Галерия

1

От сияйния си трон, безсмъртна Афродита,

[...] недей с тъга и болки, господарке,

ранява сърцето ми.

[...]

О, моля те, ела и днес, освободи ме

от непосилната ми мъка, дай ми

това, което моето сърце желае,

бъди ми съюзник![1]

Марина взе в ръце парите и ги погледна развълнувана. Безброй пъти в миналото бе държала безчетни суми, но никога не спечелени със собствения й труд. Току-що бе предала преведената книга и бе получила хонорара си. Дори  й бяха възложили следващата. Разтвори банкнотите ветрилообразно и застана на вратата към кабинета на Наталия.

- Добър ден! – каза тя и развя новите, като колосани, банкноти.

Наталия вдигна глава, видя я и се усмихна.

– Опаричихме ли се? – попита я тя, поглеждайки многозначително ветрилото.

Марина се приближи и седна срещу нея.

– Много съм радостна, Наталия! За пръв път вземам в ръце пари, които сама съм изработила! Усещането е превъзходно!

- Понеже е за пръв път. После свикваш!

- Ще го отпразнуваме ли?

- Тоест, как смяташ да го отпразнуваме?

- Ще отидем всички заедно в онази таверничка в Халандри! Помниш ли я? Там ни беше завел и Костис! Аз черпя!

- Започна ли вече да пилееш парите?

- Не ми се мисли какво щях да правя, ако ви нямаше вас! Вие ми помогнахте, вие ме подкрепяхте, вие ме научихте да живея!

- Добре де, добре! Разбрах! Ще си поръчам най-скъпото от менюто довечера! – предупреди я през смях Наталия.

- Хич няма да ме уплашиш! Впрочем имам и още по-добра новина! Възложиха ми още една книга за превод! Разбираш ли? Направо хвърча, приятелко! Толкова съм радостна, че се чувствам, сякаш не стъпвам по земята!

Върна се у дома си в същото настроение. Обади се на Елпида и на Костис и ги покани за вечерта. Пусна си музика, изкъпа се, направи си прическа. Бебето беше в същото приповдигнато настроение като майка си. Изглежда, танцуваше и от време на време я поздравяваше със силно подритване. Марина галеше корема си и му говореше нежно:

- Спокойно, кукличке, остави танцувалните фигури за времето, когато излезеш оттам! Стой мирно, миличката ми, иначе мама ще стане цялата в стрии. Не се протягай толкова... Знам, че не е много комфортно там вътре, но след два месеца ще можеш да правиш каквото си пожелаеш!

По обяд полегна да си почине и бебето се укроти. Затвори очи и не след дълго заспа. Най-напред усети милото присъствие на Филипос и едва след това го видя. От една мъглявина, без да различава абсолютно нищо около него, сякаш идваше от нищото, той я гледаше с жалостив укор.

- Защо, любов моя? - попита я той. – Защо ме пропъди? Не разбра ли колко те обичах и те обичам? Какво значение има, че детето не е мое? Щях да го направя мое. Трябваше да ми кажеш истината, Марина... Истината. Имах право да знам...

Тя скочи плувнала в пот и се огледа наоколо, сигурна, че ще го види до себе си. Но беше само сън и тя въздъхна и стана от леглото. Не се възпротиви на желанието да вземе снимката му в ръце. Впи очи в неговите, които я гледаха и бяха същите като в съня.

Спомни си наранения му поглед в Навплион, когато му каза, че очаква дете, когато му представи самотата си като щастие, най-голямата лъжа, която се бе осмелила да изрече някога. Устните му се усмихваха толкова живи, колкото бездушна беше хартията, от която я гледаше образът му, от който я пронизваше болка. Душата й крещеше за потребността да се озове в обятията му, които за нея бяха целият свят.

Скри снимката, когато чу превъртането на ключа в ключалката да я известява за идването на Наталия.

Съвсем очевидно беше, че дъждът бе мързеливо настроен. Лениво, без да бързат, падаха капките му по земята и, изглежда, нямаше настроение за нещо по-стремително. Костис караше много внимателно. Противен му беше ръмежът, който правеше опасни пътищата и изнервяше другите шофьори, както и самия него. До него Елпида, мълчалива, не участваше в бъбренето на другите две жени на задната седалка. Те изглеждаха погълнати от онова, за което разговаряха, на издателски теми.

- Какво ти е на теб, че си се умълчала? – тихо попита Костис.

- Имам такъв обичай, когато нямам какво да кажа! – отвърна му рязко тя.

- Остави този маниер, когато разговаряш с мен... Някога минаваше, но сега... Казвай какво ти е! – настояваше той. – Проблеми в работата ли?

- Обичайното...

- Нещо интересно на хоризонта може би?

- За мъж ли говориш?

- Естествено, освен ако еротичните ти предпочитания не са се променили, без да ме осведомиш!

- Я по-сериозно!

- Е? Мъж ли е причината?