит месец! И Kali Protomayia, честит Първи май!

Отново е май, почти две години, откакто стъпих  за първи път на Тилос за този един месец, който си подарих. Дойдох тук във времето на змиите и мухите. Тогава търсех  някакъв вид щастие. А сега съм тук, за да остана - съвсем близо до медоварната - в къща, украсена с цветя благодарение на новото ми, дружелюбно тилоско семейство.

Влизам в селото и тръгвам да бродя из варосаните улички. На връщане забелязвам, че е цъфнала една красива роза, triandafillo, или тридесет листа. Не съм забелязала - Павлос ми го посочва по-късно, - че някаква коза е минала оттук и е сдъвкала връхчета на всички цветя от другата страна на пътеката. Но аз съм си такава - винаги спирам да мириша розите, а не забелязвам опустошението на метър от мен. Не искам да е другояче.

*

Когато се събуждам, върхът на хълма с разрушения замък сияе в меденопортокалово под първите слънчеви лъчи. Гледам го през прозореца на банята, докато си мия зъбите, плъзвам поглед надолу по хълма към белите къщи на селото, сгушени сред пищни зелени дървета, после още по-надолу към шоколадовокафявото магаре, препречило улицата.

Закусвам чревоугоднически с портокали, с гъсто кисело мляко и мед. От кухнята си чувам жуженето на пчелите в кошерите навън, понякога, докато работя в кухнята, някоя пчела влиза и започва да обикаля наоколо ми. Всички пътеки са пълни с цветя по това време на годината, както и с мащерка и риган, див копър и други билки, а на пчелите това им харесва. Доставя ми огромно удоволствие да простирам прането си на слънце и вятър, под гласовете на пчелите, враните и щурците. Работя на компютъра цяла сутрин, а на обед събирам дрехите, ухаещи на топлина и свежест.

И Павлос, и синът му Нтелос идват всеки ден в медоварната, за да вършат разни дребни работи; тя прилича на голяма барака, където двамата майсторят разни неща и спокойно оставят всичките си принадлежности да се търкалят наоколо - стари щайги и кошери, пластмасови легени и метални бидони. Павлос ходи и в градината да  полива множеството цветя, които е посадил, както и лимоновата фиданка, която козите почти са унищожили. Старае се да не ме смущава, когато работя, но ако искам да си почина малко, излизам да си побъбря с него и винаги научавам някоя нова дума. Постигам целта си - по една нова дума всеки ден. Днес той донася пълни шепи mousmoula, което, както установявам, са мушмули - изглеждат като малки лъскави кайсии, а вкусът им доста наподобява манго.

- Благодаря за меда - беше разкошен! Ядох кисело мляко и мед на закуска.

Истината е, че напоследък, докато седя на бюрото, изяждам  такива  количества тахан, кисело мляко и мед, равни на половината ми тегло.

- А, хубаво, кажи ми, когато свърши, и ще ти донеса още.

Мария идва малко по-късно с колата и носи буркани с домашни консерви и пресни яйца от техните кокошки. Къщата, изглежда, върви заедно с неизчерпаеми доставки на яйца, мед, лук, лимони и други плодове.

- Благодаря за венеца - много е красив.

- Радваме се, че го харесваш! Щастливи сме, че си щастлива. Имаш ли нужда от нещо? Кажи ми! Искай спокойно...

Следобеда решавам да отида в Ливадия, пристанището, където са повечето магазини, за да купя някои неща, които ми трябват. Планирам да вървя 4 мили, за да изгоря малко от погълнатата храна, но когато спирам след десет минути, за да погледам как няколко тлъсти, здрави кокошки клопат във високата трева, един камион спира и шофьорът пита дали искам да ме качи. Невинаги ще има някой да ми предложи да ме вози, затова скачам вътре не толкова грациозно, колкото се надявах, и заедно с малкия му син пътуваме към града. Слънцето огрява разноцветните склонове; от миналата година нищо по пътя не се е променило.

Много съм подранила - грешка на новака; часът е едва три и половина, повечето магазини още са затворени. Убивам в разходки част от следобеда, поздравяваме се с няколко души, които питат колко ще остана. В един нов магазин си говорим на английски с жена от Родос; тъкмо е отворила преди няколко дни и се опитва да разбере какво търсят хората, така че, ако ми трябва нещо, да й кажа. Мъча се да обясня какво е това  адапторен куплунг, но напразно. Намирам кухненски нож, но няма и следа от органичните мюсли, които купувах обикновено, само неща като Coco Pops, а не ми се дават 6 евро за шишенце "Нивеа".

Отначало ми е малко странно в Ливадия; чудя се какво да правя. Преди малко повече от шест месеца бяхме тук с Мат. Но сега спирам, сядам на брега и просто гледам към яркосиния залив и белите камъчета на плажа, както гледах през онзи първи месец, когато дойдох тук, за да поживея сама и да стоя тук по обед, мислейки, че мога да гледам този син залив до края на живота си... И отново се влюбвам в Ливадия.

Отивам на покупки в "Котешката книжарница". На връщане виждам, че ouzeri на Никос (непретенциозно ресторантче за питиета и мезета) се готви да отвори, точно както планираха, когато за последно видях Вангелис. Хората се събират на кея; готвят се за пристигането на големия кораб "Диагорас". Седя известно време на скалите, загледана надолу към невъзможно бистрото синьо море. Възбудата от пристигането на кораба е заразна и се сещам за всичките пъти, когато съм чакала кораб, трябвайки  да се прибера у дома. Този път не се налага да заминавам, си мисля,  наблюдавайки как невъзможно огромният ферибот – същински кит -навлиза в пристанището с грохот, толкова близо до мястото, където съм седнала на скалите. Очаквам с нетърпение да се качвам на фериботи за други острови и да се връщам тук. Корабът се отваря и бълва местни хора, туристи, камиони с тежко оборудване и един свещеник. Йота от пекарната минава наблизо и когато й махвам, се ухилва широко и ми праща въздушна целувка.

Отивам на дълга разходка покрай залива. На връщане виждам другата Мария, в чиято стая отседнахме миналата година, да къса цветя заедно с една приятелка. Гръцкият ми още е ужасен, но поне можем да разменим няколко фрази. После намирам Кийт, шотландеца, който живее тук през по-голямата част от годината. Той седи отвън в кафенето на крайбрежната улица с каубойските си ботуши, избелялата сламена шапка и с колекцията си от лули. През пролетта търси орхидеи, наблюдава птици и се опитва да ги идентифицира, макар че му е все по-трудно да ги помни всичките, както казва. Запътвам се надолу към дома и виждам мъжа от бюрото за морски екскурзии да седи отвън на голяма маса с още няколко души, празнуват рожден ден. Знаех, че в Ливадия ще видя много хора   след няколкото отшелнически дни в селската ми къща. И точно когато се обръщам, за да си тръгна, ето го Манолис, който се връща от плуване. Прегръщаме се сърдечно; минало е доста време, откакто не сме се чували. Отиваме в кафенето на крайбрежната улица, където аз пия фрапе, а той тъпче палачинката си с шоколадов сос и банан. Разказвам му какво стана с Мат.

Неизвестно как понякога ми хрумва нещо и си мисля - ей, той лъжеше и за това. Съчиняваше си легенди за всичко - какво е работил, къде е бил, за снимките на семейството му, които щеше да ми показва. Когато се прибираше от работа и ми разказваше за деня си, за срещите с купувачите на бизнеса му, е измислял и това с невероятни подробности - нищо чудно сам да си е вярвал да известна степен; със сигурност не е можел да постъпи другояче. Не беше просто ексцентричен, за какъвто го мислех; в известно отношение беше психически увреден. Изобретяваше цял приказен свят с фини и много убедителни детайли. Човек е склонен да вярва на хората, които са добри с него, смятам аз, а той винаги беше добър, грижеше се за мен. Но съм много по-щастлива сама, отколкото с човек, на когото не мога да вярвам. Когато истината излезе наяве, той каза, че го направил,защото чувствал, че не ме заслужава такъв, какъвто е, затова трябвало да създаде друг образ. Но пък някои неща ме убедиха, че е лъгал не само мен; лъгал е и секретарката си, лъгал е и Джон, и другите приятели преди две години.

Толкова съм благодарна, че се защитих, че наех къща, която мога да си позволя с мои средства, че сама резервирах полетите и превоза с кораби, че можах да продължа да осъществявам плана, замислен много преди да се съберем с него. А той дори не изложи това на риск, настояваше да поеме половината от транспортните разходи, а щедростта му в последните две години ми помогна да спестя пари, за да дойда тук. Мат не се опита да вземе самолета и да дойде да ме види - остави ме намира, макар че невъобразимо страда, че е съсипал любовта ни. Странно е да не съм толкова емоционално засегната, но ми се струва, че никога не съм го познавала, ни най-малко. Все си мисля, че е малко като на кино, получава се разминаване между картина и звук; докато  изведнъж ми се напомня, че историята, която гледам толкова внимателно, е измислица; просто всичко е фалшиво и аз губя интерес, повече не мога да го гледам.

Когато се връщам у дома, сядам на терасата и един сокол кръжи над мен. Облаци висят по върховете на планините оттатък пътя към манастира. Толкова съм щастлива тук с работата си, с хубавата си къща в провинцията и вече с много приятели. Броя благословиите си и знам, че ще бъде прекрасно лято. В последните няколко години имаше моменти, когато завиждах на приятелките си, живеещи сами, че могат да правят точно каквото искат, без да мислят какво има за вечеря или какво ще правим после, без да трябва да отиват някъде, ако не им се ходи, че могат да се излежават и да се успиват... Сега и аз съм в тяхното положение. Мога да   си работя спокойно вечер върху някой ръкопис, после да почета  малко вън на терасата с чаша вино и нещо за хапване - просто horta с лимонов сок и сирене фета - а когато се стъмни, да вдигам поглед към звездите. Понякога е лесно да си щастлив.

*

В спалнята има птица! Стори ми се, че я чувам наблизо. Вдигнах очи от кухненската маса, където работех, и я видях кацнала на дървените перила на спалнята в мецанина - дребничка, нежна, подобна на орехче. Сигурно е влетяла по погрешка.

Качвам се горе, за да се опитам да я убедя да слезе, но тя подхвръква на другата посока,  дръпвам завесата на спалнята, за да не се блъсне в прозореца, слизам долу и отварям широко двата прозореца на кухнята, слагам малко хляб отвън, опитвайки се  да я примамя да излезе. След още няколко неуспешни опити да я насоча към вратата излизам навън,  оставям я  да се измъкне, без да я плаша.

 Преди няколко месеца, когато обмислях да наема къщата, имах видения за подобни случки -  че в кухнята ми ще има кози. И фактически наистина онзи ден намерих коза пред кухненската си врата - независимо от усилията на Павлос да държи козите настрана и да не им позволява да шмулят розовите му храсти; бяха намерили път зад постройката и трябваше да запечатаме пролуката. Стоя на терасата си и гледам навън към облаците, надвиснали над върховете на планините, слънцето грее малко по-надолу в долината, чувам кучешки лай и един фермер да вика по животните си.

Вчера вечерта, след като бях прекарала доста много вечери като отшелник в къщичката си, защото след девет часа е тъмно като в рог, си позволих да изляза на десетминутна разходка из селото. На практика бях свършила храната, затова се отбих в магазинчето и се впуснах в дълъг разговор на гръцки със собственичката Ирини. Когато влязох в мъничкото помещение, тя седеше зад вратата и четеше дебела черна книга с кожена подвързия, може би библия. Ирини внимателно провери датите на консервираните храни, които купих, и ми каза, че трябва да отида в супермаркета за хляб - така наричаме по-прашния магазин в селото, където има повече от едно помещенийце и една от пътеките е изцяло посветена на тестените изделия и обувките.

Каза,   че се радва да се запознаем, и запита къде съм отседнала. А, добри хора, отсече. Излезе, че държи кози тук наблизо. Научих, че днес е именният й ден и има paniyiri, фестивал в черквичката в Еристос - аха, това е черквата, която отминах, докато тичах по обед и  където свещеникът окачваше флагове! Трябва да дойда да хапна нещо, каза Ирини. Докато си говорехме, влязоха още няколко души -  включително един албанец на име Артин и един австралиец, с когото се бях запознала преди – и се присъединиха към разговора. Преместихме се по-нагоре по пътя за по една бира в kafeneion. Там се заговорих с Вики, жената, управляваща музея на слоновете и чийто английски е отличен благодарение на разговорите с посетителите; тя превежда всичко на гръцки за съпруга си и за останалите мъже, седнали наоколо почти в кръг, пиещи узо с мезета и премятащи броениците си. Споменах фестивала.

- Ирини - Айрийн на вашия език - каза Вики.

- Да, но мисля, че "Ирини" звучи по-добре - казах аз. - Означава "мир", нали?

- Да! - отвърна тя. - А, има и песен... "Лека нощ, Ирини"...

Запита къде живея и когато й казах, че съм в къщата до мястото, където семейство Кумпаниос произвежда мед, тя каза на всички останали.

- Kali anthropi - беше общото мнение.

Добри хора.

Двете главни села на Тилос са може би на 5-6 мили едно от друго. Но между тях има жестоко съперничество. При разговора с Ирини в магазинчето й се получи напрегнат момент, когато й казах, че преди две години съм живяла един месец в Ливадия.

- Но…на  Мегало Хорио е по-добре - побързах да добавя. - Повече ми харесва.

- Да, kori mou, по-добро е...

Когато се връщам в къщата, няма и следа от птичето, затова сядам пак на кухненската маса, за да продължа работата си, но иззад компютъра изригва паническо трептене на криле. Птичката пак започва да кръжи. Една пчела му прави компания. Добре че точно в този момент, когато се чудя какво да направя, Павлос минава с мотопеда и с неизменната цигара в ръка; излязъл е да бере риган, за да го изсуши на слънце и да го продаде. Този човек все върши нещо. Със смях му разказвам за проблема "птиче в спалнята".

- Къде е?

Влизаме в къщата и му показвам птичката, която още кръжи около мертеците от прозореца до дървените перила.

- О! Ето я! Ela…

Павлос я следва напред-назад из спалнята, хвърля се да я хване, след пет минути вече я е пленил и я пуска навън.

- Малко е, бебе - казва. Сочи ми птичето гнездо под стрехата на медоварната, а после показва красива оранжева роза, която тъкмо започва да цъфти в градината около къщата. - Не ползваме химикали, farmaka, за цветята в градината, защото птиците и пчелите ги ядат.

Сега птичето го няма и аз мога да отида на фестивала за именния ден на Ирини.

Помолвам за съвет какво да облека за paniyiri - добре ли ще е да съм с джинси? Той казва, че е чудесно. И ми напомня, че големият фестивал е в края на юли, Аyios Panteleimonas, с храна и танци.

- Ще отидем заедно!

- Благодаря, че изведе птичката от къщата - иначе нямаше да мога да изляза! – отново се засмивам  аз.

- Харесва ми как все се смееш. Това показва, че си добър човек.

Обувам джинси, обличам дантелена, но прилична блуза и тръгвам към черквата в долината. Тя е варосана, разноцветни флагове висят и плющят под поривите на вятъра около нея, а от високоговорителите се носи силна традиционна музика. Макар че черквата е малка, наоколо има много място за фестивала. Повечето хора седят край дълги маси на сянка, само децата тичат наоколо и играят футбол. В един ъгъл е сложено барбекю, едно момче седи и обръща козето месо, набодено на шишове, а друго сипва в огъня въглища за големия казан с картофи. Насред всичко това има голям кръг за танци. Оттатък оградата не се вижда нищо друго освен дървета и планини.

Манолис идва да каже здрасти, а аз намирам двама англичани, които също познавам. Казват, че Вангелис продава много екземпляри от книгата си  - често го виждали на площада да разговаря с хора, после изчезва и се връща с книга. Сигурно през сезона ще продава по петдесетина на седмица.

Отивам да пожелая на Ирини 'Khronia polla', "за много години", за именния й ден. Голяма част от жените тук също са наречени на светицата. В  Гърция смятат именните дни за също толкова важни, колкото и рождените.

Накрая сядам и гледам танцуващите - Никос, шофьорът на такси, води група деца. Подрежда редица от хлапета на всякаква възраст и от всякакъв калибър - закръглени и властни млади момичета, мършаво момче с тънки ръце, стърчащи от огромна футболна тениска, по-голямо момче с очила и анцуг и с червена кърпа, за да води редицата. Хващат се за ръце, сключват кръг и започват да подскачат под натрапчивите звуци на нещо като цигулки, леко придвижвайки се в правилната посока, докато - както можеше да се предвиди - едно от момичетата не се опитва да грабне червената кърпа, започва спор кой греши и всичко се разтурва зад гърба на таксиджията. Никос, висок и върлинест, в джинси и риза, отново поема контрола.

- Ela paidia mou, pame! Хайде, хора, да започваме!

Вдигнал клон в едната ръка, той застава в края на редицата и танцът отново започва. Правят две стъпки назад и надясно, една напред и наляво, движат се нагоре и надолу под ритъма на музиката.  Гледам с усмивка тази изключителна сцена и си мисля колко много ми се иска да взема няколко урока по гръцки танци. Този дневен фестивал е толкова прост и красив. В крайна сметка Никос, който осигурява музиката от своята кола, трябва да си тръгне, защото отива на работа. Музикалната система е настроена както трябва и възрастните поемат управлението на танците, разнасят се чинии с козе месо и картофи, лъсват дъната на бутилки рецина, някои си тръгват, други идват. За съжаление след няколко часа и аз трябва да се върна на бюрото си и да довърша днешната работа, но от къщата си чувам музиката да свири до късно вечерта.

Животът със сигурност е сладък, когато живееш до медоварната.

Категории: Откъс роман Мед море Афродита Дженифър Баркли
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus