Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Валс с дванадесет богове” на Лена Манда

05 Юни 2015 / 08:06:09  GRReporter
5921 прочитания

Лена Манда е най-касовата съвременна гръцка авторка на романи, книгите й продават в тираж над милион екземпляри. Отличена е с наградата „Писател на годината” за 2009-та от списание „Life & Style”. Нейни произведения са преведени на турски, албански и китайски, а на българския книжен пазар ще „дебютира” с романа „Валс с дванайсет богове”, който ще се появи на българския книжен пазар с марката на издателство „Orange Books”. Преводът на романа е на Здравка Михайлова, Светлана Дончева и Христина Янисова.

 

 

НОЕМВРИ

МЕСЕЦЪТ НА АФРОДИТА

  АФРОДИТА

 

Афродита е олимпийската богиня, която олицетворявала красотата и любовта. Богиня на плодородието и на растителността, символ на цъфтежа и повяхването, на живота и смъртта. Тя е богинята, която най-много снове между Небето и Земята. Смъртните се стремят към нея, защото знаят, че там, където се появи Афродита, цветята разцъфват, бурите се усмиряват и цялото мироздание се усмихва при нейното преминаване...

От сияйния си трон, безсмъртна Афродита,

[...] недей с тъга и болки, господарке,

ранява сърцето ми.

[...]

О, моля те, ела и днес, освободи ме

от непосилната ми мъка, дай ми

това, което моето сърце желае,

бъди ми съюзник![1]

 

Марина взе в ръце парите и ги погледна развълнувана. Безброй пъти в миналото бе държала безчетни суми, но никога не спечелени със собствения й труд. Току-що бе предала преведената книга и бе получила хонорара си. Дори  й бяха възложили следващата. Разтвори банкнотите ветрилообразно и застана на вратата към кабинета на Наталия.

- Добър ден! – каза тя и развя новите, като колосани, банкноти.

Наталия вдигна глава, видя я и се усмихна.

– Опаричихме ли се? – попита я тя, поглеждайки многозначително ветрилото.

Марина се приближи и седна срещу нея.

– Много съм радостна, Наталия! За пръв път вземам в ръце пари, които сама съм изработила! Усещането е превъзходно!

- Понеже е за пръв път. После свикваш!

- Ще го отпразнуваме ли?

- Тоест, как смяташ да го отпразнуваме?

- Ще отидем всички заедно в онази таверничка в Халандри! Помниш ли я? Там ни беше завел и Костис! Аз черпя!

- Започна ли вече да пилееш парите?

- Не ми се мисли какво щях да правя, ако ви нямаше вас! Вие ми помогнахте, вие ме подкрепяхте, вие ме научихте да живея!

- Добре де, добре! Разбрах! Ще си поръчам най-скъпото от менюто довечера! – предупреди я през смях Наталия.

- Хич няма да ме уплашиш! Впрочем имам и още по-добра новина! Възложиха ми още една книга за превод! Разбираш ли? Направо хвърча, приятелко! Толкова съм радостна, че се чувствам, сякаш не стъпвам по земята!

Върна се у дома си в същото настроение. Обади се на Елпида и на Костис и ги покани за вечерта. Пусна си музика, изкъпа се, направи си прическа. Бебето беше в същото приповдигнато настроение като майка си. Изглежда, танцуваше и от време на време я поздравяваше със силно подритване. Марина галеше корема си и му говореше нежно:

- Спокойно, кукличке, остави танцувалните фигури за времето, когато излезеш оттам! Стой мирно, миличката ми, иначе мама ще стане цялата в стрии. Не се протягай толкова... Знам, че не е много комфортно там вътре, но след два месеца ще можеш да правиш каквото си пожелаеш!

По обяд полегна да си почине и бебето се укроти. Затвори очи и не след дълго заспа. Най-напред усети милото присъствие на Филипос и едва след това го видя. От една мъглявина, без да различава абсолютно нищо около него, сякаш идваше от нищото, той я гледаше с жалостив укор.

- Защо, любов моя? - попита я той. – Защо ме пропъди? Не разбра ли колко те обичах и те обичам? Какво значение има, че детето не е мое? Щях да го направя мое. Трябваше да ми кажеш истината, Марина... Истината. Имах право да знам...

Тя скочи плувнала в пот и се огледа наоколо, сигурна, че ще го види до себе си. Но беше само сън и тя въздъхна и стана от леглото. Не се възпротиви на желанието да вземе снимката му в ръце. Впи очи в неговите, които я гледаха и бяха същите като в съня.

Спомни си наранения му поглед в Навплион, когато му каза, че очаква дете, когато му представи самотата си като щастие, най-голямата лъжа, която се бе осмелила да изрече някога. Устните му се усмихваха толкова живи, колкото бездушна беше хартията, от която я гледаше образът му, от който я пронизваше болка. Душата й крещеше за потребността да се озове в обятията му, които за нея бяха целият свят.

Скри снимката, когато чу превъртането на ключа в ключалката да я известява за идването на Наталия.

 

Съвсем очевидно беше, че дъждът бе мързеливо настроен. Лениво, без да бързат, падаха капките му по земята и, изглежда, нямаше настроение за нещо по-стремително. Костис караше много внимателно. Противен му беше ръмежът, който правеше опасни пътищата и изнервяше другите шофьори, както и самия него. До него Елпида, мълчалива, не участваше в бъбренето на другите две жени на задната седалка. Те изглеждаха погълнати от онова, за което разговаряха, на издателски теми.

- Какво ти е на теб, че си се умълчала? – тихо попита Костис.

- Имам такъв обичай, когато нямам какво да кажа! – отвърна му рязко тя.

- Остави този маниер, когато разговаряш с мен... Някога минаваше, но сега... Казвай какво ти е! – настояваше той. – Проблеми в работата ли?

- Обичайното...

- Нещо интересно на хоризонта може би?

- За мъж ли говориш?

- Естествено, освен ако еротичните ти предпочитания не са се променили, без да ме осведомиш!

- Я по-сериозно!

- Е? Мъж ли е причината?

- Няма никаква връзка с мъж!

- Тогава какво става?

- Малко ме боли стомахът...

- Напоследък често те боли стомахът. Ходила ли си на лекар?

- Работя сред лекари, ако не си забравил!

- Напоследък дори си беше правила изследвания! И какво показаха те?

- Нищо сериозно... Някаква язва...

- И това не е ли сериозно? Защо не си ни казала нищо?

- Защото няма нищо!

- Трябва ли да се оперираш?

- Не влизам в операционна току-тъй! Язва има половината планета!

- И какво прави половината планета, когато има язва?

- Внимава за хранителния си режим и пие хапчета! Това правя и аз! Гледай си, значи, работата и ме остави на мира!

- Първата и най-сериозна моя работа сте вие трите и, естествено, детето ми! Затова остави дивотиите! Хапчетата помагат ли ти, когато имаш болки?

- Особено много. За щастие!

- Тогава защо не вземеш сега, щом те боли?

- С какво да го взема, бе човек? Как да го изпия без вода? Да отворя уста и да чакам да се напълни с дъждовна вода ли? Като отидем в таверната, ще има, предполагам, вода и ще взема пустото хапче! Наду ми главата!

Костис я погледна сериозно. Изнервеният глас на Елпида прекъсна разговора на задната седалка и Наталия и Марина поискаха да разберат какво става, но вече бяха пристигнали.

Таверничката беше пълна. За щастие предвидливостта на Костис да запази маса им беше осигурила място сред толкова народ, който се наслаждаваше както на вкусната кухня, така и на атмосфера, изпълнена с топлина, излъчвана от камината, и двамата китаристи, които тихо напяваха известни песни. Костис забеляза, че щом влязоха, Елпида изчезна в тоалетната и когато се върна, след доста време, беше по-спокойна, а чертите й по-малко изопнати.

Първите мезета и виното пристигнаха. Всички вдигнаха чаши да отправят пожелания към Марина, но ги свалиха, без да се чуе никакво пожелание. Самата Марина се беше вкаменила, загледана в нещо в другия край на залата. Останалите проследиха объркания й поглед. На една маса срещу тях, заедно с четирима други, седеше Филипос. Усмихваше се на нещо, което му казваха, докато магнитът на погледа й не притегли и неговите очи. Усмивката избледня, погледите бяха опожаряващи и се изгаряха един друг. Първа сведе очи Марина...

- Станала си бяла като покривката! Я ела на себе си! – скара й се Костис.

- Какво да правя сега? – попита го тя и отчаянието накара гласа й да се прекърши, а ръцете й да се разтреперят силно.

- Като начало остави чашата, ще разлееш всичкото вино върху себе си! – посъветва я строго Елпида. - Щом като, така или иначе, няма да пиеш, понеже си бременна, за какво я държиш?

Наталия, която седеше точно срещу нея, побърза да изтръгне чашата от ръцете й.

– Пийни малко вода, Маринче! – каза й меко тя и Марина се подчини.

Не смееше да погледне отново към мястото на Филипос.

- Какво прави? – попита тя Костис, който седеше до нея. – Гледа ли насам?

- Не, сега идва към нашата маса. Съсредоточи се! – отвърна й той, „нахлузил” представителната си усмивка, а Марина вдигна поглед, за да застане лице в лице с Филипос, който сега стоеше прав пред тях, усмихваше се и подаваше ръка на Костис.

- Добър вечер! - поздрави енергично, но и той беше смутен. – Не знам дали ме помните... срещнахме се в Навплион, но не се запознахме. Аз съм Филипос... С жена ви сме състуденти от университета...

- С жена ми ли? - За кратко Костис изглеждаше напълно объркан, но ритник под масата от Елпида, която седеше срещу него, го накара да се окопити. - А! С Марина ли? Разбира се! Каза ни го... жена ми!

Костис се изправи, подаде му ръка, каза си името, но беше сигурен, че Филипос дори не го беше чул. Вниманието му се беше насочило към онова, което го интересуваше.

- Как си, Марина?

Нежността в гласа му, очите му, които я милваха, не можеха да заблудят никого. Единствено самият Филипос смяташе за непроницаемо прикритието си на някогашен състудент.

- Добре... –  чу се като шепот гласът на Марина.

- Защо не седнете за малко при нас! – предложи любезно Костис. – Да се запознаете и с нашите приятелки... Елпида... Наталия...

Бяха представени едни на други и всички изрекоха стандартното „много ми е приятно”. Марина беше вперила поглед в бутилката с разхладителната напитка пред себе си. Дребните мехурчета изглеждаха неизчерпаеми и изключително подвижни. Само на нея й бе невъзможно да помръдне. Единственото, което можеше да направи, бе да следи разговора, който се водеше на масата. Костис играеше успешно ролята, която тя му беше натрапила. Другите две бяха просто зрители на един спектакъл, който самата тя беше режисирала още от Навплион. И да искаше нещо да промени, сега беше късно. Постановката се играеше не на сцена, а съвсем наистина.

Костис изглеждаше прекомерно жизнерадостен, докато настроението на Филипос започна да се променя, сякаш се бе разкаял за дръзката си инициатива. А когато Костис съвсем случайно сложи ръката си върху облегалката на стола на Марина, погледът му помръкна. Болката беше очевидна, червеят на ревността го глождеше и Костис дискретно отдръпна ръката си и запали цигара.

- Жена ми ни каза, че си дошъл от Ксанти, за да откриеш езикова школа.

- Школата работи нормално и успешно, бих казал... А ти с какво се занимаваш?

- Генерален директор съм на една фирма – представителство на автомобилни компании...

- Наистина... не попитах... макар че виждам... - запъна се той. Неловкостта го караше да обърква думите. – Искам да кажа, за бебето...

- А, да! Момиченце е и го очакваме в началото на новата година!

Ситуацията започна да излиза извън всякакъв контрол. Филипос се изправи в момента, когато осъзна, че издръжливостта му го напуска. Костис го разбираше. Можеше да почувства болката му заради тази жена, която желаеше и обичаше и за която мислеше, че е омъжена и щастлива с него самия.

- Тръгваш ли си? – попита го.

- Да... компанията ми ме чака. Пожелавам ви всичко най-добро!

На всички отново им беше „много приятно". Марина вдигна очи, за да погледне неговите, от които капеше болка, и се сбогува с него.

Абсолютно мълчание се възцари на масата след оттеглянето на Филипос. Костис изпи виното си на един дъх и се обърна към Марина ядосано.

- Доволна ли си? – попита я. – Успешно ли изиграх ролята на добрия съпруг и щастлив бъдещ баща?

- Прекалено убедително, бих казала аз! - отвърна Елпида.

- Е, тогава, браво на мен! Само дето не се чувствам никак горд със спектакълчето, което разиграхме пред човека! Марина, чуваш ли, или си на друга планета?

Тя ги погледна уязвена. От очите й бяха готови да закапят сълзи. Обърна се към Наталия за помощ и тя не я предаде.

- Костис, поискай сметката веднага! – нареди тя и всички те, несвикнали на такъв авторитарен тон от нея, се стъписаха.

- Ще си тръгваме ли? – учуди се Костис.

- Естествено! Ако ти и Елпида ще я хвърляте на лъвовете, както възнамерявате, нека не става на публично място! В таверна сме дошли, не в Колизеума! – отряза го тя.

- Ама...

- Сметката! – прекъсна го тя и той отстъпи.

Костис хвърли поглед крадешком на онази друга Наталия пред себе си и се запита колко ли различни лица можеше да има тази жена. Едно нежно създание, което само за няколко секунди се превърна в същинска Елпида, за да защити и да закриля някого, когото много обича.

Влязоха в колата. Наталия отново се беше превърнала в нежната прегръдка, която познаваха, и бе приела в обятията си Марина, която плачеше умълчана.

- Марина... - Костис се чувстваше виновен и разкаял се, докато я чуваше да плаче. - Извинявай, ако съм бил рязък с теб. За да съм откровен обаче, дожаля ми за младежа, за дереджето, до което го докарах, без да искам... Не ми приляга, Маринче, да се пъча уж като баща и да го зашлевявам през лицето с едно щастие, което не ми принадлежи, когато всъщност знам, че му съчувствам, когато само с една моя дума бих могъл да му подаря Рая! Той те обича, моето момиче, не го ли разбираш?

- И аз го обичам... - прошепна през сълзи Марина.

- Тогава защо объркваме нещата? Кажи ми истината, пиленце, и няма да съжаляваш!

- Казахме вече, Костис. Страхувам се, че той ще се разкае... Ще си плюе на петите и тогава аз няма да мога да понеса това. По-добре е така...

С един поглед в огледалцето на колата Наталия го предупреди да не продължава разговора. Усещаше Марина разтреперана в прегръдките си и се страхуваше за бебето.

Пристигнаха у дома в дълбоко мълчание. Сложиха я да си легне, макар че не очакваха да заспи след такива вълнения. Почти се изненадаха, когато чуха ритмичното й дишане и разбраха, че  в крайна сметка сънят я беше оборил. Костис си тръгна. Чувстваше се като болен. Цепеше го силно главоболие, в устата му горчеше, сякаш беше пил отрова, а не вино. Искаше да остане сам.

Наталия меко притвори вратата след него и се обърна към Елпида, която седеше свита на кравай върху козяка.

- Ама че вечер!

- Най-малкото е недомислие! - Елпида се намести, опитвайки се да потисне гримасата от болка. Стомахът й беше по-зле тази вечер.

- Вечерта „недомислие”?

- Не! На Марина! Докъде ще стигне тази ситуация, можеш ли да ми кажеш?

- Не знам! Какво можем да направим, щом като тя не иска да каже нищо?

- Започвам да се убеждавам, че хормоните на бременността са я накарали да полудее! Вече не знае какво става със самата нея! И добре за нея, да речем, че тя има оправдание! Ами ти?

- Аз ли? Какво да направя? Да кажа на Филипос...

- Не говоря за Филипос сега! За Костис говоря!

- Отново не виждам какво мога да направя! И не викай, защото ще я събудиш!

- Чак пък такава плахост! Влюбени сте и двете! Обичате ги, но не се осмелявате, макар същевременно да знаете, че ще изтървате влака!

- Можеш ли да кажеш какво става с теб тази вечер? Ти не си на себе си и не разбирам причината! Какво искаш?

- Да вземете съдбата в ръцете си! Да предприемете нещо! Ще ги изгубите, не го ли разбираш? Спомняш ли си Анастасия в Навплион? Е, да знаеш, че светът е пълен с Анастасии! Все някоя ще се  намери и тогава... сбогом! Изтървала си го!

- Виждаш ли, че ти си тази, която не разбира? Аз го имам! Като приятел! Скъп и безценен и не възнамерявам да рискувам да го изгубя!

- И това стига ли ти? Когато копнееш за любовта му, за ласките и целувките му, можеш ли да се задоволиш само с едно безцветно приятелство? Ще бъдеш ли в състояние по-късно да станеш свидетел на връзката му с някоя друга, а може би и на един брак?

- Престани, Елпида! Това, което правиш, не е редно! Знаеш, че ме боли, и мисля, че ти доставя наслада!

- Аз ли? Би трябвало да ме познаваш по-добре! Не искам да те нараня, а да те накарам да се събудиш!

- Аз не спя! Знам точно какво правя... Колкото до Марина, съгласна съм с теб! Те двамата много се обичат! Жалко е да останат разделени, но колкото и да се опитвах да я накарам да промени мнението си, все се натъквам на упоритото й отрицание! - Наталия я погледна изпитателно, преди да продължи: - А сега, когато отново стигнахме до безизходица с нас, ще ми кажеш ли какво става с теб?

- С мен ли? Да не би да е дошло време да ми кажеш, че и аз съм влюбена!

- Не... не съм казала такова нещо, но... Елпида, нещо не е наред... Не съм сляпа!

- Не разбирам какво искаш да кажеш!

- Хайде сега! Много си отслабнала, не ядеш почти нищо, не пушиш вече. Какво става? На моменти си невероятно бледа...

- Детски трик, за да промениш темата на разговора!

- Елпида, не е така и ти го знаеш! Тревожа се!

- А не трябва! Много съм добре със здравето, като изключим един незначителен проблем със стомаха, затова и намалих храната и цигарите!

- Колко незначителен е този проблем?

- Казахме: незначителен! Но с вас, както съм се забъркала, го правите по-лош! Наталия, искам да бъде намерено решение, и то веднага! Времето ни притиска!

- И защо да ни притиска времето?

- Ами... ето... Марина съвсем скоро ще роди!

Трябваше да внимава как се изразява. Това бе единственото, което можеше да направи... Може би и да се гримира по-старателно.

Елпида почти не спа през онази нощ. В крайна сметка дъждът връхлетя, както трябваше да стане; много силен, почти разгневен. Шибаше улици и автомобили, стичаше се по прозорци, образуваше реки покрай тротоарите... Гледаше го и едновременно искаше да направи равносметка на досегашния си живот. Колкото и да се опитваше обаче, спомените й се разпростираха в промеждутъка на тези последни месеци. Можеше да възкреси с всякакви подробности всяка минута, всяка дума и всяка усмивка, но беше невъзможно да си спомни каквото и да било от останалия си живот. Никакво лице, никакъв миг.

Тези тримата бяха всичко... Това приятелство беше всичко... Там щеше да спре всичко...

 

Костис не искаше да запали светлината, като си влезе у дома. Отиде право до барчето и си наля чаша уиски. За пръв път, откак се беше запознал с тях трите, почувства необходимостта да пие сам и причината бяха именно те, които преди време го възпряха да стане алкохолик! Седна в един фотьойл срещу големия остъклен прозорец. Най-после дъждът се бе отегчил да си играе и вършеше сериозно и отговорно работата си. Чуваше звука му по плочките на верандата и умът му пътуваше. Придружаваше мислите си с цигара.

Нещата бяха започнали вече да се объркват. Ситуацията с Марина беше неприемлива и той не виждаше никакво решение. Упорството й беше неоправдано. Филипос я обичаше изключително много, беше несправедливо и за двама им. Но никога не би се осмелил да вземе инициативата да го намери и да му каже истината. Чувстваше, че така би я предал, а това той не би простил на себе си. Но и сега съвестта му не беше чиста. Тези двамата трябваше да бъдат заедно.

Втора цигара се озова между пръстите му, докато мислите му се насочиха към Елпида... Нищо конкретно, никакво доказателство, само признаци, че нещо не беше наред. Много се беше променила тази жена, но... кой от всички тях не се беше променил през последните месеци? Истината беше, че всички се бяха притеснили много заради случая на Марина, а фактът, че раждането на бебето наближаваше, не помагаше. Изцеди и последната глътка уиски, наля си и още. Следващият проблем беше най-сериозният от всички и прие облика на Наталия. И тук нищо конкретно. Той обаче откриваше аспекти, които не бе забелязвал. Тази жена беше съвършено различна от онова, което си мислеше за нея. В началото изглеждаше толкова слаба, толкова невзрачна; мила, но почти... прозрачна. Човек лесно забравяше за съществуването й, освен ако, разбира се, не се появеше проблем. Тогава Наталия разкриваше другата си страна, прегръдката й се разтваряше широко за всеки, който се нуждаеше от пристан, за да закотви болката си. Тази вечер беше видял, че тя можеше от динамична да стане авторитарна, можеше да иронизира със същата доза жлъч като Елпида. Притежаваше силата да вземе инициатива и да я приложи с решимост. Най-голямото й качество обаче беше интуицията. Беше се оказала безпогрешна. Тайнствени сетива я караха да съзнава и да предотвратява проблеми. Примерът с Измини му беше достатъчен.

Спомни си забележката на дъщеря си за красивите коси на Наталия и се усмихна. Едновременно със светкавицата, която озари тъмната стая, в съзнанието му изникна и един образ: Наталия... полугола... излегнала се... с разпилени върху възглавницата коси.... с очи, загледани в безкрая и полуразтворени устни, очакващи целувка... Скочи прав, ядосан сам на себе си. Тези мисли бяха светотатство. Угаси рязко цигарата и отиде да си легне, без да е сигурен дали щеше да може да заспи.

 

Ако Марина не я беше събудила, щеше да закъснее за работа. Будилникът дори не беше успял да изтръгне Наталия от дълбокия, едва тричасов сън. Беше заспала много трудно предната нощ, след като Елпида си беше тръгнала. От една страна, проблемът с Марина и сцената в таверничката, от друга, конското на Елпида, но и самата й приятелка, с която очевидно ставаше нещо, и така въобще сън не я ловеше. След това дойде ред и на Костис и мислите се превърнаха в копнение. Душата й се стремеше към него, сърцето й, тялото й. За пръв път чувства към един мъж я връхлитаха и я разбиваха. За пръв път изпитваше такъв копнеж и такова отчаяние... Сънят се беше превърнал в най-любимото й време, защото там и само там, в сънищата й, той беше неин. Прегръщаше го и го целуваше, той й казваше колко я обича, колко я желае... Събуждането беше винаги болезнено, защото носеше болката на раздялата.

С чаша кафе в ръка, изправена пред кухненския прозорец, тя гледаше натежалото небе. Нямаше желание за работа днес, но не виждаше как би могла да я избегне. Рано сутринта имаше две срещи с писатели, а по обяд Наса я очакваше в дома си. Щеше да й занесе последната коректура от книгата й, за да я одобри. Наталия изглеждаше абсолютно погълната от мислите си и не усети Марина, която я гледаше, докато тя не я заговори.

- Да си вземеш чадър  - каза й тя, – май ще завали.

- А? Да...

- Наталия, искам да ти благодаря, че застана на моя страна вчера вечерта… по въпроса за Филипос, искам да кажа.

- А, не, приятелко! – оживи се Наталия. – Не си разбрала добре! Не съм взела твоята страна, защото не съм съгласна с теб! Просто попречих на другите двама да те разкъсат на парченца, защото в твоето състояние не бива да се разстройваш! Не съм съгласна обаче с всичко това и смятам, че допускаш грешка! Дори не проумявам упорството ти! Бих те посъветвала също така, за хиляден път може би, да премислиш хладнокръвно и да отидеш да намериш човека, който се измъчва също толкова, да не кажа и повече от теб!

- Ама аз...

- Стоп! Няма отново да влизам в спор с теб! Знаеш мненията на всички нас! Трима души, и то приятели, които те обичат, ти казват, че допускаш грешка. Ти не искаш да го разбереш, нито пък се замисляш докъде ще те доведе тази лудост! А сега тръгвам защото съм закъсняла!

Тя излезе, като си забрави чадъра...

 

Офисът го задушаваше. Кафето нямаше аромат, цигарата нямаше вкус. Стана нужда Евгения на три пъти да го връща към действителността, когато установи, че той гледаше, без да вижда, документите, които трябваше да подпише. Накрая затвори папката демонстративно.

- Край! – каза му тя. – Днес не си в състояние да си спомниш дори името си, началство, камо ли да го напишеш!

- Извинявай, Евгения, но снощи въобще не съм спал!

- Защо?

- Не питай! Вместо мозък, в главата ми има заплетено кълбо!

- Мога ли да помогна за разплитането му?

- Искрено ти казвам, не знам. Не е един проблемът, а... Я кажи ми, Евгения, ако твой приятел допуска грешка, ако ти виждаш грешката, съзнаваш я и можеш да я поправиш, но за да го направиш, трябва да предадеш доверието на този приятел... ти как би постъпила?

- При непълни данни никога не давам съвет!

- Правилно! Рисковано е!... Отивам да се поразходя! Имам нужда да повървя!

- Но навън небето се е продънило! Вали!

- Още по-добре! – отвърна Костис. Животът представя проблема, но понякога предлага и решението му под носа ти, помисли си той и остави Евгения да го гледа с недоумение.

Без да знае защо, вместо да излезе от обичайния изход, той избра да слезе до приземния етаж, до салона на автомобилното представителство. Никога не правеше това. Почти не повярва на очите си, когато видя Филипос да стои вир-вода пред тяхната витрина, загледан в един страховит джип, който бяха лансирали на пазара преди месец.

Вътрешна аларма се задейства у него. Не беше случайно... не можеше да е случайно. Съдбата беше положила в нозете му отговора и сигурно хранеше надеждата, че удобният случай няма да бъде пропуснат. Костис взе бързо решението, оттласквайки със сила всякакви задръжки към периферията на съзнанието си. Веднага изтича и отвори вратата. Филипос се обърна и погледите им се срещнаха. Костис почти го издърпа вътре в салона.

- Потоп, нали? – попита го, усмихвайки се.

Сега, когато беше взел решението - единствено правилното, както му се струваше, - сега очите на Филипос, които го гледаха резервирано и с някаква дълбока враждебност, не го смущаваха.

- Да почерпя ли кафенце? – предложи Костис, игнорирайки факта, че Филипос не изглеждаше склонен към разговор.

- Малко бързам... – най-после отвори уста той.

- А ако ти кажа, че става въпрос за Марина, ще ти премине ли забързаността?

- Какво става с Марина? Да не й се е случило нещо? - Очите му се втренчиха напрегнато в Костис.

- Не се тревожи! Нищо й няма на Марина, аз съм изложен на риск след това, но моментът не е подходящ... Колкото до Маринчето, би могла да е и по-добре, но това е твоя работа!

- Не ви разбирам, господине...

- Остави учтивостта и формалностите, Филипе,  и ела с мен! Имаме много да си кажем ние двамата!

Последва го, без да реагира повече. Евгения изгуби ума и дума, като видя Костис да се връща толкова скоро, в такова добро разположение и толкова... сух, за разлика от другия мъж с него, който беше вир-вода. Още повече се шашна от нареждането, което й беше дадено:

- И пожар да избухне в сградата, никой да не ни безпокои!

Затвориха се в кабинета му и тя трябваше да мобилизира цялата си самодисциплина и добро възпитание, за да не прилепи ухо до вратата. Кой беше този мъж, който беше успял да оправи настроението на Костис така изведнъж? Каква ли беше връзката между него и тазсутрешното състояние на нейния началник? Залови се с един объркан документ, за да занимава ума си с нещо и да не мисли какво ли ставаше зад затворената врата.

Ледчетата изтракаха в чашите. Уискито се изля върху тях и ги накара да се пропукат със сух звук, нарушил абсолютната тишина, царяща наоколо. Филипос едва беше влязъл в кабинета и дори не беше съблякъл мократа си връхна дреха, от която капеше вода по мокета.

С чашите в ръка, Костис го гледаше, усмихвайки се. Погледът на Филипос беше изцяло отбранителен.

- Хайде, хайде! – каза му. – Зарежи този маниер, когато си с мен! Съблечи от себе си това нещо, от което капе вода, и го остави на закачалката заедно със съмненията си относно мен! Ела да седнем да пийнем по едно питие като приятели!

- Но ние не сме приятели!

- Когато приключа, с теб ще бъдем най-добрите приятели! Повярвай ми и направи каквото ти казвам!

Без да престава да го гледа подозрително, Филипос се подчини, но само мокрото сако беше свалено от него. Съмненията и недоумението не бяха отстранени. Пое чашата от ръцете на Костис, отпи една глътка и го изимитира, когато той седна в един фотьойл.

- Заповядайте, моля! Ето че седнах и отпих заедно с теб!

Филипос изглеждаше така, сякаш искаше да премине в атака.

– Какво беше това, което каза за Марина преди малко? Жена ти...

- Остави жена ми на мира, тъй като тя няма връзка с нашия разговор!

- Но ти ми каза, че ставало дума за Марина!

- За Марина, да! Но жена ми и Марина не са едно и също лице!

- Ама какви ги говориш сега? Що за шега пък е това?

- Би могло да бъде, приятелю, но ти чувал ли си шега, която да разбива не един, а три живота?

- Три ли?

- Твоя, нейния и на бебето!

- Изглежда, питието ме е замаяло! Не разбирам нищо!

- Не е сложно. Аз не съм мъжът на Марина, а просто един приятел, като в момента не знам дори дали съм добър приятел, щом като не оправдавам нейното доверие!

- Но какво говориш сега? Щом като в Навплион тя ми каза...

- Грешка! Ти си предположил, че аз съм мъжът й, а тя просто не те е поправила, както е била длъжна да направи, според мен! Както виждаш, знам точно какво е станало!

- А детето? Твое ли е?

- Имаш някаква натрапчива идея да ме свързваш с Марина! Казах ти, че момичето ми е приятелка и я обичам много! Бащата на детето е законният й съпруг, с когото обаче в момента тя е в развод!

Филипос приличаше на корабокрушенец, който се бореше с огромните вълни. Водата захлупваше всеки негов излаз към въздуха и той се давеше. Търсеше суша, без да може да я открие, а Костис му подаде поне един спасителен пояс, за да се залови. Започна историята от началото...

След три уискита и безброй цигари Филипос знаеше всичко. Невероятно беше каква палитра от чувства обагряше погледа му по време на разказа. Гневът и възмущението, когато стигнаха до Никитас, бяха това, което Костис очакваше да види, а болката присъстваше неизменно наред с недоумението от лъжата, която му беше коствала толкова много.

- Сега вече знаеш цялата история! – привърши Костис. – Няма ли да кажеш нещо? – попита го той.

Въпреки това Филипос продължаваше да мълчи. Костис беше започнал да се тревожи. Може би в последна сметка Марина беше преценила правилно. Може би Филипос сега щеше да си тръгне. Успокояваше го мисълта, че поне тя нямаше никога да научи. Но още първите му думи разсеяха всякакво съмнение.

- Най-напред... не знам как да ти благодаря, че започна този разговор с мен! Върна ми обратно собствения ми живот! Не мога да ти обясня какво представляваше за мен Марина и какво ми струваше, когато я загубих... Когато я видях отново в Навплион... когато научих, че чака дете... ми се искаше да те убия!... Лошото беше, че ми стана много симпатичен, когато се запознах с теб, и се гневях на себе си за това! Преживях истински ад през тези месеци!

- Разбирам те напълно. Никога не съм бил съгласен с цялата тази инсценировка и се опитвахме и тримата да я убедим, че е грешка да се страхува от твоята реакция! Беше грешка да не ти дава правото да избереш, но... тя се страхуваше от отхвърлянето!

- Щом роди, ще я посиня от бой заради това, което ми е причинила!

Двамата мъже се усмихнаха за пръв път.

- Какво ще правим сега? – попита Костис.

- Ти нищо! Вече остави всичко на мен! Обичам тази твоя побъркана приятелка като собствения си живот! Как е могла да си помисли, че няма да я искам, понеже има дете от другия? Как е могло да й мине през ум, че не бих искал едно същество, което е нейно?

- Тоест, какво ще направиш?

- Най-напред ще се оженя за нея!

- Не! Най-напред трябва да излезе разводът!

- Това е въпрос на време! А ако и самата тя го иска, ще припозная детето като свое и ще прекарам остатъка от живота си, за да я накарам да забрави годините, през които не е била с мен!

- Приятелю, отиваш далеч! Сега какво да правим? Как ще й кажа, че ти знаеш? Ами как ще го кажем и на другите, които ще ме разкъсат на парчета?

Костис имаше комичен вид, а Филипос му се усмихна.

- Няма да пострадаш, повярвай ми! И те двете биха искали да направят същото, но не им се е предоставила възможността! Освен това не виждам друг начин за действие, освен фронталната атака! Няма да пропилея още една година в очакване на удобния момент тя да научи... по дискретен начин, че я обожавам! Достатъчно време е изгубено вече!

- Аз за всеки случай... за къде да си извадя билет?

- За никъде! Това, което трябва да си приготвиш, е един хубав костюм за сватбата... куме!

Филипос целият грееше в усмивка, когато му протегна ръка, за да скрепят официално договорката. Костис най-напред изпразни чашата си, а след това стисна протегнатата му десница. Филипос го притегли към себе си, прегърна го и след това си тръгна като вихър. Дори връхната си дреха не взе, а навън дъждът се засилваше...




[1] Сафо. 100 + 1 фрагмента. София: Стигмати, 2009, с 31-32, превод от старогръцки: Яна Букова. – Б. пр.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus