Откъс от романа “Мед, море и Афродита” на Дженифър Баркли

20 Август 2015 / 09:08:55 GRReporter

6203 прочитания

Дженифър Баркли е родена в Англия. Завършва Оксфордския университет. След дипломирането си живее в Канада и Франция, а в момента живее на гръцкия остров Тилос. Автор е на няколко книги за пътешествия. Романът “Мед, море и Афродита” излиза на български в превод на Славянка Мундрова-Неделчева през 2014, от издателство “Слънце”.

Глава деветнадесета: Медоварната

„Да паднеш в меда“ е израз, който Манолис веднъж употреби, за да каже "да се влюбиш до уши". Аз паднах в меда на Тилос преди почти три години и сега съм на път да заживея до медоварната.

Като пристигнах на родоското летище, щастлива и още невярваща, че съм успяла, не хукнах да се натъпквам в първия пристигнал автобус с всичките скандинавски туристи, а се освежих и изчаках следващия. От автобусната спирка има само кратък път пеша до ферибота "Морска звезда" и той вече е на кея; любезен мъж с черна брада потвърждава, че отплава в 6,30 вечерта и мога да си оставя багажа вътре.

Вече със свободни ръце, отивам да седна в любимия си бар на плажа Ели, на няколко метра от морето, слънцето струи през прозорците, а аз пия следобедното си фрапе, докато наваксвам с имейлите. Колкото повече напредва денят, вълните стават по-високи и вятърът - по-силен. За всички роднини и приятели, които се безпокоят за мен, качвам съобщение във Фейсбук, че се готвя да отплавам за Тилос, че пътуването ще бъде бурно, но красиво, и си мисля - метафората "красиво, но бурно пътуване" като че ли точно съответства на моя живот.

След като се настанявам на седалка в задната част на кораба, виждам познато лице - Пантелис от ресторанта на крайбрежната улица. Той сяда до мен и започваме да си бъбрим, макар че усещам липсата на нощния сън и въпреки че е хубаво да срещнеш познат на кораба, не е лесно да поддържаш разговор през целия път; бях взела много ранен полет и трябваше да прекарам нощта на летището, повечето време четох, притварях очи, но не съм си починала истински. Просто искам да стигна на Тилос и в къщата, която наех. Дъжд и вълни плискат прозорците, докато слънцето залязва.

Пристигаме по тъмно. Аз слизам по мостчето и едно младо лице с усмихващи се очи се навежда към мен и пита: "Баркли?", една ръка се протяга да стисне моята и грабва най-тежката ми чанта. За броени минути Нтелос ме напъхва в колата си и ме закарва през острова до Мегало Хорио, като първо спира в магазина, за да купи каквото ми е нужно. Той и семейството му са от това село и той прави мед заедно с баща си в малката медоварна до къщата, която съм наела, точно до селото. Държи се дружелюбно, спокойно, говори с гордост, че там е isicho, мирно, малко неочаквано като за млад мъж.

Излизаме от селото, тръгваме по черен път, минаваме през една порта и стигаме до къщата. Аз съм ужасно уморена и всичко ми изглежда толкова недействително.

Къщата е каменна, с дебели над тридесет сантиметра стени, била е на дядо му, казва той. Но наскоро е била ремонтирана, още никой не е живял тук и вътрешността блести - лъскавите мраморни плочи в банята, новите принадлежности, изящните лакирани дървени части на стълбището и мецанина, където е спалнята. Нтелос отново грейва, като ми показва капаците на прозорците, гнездото за интернета - неща, за които бях питала в имейл още преди месеци. Отвън има голяма тераса с градина и нещо като стар кладенец и воденичен камък. Тъмно е, но виждам белите къщи на Мегало Хорио на склона. Смаяна съм от късмета си. След като Нтелос се тръгва, аз пак излизам навън и поглеждам нагоре - стотици звезди.

Мислех, че ще заспя бързо след консерва dolmades и една бира, които купих от магазина, но не мога да намеря отварачка, затова си изяждам пълнените лозови сарми и лежа будна дълго време, вслушвайки се с наслада в тишината. Бръмченето на хладилника е единственият звук, който я нарушава, и мисля да го изключа, за да се потопя в дълбоката тишина. От време на време изкрясква врана, обажда се магаре или куче; никакви коли. Нтелос е светнал лампите в градината, но аз излизам и ги гася, за да се наслаждавам и на тъмнината. От леглото си виждам звездите през прозореца.

Накрая заспивам в малките часове и се събуждам чудесно отпочинала. Когато се надигам в леглото, както се надявах, виждам разрушения замък на рицарите йоанити навръх планината. Дори от банята - питам се дали е напълно редно да имаш такива красиви изгледи от клозета. От кухненския прозорец също мога да видя морето чак до края на долината Еристос. Не бях очаквала цялата тази прелест. Излизам навън и гледам смаяна полетата около къщата, които постепенно се издигат към планината.

Един възрастен мъж пристига с мотоциклет и идва да ме поздрави. Още съм замаяна и не разбирам много какво казва, но това е бащата на Нтелос - Павлос.

- Oti theleis, oti theleis - казва той, сочейки къщата. - Каквото ви трябва, просто искайте.

Навън е слънчево и доста топло. Разопаковам чантите и осъзнавам, че нямам никакъв сапун, а трябва да си взема душ, затова отивам до селото - надолу по стръмна прашна пътека, по друга, песъчлива, с магарета в полетата от двете страни, здрави, лъскави магарета с тъмни чулове, вързани под сянка. Един от тези нови съседи явно е почти готов да се сприятелим, приближава се към мен, но е малко плах, за да остави да го погаля. Продължавам по пътя за селото, спирам, за да вдъхна аромата на едно смокиново дърво, да погледна към полетата с маслинови дръвчета, пълни с макове и маргаритки.